Джей Кристоф
Нивганощ (7)

5.
Комплименти

Момиченцето побягна през тесните улички, по моста и под стълбите с червената коричка по ръцете си. Нещото бе го последвало, свито в мрака в крачетата му, докато те тупкаха тежко по напуканите плочки. То не знаеше какво е това, нито какво иска — само че бе му помогнало, а без помощта му, щеше да е мъртво като баща си.

Отворени очи.

Ритащи крака.

Гър-гър-гър.

Мия прогони сълзите, сви ръчички в юмручета и побягна. Зад себе си чуваше виковете и ругатните на удушвача на кутрета и на приятеля му. Ала тя бе пъргава, бърза, ужасно уплашена и страхът й даваше крила. Хвърчеше надолу по тесни проходи с резки завои, нагоре по ронещите се стъпала, докато накрая се плъзна по стената на една алея, като стискаше камата до себе си.

В безопасност. Засега.

Седнала на земята със свити под себе си крака, тя се опита да потисне сълзите, както беше я учила майка й. Преглъщаше ги, но те бяха много по-големи от нея и накрая я надвиха. Захлипа, затресе се, притисна сополивото си личице в червените си ръчички.

Баща й беше обесен като предател пред погледа на самия върховен кардинал. Майка й бе в окови. Имотите на фамилията Корвере бяха подарени на онзи ужасен джустикус Ремус, който бе счупил врата на Капитан Локвичка. А Юлий Скайва, консул в Айтриянския сенат, бе заповядал да я удавят в реката като някое непотребно коте.

В един ден целият й свят бе погубен.

— Дъщери, спасете ме… — промълви тя.

Мия видя как сянката под нея се раздвижи. Нагъна се на вълнички, като че беше вода, а тя камък, хвърлен насред нея. Беше странно спокойна, страхът се оттече от нея като през дупки в ходилата й. Не усети заплаха, нито детските страхове от неописуеми чудовища под леглото, от които да трепери. Но пак усети онова присъствие, или по-точно, онази липса на каквото и да е присъствие — свито в сянката върху камъните под нея.

— Здравей отново — прошепна.

Тя почувства нещото, дето беше нищо. В главата си. В гърдите си. Разбра, че то й се усмихва — приятелска усмивка, която щеше да стигне чак до очите му, ако имаше очи. Тя бръкна в ръкава си, намери окървавената кама, дето бе й дало.

Подаръкът, който бе спасил живота й.

— Какво си ти? — тихо попита черното нещо в краката си.

Мълчание.

— Имаш ли си име?

То потрепери.

И зачака.

Чакаше.

— Харесваш ми — заяви тя. — Името ти също трябва да е хубаво.

Нова усмивка. Черна и нетърпелива.

Мия също се усмихна.

Взе решение.

— Господин Благ.

 

 

Според табелката над преградата, жребецът се казваше Рицар, но за Мия той щеше да бъде просто Кучисин.

Да кажем, че тя не обича конете, е все едно да кажем, че скопените коне не обичат ножовете. Отраснала в Божигроб, не беше й се налагало да ползва тварите и честно казано, те не са удобно средство за пътуване, все едно какво казват поетите. Миризмата им е като кука, натикана право във вече счупен нос, нежните части на конника по-често стават в мехури, отколкото в синини, а пътуването на кон не е по-бързо от пътуването пеш. И всички тези беди се утежняват, ако конят притежава чувство за собствено достойнство. За жалост, точно такъв бе случаят с Рицар.

Жребецът беше собственост на центуриона на гарнизона — ребророден член на Легиона на луминатите на име Винченцо Гарибалди. Той беше от чистокръвна порода, черен като дробовете на коминочистач.^[1] Рицар, който за разлика от хората на Гарибалди получаваше отлични грижи (и храна), не търпеше друга ръка освен ръката на господаря си. И тъй, когато прозвуча тръбата за смяната на караула и в конюшнята му се появи непознато момиче, той изцвили сърдито и се зае да изпразни мехура си, покривайки колкото може по-голям периметър.

След като години наред бе живяла край Розовата река, миризмата на конска пикня хич не смути Мия, която тозчас му сложи юздата, за да го накара да млъкне. Колкото и да ненавиждаше добичетата, тя бе изтърпяла триседмично обучение в една конска ферма на континента по „молба“ на стария Меркурио и беше научила достатъчно, тъй че да не сложи оглавника на задницата на гадината.^[2] Ала когато вдигна подложката на седлото, Рицар започна да хвърля къчове в конюшнята и само благодарение на бързия й скок към вратата, тя се отърва от ритниците.

— В името на разлюлените цицки на Трелена, накарай го да млъкне! — изсъска Трик от вратата.

— Ти сериозно ли изруга с „цицките“ на богинята?

— Остави това, накарай го да млъкне!

— Нали ти казах, че конете не ме харесват! А богохулстването с цицките на Богинята на Океана никак няма да помогне. Всъщност заради него навярно ще се удавиш, глупчо!

— Със сигурност ме чакат дълги години в смрадливия клозет, който минава за затвор в тази помийна яма, за да се кая за греховете си.

— Не сваляй гащите още — прошепна Мия. — Клозетът ще бъде зает известно време.

Трик се почуди за какво говори момичето. Но тъкмо когато тя се пъхна в конюшнята на Рицар за нов опит да го оседлае, чу викове от кулата на гарнизона, молби към Всевиждащия и изблик на такива цветисти ругатни, че можеше да ги хвърлиш във въздуха и да образуваш дъга. Вонята във въздуха се усили от вятъра и стана толкова остра, че очите му се насълзиха. И тъй, докато Мия сипеше проклятия върху главата на Рицар, момчето реши да види за какво е цялата тази суматоха.

Господин Благ седеше на покрива на конюшнята и даваше всичко от себе си да имитира любопитството на истинските котки. Видя как момчето се придвижи тихичко до кулата, покатери се по стената. Надникна в стаята през прашния прозорец и лицето му позеленя под пошлите му татуировки. Скочи на земята без звук и се промъкна обратно в конюшнята точно навреме, за да види как Мия нахлузва седлото върху гърба на Рицар с помощта на шепа откраднати бучки захар.

Момчето й помогна да изведе пръхтящия жребец през вратата на конюшнята. Тя беше дребничка, а расовият кон стигаше два метра височина, затова се наложи да го яхне със засилване и скок. Когато се покатери отгоре му, забеляза зеленикавата бледност по лицето на Трик.

— Всичко наред ли е?

— Какво, в името на Пропастта, става в кулата? — прошепна Трик.

— Злополука — отвърна Мия.

— Какво?

— Три сухи пъпки от лийсийска кръстоска между малина и къпина, една трета чаша есенция от меласа и щипка сушен корен от кордово дърво — тя сви рамене. — Злополука. Сигурно си я чувал като „проклятието на водопроводчика“.

Трик примигна.

— Отровила си целия гарнизон?

— Всъщност Дебелия Данийо ги отрови. Той им сервира вечерята. Аз само добавих подправката — усмихна се Мия. — Тя не е смъртоносна. Страдат само от малко… чревно неразположение.

— Малко? — Момчето хвърли тревожен поглед към кулата, с оклепаните и пъшкащи страдалци. — Виж, не се засягай, но аз ще готвя в Пустошта, става ли?

— Както искаш.

Мия впери очи в пустинята отвъд Последна надежда и със свалена шапка към кулата срита Рицар в хълбоците. За жалост, вместо да полети в галоп към хоризонта, момичето се озова във въздуха, а след краткия си полет рухна на пътя. Тя се претърколи в прахоляка, потърка задницата си и изгледа кръвнишки цвилещия жребец.

— Кучисин… — изсъска.

Обърна се към Господин Благ, който седеше до нея на пътя.

— Нито. Една. Проклета. Дума.

— мяу…

Със силен трясък вратата на кулата се отвори. Оплесканият центурион Винченцо Гарибалди се олюля на улицата, стиснал с една ръка разкопчаните си бричове.

— Крадци! — изстена той.

С вял жест предводителят на луминатите извади дългия си меч. Стоманата грейна по-ярко от слънцата над главите им. Тозчас огнените езици се заизвиваха по ръба на острието и мъжът се запрепъва напред с лице, сгърчено от справедлива ярост.

— Спрете, в името на Светлината!

— В името на любовниците на Трелена, давай!

Трик скочи на седлото на Рицар и вдигна Мия на лъка отпред като чувал с проклинащи картофи. И с ново остро сритване в хълбоците на жребеца двамата препуснаха в галоп към сигурната си гибел.^[3]

 

 

Спряха, колкото да вземат жребеца на Трик — едър дорест кон, кръстен необяснимо защо Цветче, а после побягнаха към Пустошта. Обаче „проклятието на водопроводчика“ си беше свършило работата — преследването на гарнизона на Последна надежда трая кратко и в голяма степен бе хаотично. Скоро Мия и Трик преминаха в енергичен тръс, тъй като наоколо не се виждаха преследвачи.

Шепотната пустош, както я наричаха, тънеше в разрушения, по-мрачни от всички, дето Мия бе виждала. Като напуканите, засъхнали устни на просяк, хоризонтът бе застинал неподвижно, брулен от ветровете, носещи гласове, които ухото не можеше да улови. В Айтрия, щом второто слънце целунеше хоризонта, това обикновено беше знак за началото на лютата зима, но тук огънят все така жарко печеше. Господин Благ бе се свил в сянката на Мия, нещастен като самата нея. Тя наложи една (открадната и платена) триъгълна шапка на главата си и огледа хоризонта.

— Предполагам, че служителите на Църквата вият гнезда по високото — обади се Трик. — Предлагам да започнем с онези планини на север, а след това да свърнем на изток. После вероятно ще бъдем изтощени до смърт от привиденията от прах или изядени от пясъчните кракени, тъй че костите ни няма да придирят къде ще се пръснат.

Кучисин хвърли лек къч и Мия изруга. Бедрата й се бяха схванали от седлото, седалището й беше готово да развее белия флаг. Тя посочи едно самотно скално образувание на разстояние от десет мили.

— Там.

— При цялото ми уважение, Бледа щерко, но се съмнявам, че най-великият анклав от убийци в познатия свят ще разположи бастиона си близо до вонята от свинефермите на Последна надежда.

— Съгласна. Но мисля, че ние трябва да разположим лагера си там. Струва ми се, че има извор. И се обзалагам, че от върха ще ни се открие отлична гледка към Последна надежда и цялата пустош наоколо.

— Нали уж следваме моя нюх?

— Предложих това заради онзи, който ни слуша.

— Заради кой?

— Нали се съгласихме, че това е изпитание? И Червената църква ни изпробва?

— Да — кимна бавно момчето. — Но това не бива да те смущава. Твоят Шахид те е подготвил за трудностите, които ще срещнем.

Мия дръпна поводите на Кучисин, когато той се опита за пет минути да се върне пет пъти назад.

— Старият Меркурио беше зъл гений — кимна тя. — Нямаше миг, в който да не ми даде някой скрит тест.^[4] Работата е, че никога не ми е давал задача, с която да не мога да се преборя. И с Църквата няма да е по-различно. И така, коя е нишката, дето са ни дали? Кое е единственото парче от пъзела, което е общо за двама ни?

— Последна надежда.

— Именно. Мисля си, че Църквата не се издържа сама. Дори да отглеждат сами храната си, пак ще имат нужда от сечива. Аз поразгледах трюма на „Обожателя“ и видях стоки, от които кръвните родственици в Последна надежда не биха имали полза. Мисля си, че Църквата има ученик там. Той може би се озърта за нови послушници, но по-важната му работа е да превозва стоките до крепостта им. Тъй че трябва само да бдим за натоварен керван на път за Пустошта. После ще го проследим.

Трик огледа момичето от глава до пети и се подсмихна.

— Мъдрост, Бледа щерко.

— Не бой се, дон Трик. Няма да…

Момчето вдигна ръка и неочаквано спря Цветче. Присви очи, огледа безплодната земя наоколо и набърчил нос, подуши шепнещия пустинен въздух.

— Какво има? — Мия посегна към камата от гробнакост.

Трик поклати глава със затворени очи, докато си поемаше въздух.

— Никога не съм надушвал подобно нещо. Напомня ми на… стара кожа и смъ…

Кучисин изпръхтя и се изправи на задните си крака. Мия се хвана за седлото и изруга, а в това време червените пясъци край тях изригнаха и изпод земята се подадоха дузина пипала. Шестметрови, обсипани с остри, назъбени куки, сухи като вътрешностите на иглата на мастилен наркоман.

Кучисин зацвили уплашено, когато единият от жилавите издатъци се уви като змия около предния му крак, а другият го пристегна през врата като примката на палач. Жребецът се бореше, хвърляше пръски и къчове като подивял. Самата Мия отново се озова във въздуха, отскочи от главата на Кучисин и падна близо до собственика на пипалата, който тъкмо се подаваше от земята и разтваряше грозната си, заострена като клюн паст. Въздухът свистеше от звънливото, гърлено съ-ъ-с-с-с-с-с-с-с-с-с-с-кане.

— Пясъчен кракен!^[5] — изрева Трик малко излишно.

Мия преряза с камата от гробнакост пипалото, което замахваше към нея. Шурна маслена кръв, оглушителен рев разтърси земята. Мия падна между други два от ужасните крайници, приведе глава, за да избегне трети, претърколи се и предпазливо се сви на земята, запъхтяна. Господин Благ се отдели от сянката й, надникна към ада и не въздъхна тихо.

— красота…

Трик измъкна ятагана си, скочи от гърба на Цветче и разсече пипалото, дето стискаше крака на Кучисин. С рязкото плющене на солно въже придатъкът се разцепи и нов рев се изтръгна от звяра, очите му се разшириха като тепсии, посипаните с прах хриле се разтвориха във въртящия се въздух. Отрязаният крайник взе да вършее наоколо, оплисквайки Трик със смрадлива течност. Кучисин отново изцвили от страх. От врата му, където пипалото бе се увило, се лееше кръв.

— Остави го! — изкрещя Мия и прониза поредното пипало.

— Отстъпи! — изрева Трик.

— Да отстъпя? Да не си откачил?

— Ами ти? — Трик посочи камата й. — Възнамеряваш да убиеш пясъчен кракен с тази никаква клечка за зъби? Остави го да вземе жребеца!

— Как ли пък не! Тъкмо откраднах шибания кон!

Мия приклекна и отряза още един крайник с кукички. От него бликна свежа кръв. Яростен замах назад просна Трик в прахоляка и той изруга. Мия сви пръсти и се загърна набързо в сенките, за да избегне подобен удар. Тези куки изглеждаха твърде здрави, та да изкормят военен пехотинец.^[6]

При все че беше възпрепятстван от малките торби месо и острите им пръчки, кракенът явно бе решил да завлече под пясъците чистокръвната си плячка, която, без съмнение, сега повече от всякога се противеше на кражбата му. Ала щом Мия притегли мрака към себе си, чудовището нададе раздиращ рев и скочи отново от земята, развилня се с пипалата си, а злият му клюн щракаше, ръмжеше и съскаше. Сякаш й бе ядосано.

Трик изплю червен пясък, изкрещя й да се пази и разсече още един крайник. Наметалото от сенки не й помагаше — под него тя беше почти сляпа, а звярът като че успяваше да я види въпреки това. И тъй, тя го остави да се свлече от раменете й и се втурна към цвилещия кон, като се препъваше по пясъка. Тичаше между гората от куки и замахвания, усещайки бриза на ударите, които се разминаваха на косъм от лицето и врата й, и звучното свистене на пипалата във въздуха. Сред тази буря тя не изпитваше истински страх. Просто се отдръпваше и приклякаше, шмугваше се и се превърташе. Танцът, който бе научила от Меркурио. Танцът, с който живееше почти всеки ден, откакто баща й направи дългия си скок от късото въже.

Падане в праха, задно превъртане, няколко подскока между пипалата като дете посред дузина въжета за скачане. Хвърли поглед към зиналата паст на звяра, която щракаше и се зъбеше над писъците към Кучисин, а туловището му стържеше, докато се надигаше още по-нагоре от пясъка. Миризма на мокра смърт и солена кожа, на прахоляк, който дращи дробовете й. На устните й заигра усмивка, когато й хрумна идея. Втурна се, прескачайки едно, две, три от вършеещите пипала, и се метна на гърба на Кучисин.

— Зъбите на Гърлото, тя е луда… — прошепна Трик.

Конят пак хвърли къч, но Мия се задържа с нокти, бедра и чиста злоба. Бръкна в дисагите, сграбчи един тежък буркан с яркочервен прах. Замахна назад, пое дъх и го хвърли в устата на кракена.

Бурканът се разби в клюна на създанието. Парченца стъкло и фин червен прах се пръснаха в гърлото на страшилището. Мия се изсули от гърба на Кучисин, за да избегне нов удар, и хукна по пясъка, когато агонизиращ писък раздра въздуха. Кракенът пусна жребеца и взе да драпа, да търка и дере устата си. Трик вяло го прониза още веднъж, но звярът напълно бе забравил плячката си. Огромните му очи се въртяха, докато той се премяташе отново и отново, завличайки туловището си под пясъка с рев на куче, дето тъкмо се е прибрало у дома след тежък ден и е открило в колибата си друг пес, който пуши от пуретите му, настанил се в леглото на жена му.

Мия стана на крака. Пясъкът шупнеше, докато кракенът се заравяше в него. Тя отметна потния си перчем от очите и се усмихна като луда. Трик стоеше с увиснало чене, кървавият ятаган висеше в ръката му, а лицето му беше цялото в прах.

— Какво, в името на Пропастта, беше това? — попита той задъхано.

— Ами всъщност това не е главоного…

— Питах какво хвърли в устата му?

Мия сви рамене.

— Буркан от чилито на Дебелия Данийо.

Трик примигна. Няколко пъти.

— Току-що надви страшилище от Шепотната пустош с буркан чили на прах?

Мия кимна.

— Срамота, наистина. Беше хубаво. Задигнах само един буркан.

За миг над Пустошта се възцари небивала тишина, изпълнена с фалшивата песен на влудяващите ветрове. И тогава момчето с белокостна усмивка и с трапчинки, на мърлявото си лице се заля от смях. Той отри очите си, изтръска черната кръв от острието и тръгна да хване Цветче. Мия се обърна към крадения жребец, който се надигна от пясъка с окървавени предни крака и врат. Започна да му говори утешително с надеждата да го успокои, а езикът й бе целият в пясък.

— Още ли си цял, момчето ми?

Мия приближи бавно с протегната ръка. Добичето не беше на себе си, но няколко дни почивка при наблюдателницата им, щеше да се възстанови. Тя се надяваше, че то ще бъде по-благоразположено към нея, след като бе спасила живота му. Погали го по хълбоците със спокойна ръка, бръкна в дисагите за…

— Ох!

Тя изпищя. Конят бе я ухапал по ръката така силно, че остави кървава следа. Той отметна глава назад с израз, който ужасно приличаше на присмех. И като разтърси грива, взе да куца в тръс към Последна надежда, а подире му оставаха кървави следи от копита.

— Стой! — провикна се Мия. — Стой!

— Той действително не те харесва — обади се Трик.

— Моите благодарности, дон Трик. Когато изкарате докрай одата на очевидното, може би ще ми окажете честта да настигнете коня, който избяга с всичките ми проклети вещи на гърба си.

Трик се усмихна широко, яхна Цветче и препусна в галоп да догони животното. Мия стисна одраната си ръка, заслушана в тихия, носен от вятъра смях на една котка, която не беше котка.

Плю в праха с очи към бягащия жребец и изсъска:

— Кучи син…

 

 

След половин час Трик се завърна с куцащия Кучисин зад него. Събрали се отново, двамата с Мия поеха през прахоляка към извисяващата се остра скала, която щеше да им служи за наблюдателница. Непрестанно се оглеждаха за движение под пясъка, а Трик душеше въздуха като ловджийско куче, но нито едно страшилище не надигна пипалата си (нито други свои израстъци), за да попречи на придвижването им.

Кучисин и Цветче можеха да пасат оскъдната трева, обточваща хребета. Цветче се хранеше с удоволствие, а Кучисин гледаше Мия с унищожителния поглед на твар, свикнала на свеж овес на всяко хранене, и отказваше да хапне и един стрък. Опита се още два пъти да я ухапе, докато го връзваше, затова тя показно отиде да погали Цветче (макар и него да не харесваше) и подари на дорестия кон няколко бучки захар от дисагите си. Подаръкът за крадения жребец беше само един грубиянски жест с ръка, който Мия успя да измисли.^[7]

— Защо си кръстил коня си Цветче? — попита тя, докато с Трик се подготвяха за изкачването.

— Какво му е на името?

— Ами само това, че повечето мъже кръщават конете си с нещо което звучи малко по-… мъжко.

— Легенда, Принц или тем подобни.

— Веднъж срещнах кон на име Гръмотевично копито. — Тя вдигна ръка. — Светлината ми е свидетел.

— Вижда ми се глупаво — подсмръкна момчето. — Да се издаваш така даром.

— За какво говориш?

— Ами кръстиш ли коня си Легенда, хората ще разберат, че се мислиш за герой в книжка с приказки. Кръстиш ли го Гръмотевично копито… богове, по-добре да провесиш на врата си надпис: „Имам фъстък вместо пенис“.

Мия се усмихна.

— Щом казваш.

— Точно като мъжете, дето кръщават мечовете си Проклятието на черепа, Пияч на души или тем подобни. — Трик завърза солните си кичури на сплъстен възел на главата си. — Глупци.

— Ако аз трябваше да кръстя меча си — рече Мия замислено, — щях да го нарека Принцеса. Или може би Пухче.

Трик се изсмя.

— Пухче?

— О, ’паст! — кимна момичето. — Помисли си за ужаса, който ще всееш. Да те победи враг с меч, кръстен Пияч на души… ще го преживееш. Представи си срама да се подмокриш от меч на име Пухче.

— Точно за това беше думата ми. Имената говорят за кръстника толкова, колкото и за кръщелника. Може би не искам хората да знаят кой съм. Може би ми харесва да ме подценяват.

Момчето сви рамене.

— А може би просто обичам цветята…

Мия се усмихна, докато се катереха по неравната повърхност на скалата. Нито един от двамата не ползваше скални клинове или въже — подобна глупост се среща често сред младите и привидно безсмъртни. Наблюдателницата им се издигаше на височина от трийсетина метра и те бяха се запъхтели, когато стигнаха върха. Но както Мия предположи, хребетът предлагаше великолепен изглед. Пред тях се разстилаше цялата Пустош. Ослепителният червен зной на Саан се сипеше безмилостно и Мия се почуди колко ли жесток ще да е пекът по време на пълната светлина, когато и трите слънца нагорещят небето до бяло.

— Хубава гледка — кимна Трик. — Дори някой да кихне в Последна надежда, ще го видим оттук.

Мия подритна едно камъче от скалата, проследи го как пада в пропастта. Седна на една канара и подпря ботуш на камъка отсреща в поза, от която доня Корвере би потръпнала, ако я видеше. Извади от колана тънка сребърна кутия, върху която бяха гравирани враната и кръстосаните мечове на фамилия Корвере. Пъхна пурета между устните си и предложи кутията на Трик. Момчето я взе, седна насреща й, сбърчи нос и присви очи срещу надписа на гърба.

— Neh diis lus’a, lus diis’a — промърмори. — Лийсийският ми е за окайване. Нещо за кръв?

— Когато всичко е кръв, кръвта е всичко. — Мия запали пуретата си с кремъка и въздъхна доволно. — Семейна поговорка.

— Това е на семейството ти? — Трик побутна с палец фамилния герб. — Щях да заложа дузина железни монети, че си го откраднала.

— Не ти ли приличам на реброродена?

— Не знам на каква ми приличаш. Но на детето на някой горделивец, вкопчен в Гръбнака? Никога.

— Трябва да поработиш над комплиментите си, дон Трик.

С непроницаеми очи момчето побутна с ботуша си сянката й. Погледна не-котката, която се таеше до рамото й. Господин Благ се вторачи в него без звук. Когато Трик заговори, гласът му неприкрито потрепваше:

— Чувал съм разкази за такива като теб. Никога обаче не съм ги срещал. Никога не съм си мислил, че ще ги срещна.

— Такива като мен?

— Здрачини.

Мия изпусна сивия дим с присвити очи. Посегна към Господин Благ, сякаш да го погали. Пръстите й минаха през него като през мъгла. Наистина малцина бяха я виждали да използва дарбата си и бяха оцелявали, за да разкажат историята. Хората в републиката се бояха от това, дето не разбираха, и мразеха това, от което се бояха. Но ето че това момче изглеждаше по-скоро заинтригувано, отколкото уплашено. Тя го огледа от глава до пети, този дребен дюимер с островитянските си татуировки и континенталното си име, и разбра, че той също е странник. И за миг я осени колко се радва, задето й правеше компания на този необичаен и прашен път.

— И какво знаеш за здрачините, дон Трик?

— Фолклор. Безсмислици. Крадат пеленачета от люлките им, обезчестяват девици, откъдето минат, и други нелепости. — Момчето сви рамене. — Чувал съм, че преди няколко години здрачините нападнали Basilica Grande. Избили куп легионери на луминатите.

— А — усмихна се Мия през дима. — Клането по пъленмрак.

— Сигурно поредните небивалици, които са измислили, за да вдигнат данъците и тем подобни.

— Сигурно — Мия махна към сянката си. — И все пак ти не се плашиш.

— Познавах един гадател, който можеше да предсказва бъдещето, ровейки се в животински вътрешности. Запознах се с един алхимик, който можеше да запали огън от прах и да убие човек само като духне върху него. Тези игри с мрака ми приличат на поредния вид чародейно шарлатанство. — Той погледна безоблачното небе. — И не виждам много полза от тях в свят, където слънцата почти никога не залязват.

— колкото по-ярка е светлината, толкова по-дълбока е сянката…

Трик погледна не-котката, явно учуден, че я чува да говори. За миг вторачи в нея очи, сякаш очакваше да й поникнат една-две нови глави или да издиша черен огън. Но като не се появи знак, че главите ще се умножат, момчето се обърна към Мия.

— Откъде я имаш? От майка си? От баща си?

— Не знам откъде я имам. Моят Шахид казва, че съм била „докосната от Майката“. Каквото и да означава това. Той, изглежда, не знаеше.

Момчето сви рамене, прекара пръст по релефния печат върху кутията за пурети.

— Ако не ме лъже паметта, фамилия Корвере бе замесена в някакви размирици преди няколко пълнимрака. Нещо, свързано с кралесъздателството?

— Никога не трепвай. Никога не се страхувай — въздъхна Мия. — И никога, никога не забравяй.

— Така. Пъзелът взе да ми се изяснява. Последната дъщеря на опозореното семейство. На път за най-доброто училище за убийци в цялата република. Възнамеряваш да си отмъстиш след завършването?

— Нали не се каниш да ме нагостиш с мъдрости за безсмислието на отмъщението, дон Трик? Защото тъкмо започнах да те харесвам.

— О, не — усмихна се Трик. — Разбирам отмъщението. Но заради злощастията, дето си решила да поправиш, предполагам, мишените ти няма да бъдат лесни за убиване.

— Едната цел вече е в гроба. — Тя потупа кесията със зъби. — Остават още три.

— Тези ходещи трупове имат ли си имена?

— Първият е Франческо Дуомо.

— Онзи Франческо Дуомо? Върховният кардинал на Църквата на Светлината?

— Точно той.

— ’Паст и кръв…

— Вторият е Ремус Марило. Джустикус на Легиона на луминатите.

— А третият?

Светлината на Саан се отрази в очите на Мия. Няколко косъма от дългата й черна коса бяха залепнали по краищата на устата й. Сенките край нея се развълнуваха като океан, вълничките му — току до пръстите на Трик. Два пъти по-черни, отколкото трябваше да бъдат. Почти толкова черни, колкото бе станало настроението й.

— Джустикус Юлий Скайва.

— Четири Дъщери! — промълви Трик. — Ето защо искаш да учиш в Църквата.

Мия кимна.

— С много късмет един остър нож ще прониже Дуомо или Ремус. Но този, който ще довърши Скайва, няма да е гамен с ножче. Не и след Клането. Той не си ляга преди отряд луминати да проверят постелите му.

— Трикратно избиран за консул на Айтриянския сенат — въздъхна Трик. — Майстор алхимик. Най-влиятелният човек в републиката. — Момчето поклати глава. — Наистина знаеш как да си създаваш главоболия, Бледа щерко.

— О, да. Той е опасен като чувал с чернопетнисти пепелянки. Истинска путка, не ще и дума.

Момчето вирна вежди, леко зинал.

Мия го погледна, намръщи се.

— Какво?

— Мама ми е казвала, че това е мръсна дума — навъси се Трик. — Най-мръсната. Каза ми никога да не я произнасям. Особено пред доня.

— О, така ли? — Момичето всмукна от пуретата си с присвити очи. — И защо?

— Не знам — измънка Трик. — Тя така каза.

Мия поклати глава, нащърбеният й перчем се залюля пред очите й.

— Знаеш ли, никога не съм разбирала това. Как така да те обидят на женските долни части, е по-ужасно от всяка друга обида. Според мен мъжките срамотии са по-неприятно оскърбление. Кажи какво си представяш, когато чуеш да казват на някого пенис?

Трик сви рамене, смутен от странния обрат в разговора.

— Представяш си простак, нали? — продължи Мия. — Някой, на когото умът му е пълен с глупости и не остава място за друго. Слабоумен кучи син, дето се перчи с мъжеството и пикнята си, без изобщо да си дава сметка как изглежда в очите на другите.

Сладникава карамфилова въздишка във въздуха между тях.

— Пенис е просто друга дума за „глупак“. Но ако кажеш на някого путка, е… — момичето се усмихна. — Загатваш за злонамереност. За стремеж. Отмъстителен и съзнателен. Не си мисли, че наричам консул Скайва путка, за да го обидя. Путките притежават ум, дон Трик. Путките имат зъби. Нарече ли те някой путка, приеми го като комплимент. Знак, че този човек знае — с теб не могат да се гаврят с лека ръка. — Свиване на раменете. — Мисля, че на това му казват ирония.

Мия подсмръкна и се взря в разгърналата се под тях Пустош.

— Истината е, че няма разлика между твоите и моите долни части. Без очевидните, разбира се. Но едните не притежават повече тежест от другите. Защо трябва това между краката ми да бъде смятано за по-умно или по-глупаво, за по-лошо или по-добро? Това е само плът, дон Трик. Накрая всичко става храна за червеите. Както ще се случи с Дуомо, Ремус и Скайва.

Едно последно всмукване, дълго и дълбоко, сякаш за да изцеди самия живот от пуретата си.

— Но все пак бих предпочела да ми казват путка, отколкото пенис.

Момичето издиша дима и смачка пуретата с тока на ботуша си.

Плю на вятъра.

И като на шега младият Трик се влюби.