Лий Чайлд
Издирваният (22)

25

Двамата агенти от Отдела за борба с тероризма в Канзас Сити не дишаха във врата на Соренсън. Не и в буквалния смисъл. Те просто стояха наоколо. Понякога от двете й страни, понякога плътно зад нея. Представиха се като Робърт Доусън и Андрю Мичъл, с еднакъв чин и над петнайсет години служба. Доусън беше малко по-висок от Мичъл, а Мичъл беше малко по-тежък от Доусън. Иначе си приличаха. Русокоси, червендалести, на четирийсет и няколко, облечени в тъмносини костюми под дебелите якета, с бели ризи и сини вратовръзки. Никой от двамата не изглеждаше особено уморен или стресиран. Това направи впечатление на Соренсън, която си даваше сметка за късния час и важността на задачата им.

Същевременно никой от двамата не предложи някакви полезни процедурни решения. В момента разследването беше практически спряло и Соренсън отлично го знаеше. Престъпниците се намираха някъде източно от Демойн, а заложницата най-вероятно беше мъртва или скоро щеше да умре. Което означаваше, че едно десетгодишно дете вече бе или скоро щеше да е сираче.

Евентуалният напредък зависеше от късмета и патолозите, а решаването на случая щеше да бъде изключително бавно и несигурно.

— Мисля, че трябва да предупредим Чикаго — промърмори Соренсън.

— Или Милуоки, или Мадисън, или Индианаполис, или Синсинати, или Луисвил — каза Доусън.

— А може би Интерпол и дори НАСА — включи се и Мичъл. — В момента те може да са навсякъде из вселената.

— Отворена съм за всякакви идеи, агент Мичъл.

— Нищо лично — каза Доусън.

После ситуацията се повтори. Грохот на осемцилиндров двигател, скърцане на гуми по чакъла, проблясване на фарове във влажния мрак. Появи се още един форд краун виктория. Поредният служебен автомобил, но малко по-различен от тези на Соренсън и двамата агенти. Същият модел, но с различни антени на задния капак и по-светъл на цвят. С правителствен номер.

Фордът спря на десет метра от тях. Шофьорът слезе. Беше облечен с военен панталон, пуловер и палто. Започна да се приближава, оглеждайки обстановката. Игнорира полицаите, игнорира Гудман, игнорира криминолозите. Крачеше право към Соренсън, Доусън и Мичъл. Отблизо приличаше на човек, който би се чувствал по-удобно в сив костюм с жилетка, но явно го бяха вдигнали от леглото по спешност и той беше грабнал първите дрехи, които са му били подръка.

Спря на два метра от тях и извади служебната си карта. Тя се оказа различна от техните. От Държавния департамент.

Името, изписано на картата, беше Лестър Л. Лестър-младши. На снимката се виждаше лицето му под старателно сресана коса и над риза с копченца на яката, за която Соренсън беше готова да се обзаложи, че е от „Брукс Брадърс“.

— Какво мога да направя за вас, мистър Лестър? — попита тя.

— И бащиното ви име ли е Лестър? — пожела да узнае Мичъл.

Човекът, наречен Лестър, бавно се обърна към него.

— Точно така — отвърна той.

— Забележително — промърмори Мичъл.

— Какво мога да направя за вас? — повтори Соренсън.

— Тук съм за наблюдение — отговори Лестър.

— Защото жертвата ви е позната?

— Не лично.

— Защото е известна на Държавния департамент?

— Познахте.

— Кой е бил този човек?

— Нямам право да ви кажа.

— В такъв случай направете кръгом и си вървете там, откъдето сте дошли. Не можете да ни помогнете.

— Трябва да остана — каза Лестър.

— Имате ли мобилен телефон? — попита Соренсън.

— Да.

— Използвайте го и поискайте разрешение да ми кажете всичко, което искам да зная.

Лестър дори не помръдна.

— Предполагам, че вашите приятели от ЦРУ също са тук — подхвърли Мичъл.

Лестър театрално се завъртя и започна да оглежда околността.

— Не виждам никого — промърмори той. — А вие?

— Сигурно дебнат някъде в мрака — рече Мичъл. — Нали на това са ги учили?

Лестър не отговори. Телефонът на Соренсън издаде монотонния си електронен сигнал. Тя го включи, послуша известно време и отвърна:

— Разбрах, благодаря ви, сър. — После закова очи в лицето на Лестър и се усмихна. — Май здраво сте натискали газта, а?

— Откъде знаете? — попита Лестър.

Соренсън се усмихна.

— Току-що се обади моят старши агент. Каза, че пътувате насам. Предполагам, че фабриката за слухове продължава да работи добре. Предупреди ме да ви чакам след десетина минути.

— Пътищата бяха пусти — сви рамене Лестър.

— Началникът ми съобщи кой е мъртвецът.

Лестър не отговори.

— Кой е? — полюбопитства Доусън.

— Служител в посолство — отвърна Соренсън.

— Някое от нашите посолства?

— Да.

— Дипломат?

— Аташе.

— На отговорна длъжност?

— Не останах с такова впечатление. Но със сигурност не и младши служител. Съдя по тона на шефа ми.

— Възраст?

— Четирийсет и две.

— Важна клечка?

— Шефът ми не уточни какъв е.

— Трябва да е бил важна клечка — рече Мичъл. — Иначе един специален агент едва ли ще върти телефоните посред нощ. Прав ли съм?

— Къде е служил? — попита Доусън. — В коя част на света? С какви отговорности?

— Шефът ми не уточни. Предполагам, че не е бил запознат. Което означава, че е служил на важно място.

Ризата е била закупена в Пакистан или някъде в Близкия изток.

— Как се е озовал тук? — попита Доусън.

— Не знам — въздъхна Соренсън.

Доусън се обърна към Лестър и зададе същия въпрос.

— Нямам представа защо е бил тук — отвърна човекът от Държавния департамент.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Дойдох, защото не знаем.

После зазвъня телефонът на шериф Гудман, който стоеше на десетина метра от тях. Приглушено, защото беше в джоба му, но въпреки това достатъчно силно в нощната тишина. Четиримата от импровизираната групичка се извърнаха едновременно към Гудман. Шерифът отговори и машинално извъртя очи към Соренсън. После приключи разговора, прибра телефона и тръгна към нея.

— Беше моят диспечер — рече той едва когато спря на метър-два. — Свидетелят е изчезнал. Онзи, с когото ти разговаря по-рано тази нощ. Изобщо не се е прибрал у дома.

 

 

Краткият диалог с Маккуин беше изял време и разстояние. Ричър се принуди да отбие към изхода с доста висока скорост. А след това и рязко да натисне спирачката, защото завоят беше прекалено остър. За част от секундата се запита дали да не фрасне Алън Кинг в гърлото. Позицията му беше сравнително добра. Десният му крак беше на спирачката, а лявата ръка държеше стабилно волана. Кинг се събуди от острия завой и внезапното спадане на скоростта. Шансовете шията му да се окаже на подходящото място и в подходящото време бяха доста големи.

Но Маккуин продължаваше да е проблем, дори и при трийсет километра в час. Теоретически Ричър би могъл да напипа ръчката и да го фрасне назад със седалката, а може би и да му забие един лакът. Но облегалката за глава пречеше. Освен това трябваше да отчете и допълнителните щети от една такава атака, най-вече свързани с другия пътник отзад.

Една майка, насилствено разделена от детето си.

На петдесет сантиметра вдясно от Маккуин. Който вероятно беше десняк. Като повечето хора. Те имат пистолети.

Ричър не предприе нищо. Взе завоя и колата започна да се спуска по рампата. Малко след като излезе на тесния двупосочен път, видя табелите за бензиностанция и мотел. И двете имаха стрелки, които сочеха надясно. Алън Кинг се прозя и отвори очи.

— Натам ли?

— Място като всяко друго — каза Маккуин.

— За какво?

— За бензин, за какво друго — отвърна Маккуин. — Завий надясно и следвай знака.