Лий Чайлд
Издирваният (64)

69

Ричър чу всичко в обратен ред. Поради свръхзвуковата скорост на куршума, поради близостта му до Соренсън и поради разстоянието до сградата. Долови съвсем ясно шляпването на куршума, попаднал в целта. После, след частица от секундата, свистенето на полета му, продължил четиристотин метра, и накрая трясъка на пушката, която го бе изстреляла. По това време той вече беше на земята. Реагира още при първия звук и се просна по очи. Някои заключения се мернаха в съзнанието му, докато беше във въздуха. Напълно завършени, ясни като написан текст: снайперско оръжие, най-вероятно карабина М14 или неин еквивалент. Калибър. 308. Без прибор за нощно виждане, защото в противен случай той щеше да е първата мишена. По правилата на човешката природа. Заключението му беше, че стрелецът е избрал Соренсън, защото изпъкваше по-ясно на лунната светлина. Бледа кожа, руса коса. Те я правеха по-забележима в сравнение с него и Делфуенсо.

Всичко това се появи в главата му инстинктивно и незабавно. Заедно с факта, че Соренсън е мъртва. Беше сигурен в това. Този звук не можеше да се сбърка. Беше го чувал и преди. Летящ със скорост 800 метра в секунда, куршумът беше пронизал главата и излязъл от другата страна. С кинетична енергия от 3500 джаула. С поразяващата сила на гюле за разрушаване на сгради.

Никакъв шанс за оцеляване. Дори малък и далечен. Остана на земята, без да помръдва. Втори изстрел нямаше.

Размърда ръцете си и започна да ги маже с кал. Отгоре и отдолу. После направи същото и с лицето си. Извърна глава. Делфуенсо не се виждаше.

Това беше добре. Значи бе залегнала някъде наблизо, невидима за противника. Погледна в обратна посока. Нещо проблясваше в калта. Малко и светло. Ръката на Соренсън. Или лявата, или дясната. Зависи как беше паднала.

Знаеше, че няма да получи отговор, но въпреки това прошепна:

— Джулия? Тишина.

— Делфуенсо? Тишина.

— Делфуенсо? Карън? Там ли си?

— Ричър? — долетя дрезгав и задъхан глас. — Улучиха ли те?

— Улучиха Соренсън.

— Лошо?

— Повече от лошо.

После Ричър запълзя напред. На лакти и колене, с наведена към земята глава. Като дървеница върху чаршаф, мина му през ума. Но ако врагът го вижда, вече щеше да е мъртъв. Рискува да погледне пред себе си. Само с едно око, колкото да коригира посоката на пълзенето. Спря на една ръка разстояние от светлото петно и напипа китката на Соренсън. Беше все още топла. Хвана я с два пръста и леко стисна.

„Не се нуждая от грижите ти!“, беше му се сопнала тя.

Пулс нямаше. Само влажна и отпусната кожа. Пропълзя още половин метър и пръстите му се плъзнаха нагоре. По ръката, рамото и шията. Пулс нямаше.

Шията й беше хлъзгава от кръвта и мозъчната тъкан. И едновременно с това грапава от хилядите костни частици. Челюстта й си беше на мястото. Носът също. И очите — някога сини, настоятелни, любопитни. Но над очите нямаше нищо. Куршумът я беше улучил в средата на челото, отнасяйки върха на главата. С косата и всичко останало. Скалпът й беше отзад, увиснал на парченце кожа. И друг път се беше натъквал на подобна гледка.

Провери шията й още веднъж.

Пулс нямаше.

Избърса дланта си в пръстта и започна да потупва около нея, търсейки пистолета. Нямаше го. Беше отхвръкнал от ръката й. Можеше да бъде навсякъде. Черен поликарбонат, изчезнал в мрака. Отказа се да го търси.

Напипа рамото й и плъзна ръка надолу. С усилие повдигна отпуснатото тяло, дръпна нагоре пуловера и откачи резервните пълнители от мястото им отзад на колана. Бедрата й все още бяха топли. Памучна риза, тяло под нея. Нито много твърдо, нито много меко. Легна по корем и пъхна пълнителите в джоба си. После започна да се оттегля, отново на лакти и колене. Леко странично, като огромен рак. Насочи се към позицията на Делфуенсо, която беше доста далече. Някъде между трийсет и четирийсет метра.

— Мъртва ли е? — прошепна тя.

— Да, убита на място.

Мълчание.

— По дяволите! Много я харесвах! — промълви най-сетне Делфуенсо.

— Аз също — рече Ричър.

— Голяма загуба за Бюрото. — В гласа й се долавяше гняв.

— Случват се и такива гадости — каза Ричър. — Гледай напред.

— Така ли реагирате вие в армията?

— А как реагирате вие във ФБР?

Тя не отговори.

— Сега какво? — попита след продължителната пауза Делфуенсо.

— Трябва да се върнеш при колата. Като пълзиш през цялото време. Обади се в Куонтико и ги запознай със ситуацията. Не забравяй да им кажеш, че „Уайтман“ е най-подходящата за тях база. Може би трябва да се свържеш и с Омаха. Нейният пряк началник се казва Антъни Пери. Веднъж вече разговарях с него. Мисля, че нощният дежурен й е приятел. Внимавай как ще му поднесеш новината. Обади се и на онзи криминолог от екипа й. Най-добре да го научи лично от теб.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не — поклати глава Ричър. — Отивам да пипна онзи снайперист.

— Не можеш да го направиш сам.

— Но не мога и да те взема със себе си. Имаш дете.

— Не те пускам. Заповядвам ти да се оттеглиш!

— Това няма да стане.

— Остави нещата в ръцете на Куонтико.

— Маккуин не може да чака толкова дълго.

— Ще те убият. Там вътре може да има стотици от тях.

— Ти каза две дузини.

— И две дузини не са малко. Става въпрос за хладнокръвни и добре обучени главорези.

— Сега ще разберем колко са обучени. Може да са били добри в отбора на гимназията, но нека видим как ще се справят с професионалист от Висшата лига.

— Не мога да те пусна. Няма да оцелееш. По-добре да те гръмна още сега.

— Няма как да ме спреш. Аз съм цивилен.

— Което значи, че Маккуин и Соренсън не означават нищо за теб. Остави ни да се погрижим за своите.

— Бих ви оставил, но във въздуха не се чуват самолетите на отряда ви за бързо реагиране.

— Вече са близо.

— В момента са някъде над Охайо. Или над Индиана. Това не е близо.

— Какво ще спечелиш, ако те гръмнат и теб?

— Нищо. Но може и да не ме гръмнат.

— Възможен е всякакъв изход, нали?

— Така е.

— И един от тях е да загинеш.

— Да.

— Защо го правиш?

— Харесвах Соренсън. Много я харесвах. Беше честна и почтена с мен.

— В такъв случай иди на погребението й. Публикувай некролог, започни да събираш пари за паметник. Не е нужно да влизаш в бой заради нея.

— Боят ми предлага по-добри възможности.

— По какъв начин?

— Дава ми шанс да оцелея в тази ужасна нощ.

— Колко добър шанс? Ако се върнеш с мен, оцеляването ти е сигурно.

— Нищо подобно — поклати глава Ричър. — Ако се върна с теб, гарантирано ще умра от срам.

 

 

С това разговорите приключиха. Край на аргументите, край на споровете. Остана само мълчанието. Тежко, напрегнато. ФБР вероятно имаше крилати фрази за подобни ситуации. Шеги за повдигане на духа. Армията със сигурност имаше. Но хуморът им беше специфичен и не се схващаше от външни хора. Затова и двамата мълчаха. Делфуенсо се взираше в лицето му. Незнайно защо. Особено сега, когато цялото беше в кал. Вероятно примесена с говежди лайна. Слава богу, че все още нямаше обоняние.

— Късмет — промълви Делфуенсо.

После му обърна гръб и започна да пълзи. На колене и лакти, леко странично, като рак. По обратния път към супермаркета „Лейсис“. Ричър гледа след нея, докато я изгуби от поглед. За всеки случай изчака още една минута. Искаше да се увери, че тя няма да се върне. Беше сигурен, че й се иска. Но не се върна. Най-вероятно заради Луси. Имаш дете. Това беше единственият аргумент в целия разговор, който Делфуенсо не оспори.

Ричър изчака още една дълга минута, за да бъде напълно сигурен. После се обърна и запълзя напред в мрака.