Лий Чайлд
Издирваният (38)

43

— Предпочели са обратния подход — добави Соренсън. — Черна дупка вместо ядрен взрив. Изтриват цялата информация. Вероятно по настояване на ЦРУ. Или на Държавния департамент. Под вечния предлог, че го правят в името на Националната сигурност.

Телефонът й изпревари реакцията на Ричър. Тя погледна дисплея и вдигна глава.

— Коя зона има код четиристотин и пет?

— Югозападна Оклахома — отвърна Ричър. — Може би ти звънят от военната база в Лотън.

Соренсън включи апарата, изслуша информацията, след което благодари и затвори.

— Мама Сил потвърждава, че е имала боец на име Питър Джеймс Кинг, служил през деветдесет и първа. На длъжност ПН, което не ми говори нищо.

— Част от екипа за управление на огъня, по-точно преден наблюдател в специална машина, артилерийски разузнавач — обясни Ричър. — Подценил съм го, защото не е бил някакъв жалък ТАН. Наблюдателите са умни момчета. Потвърдиха ли съществуването на брат, който се казва Алън?

— Не, но и не отрекоха. Вероятно се нуждаят от писмено запитване.

— Какво е станало с Питър?

— Уволнил се е през деветдесет и седма година като сержант.

— И аз се уволних тогава. Къде е сега?

— Мама Сил не е сигурна. Според последните й сведения работел в някаква охранителна фирма със седалище в Денвър. А убитият е кацнал именно там.

— Случайно съвпадение — каза Ричър. — Алън Кинг заяви, че двамата изобщо не си говорят.

— И ти му повярва, така ли?

— По всичко личи, че е казал истината за името и службата на Питър. Защо да спомене, че не си говорят, ако не е така?

— Колко са жителите на Денвър?

— Около шестстотин хиляди — отвърна Ричър. — А с предградията между два и половина и три милиона. Тоест прекалено малко или твърде много за онзи милион и половина, който спомена Кинг.

— Откъде знаеш всичко това? — учуди се Соренсън. — Кодове, брой на населението?

— Обичам всякакъв род информация, а също така и съпровождащите я факти. Столицата на Колорадо носи името на Джеймс Денвър, някогашен губернатор на Канзаската територия. Това било подмазване от страна на някакъв спекулант със земеделски земи на име Ларимър, който се надявал губернаторът да превърне градчето му в окръжен център и да го направи богат. Но въпросният Ларимър пропуснал една малка подробност — за губернатор вече бил назначен друг. В онези години пощенските услуги били бавни. Така или иначе, новото селище станало част от Колорадо, а не от Канзас. Кодът му е триста и три.

— Качвай се в колата — рече Соренсън.

— Искаш ли аз да карам оттук нататък?

— Не. Не може да те видят зад волана, като пристигнем. Достатъчно ти е, че те пуснах отпред.

— Няма да се возя отзад — обяви Ричър.

Соренсън не отговори. И двамата заеха седалките, на които бяха пътували до момента. Соренсън включи на заден, излезе от паркинга на мотела и потегли към магистралата. Не след дълго стъпи на рампата и увеличи скоростта. На изток се трупаха тъмни дъждовни облаци. Лошото време отказваше да ги остави на мира. Соренсън постави джиесема си на стойката на таблото. Той издаде кратко писукане, за да покаже, че се зарежда. В следващия миг започна да звъни. Не тихо и накъсано както преди, а силно и мощно през тонколоните. Соренсън прие обаждането. Мъжки глас докладва, че пътува към мястото, югоизточно от Демойн, Айова, съгласно инструкциите.

Соренсън изключи и поясни:

— Моят екип криминолози отиват при Делфуенсо.

— Именно за нея би трябвало да говорим — кимна Ричър. — Как е възможно Бюрото да прекрати случай, при който загива невинен човек?

— Случвало се е и преди — сви рамене тя.

— Но фактите остават.

— Ние не оспорваме смъртта на Делфуенсо. Хора умират всеки ден.

— А как е умряла?

— Никой не знае. Пътувала е до съседния щат със собствената си кола. После колата се запалва. Вероятно самоубийство. Може би се е нагълтала с хапчета и е спряла да изпуши последната си цигара. Която впоследствие е паднала някъде в колата. Никога няма да разберем, защото всички доказателства са били унищожени от пожара. Включително флаконът с хапчетата и всичко останало.

— Това ли е сценарият на шефа ти?

— Проблемът вече е местен. С него ще се заеме шериф Гудман. Което едва ли ще се случи, защото някой със сигурност ще се погрижи и за него.

— А какво става с изчезналия свидетел? И той ли е изтрит от схемата? Соренсън пак сви рамене.

— Никому неизвестен местен фермер, доказан любител на чашката, живее под наем, без сериозна партньорка. Хора като него изчезват постоянно. Някои се появяват отново, други — не.

— И това ли е по сценария?

— Всичко трябва да има приемливо обяснение. Нито прекалено прецизно, нито прекалено общо.

— А защо продължават да ти звънят, след като разследването е било прекратено преди двайсет минути? — попита Ричър. — Първо Мама Сил, а след това и твоите криминолози.

— Защото разполагат с номера на джиесема ми и звънят директно, без да минават през Оперативното бюро — отвърна с леко забавяне Соренсън. — Вероятно все още не знаят за решението.

— А кога ще научат?

— Надявам се да не е скоро. Най-вече криминолозите. Искам да знам как Кинг и Маккуин са задържали Делфуенсо на задната седалка. В смисъл, кой би останал доброволно в горяща кола? Сядаш и чакаш да изгориш? Няма начин. Всеки би се борил за живота си.

— Първо са я застреляли — отвърна Ричър. — Това е повече от ясно. Просто са я убили.

— Надявам се да е така.

— Може би криминолозите няма да са в състояние да го докажат.

— Стига ми и индикация. Някакви обосновани предположения. Това със сигурност ще го получа, защото хората ми са много добри.

— Вероятно шефът ти ще ги прибере всеки момент.

— Той изобщо не знае къде се намират и с какво се занимават. А пък аз ще пропусна да му кажа.

— Не му ли докладват лично?

— Не, докладват на мен. Аз съм прекият им контакт.

Тя продължаваше да натиска газта. Слънцето още беше зад тях и колата хвърляше продълговата сянка върху асфалта. Дъждовните облаци бяха все така ниско надвиснали, но далечният хоризонт беше ясен.

— След като случаят е приключен, Оперативното бюро в Омаха вече не се нуждае от никакви доказателства за работата, която е свършена през нощта — замислено подхвърли Ричър. — Защото през нощта не е имало работа. Защото в Небраска не се е случило нищо.

Соренсън не отговори.

— А след като случаят е приключен, на кого му трябват заподозрени или свидетели? — продължи той. — Никой нищо не е направил, никой нищо не е видял. Защото не се е случило нищо.

Мълчание.

— А след като разследването е прекратено, значи няма да има нова информация, която да ми подадеш.

Соренсън мълчеше.

— След всичко това възниква въпросът какво правя още в тази кола — каза Ричър.

Мълчание.

— И аз ли съм в сценария? — продължи той. — Някакъв неизвестен, безработен и бездомен бивш военен? Необвързан и дори без къща под наем? Хора като мен непрекъснато шетат насам-натам, нали? Едно много удобно обстоятелство за всички заинтересовани. Защото съм последният човек на света, който би сложил кръст на това, което се случи. А аз знам какво се случи. Видях Кинг и Маккуин. Видях и Делфуенсо с тях. Знам, че тя не е шофирала собствената си кола до съседния щат. Знам, че не е гълтала никакви хапчета. От всичко това стигам до заключението, че ще изтрият и мен.

Соренсън все така мълчеше.

— Искам да ми отговориш на един въпрос, Джулия — продължи той. — Обсъждахте ли ме с твоя шеф, докато бях под душа?

— Да — отвърна тя.

— Какви са заповедите, които получи?

— Да те закарам в управлението. Въпреки всичко.

— Защо? Какъв е планът?

— Не знам — отвърна Соренсън. — Трябва да те сваля на паркинга. Това е всичко, което ми каза.