Лий Чайлд
Издирваният (1)

1

Свидетелят каза, че всъщност не е видял какво се е случило. Но нямаше много варианти. Минути след полунощ мъж със зелено палто влязъл през единствената врата на малък бетонен бункер. След него и двама мъже в черни костюми. Минало известно време. Двамата мъже в черно излезли навън.

Мъжът със зеленото палто не се появил.

Двамата в черно изминали с бърза крачка десетте метра до колата си, която била яркочервена. Червена като пожарна по думите на свидетеля. Лъскава, сравнително нова. Обикновен седан с четири врати. А може би с пет. Но в никакъв случай спортно купе с две врати. Според него била тойота. Или може би хонда. Или хюндай, или пък киа.

Все едно каква, но двамата мъже в черно отпътували с нея.

От мъжа със зеленото палто нямало и следа.

После изпод вратата на бетонния бункер потекла кръв.

Свидетелят позвънил на 911.

Показанията му бяха взети от шерифа на окръга — един човек, който умееше да изстисква от хората всичко, което знаят, при това с търпеливо изражение. Това беше една от многобройните му дарби. Изслуша свидетеля и потъна в дълбок размисъл. Той упражняваше правомощията си на територия от стотици квадратни километри пустош, простираща се чак до хоризонта и прорязана от самотните дълги ленти на шосетата.

Място, подходящо за полицейски блокади. Шерифът се свърза с пътните патрули, поиска и хеликоптер от столицата на щата и пусна заповед за издирване на яркочервен вносен автомобил с двама мъже в черни костюми.

За час и половина Джак Ричър измина около сто и петдесет километра в мръсносивия ван на някаква непозната жена. После се появи разсеяната светлина на детелината и големи зелени табели, чиито стрелки сочеха на изток и на запад. Жената намали и спря. Ричър слезе, благодари й и махна за сбогом. Тя пое по първата рампа, която водеше към западното платно на магистралата, към Денвър и Солт Лейк Сити. Той мина под моста и застана до втората рампа, излизаща на източното платно. С единия крак на асфалта, а с другия — на банкета. Вдигна палец и се усмихна, опитвайки се да изглежда ведър и дружелюбен стопаджия.

Но това не беше лесно. Ричър беше едър мускулест мъж, висок метър и деветдесет и три. Както винаги и тази нощ изглеждаше малко раздърпан и неугледен. Самотните шофьори искат приятна и безопасна компания, а той от опит знаеше, че външният му вид не ги подтикваше да го изберат за спътник. Беше твърде заплашителен. На всичкото отгоре носът му беше счупен. Беше наясно, че сребристата лепенка му придава още по-гротесков вид, тъй като блестеше и отразяваше жълтеникавата светлина от лампите на детелината. Тя обаче значително облекчаваше болката и той реши да не я маха поне още един час. Щеше да я свали само ако не извадеше късмет през следващите шейсет минути.

Но през следващите шейсет минути никой не му спря. Трафикът беше слаб. Все пак се намираше в Небраска, посред нощ и посред зима. Детелината беше единственото голямо кръстовище в радиус от доста километри, но въпреки това по нея не минаваха много коли. Горе на магистралата движението беше значително по-оживено, но по рампата към нея не се качваха мнозина. През първия час покрай Ричър минаха едва четирийсет превозни средства. Леки автомобили, джипове и камиони от различни марки, цвят и модели. Трийсет от тях просто профучаха покрай него. Останалите десетима водачи намалиха колкото да го огледат, след което отново стъпиха на газта.

Нормално. С годините автостопът ставаше все по-труден.

Беше време Ричър да увеличи шансовете си.

Той се обърна с гръб към платното и подхвана единия край на тиксото с напукания нокът на палеца си. Отлепи сантиметър от него, после го стисна между палеца и показалеца си. Възможностите бяха две: да го издърпа рязко или да прибегне до бавното разлепване. Две еднакво неприятни възможности, помисли си Ричър. Болката щеше да бъде една и съща. По тази причина избра рязкото дръпване. Не обели бузата си, но с носа нещата стояха другояче: раната се отвори, отокът се увеличи, а счупената кост сякаш изпука.

Другата буза също не беше проблем.

Той нави на руло окървавеното тиксо и го пъхна в джоба си. После наплюнчи пръстите си и започна да търка лицето си. Долови боботенето на хеликоптер, който летеше на около триста метра височина. Видя и ярък лъч, който спираше тук-там върху голата земя, а след това продължаваше нататък. Завъртя се обратно, стъпи на асфалта и отново вдигна палец. Хеликоптерът увисна за миг над главата му, след това изгуби интерес към него и отлетя на запад. Боботенето бавно заглъхна. Трафикът по магистралата беше слаб, но стабилен. Този по шосето в посока север-юг почти секна. Повечето автомобили се качваха по рампите и поемаха в една от двете посоки. Нито един от тях не продължи направо. Ричър си оставаше оптимист.

Нощта беше студена и това помагаше на лицето му. Кожата изтръпваше и болката намаляваше. От юг се появи пикап с канзаски номер, който направи завой на изток и намали. Зад кормилото седеше висок чернокож мъж, навлякъл дебело палто. Сигурно не му работеше отоплението. Пикапът бавно се плъзна покрай Ричър, после почти спря. Шофьорът го огледа внимателно, но в крайна сметка извърна глава и продължи пътя си.

Ричър разполагаше с достатъчно пари. Можеше да вземе автобус, ако стигнеше до Линкълн или Омаха. Но сам не можеше да стигне до Линкълн, нито до Омаха. Някой трябваше да го закара до там. Докато платното беше пусто, той пъхваше ръце под мишниците си, за да ги стопли. Потропваше с крака, а дъхът му образуваше облачета пара. Покрай него профуча кола на магистралния патрул с включени сигнални светлини, но без сирена. Приведени напред, двете ченгета вътре дори не го погледнаха. Вероятно някъде беше станало произшествие.

Още две коли почти спряха. Едната от юг, другата от север, в интервал около минута. Шофьорите намалиха, огледаха го, поколебаха се, после натиснаха газта и изчезнаха. Близо съм, помисли си Ричър. Моят човек скоро ще се появи. Може би и късният час щеше да помогне. Нощем хората бяха по-състрадателни, отколкото денем. А и нощното шофиране си беше за особняци. Който го предпочиташе, по-лесно би качил непознат. Надяваше се да е така.

Още един шофьор го подложи на внимателен оглед и изчезна. Ричър плю в шепи и енергично приглади разрошената си коса. Оставаше си оптимист.

После, след точно деветдесет и три минути престой на детелината, една кола го взе.