Лий Чайлд
Издирваният (37)

42

Телефонът подскачаше и звънеше. Пискливо и накъсано. Монотонен електронен звук. Соренсън отговори. По изражението й пролича, че не е обаждането, което очакваше. Не я отстраняваха от разследването. Все още не. Вместо това я захранваха с информация по него. Новините не бяха непременно лоши, ала съдейки по лицето й, не бяха и добри. Но в замяна на това интересни. И дори изненадващи.

Тя изключи телефона и погледна към Ричър, седнал от другата страна на влажната плексигласова маса.

— Нашите патолози най-после са изнесли трупа от старата помпена станция.

— И?

— Открили нова, незабелязана досега контузия.

— Каква?

— Преди да го убият, са счупили ръката му.

 

 

Медиците положили трупа на носилка за краткото пътуване до колата. Не използвали обичайния в подобни случаи найлонов чувал, който винаги се пълнел със съсирваща се кръв. Просто не искали да се оплескат. Идеята им била да го прехвърлят в чувала, след като го качат в колата.

Но по пътя носилката подскочила на някаква неравност и дясната ръка на мъртвеца увиснала отстрани. Лакътят се оказал изметнат. Медиците прибегнали до помощта на портативен рентгенов апарат, който включили на място, направо на тротоара. Лакътната става била счупена. Това със сигурност се било случило непосредствено преди настъпването на смъртта, тъй като никой не можел да понесе ужасната болка дори в рамките на една минута. Още по-малко пък да шофира през целия път от Денвър. Било изключено травмата да е нанесена след смъртта. Под кожата личало малко кръвонасядане, имало и лек оток. Имал кръвно налягане известно време след счупването. Но не задълго.

— Травма при опит за самозащита — рече Ричър. — Но само донякъде. Вероятно е направил едно-единствено движение. Може би е извадил оръжие. Пистолет или нож. Обезоръжили са го грубо и безкомпромисно. Предполагам, че е бил десняк.

— Като повечето хора — кимна Соренсън. — А след това са го наръгали, причинявайки обилен кръвоизлив.

— Свидетелят чул ли е някакви викове?

— Не е споменал такова нещо.

— Счупеният лакът боли адски. Трябва да е чул нещо. Поне стон, и то доста силен.

— За съжаление вече не можем да го попитаме.

— Открили ли са някакви оръжия на местопрестъплението? Негови, техни?

— Вероятно са ги изхвърлили в някоя от тръбите — поклати глава Соренсън.

— Още ли се придържате към версията, че е бил търговски аташе? Далече от дома, с нож или пистолет в джоба?

Соренсън отново поклати глава.

— Има нещо, което не съм ти казала. През цялата нощ ЦРУ ни дишаше във врата. Обадиха се минути след като се появихме на местопрестъплението. Дори преди появата на хората от Отдела за борба с тероризма. И преди да пристигне онзи от Държавния департамент.

— Какво искаха?

— Последна информация. Бяха много настоятелни.

— Нещата започват да се изясняват — каза Ричър. — Убитият е бил един от техните.

— Защо тогава не ми отнемат разследването? Досега инцидентът несъмнено се е превърнал в нещо като ядрен взрив.

Соренсън отново провери телефона си. Имаше обхват, имаше и достатъчно ток в батерията. Но упорито мълчеше.

 

 

Малко по-късно се насочиха към аутлета. Там се продаваше евтина стока, изложена в евтина и занемарена сграда. Около една трета от нея беше мъжко облекло. Ричър познаваше част от търговските марки, но не се впечатли от намалението на цените. По негово мнение то спираше някъде около реалната цена на отделните артикули.

Както винаги, изборът му беше свързан с наличността. Иначе казано, с размерите, които отговаряха на едрата му фигура. В крайна сметка успя да намери подходящи дънки в един магазин, а в друг — тениска, риза и памучен пуловер, всички в различни оттенъци на синьото. В трети се сдоби със сини чорапи и бельо, в четвърти — с късо подплатено яке, отново в син цвят. Прецени, че ще остане с ботите, които носеше. Поне още няколко дни. Състоянието им беше добро.

— Обичаш синьото? — подхвърли Соренсън.

— Обичам всичко, което е в тон — отвърна той.

— Защо?

— Някой ми беше казал, че така повече ми отива.

Тоталната щета възлезе на седемдесет и седем долара в брой. Съвсем в рамките на нормалното. Минимум три дни носене, четири максимум. Някъде между двайсет и двайсет и пет долара на ден. По-евтино, отколкото да живееш на едно място, по-лесно, отколкото да переш, гладиш, сгъваш и опаковаш. Поне в това беше абсолютно сигурен.

— Откъде получаваш средства? — попита Соренсън.

— Оттук-оттам.

— По-точно?

— Част от парите ми са от спестявания.

— А останалите?

— От време на време работя.

— Какво?

— Обща работа. Каквото изскочи.

— Колко често?

— Зависи.

— Но това не носи добри пари, нали?

— Имам и алтернативни източници.

— Какво означава това?

— Пороци, останали от войната.

— Каква война?

— Крада от лошите — уточни с въздишка Ричър.

— И си го признаваш?

— Следвам вашия пример. Федералните власти непрекъснато конфискуват имущество, нали? Минимално количество кока в жабката означава „Сбогом, беемве“. Същото важи за къщи и яхти.

— Това е различно. Така ограничаваме разходите си. Пестим парите на данъкоплатците.

— Аз също — отвърна Ричър. — В противен случай щях да завися от безплатните купони за храна.

 

 

За вземане на душ избра хотела „Ред Руф“. Франчайз, със собственика зад гишето, който както всички останали с удоволствие прибираше по някоя и друга банкнота направо в джоба си. Сделката беше сключена в рамките на очакваното — две десетачки. Едната за него, другата за първата камериерка, която приемеше офертата. Ричър пренесе покупките си от бензиностанцията в една торба, а новите си дрехи — в още четири. Соренсън влезе с него и огледа стаята. Не каза нищо, но личеше, че не е доволна от прозорчето в банята. То не беше голямо, но все пак позволяваше бягство. Стаята беше на приземния етаж, а зад нея имаше павирана алея.

— Ако искаш, стой тук — предложи Ричър. — За да бъдеш спокойна, изобщо няма да дърпам завесата на душа.

Тя се усмихна, но не каза нищо. Поне не директно. После попита:

— Колко ще продължи всичко това?

— Двайсет и две минути за душа — започна той. — Три за подсушаване, други три за обличане. Плюс пет за непредвидени усложнения. Да речем, трийсет и три минути за всичко.

— Много си точен.

— Точността е добродетел.

Тя излезе, а той започна да сваля дрехите си, които бяха в доста окаяно състояние. Носеше ги вече четири дни, още от Болтън, Южна Дакота. На места покрити с кал, а на други изцапани с кръв — повечето негова, но имаше и чужда. Когато приключи със събличането, стегна купчинката на вързоп, който напъха в кошчето за боклук на банята. След това старателно изми зъбите си и пусна душа. Прекара под него точно осем минути. После застана пред огледалото, напълни мивката с гореща вода, намокри една кърпа и се зае с лицето си. Най-напред изтърка засъхналата кръв и внимателно почисти нараняванията по лицето си. Разтърка парченце сапун над горната си устна и смръкна няколко пъти. В резултат започна да киха. От ноздрите му излетяха съсиреци колкото грахови зърна.

След това се върна под душа и се изми още веднъж. Подсуши се с хавлията, облече се и среса косата си с два пръста. Старият паспорт и кредитната карта влязоха в единия джоб на дънките, а четката за зъби — в другия. Пъхна ключа от мотелската стая на дебелия мъж във външния джоб на якето. Сдъвка два аспирина и ги погълна с малко вода от чешмата. После извади тубичката с антисептичен крем и кутийката с лепенки и отвори прозорчето на банята, за да прогони горещата пара от повърхността на огледалото.

Джулия Соренсън стоеше на задната алея и наблюдаваше прозореца.

Едновременно с това говореше по телефона, а разговорът със сигурност не й доставяше удоволствие. Спореше с някого, но сдържано и любезно. Вероятно с шефа си, помисли Ричър. Затова се въздържа. Не чуваше за какво става въпрос, но предположи, че заповедта за отстраняването й от разследването най-после е станала факт, а тя търси начин да се защити. От поведението й личеше, че използва всички възможни аргументи. Свободната й ръка сечеше въздуха, отстраняваше възраженията и подчертаваше валидността на аргументите. Жестикулирането й помагаше да говори по-енергично. По мнението на Ричър телефонът беше лошо средство за комуникация, защото изключваше нюансите и най-вече езика на тялото.

Насочи вниманието си към огледалото. Подсуши раните си с къс тоалетна хартия, а след това внимателно ги запълни с крем от тубичката. Сложи една лепенка върху най-голямата рана, втора върху следващата по големина. Боклуците влязоха в кошчето, директно върху вързопа стари дрехи. След това затвори прозорчето и се върна в спалнята. Огледа се в огледалото до гардероба. Новите дрехи изглеждаха добре, косата му също. Но не и лицето. Със сигурност това не беше моментът да му правят маслен портрет. То обаче му се стори много по-прилично, отколкото преди един час. Почти човешко.

Излезе навън. Колата на Соренсън беше точно пред вратата, а самата тя чакаше, облегната на предния калник. Вероятно беше напуснала задната алея в момента, в който Ричър беше затворил прозорчето на банята. Бързо, за да стигне навреме до входната врата. Не за да го поздрави, разбира се. А за да предотврати евентуалното му бягство.

— Добре изглеждаш — подхвърли тя.

В изражението й имаше нещо променено. Също като в гласа й. Не беше болка, не беше гняв. Не беше дори разочарование. По-скоро приличаше на объркване.

— Какво? — очаквателно я погледна Ричър.

— Обадиха ми се.

— Видях.

— Шефът ми.

— Предположих. Отне ли ти разследването?

Тя поклати глава в знак на отрицание, но миг по-късно каза:

— Технически погледнато, да. Но не защото го възлага на друг.

— Защо тогава?

— Защото няма разследване. Вече не.

— Какво означава това?

— Означава, че точно преди двайсет минути са били прекратени всички активни мероприятия, свързани с този случай. Което е логично, защото от гледната точка на ФБР в Небраска не се е случило нищо. Абсолютно нищо.