Джей Кристоф
Нивганощ (38)

36.
Залези

Дебелия Данийо започваше да си мисли, че Всевиждащия го ненавижда.

Когато Лем влезе в „Старият империал“ и обяви, че натоварен фургон тъкмо е пристигнал в Последна надежда, Данийо реши, че онези кретени кефианците са се върнали от глупавото си търсене без резултат. Но тогава с бавна походка цъфна Скъпс, почеса се по топките, примигна да махне праха от очите си и заяви, че негодниците са твърде много, за да са ония кефианци. Според вещото му мнение приличали много повече на войници. Като излезе с патешката си походка на главния път на Последна надежда с момчетата след него и огледа очукания фургон отвсякъде, Дебелия Данийо разбра, че и двамата грешат.

— Войници — обяви Скъпс. — Войници или аз съм син на пачавра за два просяка.

Лем се намръщи.

— Казвам ви, кефианци са.

— Все едно какви са. — Усмивка бе разполовила топчестото лице на Данийо. — Клиенти са.

Сградата на гарнизона не беше толкова голяма, та да побере седемдесет тела и в действителност ребророденият глупак Гарибалди (който още не можеше да прежали откраднатия си кон — ще рече човек, че му е бил невеста, така го оплакваше) вървеше, без да бърза към „Старият империал“ около час след пристигането на кервана в Последна надежда, а пътниците тозчас наеха всяка свободна стая. Имаше поне седмица до завръщането на Вълкояд в града, за да отведе на кораба си новодошлите обратно в цивилизацията, и Данийо започна да мечтае за малкото състояние, което междувременно щеше да натрупа.

Докато откри, че негодяите нямат пукната пара, естествено.

Даже два ръждиви просяка нямаха.

Той отиде право на вратата на гарнизона, почука и поиска да говори с глупака, който беше началник. Мъж с размерите на неголяма кръчма се появи бавно и обяви себе си за джустикус — джустикус, забележете — на целия легион луминати. Каза на Данийо, че „Старият империал“ и всичките му провизии се конфискуват в името на „защитата и сигурността на айтриянската република“. Центурион Конелюб му се подсмихна самодоволно, а някаква блондинка, която изглеждаше достатъчно млада, за да бъде дъщерята на този лукавец Ремус, сви рамене извинително и тръшна вратата в лицето на Данийо.

И тъй, той бе се превърнал в проклет благодетел. Беше изнемощял от работа, барът и всичките му стаи бяха натъпкани с мрънкащи, пърдящи, неблагодарни луминати негодяи. Бяха като мастилени наркомани на гуляй. Пиеха като прежаднели риби. Воняха като външен клозет посред ден с три слънца. А горкичкият Данийо се бъхтеше за всичко без пари.

Три дни бяха минали, откакто кучетата бяха се довлекли в Последна надежда. „Поклонникът на Трелена“ беше на четири нивганощи път, ако ветровете бяха милостиви, а с този късмет, както му бе тръгнало на Данийо, нямаше да се учуди, ако чуеше, че Вълкояд и целият му екипаж са корабокруширали в Земята на виното и развратниците и са решили да останат там известно време.

Килерът на „Империал“ бе опустошен от изхранването на шестдесет войници три пъти на ден в четири последователни дни и Данийо бе принуден да сервира предимно супи и яхнии. Манджата тази вечер беше бульон от костите на дълбинен тон, който бе сервирал предишния ден. Беше оставил супата да къкри на котлона, докато излезе в бара да сервира по още едно уиски. Всички отседнали тук войници бяха се натъпкали по осем човека на маса в сепаретата. Никакви приказки за „защитата и сигурността на айтриянската република“ не можеха да убедят доня Амил и танцьорките в „Седемте вкуса“ да работят безплатно, затова безделниците нямаха какво друго да правят по цял ден, освен да пият, да се мотаят наоколо и да плашат постоянните клиенти на Данийо.

След като разнесе уискито, той се върна в кухнята и затвори задната врата с ритник и ръмжене. Отиде до печката и подуши хубаво бульона. Миришеше малко странно; може би беше оставил парчетата да престоят повечко. Но мътните ги взели, тези кучета плюскаха безплатно и ако някой понечеше да се оплаче, на Данийо му беше дошло така до гуша, че щеше да го излее в лицата им.

Той сервира вечерята, донесе още вино в отговор на крясъците. Половин час след това, останал без крака от тичане, той успя да открадне няколко минути за една пурета на задната уличка.

— Лентяи — измърмори той. — Лентяи и просяци!

Облегна се на стената и поклати глава. Купуваше пуретите си от Вълкояд, който ги донасяше направо от Гроба. Много хубави бяха, със захарна хартия и всичко, както се полага. Пъхна пуретата в уста, закри с длан кутията с кремък и драсна.

— Защо не си в кулата на гарнизона, Данийо — каза нечий глас.

— Пишката на Аа! — изруга мъжът.

Кутията падна от ръцете му и изтрака на земята. От сенките, тихо като шепот, излезе момиче, облечено цялото в черно. От залива се надигнаха буреносни ветрове и развяха дългия перчем над черните, корави очи. Момичето се наведе бавно и вдигна кутията с кремък. Подхвърли я във въздуха и я улови с мръсния си юмрук.

— ’Паст и кръв, момиче, едва не ми изкара акъла от страх — изруга ханджията. — Какво се мотаеш тука…

Мъжът примигна, лявото му око огледа тялото й малко по-бавно от дясното.

— Стой, познавам ли те? Изглеждаш ми… познатичка.

Момичето се наведе с усмивка напред и измъкна пуретата от устата му. Пъхна я в своята, подпря се на отсрещната стена и пое дъх така, сякаш животът й зависеше от това. Правичката да си кажем, изглеждаше бая мърлява, косата й беше твърдо слепена, кожата — прашна. Но заоблените й форми бяха приятни за окото, а усмивката й бе от онези, за които ще продадеш и майка си, за да я вкусиш.

— Защо не си в кулата на гарнизона, Данийо — повтори тя.

— Защо?

— Нали сервираш вечерята там, доколкото си спомням.

Данийо огледа момичето от глава до пети, намръщи се. Толкова дребничка беше. На половината на годините му. Но имаше нещо във вида й. Може би в очите. Нещо, което го плашеше не малко, без съвсем да знае защо…

— Повече няма да им сервирам. Гарибалди изпадна в ярост, след като той и момчетата му ги хвана рядкото щастие. Същата нивганощ, когато откраднаха коня му. Сега сами си готвят. Заповед на центуриона.

Момичето издиша сив дим.

— Ще ми свърши работа, предполагам. Но остава един проблем.

Данийо огледа нагоре и надолу по уличката и ясно си даде сметка, че е сам с момичето. А тя беше въоръжена по-тежко, отколкото имаше право човек извън гладиаторската арена. И го наблюдаваше така, както според въображението му паяк наблюдава муха.

Без да мигне.

— И какъв може да е той? — успя да изрече.

— Какво чуваш, Данийо? — попита момичето.

— Ъ?

— Слушай — прошепна тя. — Какво чуваш?

Странна игра, каза си Данийо, който вече се чувстваше неспокоен, но наклони глава и се заслуша, както тя му каза. В Последна надежда цареше мъртвешка тишина, но обикновено така беше в нивганощ. Досега повечето хора бяха се прибрали по домовете си и седяха пред огнището с чаша в ръка. Чу пръхтенето на камилите в конюшните на гарнизона. Куче излая в далечината. Воя на вятъра и рева на прибоя.

Сви рамене.

— Почти нищо.

— В бара ти седят шестдесет мъже, Данийо. И колкото и предани слуги да са на Всевиждащия, не е ли редно да бъдат малко по-шумни?

Данийо се намръщи. Сега, когато момичето го спомена, в кръчмата наистина беше много по-тихо, отколкото трябваше. Не беше чул ни една креслива поръчка за вино или грубо оплакване, откакто излезе да пуши…

Тоест, тя да пуши.

Момичето изсмука последните капчици живот от пуретата, хвърли я в краката си и я смачка с пета. Бръкна в ръкава си и извади дълга кама, изработена, както личеше, от гробнакост. Космите по врата на Данийо щръкнаха нагоре ведно с ръцете му и от неспокоен стана направо ужасѐн. Момичето се приближи, а той се сви назад до стената. То бръкна в колана си и извади едно стъклено топче, гладко, ситно и съвършено бяло.

— Какво е това?

— Несвяст. Вчера имах половин кесия с такива. Днес ми е останало само едно.

— К-къде са другите?

— Разтворих ги в супата, която си сготвил за вечеря.

Данийо се осмели да погледне през рамо към кръчмата.

Тихо като в гробница.

— Ето какъв е проблемът — обясни момичето. — От теб се очакваше да сервираш вечерята на гарнизона, веднага след като си я сервирал тук. А после трябваше да се върнеш и да намериш всички войници под покрива ти, заболи лица в паниците.

— Ти си ги приспала?

Момичето погледна ножа си. После пак в очите на Данийо.

— Не задълго.

Данийо преглътна. Опита се да каже нещо, но езикът бе залепнал за небцето му.

— Сега ще ми трябва нещо за отвличане на вниманието. Затова по-добре се качи горе и вземи всичко ценно, което държиш в… несъмнено изисканото си заведение.

Езикът на Данийо се развърза.

— Защо? — успя да изрече.

Тя поднесе кутията с кремък в отворената си длан. Бавното око на Данийо схвана, преди останалата част от него и значително се разшири. Думите му напомняха на крякане:

— О, не…

— Ако оживея, ще се погрижа Червената църква да компенсира загубите ти. Ако ли не… — Момичето сви рамене и го дари с иронична усмивка. — Е, имаш извиненията ми.

Вгледа се в Данийо и драсна кремъка.

— Сега най-добре побързай. След секунди всичко ще пламне.

 

 

Златнопивото в избата на Данийо не беше баш от най-добрата реколта. Истината е, че повече приличаше на разредител за боя, отколкото на уиски. Без клиентите му дори да подозират, веднъж годишно той го ползваше да почиства тенджерите и след това те винаги лъсваха. Но спиртните напитки си имат хубава страна, все едно колко ниско е качеството или ужасен вкусът им.

Горят красиво.

Димът вече се издигаше от покрива на „Старият империал“, когато Мия стигна гарнизона, промъкна се зад конюшните и нагоре по задната стена. Кулата се издигаше на тридесет крачки от земята, без прозорци на горните етажи. Беше сигурна, че точно там Ремус държи Духовенството и лорд Касий. Предполагаше, че се намират в същото състояние като по време на пътуването от Планината — с парцали в устите, вързани и оковани здраво, за да не могат даже да дишат, но трябваше да се увери в това с очите си. Числено я превъзхождаха многократно и тя не познаваше територията. Да подпали живи повечето от хората на Ремус, за да отвлече вниманието, бе й се сторило добър начин да убие два заека с един камък.

Или шестдесет, както беше в случая.

Всъщност тя дори не знаеше дали Несвяст ще се разтвори в супата на Данийо, но предпочете да опита, вместо да нахълта в „Империал“ и да размята шепата орисни стъкла. Вятърът донасяше тежката миризма на изгоряла плът, а пушекът се издигаше във виещ се стълб към прегорялото небе. Мия бе се изкачила до средата, когато легионерът на върха на кулата вдигна тревога, взе да блъска по тежка пиринчена камбана и се разкрещя: Огън! Огън! Жителите на градчето изхвръкнаха от домовете си, центурион Гарибалди изтича на улицата и изруга, а Мия се прехвърли над назъбения парапет в короната на кулата и преряза проклетото гърло на стража от ухо до ухо.

Наметна сенките и отвори капака на пода, преди тялото му да се удари в земята. Скочи долу на най-горния етаж между двойни легла, гардероби и един замаян легионер, който се надигна от леглото да види защо е целият този шум. Гладиусът й го върна обратно в леглото, тя покри лицето му с одеяла, шепнейки молитва. По стълбите се спусна на долното ниво, изруга тихо, когато откри, че е празно също като общата стая под него. Надникна през прозорците на приземния етаж и видя, че четирима легионери стоят на пост пред входната врата — Ремус, Гарибалди и всички останали бяха отишли в „Империал“. Остана само едно място, където да потърси. Мия отвори вратата на избата и се плъзна крадешком в мрака.

Два алхимични глобуса хвърляха слаба светлина по бъчвите с вино и лавиците, дървените колони и скупчените фигури. Трима луминати седяха около една преобърната щайга и мрънкаха над тесте карти. И тримата вдигнаха глави, когато влезе. Тук беше твърде тъмно, за да вижда под наметалото, затова го свали и хвърли едно от малкото останали й черни топчета орисно стъкло. Черен пушек изригна в средата на масата за карти, просяците и пивото се разхвърчаха, Мия скочи от стълбите с извадени мечове и без звук нападна най-близкия войник.

Светлината беше мъждива, но тя пак усещаше сенките им, протегна се и един по един залепи ботушите им за пода. Капитанът им се би мъжки въпреки изненадата си, прокле я, задето е еретичка, и й обеща, че скоро ще се срещне с Черната майка. Но въпреки вилнеенето му, мъжът падна с меча й в корема си, стисна пробитата си плетена ризница и призова майка си, а кръвта му оцвети камъка в червено. Мия замери с няколко ножа втория мъж, две от остриетата го улучиха и го повалиха на камъните. Третият се опита да избяга, взе да дърпа ботушите си, помъчи се да ги разкопчае, но тя се изправи зад него и заби меча си между третото и четвъртото ребро, който разкъса ризницата и се показа от гърдите му. Мъжът падна без звук с отворени и укорителни очи.

Мия ги затвори и шепнешком произнесе нова молитва.

И през виещия се дим и вонята на кръв ги видя. Шест фигури, вързани в ъгъла. Шахид Аалеа с вързани ръце и превръзка на устата. Паякоубийцата — посинена, в безсъзнание, със засъхнала кръв по челото. Солис, пребит почти до смърт, лицето му — каша от черни удари. Тих, Мишелов и Друсила бяха будни, с разширени очи и запушени усти. А накрая, лорд Касий, с гневни, изпълнени с болка очи. Когато го погледна, Мия усети същата неувереност, както при срещата им в Небесния олтар. Замайване. Страх. Черна форма се сливаше със сянката му, черни зъби — оголени в закана.

Затъмнение.

Сянката не-вълк направи крачка към Мия с настръхнал кожух. Господин Благ се наежи в сянката й, започна да скимти и да плюе. Създанията се вторачиха едно в друго, Мия тихо изсъска:

— Пъхнете го обратно в панталона си, и двамата.

— ГЛУПАВО ДЕТЕ, АЗ НЕ НОСЯ ПАНТАЛОНИ…

— о, ти си мозъкът в този екип значи…

— Господин Благ, достатъчно.

Не-котката замълча сърдито, а един поглед на лорд Касий бе достатъчен да накара Затъмнение да стори същото. Мия се наведе до тях, сряза превръзката на устата на Майка Друсила и измъкна парцала от устата й.

— Чирак Мия — прошепна старата жена. — Приятна… изненада наистина.

Мия продължи с превръзките на Мишелов и Аалеа, а накрая и на лорд Касий. Мъжът приличаше на човек, когото са използвали за тренировъчна кукла, с подути устни, черни очи и сцепена буза.

Дори когато освободи устата му, Господарят на остриетата не каза нищо.

Мия се опита да не обръща внимание на безпокойството си, което растеше в присъствието на мъжа, на гръмовното биене на сърцето си. Огледа белезниците и въжетата на всеки и започна да реже тези на Касий с камата от гробнакост.

— Трябва да ви измъкна оттук — прошепна тя. — Отвлякох вниманието им, но не задълго. Можете ли да вървите? А още по-добре да тичате?

— Луминатите явно искаха да ни отведат живи — изхриптя Друсила. — Но състоянието на Солис е тежко, а след като Мишелов свали оковите си вчера, добрият джустикус се погрижи да не може да бяга никъде за известно време.

Мия огледа Шахида на Джобовете от горе до долу и забеляза, че пищялите му стърчат под необичаен ъгъл.

— ’Паст и кръв — прошепна тя. — Той е счупил крака ви.

— И пръстите — Мишелов се сгърчи, лицето му — маска от болка. — Доста… нечестно, струва ми се.

Мия се зае да среже въжетата, които можеше, но белезниците на гарнизона бяха по-сложна задача. Те бяха от тежко желязо, заключени с ключ, който никой от тримата убити от нея войници не притежаваше. Духовниците до един бяха оковани за китките и глезените и ако не ги свалят, нямаше да могат да вървят.

— Плява — произнесе тя. — Нямам шперцове у мен.

— В ботушите ми — прошепна Мишелов със сянка на усмивка. — Левия ток.

Мия счупи тока му, както той каза; извини се, когато Шахидът изсъска от болка. Вътре намери няколко шперца и малък торсион и се залови с оковите на Касий. Колкото и да беше бит, Господарят на остриетата пак щеше да може да носи Солис, а Аалеа, Паякоубийцата и Тих щяха да се оправят с Мишелов. Въпросът беше дали да подвият опашка и да избягат, или да останат и да се бият? Солис и Мишелов не бяха в състояние да яздят, а тя нямаше шанс да впрегне фургона с камилите и да ги измъкне, без да ги забележи нито един луминат. Но лице в лице срещу дузина мъже, въоръжени със слънчева стомана? Всеки миг някой от тях можеше да се върне, за да провери…

— ’Паст и кръв…

Мия погледна през рамо при звука от шепот и видя силует на горния край на стълбите към мазето. Прашни ботуши. Ками на колана. Руси бойни плитки. Големи сини очи.

— Ашлин…

Мия протегна ръка да хване сенките в краката на момичето. Но без да продума, Ашлин се завъртя, духна нагоре и се скри, а ботушите й зачаткаха тихо над главите им, докато тичаше към вратите на кулата.

— Плява, тя ще ги предупреди…

Мия хвърли шперцовете в скута на Касий, скочи на крака и хукна след Ашлин. Взе стъпалата по три наведнъж и излезе на светло тъкмо навреме, за да види как четиримата луминати, които пазеха вратата на гарнизона, нахлуват вътре, а Ашлин оставя прашна диря по улицата и крещи, докато тича към „Старият империал“.

Луминатите бяха местни младежи и за разлика от събратята си в планинското нападение, бяха въоръжени със слънчева стомана. Макар че бяха потънали в прах до кръста, също носеха брони с плочки, а перата на шлемовете им бяха в мръсно червено. Те измъкнаха мечовете си с вик и стоманата избухна в пламъци, щом влетяха в стаята. Тясно помещение. Тежко въоръжени противници с брони. Нямаше елемент на изненада и мечовете щяха да я срежат като бучка масълце.

На Мия това не й хареса.

Тя хвърли на пода последното си черно орисно стъкло, обърна се и хукна нагоре по стълбите. Луминатите взеха да кашлят и плюят в гъстата мъгла от дим, после се втурнаха след нея и й извикаха да спре. Мия ги замери с шепа червени орисни стъкла, докато тичаше към третото ниво. Топчетата избухнаха в гърдите на първия луминат и разпръснаха късовете му из стаята. Обгорени и изпръскани в кръв, останалите трима продължиха към третото ниво по-предпазливо, свити зад щитовете си. Последното орисно стъкло ги стопи на лава, последните й ножове уцелиха предния мъж в гърлото и той падна на колене, стиснал прерязаната си шийна вена. Мия погледна въжената стълба, която водеше на покрива, чудейки се дали ще успее да стигне до горе, преди другите двама войници да я свалят. Вместо това се протегна към пълзящите по пода сенки на мъжете…

Последният луминат падна с учудено изражение, когато дългата над метър невъзпламенена стомана разцепи главата му почти на две. Мозък и кръв опръскаха стените, тялото се просна напред и пръсна остатъка по пода. Зад него се изправи лорд Касий с подуто и посинено лице, присвил черното си око в хладна ярост. И докато Мия гледаше със страхопочитание, той сви пръстите на лявата си ръка и сенките в стаята оживяха, огъваха се като змии пред змиеукротител. С едно махване Господарят на остриетата изтръгна меча от последния легионер и без звук замахна с все сила по врата му.

И все едно какво казват поетите ви, благородни ми приятели, иска се могъщ замах и още по-могъща ръка, за да обезглавиш изкусно човек. А лордът явно не беше в най-добрата си форма. Но дори така само една парцалива ивица плът и няколко парчета строшени кости останаха да държат главата на лумината за раменете му, той се олюля и падна, тялото му се сгърчи в конвулсии на пода, докато накрая осъзна тъжната истина, че е мъртво.

Мия погледна стиските мрак, които се полюшваха, готови да изпълнят заповедите на Касий. И пак усети мазната тревога в корема си, а Господин Благ потрепери в сянката й.

— Хубав номер — каза тя.

— Номер? — Лордът повдигна леко вежди. — Така ли го наричаш?

— Когато сме наблизо… И вие ли се чувствате като мен, когато сме наблизо? Разтревожен? Уплашен?

Касий дълго мълча, преди да отговори:

— Чувствам се гладен.

Мия кимна. Устата й пресъхна.

— Знаете ли защо?

Господарят на остриетата погледна многозначително труповете на пода. Стените край тях.

— Може би тук не е най-подходящото място да водим този разговор?

Затъмнение се материализира в краката на Касий, сякаш го бяха повикали. Господин Благ се наежи и изсъска, когато сянката не-вълк проговори с глас, който сякаш идеше изпод пода:

— ТЕ ИДВАТ, КАСИЙ. ВЕСТИТЕЛЯТ НА СВЕТЛИНАТА И ПОСЛУШНИЦИТЕ МУ…

Лордът погледна Мия. Кимна към стълбището.

— Хайде, да се отървем от тези псета, поклонници на Светлината. Ще говорим повече за природата ти след посвещението.

— Посвещение? — намръщи се Мия. — Но аз се провалих на последното изпитание.

Слаба усмивка изви устните на Касий.

— Последното изпитание те чака долу, сестрице.

— Сестрица?

Касий вече слизаше безшумно по стълбите. Мия забърза след него и въпреки обучението се чувстваше като препъващ се пияница. Дори пребит до смърт, измъчен и прегладнял, лордът се движеше като сянка. Ботушите му не издаваха шум по камъка. Всяко движение бе отмерено, нищо не отиваше нахалост, нямаше блясък или показност. Косата му се развяваше зад него, като че подухвана от бриза, откраднатият меч проблясваше в ръката му. Той стигна приземния етаж, бутна вратата с носа на ботуша и излезе на улицата.

Чакаха ги дузина луминати. Центурион Гарибалди примигна срещу Мия и по лицето му смътно пролича, че я позна. Шепа тежковъоръжени легионери, в чиито ръце гореше слънчева стомана. Джустикус Ремус, тромава канара човек с броня от гробнакост, изгледа Касий с присвити вълчи очи. А зад него, хем с ненавист, хем с възхищение, в Мия се взираше…

— Ашлин — прошепна Мия.

Ремус излезе напред с вдигнат меч, по който пробягваха пламъци. Той беше великан, когато Мия го видя за последен път — десетгодишна, вкопчила се в полите на майка си. Сега й се струваше малко поостарял. И посмалил се.

Но само малко.

— Нямам желание да те заколя, еретико — изръмжа джустикусът.

— Не мога да кажа същото за себе си — изплю Мия.

Ремус вдигна вежди, сякаш се учуди, че момичето има език. Касий й хвърли кос поглед и изрече с ъгълчето на устата си.

— Мисля, че той говореше на мен.

— Мисля, че пет пари не давам. — Мия се обърна към Ремус и взе да прехвърля меча от едната ръка в другата. — Драго ми е пак да те видя, джустикус. Мръсната предателка до теб каза ли ти коя съм?

Ремус се обърна към Ашлин и изгледа подигравателно Мия от глава до пети.

— Знам коя си, момиче. И хич не съм изненадан да видя, че си влязла в леговище на еретици и убийци. Крушата никога не пада по-далеч от дървото.

Очите на Мия се присвиха, косата й се развя на излезлия вятър. Луминатите погледнаха в краката си и леко потрепериха, щом разбраха, че сенките им се движат, отдръпват се и пулсират, а после се протягат към момичето, сякаш жадуват да я докоснат.

— Ти обеси баща ми за развлечение на проклетата тълпа — изрече тя гневно. — Хвърли майка ми в дупка, където слънце не огрява, и остави лудостта да я изяде. Братчето ми беше пеленаче, а ти го остави да умре в мрака. И ми говориш за убийство?

От очите на Мия бликнаха сълзи, лицето й се сгърчи от ярост.

— Откакто навърших десет, всяка нивганощ мечтая да те убия. Теб, Скайва и Дуомо. Отказах се от всичко. От всички възможности да намеря щастие. Всеки ден си представях лицето ти и всякакви възможни начини, по които да го смажа. Всички думи, които щях да ти кажа, за да разбереш колко силно те ненавиждам. Това съм аз. Нищо друго не е останало. Ти ме уби, Ремус. Точно както уби семейството ми.

Мия вдигна меча си и го насочи към главата му.

— А сега аз ще те убия.

Ремус се обърна към хората си и изръмжа:

— Вижте сметката на момичето. Доведете ми Касий жив.

Трябва да им се признае, че заповедта да заловят жив най-големия убиец в айтриянската република не уплаши много мъжете. Може би предхождащата команда да убият шестнадесетгодишното момиче им помогна да я преглътнат по-лесно. Ашлин остана отзад с ококорени очи. Но легионерите, общо дванадесет на брой, излязоха напред с вдигната слънчева стомана и начело с центурион Гарибалди. С молитви към Аа и молби за сила от Всевиждащата светлина те вдигнаха щитове и нападнаха. И без звук Господарят на остриетата излезе да ги посрещне.

Мия бе виждала бойци, които се движеха гъвкаво и грациозно като танцьори. Други фучаха като яки бикове. Ала Касий се движеше като нож. Просто. Директно. Смъртоносно. В стила му нямаше блясък. Нито колорит. Той режеше до кокал. Сенките се надигнаха по негова команда и с едно махване на ръката той обезоръжи първия легионер насреща си и заби меча си в гърдите му. Вторият падна по корем, след като се препъна в примка от сенки, увити около краката му. С бърз удар в тила Касий го прати на оня свят.

Мия се учуди с каква лекота мъжът владее Мрака. Тук навън, дори под лъчите на едното слънце, тя едва смогваше да удържи шепа от нападащите ги легионери. Но все пак успя да прикове за земята ботушите на двама от по-големите войници, хвърли последното от червените си орисни стъкла в лицето на друг и издуха главата от раменете му. Горящ меч разряза въздуха със съскане. Мия се наведе назад и усети горещината по брадичката си. Направи задно салто над пясъка, хвърли последния си нож и приклекна до земята. Острието се заби с тъп звук, заклати се във врата на лумината, кръвта шурна и той остана да се дави на пясъка.

Мия се надигна. Без да сваля очи от Ашлин. Момичетата се гледаха през подвижните пясъци, а във въздуха между тях увиснаха призраците на две убити момчета. Трик. Осрик. Останали без отговор. Неотмъстени. Ала по някаква причина Ашлин не приближаваше, стоеше в края на мелето, а в същото време нови луминати нападнаха Мия с вдигнати мечове.

— Страх ли те е от мен, Аш?

Париране. Финт. Атака.

— Не исках да стане така, Мия — извика момичето. — Казах ти, че мястото ти не е тук.

— Никога не съм вярвала, че си страхливка. Брат ти не се даде толкова лесно.

— Опитваш се да ме предизвикаш да премерим сили? — Аш поклати тъжно глава. — Така ли си мислиш, че ще свърши всичко, мила? Аз ще вляза в битка, която не мога да спечеля?

— Мечтите не са забранени.

— Мечтай тогава. Аалеа беше и моя учителка.

Мия отби удар, насочен към гърлото й, изрита с крак пясък в очите на нападателя си. Мъжът я удари с щита си и я просна по гръб в прахоляка. Тя се превъртя настрани, горящият меч удари силно по земята до главата й, изрита злобно мъжа в коляното. Чу се хрускащо счупване и глух вик на болка. Скочи на крака и всичките уроци на Наев сякаш пееха в главата й. Пламналата стомана разсичаше въздуха, по езика й бе полепнала пепел.

Мия дръзна да отклони поглед и видя, че лорд Касий до последната капка заслужава славата си на неповторим боец. Прашната земя край него бе застлана с половин дузина мъртви тела, а двама мъже лежаха ранени и стенеха. Както повечето генерали, Ремус беше пуснал напред пехотинците си, но след като хората му падаха като есенни листа, той плю в праха и влезе в схватката, размахвайки меча си като дървар на сеч. Господарят на остриетата падна назад, събра сенките и отблъсна горящото острие на Ремус.

След като шайката бе се нахвърлила върху Касий, за Мия остана само един противник — центурион Гарибалди. Мъжът беше неумолим, блъскаше я с щита и стоварваше удар след удар върху нея. Тя беше бърза, но мъжът бе тежко въоръжен и малкото удари, които успя да му нанесе, отскочиха от плочките на бронята му. Гарибалди я блъсна с щита в гърдите, тя полетя и падна заднешком. Превъртя се навреме, за да не посече главата й, надигна се на колене и хвърли последното си черно орисно стъкло по щита му. Алхимичното топче избухна и от него изскочи виещ се облак дим. Центурионът залитна, закашля се, а Мия събра последни сили, стисна юмруци, сграбчи сенките в краката му и върза ботушите му, точно когато той се спусна да я нападне. Олюля се, завъртя ръце, за да се закрепи, но накрая изгуби равновесие. Тежестта го понесе и той падна напред. Подметките му останаха залепени за пътя, а пищялите му се счупиха и щръкнаха.

Мъжът изпищя и се хвана за краката, щом Мия ги освободи, бършейки праха от очите си. Касий още се бореше с луминатите, телата им представляваха плетеница от черно и бяло, огън и сенки. След като Ремус бе влязъл в схватката, везните бяха се изравнили и сега лордът се отбраняваше с бързия си меч, а тъмнината пееше.

Мия погледна джустикуса и изкривеното му от ярост лице. Мъжът, който помогна да избият семейството й. Разруши миналия й живот. После се обърна към Ашлин. Момичето, което бе взело новия й живот и бе го накъсало на кървящи късове. Ашлин отвърна на погледа й с меч в ръката, присвила сините си пресметливи очи. Едва ли щеше да бъде много умно да й обърне гръб.

Затова Мия изпука врата си и направи крачка към нея.

— Недей, Мия — предупреди я тя.

Мия не й обърна внимание, вдигна ръка и уви краката й в тъмнината.

— Няма да боли. Не много.

Аш си пое въздух. Въздъхна. Бръкна в бричовете си и извади нещо лъскаво, въртящо се и горящо в края на бяла златна верига.

Троицата.

Ослепителната светлина блесна по-ярко и от трите слънца. Медальонът беше като удар в корема, тояга в тила, която я прати на колене, съскаща от болка. С крайчеца на окото си видя Касий да залита, сякаш бяха го фраснали неочаквано по главата, вдигнал ръка, за да предпази очите си. Ремус тъкмо замахваше с разширени очи, когато лордът свали отбраната си. В опита си да го запази жив, джустикусът отчаяно извъртя острието и го удари с плоската част, а не с острието. Но легионерът до него, полудял от убийството на другарите му, победения центурион и смъртоносното мълчание на този облечен в черно демон, който призоваваше сенките от Пропастта, за да насекат луминатите на късчета, нямаше подобни задръжки. Ремус извика, но легионерът удари. Касий вече залиташе от светлината на Троицата и обърнатия удар на Ремус. Горящият меч се вряза между ребрата му чак до дръжката. Легионерът измъкна острието, лордът извика от болка и притисна пронизаните си гърди. Падна на колене, плю кръв, сви се на топка и повърна, все така вдигнал ръка да се защити от ужасната, изгаряща светлина.

— Проклет глупак! — изрева Ремус и като се нахвърли върху мъжа, стовари тежък юмрук в челюстта му. Главата на легионера отхвръкна на една страна, зъбите му се разхвърчаха, той се сгъна като хартия и падна стенещ на улицата. — Исках го жив!

Мия беше на четири крака, отпуснала глава, стиснала очи срещу пожара и ярката омраза на Всевиждащия в ръката на Ашлин. Аш тръгна през прахоляка към нея, без да сваля Троицата. Мия се превъртя по гръб и взе да отстъпва заднешком, като риташе с пети по пътя. Агония. Ужас. Господин Благ бе се свил в сянката си и се гърчеше безпомощен като самата нея.

— Съжалявам, Мия — въздъхна Аш.

Ремус се взираше невярващ в Ашлин.

— Държала си това у теб през цялото време? Могла си да сложиш край на битката, когато си поискаш? Ти, малка предателска…

— О, я стига, богобоязливецо — изръмжа момичето. — Не участвам в това заради славната ти република и пукната пара̀ не давам за теб и хората ти. Ако съм искала да имам коз в ръкава, това си е моя работа. И в случай че си пропуснал, току-що спасих клетия ти животец. Тъй че вместо да ми хленчиш, по-добре виж сметката на това момиче, което се опита да те убие, а после иди да се увериш, че останалите от Духовенството са под ключ. Освен ако ти и веселата ти банда кретени искате да изкормите и тях по случайност?

Макар че беше по-ниска с поне тридесет сантиметра от Ремус, Ашлин го изгледа отвисоко. Ремус изръмжа, вдигна меча, по чиито краища горяха пламъци, и тръгна към Мия.

Тя се издърпа още назад. Смазана от болка, без да може да стои на крака. Страхът потече в жилите й, взе да бучи в слепоочията й, страх и ужас, че ето така ще свърши всичко. Целият път през всичките години. За да свърши тук? Просната в прахоляка в някаква забравена дупка, на колене, неспособна даже да вдигне меча си?

Така?

Тя стисна зъби. Очите й се изпълниха с омразни сълзи.

По този начин?

Светлината бе ослепителна, накъдето и да погледнеше, все едно се взираше в слънцата. Виждаше само мъгляви силуети. Ашлин стоеше пред нея, слънцата горяха ярко в ръката й. Ремус се надигна зад нея, в ръцете му — по-поносима светлина. Ранените луминати пъшкаха и се въргаляха в прахоляка. Страхът на лорд Касий пълзеше към нейния.

Никога не трепвай. Никога не се страхувай.

Тя поклати глава. Впери очи в силуета на Ремус. Решена да го погледне в очите. Да му покаже, че все едно колко я боли, все едно, че сърцето й я нарича лъжкиня…

— Не ме е страх от теб — изсъска тя.

Чу тих смях. По-слабата светлина се издигна високо.

— Да предам ли поздрави на братчето ти? — попита Ремус.

Думите я удариха по-силно от светлината на Троицата. Превърнаха корема й във вода. Какво говори този мъж? Йонен беше мъртъв. Така й каза майка й. В онзи пъленмрак преди две години, в онзи пълнемрак, когато разруши Философския камък; стоеше на стълбището пред Basilica Grande и падна пред същия подлец, пред същата проклета светлина. А после плака на стената с бойниците над площада, където обесиха баща й. До нея — Меркурио.

— Беше много светло — прошепна тя. — Твърде светло.

Старецът се усмихна. Потупа я по ръката.

— Колкото по-ярка е светлината, толкова по-дълбока е сянката.

Ашлин стоеше пред нея, Троицата блестеше в ръката й. Зад гърба й Ремус, вдигнал високо меч. Зад тях по пясъка чак до тази на джустикуса се простираше сянката й. Тъмна. Сгърчена. Но в лицето на ужасната светлина, по-черна от всякога.

Тя се протегна. Стисна зъби. Усети я — тъмнината отвън и тъмнината вътре. И стисна юмруци, стисна здраво камата,

   стъпи долу
         в своя мрак
               и излезе от сянката на джустикуса отзад.

Тялото му блокира светлината на Троицата, а ослепителният пожар го превърна в тромав силует. И с острието, което майка й опря в гърлото на Скайва, острието, което Господин Благ й подари в мрака, острието, спасило живота й преди и сега отново, тя нападна Ремус и го заби до дръжка във врата му.

Джустикусът притисна пробитата дупка, а между пръстите му рукна фонтан от кръв. Мия се отдръпна, стиснала камата от гробнакост в юмрук, подгизнала от кръв. Светлината все така я изгаряше. Присви очи срещу пожара. Препъна се и падна, косата увисна на лицето й на сплетени кичури.

Ремус залитна, мечът се изхлузи от ръката му и тялото му потрепери в пясъка. Стискаше с две ръце врата си. Артериалният поток свистеше между пръстите му, обливайки го в червено. На лицето му се появи разбиране — тя ме уби, о, боже, тя ме уби — което прерасна в ярост и той се извъртя към момичето с протегнати ръце и пръсти, свити като хищни нокти. Кръвта бликаше свободно по широките му гърди и цветът се отцеди от вълчата му физиономия. Джустикусът на Легиона на луминатите направи една несигурна крачка, втора, трета и се олюля. Падна на колене. Вперил взор в момичето, мъчейки се да изпълзи по пясъка.

Накрая изгъргори и светлината угасна в очите му. С тежко тупване тялото му се срина по очи в праха, а последните немощни удари на сърцето му напоиха пътя в тъмночервено. Точно както винаги бе мечтала. Както винаги бе си пожелавала.

Мъртъв.

Ашлин стоеше неподвижно и гледаше уплашено. Усети нови сенки зад гърба на Мия, скупчени около вратата на гарнизонната кула.

Почитаната майка.

Подпрелия се на рамото й Солис — кървящ и посинен.

Тих, смълчан като смъртта, стиснал в юмрука си един от падналите мечове.

Зад него Аалеа и Паякоубийцата придържаха Мишелов.

И нищо че бяха бити и окървавени, нито един от убийците не беше здрачин. Нито един не се уплаши от Троицата в ръцете на Ашлин. Изправена срещу петима от най-изкусните убийци в айтриянската република и момчето, което бе я победило по Джобове, тя стори това, което би сторил всеки на нейно място, пък да върви по дяволите жаждата за отмъщение.

Ашлин се обърна и побягна.

Тих и Духовенството куцаха, никой от тях не бе в състояние да я догони. Но след като Троицата се изгуби бързо надолу по пътя, болката и ослепителната светлина изчезнаха; Мия се превъртя по корем и тихо повърна. Изпълзя до Касий, като драскаше с нокти в праха. Господарят на остриетата бе свит на топка, пристиснал гърдите си с разкривено от болка лице. Мия измърмори тихо, отмести окървавените му ръце и пребледня пред гледката на раната. Раздран и обгорял, кървящ обилно с червени слюнки по устните. Затъмнение виеше, крачеше насам-натам, присвил уши. И оголил черните си зъби.

— ГЛУПАВО ДЕТЕ, ПОМОГНИ МУ!…

— Аз…

— ПОМОГНИ МУ!…

Касий се опита да каже нещо. Зъбите му бяха почервенели. Но не можа дори дъх да си поеме. Закашля се, лепкава кръв излезе на устните му. Стисна ръката на Мия здраво. Устните му се раздвижиха без звук. Друсила докуца до него, другите членове на Духовенството насядаха в праха наоколо му. Тих кръжеше неуверено, мърдаше устни безмълвно. Касий направи гримаса от болка, мускулите му се изопнаха, гърбът му се изви.

Протегна кървавите си ръце, притисна длан в бузата на Мия. Размаза кръв по кожата й. Още беше топла и миризмата на сол и мед изпълни дробовете й. Мъжът беляза едната й буза, после и другата, а накрая остави дълга ивица по устните и брадичката й.

И с една последна въздишка, тиха, какъвто беше през живота си, Господарят на остриетата издъхна.

И отнесе със себе си отговорите на всичките й въпроси.

Сянката не-вълк спря да обикаля. Вдигна глава и изпълни въздуха с един последен, сърцераздирателен вой. Легна в пясъка до Касий и се опита да оближе лицето му с език, който не усещаше вкус. Докосна ръката му с нокти, които нямаха чувство за допир.

Господин Благ наблюдаваше мълчаливо. Нямаше очи, които да се изпълнят с жал.

Буреносните ветрове се надигнаха откъм залива, пронизителни и студени. Убийците наведоха глави. Мия взе ръката на Касий, а топлината на кожата му изстина в нейната.

И прошепна на вятъра:

— Чуй ме, Ния. Чуй ме, Майко. Тази плът е твоето угощение. Тази кръв — твоето вино. Този живот, тази смърт е моят дар за теб.

Въздъхна.

— Приеми го.