Лий Чайлд
Издирваният (7)

8

Джак Ричър не притежаваше теоретични познания по право, но като повечето ченгета беше научил доста неща за закона — главно за практическото му приложение, уловките му и начините да се заобиколи.

Освен това познаваше областите, в които законът мълчеше.

Никой например не можеше да задължи хората, които качват стопаджии, да говорят истината. Такъв закон нямаше.

От практиката знаеше, че безобидните лъжи и фантазии често се оказват неустоими. Според него това беше основната причина шофьорите изобщо да спират. Той беше пътувал с канцеларски плъхове, които се представяха за мениджъри; с мениджъри, които се представяха за предприемачи; с предприемачи, които се хвалеха със смайващи успехи; с дребни служители, които твърдяха, че са собственици на компанията; с медицински сестри, представящи се за лекари, и с лекари, които обявяваха, че са хирурзи. Хората обичаха да разперват криле, поне лекичко. Обичаха да се превъплъщават в друг живот, макар и за час-два, да го вкусват, да се наслаждават на блясъка му, да изпробват фантазиите си.

От подобно нещо никой не можеше да пострада.

Всичко беше част от забавлението.

Но лъжите на Алън Кинг звучаха различно.

В това, което казваше, нямаше дори троха грандоманщина. Този човек не искаше да се представи за по-велик, по-добър, по-умен или по-секси. Просто сипеше купища глупави и тривиални технически лъжи без никаква причина.

Например за сините дънкови ризи. Те не носеха нищо корпоративно. Не бяха добре скроени и безупречно изгладени дрехи с логото на компанията, избродирано над джобчетата. Не бяха носени преди, не бяха нито прани, нито гладени. Бяха боклуци от евтин магазин, свалени от рафта и направо облечени. Ричър ги познаваше много добре, по простата причина че често си купуваше такива.

Друг пример: Кинг обяви, че не са спирали цели три часа, но стрелката за горивото показваше три четвърти пълен резервоар. Което по най-прости изчисления означаваше, че шевито може да се движи с един резервоар в продължение на дванайсет часа. Или — при средната скорост по магистралите — да измине близо хиляда и шестстотин километра. Което, разбира се, беше невъзможно.

Трети пример: бутилката минерална вода, която Кинг му подаде, за да преглътне аспирина на Карън Делфуенсо, беше все още студена. Което също беше абсурдно след три часа престой в затопленото купе.

Лъжи.

Четвърти пример: Кинг заяви, че живее някъде на територията на Небраска, но след това добави, че в същото населено място живеят още милион и половина души. Това също беше невъзможно. Цялото население на Небраска не беше много повече от милион и половина. Около четиристотин хиляди обитаваха Омаха, други двеста и петдесет живееха в Линкълн. Градовете с население над един милион в страната бяха девет. Осем от тях бяха много по-големи или доста по-малки от милион и половина. На това число донякъде отговаряше единствено Филаделфия.

Дали пък тези хора всъщност не бяха от Филаделфия? Или Кинг бе включил и предградията? Но в такъв случай Филаделфия щеше да се окаже прекалено голяма, а останалите средно заселени места да се изкачат нагоре в класацията и да се превърнат във възможности. Такива като Калъмбъс например. Или Лас Вегас, или Милуоки, или Сан Антонио.

Но в Небраска нямаше населени места от подобен калибър.

Просто липсваха.

И защо Карън Делфуенсо не говореше? Беше казала едно „аз имам“, когато стана дума за аспирина, а при запознаването само промълви името си. Това беше всичко. И Ричър можеше да мълчи с часове, но дори той се опитваше да поддържа учтив разговор. Делфуенсо би могла да направи същото, но не го направи.

Защо?

Това не е мой проблем, помисли си той. Неговият проблем беше да се добере до някой автобус за Вирджиния и той го разрешаваше със скорост от сто и двайсет километра в час. Облегна се назад и затвори очи.

 

 

Джулия Соренсън изскочи от бункера, свали найлоновите терлици и ги пъхна в чантата си заедно с ръкавиците. След това извади телефона си и повика патолог и екип криминолози от ФБР.

Нейният случай.

Насочи се към полицейската кола, в която чакаше свидетелят. Нямаше смисъл да го изкарва навън в този студ. Гудман се качи отпред, а помощникът му се завъртя към задната седалка. Нормално заседание. Двама отпред, двама отзад, разделени от блиндирано стъкло.

Свидетелят беше слаб и жилав петдесетгодишен мъж във ватени работни дрехи. Поднесе им историята доста несвързано, точно според очакванията на Соренсън. Тя беше наясно с ограниченията на подобни показания. Още като курсант в Куонтико я бяха изпратили да разпита някакъв доктор, заподозрян в измами със средства от здравната каса. Тя се озова в препълнена чакалня, където изчака доста време, преди да бъде приета. В един момент в кабинета се втурна въоръжен мъж, който стреля няколко пъти във въздуха, преобърна съдържанието на шкафовете в търсене на упойващи вещества и изчезна. Разбира се, по-късно се оказа, че това е инсценировка. Докторът и бандитът бяха актьори, стрелбата беше с халосни патрони, а пациентите в чакалнята — курсанти като нея. Показанията на очевидците относно външността на бандита се оказаха доста различни. И в повечето случаи противоположни. Никой не помнеше какъв е бил той — нисък или висок, дебел или слаб, чернокож или бял. От този момент нататък Соренсън приемаше свидетелските показания с голяма доза резерви.

— Видяхте ли кога се появи човекът със зеленото палто? — попита тя.

— Не — отвърна свидетелят. — Видях го вече на тротоара. Беше се насочил към помпената станция.

— А видяхте ли появата на червената кола?

— Не. Когато погледнах, тя вече беше там.

— Вътре ли бяха двамата мъже в черни костюми?

— Не. Бяха на тротоара.

— Следяха този със зеленото палто?

— Вървяха на три-четири метра зад него — кимна човекът. — А може би и повече.

— Можете ли да ги опишете?

— Двама мъже в костюми.

— Стари, млади?

— Средна възраст.

— Ниски, високи?

— Нормални.

— Бели или чернокожи?

— Бели.

— Слаби или дебели?

— Средно.

— Някакви отличителни белези? — попита Соренсън.

— Не знам за какво говорите — отвърна човекът.

— Нещо особено във външния им вид? Бради, белези, пиърсинг, татуировки?

— Не, бяха си нормални.

— Какви бяха косите им? Светли, тъмни?

— Косите им? — вдигна вежди свидетелят. — Не знам. Коси като коси.

— Видяхте ли някой от тях да държи нож на влизане в станцията?

— Не.

— А на излизане?

— Не.

— Бяха ли изцапани с кръв?

— Сакото на единия изглеждаше мокро на две места. Петната бяха черни, а не червени, най-вероятно от вода. Но костюмът му беше черен все пак.

— А уличното осветление жълто — отбеляза Соренсън. Човекът погледна навън, сякаш да провери, после кимна.

— Да.

— А на жълтата светлина кръвта може би изглежда черна.

— Предполагам.

— Тяхна ли беше червената кола? — попита Соренсън.

— Влязоха в нея, госпожо.

— Но как изглеждаха, като влизаха в нея? Сякаш им беше напълно позната? Или се засуетиха?

Тя срещна въпросителния поглед на Гудман от предната седалка и побърза да поясни:

— Джобовете на убития бяха празни. В тях нямаше ключове от кола. Въпросът ми е как е стигнал до тук. Може би червената кола е била негова.

— В такъв случай как онези двамата са стигнали тук? — попита Гудман. — Със сигурност не пеша. Навън е студено, а те са били само по сака.

— Може би са дошли заедно с жертвата.

— Не знам, госпожо — обади се свидетелят. — Качиха се в колата и потеглиха. Това е всичко, което видях.

Гудман пусна човека да си върви, покани Соренсън в своя автомобил и подкара на север. Искаше да й покаже изоставената червена кола.