Лий Чайлд
Издирваният (39)

44

Ричър изразходва цяла минута, за да обмисли разновидността на един проблем, който беше имал съвсем наскоро: как от предната дясна седалка да елиминира шофьор, който кара по магистралата със сто и двайсет в час.

Голямо, вероятно невъзможно предизвикателство, дори при наличието на предпазни колани и въздушни възглавници. Рискът бе твърде голям. Прекалено много невинни участници в движението. Хора, които отиват на работа. Старци, които пътуват да видят близките си.

— Съжалявам — промълви Соренсън.

— Майка ми все ми повтаряше да не мисля първо за себе си — каза Ричър. — Но този път май ще се наложи. Какви неприятности ще имаш, в случай че не ме доставиш?

— Големи.

Това не беше отговорът, който искаше да чуе.

— В такъв случай искам да ми се закълнеш в нещо — въздъхна той. — Вдигни дясната си ръка.

Тя се подчини. Ръката й пусна кормилото и се вдигна с дланта напред, на височината на рамото. Нито много бавно, нито много бързо. Познат жест за всеки обществен служител. Ричър се завъртя в седалката и стисна китката й с лявата си ръка. Едно. После се наведе, пъхна дясната си ръка под якето й и издърпа глока от кобура на хълбока й. Две. Зае първоначалното си положение, а ръката с пистолета се плъзна между седалката му и вратата.

Три.

— Това беше мръсен номер — каза Соренсън.

— За който се извинявам — кимна Ричър. — На теб и на майка ми.

— Освен това е престъпление.

— Сигурно.

— Ще ме застреляш ли?

— Вероятно не.

— Как тогава ще процедираме оттук нататък?

— Ще ме свалиш на една пряка от службата си, но пред тях ще обявиш, че съм избягал трийсет километра по-рано. Те ще хукнат да ме търсят там, където ме няма. Може би сме се отбили на бензиностанция. Там аз съм пожелал да отскоча до тоалетната и съм избягал.

— А ще получа ли оръжието си обратно?

— Да — кимна Ричър. — На една пряка от службата ти.

Соренсън замълча, продължавайки да шофира. Ричър седеше до нея и мислеше за кожата на китката, която беше докоснал. За топлината на корема и хълбока й, усетена, докато я обезоръжаваше. За памучната блуза и тялото под нея. Нито много твърдо, нито много меко.

Продължиха по междущатската магистрала през южната част на Каунсъл Блъфс, Охайо, прекосиха моста на река Мисури и отново се озоваха в Небраска, директно в град Омаха. Магистралата го пресичаше от край до край, окичена със знаци за многобройните изходи — към зоологическата градина, към паркингите, към жилищните квартали на север и към гъсто застроения индустриален район на юг. След известно време платната се стесниха с лек завой наляво и магистралата неусетно се превърна в широка улица, която пресичаше града от запад на изток и свършваше в индустриалния район. Който също се променяше, превръщайки се по-скоро в парк с търговски обекти и офиси. С много зеленина, добре оформени алеи и хубави дървета. Тук сградите бяха ниски и бели, на стотици метри една от друга. Между тях имаше огромни паркинги. Ричър беше очаквал нещо по-централно и по-урбанизирано. Тесни улици с тухлени къщи, кръстосващи се в обичайния градски лабиринт.

— Къде точно е службата ти? — попита той.

Соренсън махна в посока северозапад, отвъд поредния светофар.

— Ето я там, вече се вижда.

На около двеста метра по-нататък се издигаше голяма бяла сграда, доста нова, на четири-пет етажа. От двете й страни имаше добре поддържани тревни площи, а отпред — голям паркинг, използван от съседното предприятие. Околността беше открита и равна. Нямаше накъде да се бяга, липсваха каквито и да било укрития.

— Продължавай — промърмори той. — Тук не ми харесва.

Соренсън вече беше намалила скоростта.

— Каза една пряка — напомни му тя.

— Да, но това тук не са жилищни квартали, а футболни игрища.

Колата подмина светофара. Директно зад бялата сграда имаше малък паркинг, запълнен със служебни коли, подредени една зад друга. На няколко метра от тях, спрели под ъгъл, се виждаха тъмносин форд краун виктория и черен микробус. Четирима мъже нетърпеливо потропваха с крака между тях, сгушени в палтата си, с картонени чаши в ръце. Разменяха си по някоя дума и чакаха.

Най-вероятно него.

— Познаваш ли ги? — подхвърли Ричър.

— Двама — кимна Соренсън. — Доусън и Мичъл от Отдела за борба с тероризма. Същите, които снощи се появиха на местопрестъплението от Канзас Сити.

— А другите двама?

— За пръв път ги виждам.

— Продължавай напред.

— Можеш поне да поговориш с тях.

— Идеята не е добра.

— Нищо не могат да ти направят.

— Чела ли си Закона за патриотизма?

— Не — отвърна Соренсън.

— А шефът ти?

— Съмнявам се.

— Според неговите клаузи могат да правят с мен каквото си пожелаят. Кой може да ги спре?

Соренсън намали още малко.

— Не завивай, Джулия — предупреди я Ричър. — Продължавай напред.

— Дадох им вероятен час на пристигане — отвърна тя. — Много скоро ще започнат да ме търсят.

— Обади им се и кажи, че си закъсала по пътя. Спукала си гума. Кажи им, че все още сме в Айова. Или че си се объркала и неволно си влязла в Уисконсин.

— Ще ми проследят мобилния. Може би вече са го направили.

— Продължавай напред — тръсна глава Ричър.

Соренсън леко подаде газ. Плъзнаха се покрай страничната стена на бялата сграда, отстояща на стотина метра от тях. Пред нея имаше дълга и извита алея. Фасадата беше модерна и внушителна. Много стъкло, зад което не се забелязваше никаква дейност. Всичко беше тихо и спокойно. Ричър извърна глава и я огледа.

— Благодаря — каза той.

— Къде искаш да отидеш? — попита тя.

— Километър-два ще бъдат достатъчни.

— А после?

— После ще се сбогуваме.

Не изминаха километър-два, не се сбогуваха. Виновник за това беше телефонът на Соренсън, който издаде пронизителен сигнал от стойката си на таблото. Купето се изпълни от висок мъжки глас. Тревожен, на ръба на паниката.

— Госпожице Соренсън? Говори шериф Виктор Гудман. Дъщерята на Карън Делфуенсо е изчезнала. Отвлекли са я някакви непознати мъже.