Лий Чайлд
Издирваният (24)

27

Ричър и Маккуин мълчаливо се разминаха. Гърди в гърди, както го правят хората в обществените тоалетни. Маккуин влезе в кабинката, а Ричър тръгна да прекосява магазина към барплота, върху който имаше кафе машина. Лъскава и нова, изцяло хромирана, по всяка вероятност италианска, а може би и френска. Със сигурност европейска изработка. Пускаше по едно кафе след натискане на голям бутон. Правеше го толкова бавно, че Маккуин излезе от тоалетната още преди да се напълни последната чаша. Което беше добре, защото волю-неволю Маккуин трябваше да занесе две чаши до колата, а това означаваше, че ръцете му ще бъдат заети. Винаги е по-добре, когато ръцете на въоръжените мъже са заети. Такова беше експертното мнение на Ричър.

Той взе останалите две кафета — без захар и сметана. Едното беше за него, а другото за Карън Делфуенсо. Алън Кинг все още беше извън колата, която продължаваше да стои пред колонката. Електронният дисплей показваше, че в резервоара са влезли по-малко от шестнайсет литра.

— Оттук нататък ще карам аз, Ричър — обяви Алън Кинг.

— Наистина ли? — изненада се Ричър. — Но аз все още не съм изминал моите петстотин километра.

— Промяна в плановете. Отиваме в близкия мотел, където ще прекараме остатъка от нощта.

— Нали искахте да стигнете до Чикаго?

— Промяна в плановете, както вече споменах. Коя част от това изречение не ти е ясна?

— Ваша работа — сви рамене Ричър.

— Естествено, че е наша — кимна Кинг. — Затова ми трябват ключовете.

Четириизмерно планиране. Позицията му беше по-близо до колата, докато Кинг и Маккуин бяха малко по-встрани. Делфуенсо все още седеше на мястото си. Нейната врата беше широко отворена, а главата й беше на сантиметри от дясната ръка на Кинг. Част от секундата щеше да им бъде достатъчна, за да захвърлят чашите си, друга част — да извадят пистолетите. Ричър би могъл да запрати насреща им своята чаша, превръщайки я в нещо като вряла граната. Към главата на единия или към главата на другия. Но не и към двамата. Би могъл да заобиколи багажника или да го прескочи. Но нямаше да му стигне времето.

Нулеви шансове. Геометрия и време.

Остави чашата си на покрива на шевролета и бръкна в джоба си за ключа. Извади го и го подаде на Кинг. Ела и си го вземи. Но Кинг не беше вчерашен.

— Пусни го на седалката — подхвърли той. — Идвам веднага.

Дон Маккуин седна отпред и извъртя горната част на тялото си. Направи го с непринудената лекота на човек, който просто иска да провери дали приятелите му са настанени удобно. Но тази позиция остави достатъчно пространство за дясната му ръка, която беше съвсем близо до десния джоб на панталона и до дясната част на колана.

Кинг продължаваше да стои на крачка от капачката на резервоара. И неговата дясна ръка беше свободна, на сантиметри от главата на Карън Делфуенсо.

Геометрия и време.

Ричър седна на мястото зад шофьора, наведе се и пусна ключа на предната седалка. Маккуин му се усмихна.

Кинг затръшна вратата на Делфуенсо, заобиколи багажника и затръшна вратата на Ричър. После вдигна ключа, седна зад волана и издърпа седалката си двайсетина сантиметра напред. Запали мотора и потегли. Поеха по тъмния път на юг, към обещания мотел.

Операторът на спешния телефон на ФБР остана на линия и изслуша прекъсналото обаждане до Омаха. Чу сигнала, чу и как слушалката щракна върху вилката. Беше новак и именно това беше причина за нощното му дежурство. Но беше схватлив и амбициозен, което обясняваше назначението му на важна позиция във Вашингтон. А беше схватлив и амбициозен, защото беше умен.

Достатъчно умен, за да се включи по най-добрия начин.

Свърза се с Оперативното бюро в Омаха и зададе следния въпрос:

— Провеждате ли някаква акция тази нощ?

— Има нещо такова — отвърна с прозявка дежурният агент в Омаха. — Убийство с нож на безлюдно място, което на пръв поглед не изглежда нищо особено, но по неизвестни причини привлече вниманието както на тукашното началство, така и на ЦРУ и Държавния департамент. Поставихме барикади на междущатската магистрала.

— Значи, трябва да знаете, че ви прехвърлих едно обаждане, което обаче беше прекъснато.

— Локация?

— Идентифицирахме номера, сочи някаква бензиностанция на безлюдно място, югоизточно от Демойн, Айова.

— Име?

— Нямаме. Но обаждането беше от мъж, който очевидно бързаше. Звучеше като човек, който страда от настинка или главоболие. Подчертано носово.

— Каза ли какво иска?

— Каза, че разполага с информация, която вероятно ще заинтересува Омаха, Небраска.

— Вероятно?

— Използва точно тази дума.

Агентът в Небраска промърмори едно „добре“ и прекъсна връзката.

Тъмният път през Айова беше прав като стрела в продължение на дванайсет километра, а след това стигна до някакво Т-образно кръстовище. От двете страни се простираха равни ниви, както и в далечината напред. Трябваше да се завие или наляво, или надясно. Появи се поредната синя табела, чиято стрелка сочеше надясно към мотела. Алън Кинг пое натам, пресичайки шахматното поле на различните земеделски култури, които се отглеждаха в Айова. Дон Маккуин до него продължаваше да седи полуизвърнат назад, опрял се с гръб на вратата. Беше буден и нащрек. Зад него Карън Делфуенсо гледаше право пред себе си. Не обръщаше внимание на Ричър и сякаш беше разочарована от него.

Нощният дежурен в Омаха, Небраска придърпа бележника пред себе си и започна да пише. Обаждане от мъж, който бърза, вероятно настинал, с носов глас, бензиностанция ЮИ от Демойн, Айова. После прегледа списъка с номерата за бързо набиране върху конзолата на телефона и спря на Соренсън, Дж., мобилен.

Замисли се за секунда, после натисна бутона за набиране.

Предпазна мярка, просто за всеки случай. Може би щеше да се окаже нещо важно.

В този момент Джулия Соренсън разговаряше с шериф Гудман за изчезналия свидетел. Живеел с жена, която не му е съпруга, във взета под наем ферма на седемнайсет километра северозападно от местопрестъплението. До там се стигало само по един път, но той не се появил. Нито той, нито пикапът му били открити по протежение на този път. Нямало го в баровете на Син Сити, хората на Гудман не го открили и в града.

После телефонът й иззвъня. Тя се извини, обърна гръб на шерифа и прие обаждането. Беше нощният дежурен в централата. Изслуша малко разсеяно встъпителните му думи. Силите на реда получават куп прекъснати обаждания. От хлапета, шегобийци, пияници, хора, набрали номера погрешка. От всички възможни точки в района. Но когато агентът започна да описва подробностите, тя веднага наостри слух. Главно благодарение на мрачното заключение, направено по-рано през тази дълга нощ: извършителите се намират някъде източно от Демойн.

— Я повтори? — рече в мембраната тя.

— Телефонен автомат в отдалечена бензиностанция, югоизточно от Демойн, Айова — послушно повтори агентът.

— Сигурни ли сме за мястото?

— Това показва номерът, а и телефонният оператор го потвърди.

— Кой се е обадил?

— Не разполагаме с име. Дежурният по спешните обаждания твърди, че гласът е бил на мъж.

— Друго?

— Бързал и говорел носово.

— Носово?

— Като настинал.

— Имаме ли запис?

— На първоначалното обаждане ли? Със сигурност.

— Изпрати ми го по имейла и се свържи с бензиностанцията. Попитай ги дали имат видеокамери. Ако не, поискай подробно устно описание на всички клиенти.

— Трябва да се свържете с ЦРУ — рече агентът.

— Не ми казвай какво трябва да правя — отсече Соренсън.

— Непрекъснато ми звънят и искат доклад за развоя на събитията.

— Не им казвай нищо. Поне засега.

Тя изключи телефона и се обърна към Гудман.

— Извинявай, шерифе, но се налага да тръгвам за Айова.