Лий Чайлд
Издирваният (49)

54

Размениха местата си. Соренсън седна зад волана и подкара към града. Кротко и внимателно, с не повече от деветдесет. Подминаха Син Сити, после соевите ниви, площадката със старата селскостопанска техника и още ниви. На кръстовището завиха надясно и след сто метра стигнаха до старата помпена станция. Соренсън отвори менюто на телефона на Гудман и се зае да разглежда списъка с последните обаждания и гласовата поща. Откри номера на Доусън, набра го и той вдигна почти веднага.

— Шериф Гудман?

— Не, обажда се Соренсън от Омаха. Друг път ще ти обясня защо използвам телефона на шерифа. Държа човека, когото издирвате. Можете да го приберете когато пожелаете.

— Къде си?

— При старата помпена станция.

— Стой там. След две минути сме при теб.

Деветдесет секунди по-късно Ричър отвори вратата и обяви:

— Е, готов съм за ареста.

Излезе на студа, прекоси пътеката и опря пръсти в бетонната стена на старата помпена станция. После се разкрачи, наведе се напред и прехвърли тежестта си на ръцете.

— Заеми позиция.

Соренсън се изправи на два метра зад него, хвана пистолета си с две ръце и го насочи в гърба му.

— Изглеждаш добре — подхвърли тя.

— Но не се чувствам добре.

— Желая ти късмет. Беше ми приятно в компанията ти.

— Още не сме приключили. Надявам се да те видя отново.

Останаха в тези пози. Бетонът беше студен. После Ричър долови свистенето на гуми по асфалта. Колата спря, вратите се отвориха. Извърна глава. Синята краун виктория на Доусън и Мичъл. Те изскочиха навън с развени сака, с пистолети в ръце и тържествуващи усмивки. Размениха си няколко думи със Соренсън.

Поздравления, благодарности. После обявиха, че поемат нещата в свои ръце. Ричър отново се обърна с лице към стената. Чу отдалечаващите се стъпки на Соренсън. Колата на Гудман изръмжа и потегли.

После настъпи тишина. Нарушавана единствено от ускореното дишане зад него и воя на студения вятър.

— Обърни се — заповяда един глас.

Може би на Доусън. Или на Мичъл.

Ричър охотно се подчини. Пръстите му вече бяха изтръпнали, а раменете започваха да го болят. Оттласна се от стената, зае нормална стойка и се обърна. И двамата го държаха на мушка. Изглеждаха точно така, както ги беше видял през витрината на закусвалнята. На около четирийсет, със сини костюми, бели ризи и сини вратовръзки. Все още леко раздърпани, уморени и със зачервени лица. Може би малко повече уморени и зачервени поради усилията, които бяха положили. Най-сериозното им препятствие вероятно бе разправията с Пулър. Да се занимаваш с кретени не беше лесна работа.

По-високият и по-слаб рече:

— Казвам се Доусън. А това е партньорът ми Мичъл. Бихме желали да се качиш в колата.

— Нали сте наясно, че снощи видях Кинг и Маккуин за пръв път в живота си? — попита Ричър.

— Да, пътувал си на автостоп. Приемаме изцяло тази версия. В момента нямаме лоши чувства към теб въпреки номерата с откраднатата полицейска кола. А мистър Лестър е готов да ти прости за контузията.

— Каква контузия?

— Наранил си му единия крак — поясни Мичъл. — А вероятно и чувствата.

— Значи всичко е наред?

— Абсолютно.

— Тогава защо ме арестувате?

— Не те арестуваме — отвърна Доусън. — Технически погледнато.

— Значи ме арестувате нетехнически?

— Последните законови промени ни дават изключително големи права. Оторизирани сме да ги използваме.

— Без да ми обясните какви са?

— От теб се изисква да ни сътрудничиш по всички въпроси, свързани с националната сигурност. А от нас — да се погрижим с всички средства за собствената ти сигурност.

— В смисъл?

— В смисъл че си се забъркал в неща, които не разбираш.

— Значи ми правите услуга, така ли?

— Именно — кимна Доусън.

Ричър се качи в колата. Отзад. Без белезници. Без никакви други ограничителни средства, ако не се броеше предпазният колан, който го помолиха да си сложи. Обясниха му, че това е политика на Бюрото, целяща максималната сигурност на водача и пътниците. Той беше почти сигурен, че задните врати не се отварят отвътре, но не му пукаше. Нямаше никакво намерение да скача в движение.

Зад волана седна Мичъл, който потегли на изток към кръстовището, а след това на юг към вътрешността на щата. Доусън седеше до него, а Ричър гледаше през прозореца. Искаше да запомни пътя, по който се движеха. Второстепенният двупосочен път на юг беше горе-долу същият като онзи, който водеше на север. Тук липсваше еквивалент на Син Сити, но пейзажът му беше познат. Голи и замръзнали поля, малка горичка, няколко стари хамбара, тук-там по някой магазин за хранителни стоки, разхвърлян двор, в който продаваха гуми за трактори втора употреба. Имаше дори реплика на онзи тъжен плац с употребявана селскостопанска техника. Същата запуснатост, същата ръжда. Такива бяха последиците от пренасищането на пазара.

— Къде отиваме? — попита Ричър. Чувстваше се длъжен да зададе този въпрос. Рано или късно, в името на доброто възпитание.

Доусън тръсна глава да прогони дрямката.

— Ще видиш — отвърна той.

Това, което Ричър видя, беше останалата част от Небраска и доста внушителна част от Канзас. Общ пробег близо петстотин километра. Малко след като пресякоха границата между двата щата, отбиха за късен обяд. Доусън избра един „Макдоналдс“, който имаше гише за коли. Соренсън беше направила същото в Айова. Може би ФБР имаше официална политика относно храненето, помисли си Ричър. Арестантите не бива да гладуват, но не им позволявайте да слизат от колата. Поръча си същото, което беше ял последния път — чийзбургер, ябълков пай и половинлитрова чаша кафе. По отношение на „Макдоналдс“ демонстрираше твърдо установени навици. Поднесоха им храната през прозореца на Мичъл, който се извъртя да му подаде поръчката. Задната седалка беше удобна за ядене, тъй като разполагаше дори с поставка за чаши. В последно време колите на ченгетата са оборудвани много по-цивилизовано от някога, помисли си той.

През останалата част от пътуването Ричър просто дремеше. Думата дрямка в неговия речник означаваше едно спокойно и отпуснато състояние между будуването и съня. То много му харесваше. Но дори и да не му харесваше, трудно можеше да му се противопостави. Беше уморен, колата беше затоплена. Удобна седалка, меко возене. Освен това Доусън и Мичъл мълчаха. Не казваха нито дума. Никакви опити за тристранен разговор. И слава богу. Ричър винаги беше поддържал мнението, че мълчанието е злато.

После завиха на изток по междущатската магистрала в посока Канзас Сити, Мисури. Според историята, която Ричър познаваше много добре, той бе основан през 1831 г. Наричаха го Града на фонтаните или Париж на Средния запад. Имаше добър отбор по бейзбол, станал световен шампион през 1985-а. И страхотни играчи като Джордж Брет, Франк Уайт и Брет Сейбърхейгън.

Пощенски код 816.

Населението му беше преброявано по няколко различни начина. Местните фукльовци винаги държаха да се включват всички предградия и околни селища.

Но повечето хора бяха единодушни, че в същинския Канзас Сити, Мисури, живеят около милион и половина души.