Джей Кристоф
Нивганощ (14)

12.
Въпроси

— някой идва…

Мия се събуди в мрака, примигна, за да прогони съня от очите си. Повдигна се на лакът и изсъска — болката прониза лявата й ръка. Отоците направо светеха в тъмното.

Някой отключваше вратата на стаята й. Не беше Наев; тя щеше да почука. Тогава кой? Друг чирак? Онзи, който е убил Приливен зов? Напълно будна, Мия извади камата, изтърколи се от леглото и изпълзя по плочките в най-тъмния ъгъл. Вдигна ножа, щом вратата се отвори и едно луничаво лице, с руси плитки, надникна вътре.

— Корвере — изсъска глас. — Тук ли си?

— Ашлин?

Мия излезе от скривалището си в сенките и сложи ножа в колана си.

— Зъбите на Гърлото, не бива да се промъкваш така.

— Казах ти. За приятелите ми съм Аш. — Русокосото момиче се пъхна в стаята с луничава усмивка и след миг зърна Мия в мрака. — Освен това, ако се промъквах, нямаше да ме чуеш, докато допра ножа си в гърлото ти, Корвере.

— О, нима? — Мия повдигна вежди и също се усмихна.

— Можеш да заложиш главата си. Как е крилцето? — Ашлин тупна другарски Мия по ръката, а тя избълва парлива ругатня и се преви, стиснала лакът.

— Плява, извинявай — прошепна Ашлин. — Забравих, че си левачка.

— Няма нищо — Мия сгърчи лице и разтри лакътя си. — Не е да нямам резервна. А ти, в името на ’паст, защо отключваш вратата ми? Не може ли да се упражняваш на своята?

— Упражнение, пф-ф. Ако има ключалка тук, дето не мога да склоня да се отключи, още не съм я срещнала. Дойдох да те питам дали си добре, за да излезем навън.

— Навън? — примигна Мия. — Къде? За какво?

— Да огледаме наоколо. Да си намерим белята. Нали знаеш. Навън.

Мия се намръщи.

— Забрави ли, че Почитаната майка ни забрани да излизаме от стаите след деветата камбана?

Луничките грейнаха в усмивка на лицето на момичето.

— Ти винаги ли слушаш това, което ти казва майка ти?

Мия помнеше килията в тъмното. Вонята на гнилоч и смърт гореше в очите й. Треперещи ръце. Шепот, студен и остър като стомана.

Не поглеждай.

— Не.

— Е, добре. Брат ми не е почитател на пакостите, а всяко друго момиче тук или се прави на много важно, или на дете, или и двете. И тъй, оставаме само аз и ти, Корвере.

— Чу Друсила. Спипат ли ни, ще ни ритат задниците, докато от носовете ни рукне кръв.

— Е, тъкмо ще имаме причина да внимаваме, нали?

Усмивката й бе заразителна. Тя грабна Мия и я повлече. И тъй като Господин Благ беше изял почти целия й страх, Мия провеси превръзката с раненото си крило на врата и се ухили широко.

— Първо дамите — Аш се поклони към вратата.

— Не виждам никакви дами тук, а ти?

— О, ще се сработим славно с теб.

Все така усмихнато, момичето се измъкна през вратата и Мия го последва.

 

 

Двете тръгнаха крадешком покрай спалните, надолу по безбройните стъпала и през виещия се мрак. На Мия й се стори, че познава част от коридорите от пътешествието й до атенеума, но не беше сигурна. Можеше да се закълне, че някои от стените са се… тъй де… преместили. Галериите бяха оскъдно украсени с прозорци от цветни стъкла и чудати скулптури от животински кости, които нарушаваха еднообразието. И при все това Ашлин вървеше отпред, безшумна като труп, без за миг да се поколебае. Само от време на време се спираше, за да бележи стената с малко парче червен тебешир.

— Знаеш ли накъде отиваш?

— Н-н-не съвсем.

— Можеш ли да намериш обратния път?

— Ако никой не изтрие тебешира, да.

— Ами ако го изтрият?

— Тогава ще се изгубим и ще умрем от глад в недрата на Планината.

— Да знаеш, че ако се стигне до канибализъм, ще бъдеш изядена първа.

— Така е справедливо.

Господин Благ вървеше напред, скрит в безконечния Мрак. Когато подминаха една особено гротескна статуя от кост — кръстоска между хищна птица и навита змия, Мия усети как сянката й потрепери. Почти познато. Господин Благ се наежи, собствената й сянка се раздвижи неспокойно. За миг страх я прониза в гърдите, студен и остър. Мия сграбчи Аш за ръката, дръпна я зад основата на статуята с пръст на устните. Момичето се намръщи въпросително в тъмното. Мия поклати глава.

Нещо приближаваше.

Ниско ръмжене отекна по коридора. В мрака напред се движеше силует, нещо напълно черно, огряно от мъждивото сияние на прозореца. Мия присви очи в тъмното. Жадуваше да попита Господин Благ какво не е наред. Дъщери, това беше почти немислимо, но за първи път не-котката бе… уплашена.

— Плява — прошепна Ашлин. — Затъмнение.

Мия се намръщи.

— Какво е…

Въпросът застина на гърлото й, щом тъмният силует се появи с дебнеща походка. Над метър висок, голям, загладен и напълно безшумен. Дълги зъби, остри нокти и никакви очи. Беше вълк.

Вълк от сенки.

Съществото спря хода си, вгледа се от другия край на коридора към момичетата. Двете бяха се притиснали в плинта, затаили дъх, по челото на Аш блестеше пот. Господин Благ положително трепереше в краката на Мия. Страхът му беше заразен, надигна се в гърдите й, накара ръцете й да затреперят. Откакто бяха заедно, тя надвиваше страховете си благодарение на него. С него бе по-издръжлива, по-силна, по-смела, отколкото ако беше сама. Нещата, които бяха видели. Местата, които бяха посетили. Сега обаче той се страхуваше повече от нея.

Не-вълкът пак изръмжа и звукът отекна по пода.

— Затъмнение — изрече дълбок, мелодичен глас. — Тихо.

Макар да не дръзваше да си поеме дъх, камо ли да надникне, Мия тозчас разпозна мъжа: лорд Касий. Чу лекия шум на дрехата, тихото докосване на ножа в камък. Господарят на остриетата беше тук, бе сигурна в това. Главата на цялата Червена църква. И се взираше по коридора право в тях — няколко крачки лъскав камък ги деляха от него и разкриването им.

Измина дълъг миг.

Сърцето се блъскаше силно в гърдите й.

Господин Благ трепереше в сянката й.

Четири Дъщери, той е здрачин.

— Затъмнение. Адонай чака. Хайде — каза Касий.

В отговор се обади глух, стържещ глас. С женски нотки. Сякаш идеше изпод земята.

— КАКТО ЖЕЛАЕШ…

Едно последно ниско ръмжене. После стъпки. Тихи като шепот. Отдалечаваха се. Мия пак си пое дъх, притисна ръце до гърдите си — сърцето й биеше до пръсване. Лека-полека Господин Благ спря да трепери и страхът започна да чезне. Аш погледна Мия в тъмното със светнали очи. Усмихна се, засмя се тихо, почти налудничаво.

— Това се казва вълнение!

— Какво, за ’паст, беше това?

— Затъмнение. Спътникът на лорд Касий. — Ашлин погледна сянката й, безформената форма в нея. — Касий е здрачин, нали си чувала за тях?

Мия кимна.

— Имам представа.

— Искаш ли да го проследим?

— Да го проследим? Ти откачи ли?

Аш се усмихна по-широко.

— Малко.

Момичето тръгна крадешком в тъмното по следите на лорд Касий, стъпваше почти безшумно по камъка. Мия докосна сянката си, усети хлад в течния мрак.

— Добре ли си? — прошепна.

— подвеждащ въпрос…

— Какво беше това? Никога досега не си се страхувал…

— усетих го. в ума си. той беше… гладен…

— Гладен за…

— Мия! — изсъска Ашлин от мрака напред. — Не се бави!

— там е опасно, мия…

Тя въздъхна. Намръщи се на мрака в краката си.

— Следва продължение…

И почна да се промъква подир момичето, а с всяка крачка все повече и повече съжаляваше, че излезе от стаята си. Но Касий беше здрачин. Толкова години, толкова мили, а никога не бе срещала друг като себе си. Богиньо, на какви ли тайни можеше да я научи…

За жалост, Господарят на остриетата се оказа неуловим като самия Мрак и някъде към стаите на Тъкачката Мариел напълно изчезна. На една пресечка с четири разклонения в лабиринтения мрак, Ашлин прехапа устни, изруга на ваанийски и накрая сви рамене.

— Изхлузи се като мокра връв този хубавец — прошепна Аш.

— Нали е майстор убиец — изсъска Мия.

Аш сви устни. Въздъхна.

— Сигурно ще излезе навън. Татко каза, че никога не се задържа дълго на едно място.

— Не съжалявам да го чуя.

— Страх ли те е от него? — усмихна се Аш.

— Черна майко, теб не те ли е страх?

— ’Паст и кръв, да. Но най-добре да го превъзмогнеш. Ако завършиш, той ще ръководи церемонията по посвещаването. — Ашлин се огледа наоколо, коридорите се простираха далеч в тъмното. — Ах, добре. Той ще почака. Ела, гладна съм.

Двете момичета се промъкваха в сенките, зарязвайки Господаря на остриетата и делата му. Намериха Залата на Песните — оръжия опасваха стените, миризмата на кръв още витаеше във въздуха. Лакътят я заболя, сякаш си спомни, и Мия усети прилив на гняв. Спомни си лицето на Солис, когато вдигна меча си. Агонията, когато я разсече. Изруга тихо, обърна се и тръгна надолу по извитите стълби. Дълбоко във вътрешността на Планината намериха вратите към атенеума, но решиха, че няма да е добре, ако Летописец Елий ги свари как се шляят след деветата камбана. Накрая, след цяла вечност, ухайният мирис, който се носеше по стълбището, ги отведе в кухните.

В дългите пещи върху жарава от въглища се печеше топъл хляб. Мазетата бяха претъпкани със сирена и свежи плодове. Остатъците от снощната вечеря стояха на дълги подноси. Ръце не се виждаха и тъй двете с Ашлин грабнаха по един поднос и скришом излязоха на празния в този час Небесен олтар. Мия отново беше поразена от чернотата, дето чакаше отвъд площадката. Дългото спускане до Пустошта долу. Пустинята, която отлично отразяваше ашкахските пущинаци, през които пътуваха с Трик и в които властваше вечна нощ.

Отново я облада чувство на святост. Усещаше черния поглед на статуята във фоайето. Богинята, на която бе посветена тази Църква.

Белязана от Майката, беше казала Друсила.

Но защо? С каква цел?

Може би лорд Касий знае?

Аш седна на парапета над пропастта, скръсти крака, отмести разпилените руси коси от очите си и залапа комат хляб и сирене. Мия разкъса една пилешка кълка, като разсеяно се чудеше откъде ли Църквата се снабдява с брашно за хляба и къде ли отглеждат добитъка. Фургоните от Последна надежда съдържаха само алхимични прахове, инструменти и тем подобни. Нищо нетрайно. Нищо живо.

— Как ни изхранват? Откъде взимат продуктите?

Ашлин заговори с пълна уста:

— Твоят Шахид нищо ли не ти е казал за това място?

— Малко — сви рамене Мия. — Но пазеше повечето вълшебства в тайна. Дето трябва да се спечели, а не да се даде даром.

Ашлин сви рамене и натъпка отново устата си.

— Затва штъм ти ас.

— Какво?

Момичето преглътна, облиза устни.

— Казах, че затова ще съм ти аз. Татко ни разказа всичко за това място. Тоест всичко, което знаеше.

— Той е острие?

— Бил е. Години наред е работил в свитата на ваанийския крал.^[1] Но го заловили при едно жертвоприношение в Лийс. Измъчвали го три седмици в Бодливите кули. Избягал, но не преди да му отрежат ръката, с която държи меча, двете топки и преди да му извадят едното око. Така че Църквата го пенсионира.

— Зъбите на Гърлото! — възкликна тихо Мия. — Мариел не е ли могла да оправи раните му?

Аш поклати глава.

— Лийсийците изхвърлили отрязаните парчета на краставите кучета. Не останало нищо. И тъй, татко се зае да обучава мен и Осрик за негови заместници. — Сви рамене. — Не могъл да отдаде живота си на Богинята, затова приел, че близките му ще сторят това.

Мия кимна, без да се изненадва. По-страхлив мъж би дал клетва да отмъсти на учителя, изпратил го на такава участ. Но докато гледаш в безкрайната черна пустош под олтара, не ти е трудно да си представиш как това място отглежда фанатици. Спомни си погледа на Богинята в Залата за поклонение. Силата в нея. Величието.

Погледна сянката в краката си.

Белязана за какво?

— Баща ти разказвал ли ти е нещо за лорд Касий?

Аш кимна.

— Няма много за разказване. Най-търсеният човек в цялата република. И най-опасният. От години стои начело на Червената църква, но както казах, никога не се застоява дълго на едно място. Десетки години вече луминатите искат да ни унищожат. А след Клането по пъленмрак стана още по-лошо. Мислят си, че ако премахнат овчаря, и стадото ще се пръсне. Затова лорд Касий е на челно място в списъка им със задачи. — Аш отхапа нов залък и измърмори. — На второ място — да открият това място. Сигурно затова твоят учител не е говорил много за Планината.

— Ами за сянката не-вълк?

— Татко ми каза, в името на ’паст, да стоя далеч от Затъмнение. — Ашлин сви рамене. — Чувала съм, че здрачините могат да изкарат дъха ти само с поглед. Плъзва се в сянката ти и те убива в съня. Гърлото само знае какво могат да сторят демоните, дето им служат.

— Уф — изсмя се Мия. — Демони.

— О, специалисти сме значи?

— Не съм специалист, не. Но знам това-онова.

— О, така ли.

— мяу…

Ашлин се изви и посегна към ножа на гърба си. Господин Благ седеше на парапета и я гледаше с килната глава.

— Кажи здравей, Господин Благ.

— здравей, господин благ…

— Зъбите на Гърлото… — отрони Ашлин.

— Всичко е наред. Той не е демон. Не може и муха да убие. А аз не мога да изтръгна дъха на никого. Може би, ако не се къпя седмица — две…

Ашлин повдигна вежди. Кимна бавно.

— Така. Ти си здрачин.

— Знаеше ли?

— Досетих се, че има нещо гнило след случката със Солис. Не съм видяла сенките да се движат, но надуших, че нещо не е наред. — Аш се усмихна срещу присвитите очи на Мия. — Мислиш ли, че те повиках с мен, защото ми се струваш добра компания?

Мия откъсна със зъби от кълката; не отговори. Аш пак седна насреща, бавно и полека. Погледна сянката не-котка. Друг на нейно място сигурно би се опитал да я разпъне на кръст, ако подразбере каква е. Мия се почуди дали суеверието и страхът ще заслепят момичето. Усмивката, която бавно плъзна по устните на Ашлин, взе тези мисли, заведе ги в една тъмна уличка и тихомълком ги удуши.

— Е, как е? — попита русокосата. — Можеш ли да се движиш между сенките? Чувала съм, че ви порастват крила и дишате тъмнина, и…

Мия пусна сянката си на плочките, огъна я в различни форми, грозни, красиви, абстрактни. Обгърна с нея краката на Ашлин, дръпна леко обувките й.

— Черна майко, това е невероятно — прошепна тя. — Какво още можеш да правиш?

— Горе-долу това е всичко.

— Наистина ли?

— Мога да се крия. Загръщам се в сянката като в плащ. Така трудно ме забелязват. Но тогава не виждам на повече от няколко крачки пред мен. — Мия сви рамене. — Нищо особено.

— Въпреки това съм впечатлена — смигна й Ашлин.

— Шахид Солис и Почитаната майка не споделят мнението ти.

Ашлин направи гримаса, изплю парченце сирене.

— Солис е кучи син. Едно подло, жестоко говно. — Момичето се приведе към Мия и заговорнически й довери, макар че наоколо нямаше кой да ги чуе. — Знаеш ли какво означава името му, а?

Мия кимна.

— На ашкахски е. Означава Последният.

— Нали си чувала за Философския камък? Затвора в Божигроб?

Мия преглътна. Кимна бавно.

Не поглеждай.

— Израснах в Божигроб.

— Значи знаеш колко претъпкан беше Камъкът, преди да го унищожат. На всеки няколко години разреждаха броя. Идеята била на консул Скайва. Нарекли я…

— Спускането.

Ашлин кимна, отхапа от сиренето и продължи с пълна уста:

— Изкарваш всички стражи от затвора. Връзваш стълба на най-високата кула, а долу закотвяш гребна лодка. Казваш на затворниците, че ще позволиш на един от тях да гребе до брега и да върне живота си, все едно какво е било престъплението му. Но след като всички други обитатели бъдат убити.

— Солис — прошепна Мия. — Последният…

— Така го нарекли.

— Колко е…

— Много. При това е сляп като новородено кутре.

— Дъщери — отрони Мия. Пак усети как острието му отрязва ръката й. Разкъсването на мускулите. Раздиращата болка. — А аз забих ножа си в лицето му…

— Може пък да те уважава заради това, а?

Мия погледна превръзката около ранената си ръка.

— А може би не.

— Гледай от добрата му страна. Поне няма да те карат да присъстваш в Залата на Песните, докато крилото ти не оздравее. Междувременно може би ще го спечелиш с цветя или нещо подобно.

— Друсила ми каза, че Шахид Аалеа ще ме обучава, докато се оправя.

— О-о-о-о-о — Ашлин се усмихна. — Късметлийка.

— Защо? Тя какво преподава?

— Наистина ли не знаеш? — Ашлин се разсмя. — Зъбите на Гърлото, ще ти хареса.

— Ще изплюеш ли камъчето, или цяла нощ ще крякаш?

— Тя преподава изкуството на нежността, Корвере. Увещание. Прелъстяване. Секс. Такива неща.

Мия едва не се задави с хапката си.

— Преподава секс?

— Е, не основните положения. Предполага се, че всички ги знаем. Тя преподава изкуството на секса. Татко казва, че на света имало два вида мъже. Тези, които са влюбени в Аалеа, и тези, които още не са я срещнали. — Аш повдигна вежди. — Дъщери, ти да не би да си девойка?

— Не! — намръщи се Мия. — Просто…

— Просто какво?

Мия се навъси, опита да прогони руменината от бузите си.

— Просто не съм… имала много.

— Ами Трик?

— Не! — изръмжа Мия. — Дъщери, не!

— Защо не? Снажно момче като него… Вярно, че татуировките са ужасни, но лицето под тях е доста хубаво. — Ашлин сръга Мия в лакътя. — И в тъмното всички изглеждат еднакво.

Мия погледна Господин Благ. В краката й. Натика още пиле в устата си.

— С колко си била, Корвере?

— Защо? Ти с колко си била?

— С четирима — Ашлин потупа устните си. — Добре де, с четирима и половина. Ако трябва да сме точни. Но той беше кретен, затова не се брои.

— Един — призна накрая Мия.

— Ах. Обичаше ли го?

— Дори не го познавах.

— Той как беше?

Мия направи гримаса. Сви рамене.

— Ах, един от онези. И сега умът ти не го побира за какво е целият шум, нито защо ти е да го правиш пак, нали?

Мия хапеше устни. Кимна.

— Шахид Аалеа ще те научи. Става все по-хубаво, Корвере. Ще видиш.

— Хм — Мия се тръшна на масата с брадичка върху юмруците си.

Аш стана. Изтръска от скута си трохите от сиренето.

— Хайде, най-добре да се прибираме. Утре сутринта имаме Джобове. Ако имаш късмет, може да сместиш и един час с Аалеа.

Ашлин започна да издава звуци като от целуване.

— Престани — изръмжа Мия.

Между звуците от целувки се появиха и тихи, гърлени пъшкания.

— Престани!

Момичетата тръгнаха крадешком в мрака, следвани от котката, която не беше котка.

Когато се скриха, от сенките излезе момче. Светлолико. Черни кожени дрехи. Мнозина биха казали, че има приятни черти, макар че красив вероятно бе по-подходящата дума. Имаше високи скули и най-пронизващите сини очи, които сте виждали.

Момче на име Тих.

Държеше нож. Докато гледаше как Мия и Ашлин се отдалечават в мрака, плъзна тънкия си пръст по назъбеното, наточено като бръснач острие.

През цялото време се усмихваше.