Лий Чайлд
Издирваният (53)

58

Джулия Соренсън очевидно не си беше прибрала телефона. Нито колата. И не беше възстановила репутацията си. Не беше станала герой. Ричър зърна една лъскавочерна краун виктория, която се плъзна покрай все още движещия се портал. Фаровете й описаха широк кръг, гумите засъскаха по цимента и спряха пред входа на административната сграда. От дясната предна седалка се появи непознат за Ричър мъж, който отвори задната врата. Без да каже нито дума, той посочи с брадичка към сградата, точно като Доусън преди него.

Джулия Соренсън се измъкна навън и изпъна рамене. На слабата светлина изглеждаше уморена и някак победена. С леко приведени рамене. Вечерният вятър разтвори незакопчаното й палто. Все още беше облечена с новата си блуза, но кобурът й беше празен. Бяха й отнели оръжието.

Непознатият затвори вратата след нея и се върна на мястото си. Потеглиха и я оставиха сама. Порталът отново започна да се отваря. Колата мина през него, забави се за миг, а след това зави надясно и пое по пътя, по който беше дошла.

Порталът се затвори. Ричър гледа след черната кола, докато светлините й изчезнаха в мрака и свистенето на гумите затихна. После се обърна и погледна Соренсън.

Тя остана още миг навън, после се насочи към централната сграда. Ричър започна да отчита времето. Поздравът на мамчето зад гишето, усмивката й за добре дошла и обясненията за различните видове легла и предпочитанията на повечето гости. Плюс традиционното „Очаквахме ви“, естествено. Четири минути, не повече. Дори и по-малко, ако разговорът протечеше бързо, като между колежки. А може би и по-дълго, в случай че на Соренсън й бе прекипяло и започнеше да задава куп гневни въпроси в знак на възмущение.

Минутите се оказаха точно четири. Соренсън излезе навън с ключ в ръка. Изглеждаше примирена. Разгледа цифрите, изписани на ниско поставените табели и пое в посока на Ричър. Стигна до следващата табела, погледна я и свърна в една от страничните алеи.

— Джулия — тихо подвикна той.

Тя се закова на място.

— Ричър?

— Насам.

Тя напусна пътеката и тръгна по ситния чакъл към него.

— Какво се случи с теб? — попита той.

— Не бива да контактуваме помежду си — отвърна тя.

— Или какво? Няма да ни заключат, я.

— Не бива да говорим на открито. Къде можем да отидем?

Отидоха в стаята на Ричър. Соренсън се огледа бавно и поклати глава.

— Странна работа. Всичко е като в обикновен мотел.

— Това е обикновен мотел. Или по-скоро е бил. Оперативното бюро от Канзас Сити го е закупило преди три години. Научих го от тях. Никога ли не си чувала за подобен обект?

— Нищичко — отвърна тя. — И другите ли са тук?

— Делфуенсо с детето си и свидетелят — кимна Ричър. — Живи и здрави. На всичкото отгоре си прекарват много добре.

— Въпреки че са под ключ?

— Казали са им, че са изолирани. Като съдебни заседатели, за собственото им добро. Кратко уединение, нямащо нищо общо със заключването. И те го приемат като неочаквана ваканция. Миниголф плюс бира на корем.

— Законно ли е?

— Не съм адвокат, но предполагам, че е законно. Което не означава, че е правилно. Знаеш как стоят тези неща.

— Кой ги е докарал тук? — попита Соренсън. — Кой е запалил колата?

— Алън Кинг е изгорял на задната седалка, но преди това е бил прострелян в сърцето. От Маккуин, който се оказа един от вашите под прикритие. С месторабота в Канзас Сити. Това е причината Доусън и Мичъл моментално да се появят при помпената станция, за да се погрижат за теб. Ограничение на щетите, както му казват в армията. Маккуин запалил колата, а след това двамата с Делфуенсо били прибрани от колегите му. Със служебен седан, както сочеха шарките на гумите, пак от Канзас Сити. Маккуин ги придружил до тук, но веднага след това си тръгнал. Казал нещо от сорта, че трябва незабавно да се яви в службата.

— Горкият — поклати глава Соренсън. — Ще му разкажат играта. Как ли ще обясни убийството на Кинг?

— Много трудно — рече Ричър.

— Но ти се оказа прав. Нарочно не те е улучил. Стрелял е високо над главата ти.

— Нещо, което е нямало как да направи и с Делфуенсо — каза Ричър. — Затова е решил да гръмне Кинг.

— Браво на него. Надявам се, че е добре.

— А какво стана с теб?

— С мен ли? — Соренсън се отпусна на леглото. — Отначало всичко беше наред. Нещата се развиха точно както ги бяхме планирали. Върнах се в къщата на Делфуенсо, прибрах пистолета и колата си и се обадих на шефа си. Обясних му, че съм успяла да те изненадам и съм те предала на момчетата от Канзас Сити. Той беше много впечатлен. И много доволен. Но мен нещо ме глождеше и го засипах с въпроси. Това не му хареса. В един момент поведението му рязко се промени. Вече не беше доволен. Личеше си по тона му.

— В кой момент?

— Преди да заключа колата на Гудман, надникнах в жабката, просто по навик. Не ми се щеше да оставя някое оръжие без надзор. Кой знае какво държи в жабката си един окръжен шериф? Но вътре имаше само бележник и писалка, нищо друго. Разбира се, прелистих бележника. Оказа се, че шериф Гудман е бил изключително педантичен човек. Беше си водил подробни записки за Карън Делфуенсо въпреки тежкото нощно разследване. Според мен събирането на информация му е било нещо като хоби. Надявал се е, че тези бележки ще ни помогнат да я открием по-бързо. Въпреки че и досега не виждам как щеше да стане.

— И?

— Нещо в бележника ми се стори странно и реших да попитам шефа си. Всъщност не го попитах, а само споменах за него. И тогава той смени тона.

— Какво беше странното?

— Мислех си, че Делфуенсо отдавна живее на онова място. Не че е била четвърто поколение фермерка или нещо подобно, но бях останала с впечатлението, че живее там от години. Където, разбира се, е родила и отгледала Луси.

— Но се оказа, че не е така?

— Живеели са в тази къща едва от седем месеца. Съседът отсреща обясни, че това е станало след развода й. Тогава не обърнах внимание, защото си помислих, че става въпрос за отдавнашна работа, но се оказа, че не е така.

— А откъде сме сигурни, че изобщо е била омъжена? — попита Ричър.

— Има дете.

— Детето не е доказателство, че е имала мъж.

— А защо да е нямала?

— Оправяла се е сама, при това добре — отвърна Ричър. — Сякаш цял живот го е правила. Освен това е умна. Грижите за мъж със сигурност биха я подлудили.

— Значи умните жени не бива да се омъжват, така ли?

— Ти омъжена ли си?

Соренсън не отговори.

— Всъщност не ме интересува дали е правила сватба с хиляда гости на хавайски плаж, или детето е плод на еднократна среща в някой мотел в Ню Джърси — промърмори след известно време тя. — Въпросът не е дали е била самотна майка. Въпросът е защо тази самотна майка се е преселила в градчето точно преди седем месеца.

— Момчетата от Канзас Сити ми казаха, че текущата операция е започнала точно преди седем месеца — подхвърли Ричър.

— Не може да бъде!

— Защо да ме лъжат?

— Не, чудя се възможно ли е Делфуенсо да е замесена случайно във всичко това. Да е съвпадение на обстоятелствата, както изглежда на пръв поглед. Но вече имаме едно случайно съвпадение.

— Две са много, така ли?

— Точно така!

— А кое е първото?

— Нали помниш брата на Алън Кинг?

— Питър Кинг? Артилеристът?

— Колегата от нощната смяна решил да го проучи, за да ми направи услуга. Веднага след като разговарял с Мама Сил първия път. Свързал се с Автомобилната инспекция, с пощата, банките и компаниите, издавали кредитните му карти. Опитал и мобилните оператори, разбира се, като имал едно наум, че могат да му откажат. Което, естествено, не се случило. Резултатите пристигнаха тази вечер.

— И какви са те?

— По всичко личи, че Питър Кинг е напуснал Денвър и се е заселил в Канзас Сити.

— Кога?

— Преди седем месеца.