Лий Чайлд
Издирваният (61)

66

Очакваха да забележат сияние поне от два-три километра. Оказа се, че едва не подминаха „Макдоналдс“ просто защото не работеше нощем. Също като „Лейсис“ и „Тексако“.

Бензиностанцията приличаше на призрачен кораб. Без никаква светлина. Супермаркетът представляваше мрачен бетонен куб, а без жълто-червения неон „Макдоналдс“ не се различаваше от заведенията с евтин наем, работещи само денем.

— Чух виковете на управителя в слушалката — рече Соренсън. — Казваше, че е време за чистене. Предполагам, че почистват, преди да затворят, нали?

— Питам се къде е точка Б — мрачно отвърна Ричър.

Соренсън повтори играта с двата телефона. Калибрира ги спрямо междущатската магистрала, сложи ги един до друг и повтори операцията. След това бавно изпусна въздуха от гърдите си.

— Ако сайтът на супермаркета е точен, точка Б се намира на около километър и половина северно от тук.

— Значи някъде в полето — каза Ричър.

— Ферма — промърмори Делфуенсо. — През цялото време бях сигурна, че става въпрос за ферма.

Оставиха колата на паркинга пред „Лейсис“. Заобиколиха тъмната сграда и застанаха зад нея. Обикновено разузнаване, засега. Чиста проба предварителен оглед. Бързата атака означаваше предоверяване на това, което беше указано в сайта на веригата. Ако не за друго, защото кръгчето, обозначаващо супермаркета, заемаше място, равняващо се на километър и половина.

Благодарение на джипиеса в колата на Бейл Ричър вече знаеше как изглежда шосе 65 отгоре — една почти права линия в посока север-юг. По тази причина пое успоредно на нея, следван от двете агентки. След малко направи 45-градусов завой наляво и махна с ръка.

— Там е северозапад. Виждате ли нещо?

И двете бяха единодушни, че не виждат почти нищо. И това беше вярно. Но също така вярно беше, че в другите посоки се виждаше още по-малко. По някакъв начин мракът право на север и право на запад беше още по-плътен. Сякаш на северозапад действително имаше нещо. Невидимо, но безспорно там. Известно време тримата напрягаха взор в тази посока, после се обърнаха с гръб и разфокусираха погледите си в опит да уловят нещо с периферното си зрение. Не се получи нищо.

— Можеш ли да отвориш Google Maps? — обърна се към Соренсън той.

— Покритието е слабо — поклати глава тя.

Наложи се да се върнат в колата. Там Ричър се наведе над джипиеса на Бейл и успя да се справи с бутоните. В резултат картата се появи на екрана и той прибягна до максимално увеличение, което позволяваше да се видят и най-малките пътища. После измести текущата им позиция вдясно на екрана.

Празното пространство зад „Лейсис“ опираше с десния си край в шосе 65, но вляво се появи тесен третостепенен път, кой то вървеше успоредно на шосето. Над тях имаше двупосочен път в посока изток-запад, а отдолу се виждаше друг. По средата се образуваше празно пространство с почти квадратна форма. Не изглеждаше кой знае колко голямо, но не беше и малко. Джипиесът не беше в състояние да определи точния мащаб, но в най-лошия случай страните на квадрата бяха с дължина около километър и половина, а в най-добрия — около три.

— Общата площ е някъде между триста и хиляда хектара — каза той. — Това не е ли твърде голяма площ за една ферма?

— В тази страна има над два милиона ферми — отвърна Соренсън. — Те обработват почти четиристотин милиона хектара, или средно по двеста на ферма. Това сочи статистиката, която е много полезно нещо.

— Но средното си е средно, нали? Ако някои фермери обработват два-три хектара, значи трябва да има и други, които обработват по хиляда.

— Вероятно животновъди. Или хора, които произвеждат фуражна царевица.

— Тук се отглеждат животни. Вече забелязах следи от копита.

— Мислиш ли, че фермата е само една?

— Максимум пет са — отвърна Ричър. — Едва ли ще ни отнеме много време да ги проверим.

Телефонът на Делфуенсо изжужа. Онзи секретният, от библията. Беше нагласен на вибрация, но въпреки това Ричър го чу съвсем ясно. Макар явно да беше миниатюрно, моторчето, причиняващо вибрацията му, прозвуча като зъболекарска бургия. Делфуенсо включи телефона и слуша в продължение на цяла минута. После го изключи.

— Шефът ми — кратко съобщи тя. — С нов фактор към моята теория. Чудел се дали е постоянен.

— Каква теория? — вдигна глава Ричър.

— Ами онази, която измислих, за да получа данните от сателитното наблюдение. Лаконичната.

— Какъв нов фактор?

— Официалните говорители на Държавния департамент вече отричат, че имат нещо общо с убития в помпената станция. Казали са, че в никакъв случай не е аташе и никога не е заемал някаква длъжност в министерството.

— Но нали са му взели отпечатъците? Вече е в системата.

— Било грешка. В бързината и бъркотията криминолозите често допускали грешки.

— Глупости — тръсна глава Соренсън. — Моите хора са отлични специалисти.

— Знам.

— И?

— Може би отмятането е бързо и мръсно, когато става въпрос за Държавния департамент.

— Защо не пуснат обява във вестниците? — изръмжа Ричър. — По този начин те само потвърждават, че човекът е бил агент на ЦРУ.

— Потвърждават го пред нас, но ние вече го знаем. А останалият свят просто получава възможност да спи спокойно.

— Не е ли юридическа хватка? По този начин могат да отрекат, че действат на американска територия.

— Всички знаят, че действат на американска територия. Отдавна престанаха да се крият.

— В такъв случай доказват и нещо друго. Този човек не е бил просто агент на ЦРУ, а двоен агент на ЦРУ. Не е бил под прикритие, а по-скоро е действал като гастролираща звезда. Защо иначе ще отричат, че е техен?

— Мислиш, че един резидент на ЦРУ е бил двоен агент?

— Там горе умеят да броят дотолкова. Виж, ако е бил троен, нещата щяха да са наистина сложни.

— Не ми харесва идеята, че човек на ЦРУ може да контактува с „Уадия“.

— Това не се е случило — поклати глава Ричър. — Вашият човек бързо му е затворил устата.

— Срещали са се и преди. Няма как да е другояче. Поне за няколко минути. Според мен тримата заедно са отишли в онзи бункер.

Единият внезапно хукна напред, а другите двама се втурнаха след него.

— Може би — рече на глас Ричър.

— Следователно са разговаряли.

— Може би.

— Искам да знам за какво са говорили.

— Ще питаме Маккуин. След като го открием.

— Я ми кажи отговора на онази игра на думи. При която трябва да говориш цяла минута, без да произнасяш гласната А.

— С това ли искаш да ме запомниш?

— Не. Но бих могла да спечеля един-два баса в бара.

— Това беше игра, която предложих на Алън Кинг.

— Подочух — кимна Делфуенсо.

— По-късно — рече Ричър. — Когато открием Маккуин. Той също ще прояви интерес.

— Тогава той спеше — отбеляза тя.

— Съмнявам се, че изобщо спи.

— Колко хектара бяха?

— Хектарите нямат значение. Важни са сградите. Ще разберем, като ги видим.

Видяха ги точно десет минути по-късно, след като бяха изминали пет-шестстотин метра пеша.