Лий Чайлд
Издирваният (3)

3

Окръжният шериф се казваше Виктор Гудман. Повечето от местните хора намираха името му за напълно уместно. Защото беше добър човек и обикновено побеждаваше във всичко, с което се заемеше. Разбира се, връзката между двете му имена съвсем не беше задължителна. Не побеждаваше, защото е добър, а защото е умен. Достатъчно умен да проверява по няколко пъти решенията си, преди да продължи напред. Две крачки напред, една назад. Това беше системата му и тя му служеше добре. Именно придържайки се към нея, той стигна до заключението, че е прибързал с онази заповед за издирване на червена кола.

Защото местопрестъплението в бетонния бункер се оказа грозна гледка. На практика мъжът със зеленото палто беше екзекутиран. Убит хладнокръвно и безпощадно. С помощта на нож, проникнал точно там, където трябва. Тук изобщо не можеше да става въпрос за някакъв спор, излязъл от контрол. Това беше професионална работа, изпълнена от истински майстор. Нещо, което в Небраска се случваше много рядко. Или, по-точно казано, никога.

И тъй, първата работа на Гудман беше да се свърже с ФБР в Омаха с молба те да поемат разследването. Беше твърде умен, за да се тревожи от някакви дребни борби за надмощие. После се зае да преосмисли заключенията си за двамата мъже в червената кола. Червена като пожарна, както я беше нарекъл свидетелят. Яркочервена. Което си беше отвсякъде безсмислица. Професионалистите не използват коли с ярки цветове за оттегляне от местопрестъплението. Такава кола се набива на очи, запомня се. А това означаваше, че двамата професионалисти са се погрижили за друга кола, която да ги чака наблизо, на подходящо място. И са се прехвърлили в нея.

Събличането на две сака от костюм бе въпрос на секунди. Свидетелят не беше сигурен за ризите им. Бели, ама може и кремави. Раирани, но може би на квадратчета. Без вратовръзки. Не, май единият бил с вратовръзка…

След всичко това Гудман включи радиостанцията и отмени заповедта за издирване на червена кола. Магистралната полиция и въздушната база приеха нови инструкции — да проверяват всички автомобили, в които пътуват по двама мъже.

Човекът на пътническата седалка се обърна.

— Какво е станало с лицето ви, ако разрешите да попитам? — дружелюбно подхвърли той.

— Блъснах се в една врата.

— Наистина ли?

— Не, не — поклати глава Ричър. — Спънах се и паднах. Нищо особено. Такива неща просто се случват.

— Кога стана?

— Снощи.

— Боли ли?

— Не много. Един аспирин, и ще ми мине.

Мъжът се извъртя още малко и погледна жената, след това се обърна към шофьора.

— Имаме ли аспирин да помогнем на човека? — попита той.

Ричър се усмихна. Екип, готов да разреши всякакви проблеми, и големи, и малки.

— Не се безпокойте — каза той.

— Аз имам — обади се жената и се наведе за чантичката в краката си.

Мъжът гледаше как се рови в нея, нетърпелив да помогне. Изглеждаше истински развълнуван. Имаха задача, която бяха на път да разрешат. Жената измъкна шишенце „Байер“ и изтръска едно хапче.

— Дай му две — каза мъжът. — Едно няма да го оправи. Дай му дори три.

Думите му прозвучаха почти заповеднически — един факт, който със сигурност щеше да бъде критикуван при анализа след тиймбилдинга. Жената, изглежда, се притесни. Може би хапчетата й трябваха. Може би имаше някакъв здравословен проблем, за който й бе неудобно да говори. Или пък мъжът отпред прибягваше до нещо като двоен блъф. Може би беше толкова безупречен в останалите неща, че началническият му тон да се изтълкува като невинен изблик.

— Едно ще свърши работа — обади се Ричър. — Благодаря.

Малкото бяло хапче падна от нейната длан в неговата. Мъжът се обърна и му подаде бутилка минерална вода. Запечатана и все още студена, наскоро извадена от хладилник. Ричър лапна хапчето, развинти капачката и отпи голяма глътка.

— Благодаря, много сте мили — каза той и върна бутилката на мъжа.

Мъжът я взе и я предложи на шофьора, който поклати глава, без да отлепя очи от пътя. Поддържаха скорост между сто и сто и двайсет. Колата леко се поклащаше. По преценка на Ричър човекът зад кормилото беше висок над метър и осемдесет, но с тесни рамене и леко прегърбен. Имаше тънък, добре обран от мъх врат и консервативна прическа. Беше се подстригвал неотдавна. Нямаше пръстени на ръцете. Ръкавите на евтината риза му бяха къси. Носеше голям часовник със сложни допълнителни циферблатчета.

Мъжът до шофьора беше по-нисък и по-пълен. Не точно дебел, въпреки че много скоро щеше да затлъстее, ако ядеше повече от един бъргър дневно. Лицето му беше гладко и розово. Косата му беше по-светла от тази на шофьора, но също като неговата беше наскоро подстригана и сресана на една страна, като на гимназист. Ризата му беше тясна в талията и широка на раменете, с дълги за него ръкави. Яката й още пазеше сгъвките от фабричната опаковка и не прилепваше към шията му.

Отблизо жената изглеждаше с две-три години по-млада от спътниците си. По-скоро в началото на четирийсетте, а не в средата. Имаше лъскава, прибрана на висок кок черна коса. Беше средна на ръст и изглеждаше стройна. Нейната риза беше видимо по-малък размер, но въпреки това й беше голяма. Беше хубава жена, но по някакъв строг, сериозен начин. Бледо лице, големи очи, много грим. Изглеждаше уморена и някак неспокойна. Може би й беше писнало от корпоративните глупости. Което я правеше най-симпатична от тримата в очите на Ричър.

Мъжът до шофьора отново се обърна и протегна гладката си закръглена ръка.

— Между другото, казвам се Алън Кинг — рече той.

— Джак Ричър — стисна дланта му Ричър.

— Приятно ми е, мистър Ричър.

— И на мен, мистър Кинг.

— Аз съм Дон Маккуин — каза шофьорът, но без да прави опити да се здрависа.

Жената му подаде ръка — по-малка, по-бледа и по-крехка от тази на Кинг.

— Карън Делфуенсо — промълви тя.

— Приятно ми е, Карън — рече Ричър.

Пръстите й останаха в шепата му малко по-дълго, отколкото той очакваше. После Маккуин рязко вдигна крак от газта и всички се люшнаха напред. Пред тях блеснаха множество стоп светлини. Приличаха на солидна стена.

Още по-напред мигаха синьо-червените лампи на няколко полицейски коли.