Джей Кристоф
Нивганощ (20)

18.
Бич

Крайният брой на оцелелите в изпитанието на Майка Друсила беше седемнадесет. Четири момичета. Тринадесет момчета. Всичките окървавени, разранени и посинени в различна степен. Очите на Тих бяха толкова черни, че три дни не можеше да вижда. Един дългурест като върлина айтриянец на име Лучиано куца седмици наред. Челюстта на Пип бе счупена и той почти цял месец беше само на супа.^[1]

Мия се радваше повече, отколкото трябваше на оцеляването на Трик. А когато той се качи по стълбите и седна мълчаливо да се храни, тя се улови, че му се усмихва. Когато той вдигна глава и срещна погледа й, тя реши да не се крие.

И Трик на свой ред й се усмихна.

Ръката, с която държеше меча, още не беше се възстановила напълно, но тя беше си взела поука от смъмрянето на Меркурио. Четири дни след изпитанието на Друсила, когато паството се възстанови достатъчно, за да започне отново заниманията, Мия реши да отиде на тренировката в Залата на Песните. Вече бе изгубила броя на изпуснатите уроци; още малко и рискуваше да изостане толкова, та да няма шанс в изпитанието на Солис. Тъй или иначе, не залагаше много на успеха си при него, нито на тайните при Аалеа. Най-големият й шанс да завърши първа в някоя от залите беше да изобрети лекарство за Паякоубийцата. Но всяка грешка в това състезание означаваше смърт, освен това трябваше да се отдаде напълно на изпитанието. А ако завършеше като пълно острие, щяха да й бъдат нужни всичките умения с ножа. Четенето по цял ден нямаше да й помогне.

Щом влезе в Залата на Песните, Джесъмин спря да разкъсва пълнежа от тренировъчната кукла и й хвърли усмивка „Върви по дяволите“. Когато Мия зае мястото си в кръга, Солис вдигна вежди, впи в нея ужасните си слепи очи. Раната на лицето му още не беше излекувана от Тъкачката Мариел — нищожният белег, който явно бе решил да задържи, красеше загрубялото му лице.

Шахидът не благоволи да я поздрави с добре дошла, нито отвори дума за чираците, които не се върнаха от Божигроб. Започна направо с урока.

— Най-напред ще си припомним техниките с две ръце на Монтоя. Вярвам, че сте се упражнявали. Чирак Джесъмин, ще бъдеш ли така добра да покажеш на чирак Мия някои от нещата, които е изпуснала, докато отсъстваше?

Нова усмивка.

— С удоволствие, Шахид.

Чираците се разделиха по двойки и започнаха тренировката. Джесъмин отиде до стойките с оръжията, взе чифт извити ками и хвърли още едни на Мия. Тя вдигна ножовете и лакътят й тихо се обади.

— С истинска стомана ли ще се упражняваме, Шахид? — попита Мия.

Той отговори с каменно лице:

— Считай това за поощрение.

Джесъмин вдигна ножовете и без да обяснява, замахна към гърлото на Мия. Тя се отдръпна и едва успя да отбие стихийните удари на червенокосата. Изглежда, в нейно отсъствие класът беше напреднал с бързи темпове и заради непознаването на новите техники и все още слабата й ръка, Мия се оказа безнадеждно задмината. Джесъмин се биеше яростно и умело и на Мия й оставаше само да пази вътрешностите си там, където им беше мястото. Понесе няколко плитки порязвания на предмишницата и една дълбока рана през гърдите. Кръвта покапа по камъка и тя изруга.

Джесъмин се усмихна:

— Искаш ли почивка, Корвере?

— Благодаря ти, душице. Челюстта ти ще ми свърши работа.

Джесъмин се засмя и размаха ножовете напред и назад. Мия прояви благоразумие и вместо да потърси намесата на Солис, превърза раните си и се върна в битката. Започна да се учи от техниката на другите, колкото можеше, докато отбягваше остриетата на Джесъмин. След час с ножовете преминаха на къси мечове, а Джесъмин беше не по-малко безпощадна. Утрото мина, докато тя преследваше Мия напред-назад из залата. Урокът свърши с легналата възнак разкървавена и посинена Мия. Джесъмин опря острието в гърлото й точно под артерията. И макар че червенокосата се сдържаше, виждаше се, че би дала всичко да мръдне китката си и да я пререже.

Джесъмин се поклони на Солис, изгледа презрително Мия и върна оръжията си на стойката. Мия стана и осъзна, че с Джес си приличат. Водеше ги една и съща омраза. Един и същи гняв. Макар че сенатът беше виновен за смъртта на бащата на Джесъмин, Мия разбираше защо гледката на кръвта й кара другото момиче да се усмихва.

Ако не можеш да нараниш онзи, който ти е причинил болка, понякога всеки друг върши работа.

Разбира се, това беше нищожно утешение след пълния пердах, който получи. Ами ако Джес реши да задоволи кръвожадността си далеч от погледа на Шахида? Да се опита да отнеме живота й? Мия щеше да свърши като петно на пода.

Не, това няма да помогне.

Мия поклати глава и излезе, куцайки, от залата.

Това изобщо няма да помогне.

 

 

— Как си, дон Трик?

Откри го в Залата за поклонение след часовете, пъхнал пръсти в колана си, вперил очи в статуята на Ния. Той й се усмихна и й показа трапчинките си. Огледа я от глава до пети.

— Зъбите на Гърлото, Джесъмин те е подредила добре.

— Добре че не ме промуши.

— Май си получила няколко драскотини — Трик разгледа раната на ключицата й.

— Ще трябва да отида при Тъкачката. Да се погрижи за нея.

При споменаването на Мариел, Трик се намръщи и пак обърна очи нагоре към статуята. Прекара ръка разсеяно по лицето си, пръстите му проследиха ужасните татуировки. Не за първи път Мия се улови, че разглежда профила му, и в същия миг се упрекна за това. Без рисунките, той щеше да бъде трепач за жените. И тя се радваше, че се е завърнал от изпитанието на Друсила. Но все пак…

Не изпускай наградата от поглед, Корвере.

— Хрумна ми нещо — рече тя.

— О, майчице — измърмори Трик.

Мия направи жеста с кокалчетата. Сянката на Мариел слезе от лицето на момичето и той я дари с широка усмивка. Обърна гръб на статуята и скръсти ръце.

— Изплюй камъчето.

— Както беше така мил да забележиш, малко съм изостанала в Песните.

— Малко? — Трик изсумтя. — Горе има тренировъчни кукли, които ще обършат пода с теб, Бледа щерко.

— Е, много ти благодаря — навъси се Мия. — Ако искаш да отидеш там и да ги изчукаш, аз търпеливо ще те почакам да се върнеш.

Трик вдигна вежди. Мия въздъхна и срита яда си в ъгъла.

— Извинявай — измърмори.

— Няма нужда — усмихна се той. — Учтивостта не ти отива.

— Имам предложение.

— Поласкан съм.

— Не такова предложение, разгонен глупак.

Тя удари момчето по ръката и то се ухили. Но някъде в искрящите лешници, тя зърна частица разочарование. Нещо в стойката и наклонената му глава. Нещо, което след уроците на Аалеа в продължение на месеци, бе започнала да разпознава.

Копнеж.

— Сритаха ми задника в Песните. А теб те бива в часа на Паякоубийцата, колкото покривалото на чатала на евнух. — Мия продължи сред сподавения протест на Трик. — И тъй, ти ще ми помогнеш да наваксам техниките с меч на Солис, за да не ми отреже главата Джесъмин, а аз ще гледам да те науча достатъчно, та да не се отровиш преди посвещаването. Става ли?

Трик се намръщи. Тя видя как копнежът поведе битка със здравия разум.

— Няма място сред остриетата за всички ни, Мия. На практика ние сме конкуренти. Защо да ти помагам?

— Защото казах „моля те“?

— Не си казала „моля те“.

Мия махна с ръка.

— Дребна подробност.

Трик се усмихна и Мия отвърна на усмивката му с ръка на хълбока. Аалеа бе й казала, че мълчанието може да бъде най-добрият отговор на един въпрос, ако човекът, който пита, вече знае отговора. Затова замълча, вперила поглед в тези големи, красиви очи, и остави копнежът да отговори. Част от нея се чувстваше зле, че изпробва изкуството на Аалеа върху приятеля си, но както беше казал самият Трик, на практика той беше конкурент. И както беше казала Шахид Аалеа, няма смисъл да носиш нож, ако не си готов от време на време да промушиш някого с него.

— Добре — съгласи се Трик накрая. — По един час всяка вечер след часовете. Чакай ме в Залата на Песните утре.

Мия направи реверанс.

— Благодарности, дон Трик.

Трик й подаде ръка и тя я стисна, за да скрепят договора си. Останаха така за миг, сплели ръцете си. Душата й се развълнува, кожата й настръхна, когато палецът му нежно погали извивката на китката й. Докато се опомни, Трик я пусна, измърмори нещо в извинение и изчезна. Мия тръгна в обратната посока и когато сянката й проговори, прикри усмивката на устните си.

— макар че нямам лице, повярвай ми, че точно сега така съм се навъсил, че ми иде да ти сваля панталоните и да те ступам…

Мия завъртя очи.

— Да, татко.

— естествено, ти явно се стремиш да останеш без панталони, затова май най-добре да млъкна…

— Да, татко-о-о-о.

— не ми говори с този тон, млада госпожице…

Мия се ухили и игриво подритна с крак, който мина през главата на Господин Благ. Все така усмихнато, момичето и сянката му продължиха към спалните в търсене на легло и сънища.

Едно красиво момче излезе от сенките и ги проследи с ярките си сини очи.

Както винаги, гък не каза.

 

 

Часове по-късно едно силно почукване изтръгна Мия от обятията на книгите й. Тя извади камата от калъфа на китката си и се наметна с робата. Приближи се крадешком към вратата и прошепна на онзи, който чакаше от другата страна:

— Аш?

— Моля отвори вратата, чирак.

Мия стисна ножа по-здраво, завъртя ключа и надникна в тъмния коридор. Видя една ръка да чака пред вратата в дълги черни одежди и качулка, прихлупена над очите. Помисли си за Наев. Почуди се за миг къде ли е жената.

— Почитаната майка Друсила те вика в Залата за поклонение — рече ръката.

— Разбира се — Мия се поклони. — Да бъде волята й.

Тя погледна надолу по коридора, видя други ръце да чукат по вратите на чираците. Ашлин се показа, сънена, на светлината с чорлави от възглавницата бойни плитки. Зад нея зърна брат й Осрик, чиято коса на иглички стърчеше от черепа му на всевъзможни страни. Явно будеха всички, което означаваше, че Мия не е загазила с нещо.

Ура за дребните чудеса!

— Какво става, в името на ’паст? — прошепна Мия, докато групичката се влачеше зад ръцете.

— И аз знам, колкото и ти — Аш се прозина. — Нищо добро, обзалагам се.

— Без облози.

Чираците поеха мудно надолу по спираловидното стълбище, а призрачният хор пееше някъде в мрака. Щом пристигнаха в Залата за поклонение, като всички други и Мия сведе глава, докосна се по челото и устните пред статуята. Цялото Духовенство бе се събрало. Аалеа изглеждаше съвършена като картина с тънката си рокля в бургундско червено, облечената в нефритенозелено Паякоубийцата имаше по-суров вид от обикновено, а Мишелов и Солис с черни кожени облекла се редуваха — единият да се усмихва, другият да гледа заплашително. Друсила бе застанала в сянката на Ния със свити устни. До нея, окован в железните вериги на статуята, Мия видя…

— Тих…

Бяха го съблекли до кръста, с черна превръзка на очите и гръб към залата. Чираците се наредиха в полукръг около основата на статуята, смълчани и нащрек. Ашлин поклати глава, прошепна на Мия:

— Ах, да. Кърваво бичуване.

— Какво?

— Ш-шт. Гледай.

— Благодаря ви, че дойдохте, чираци — подхвана Друсила. — Не са много правилата, дето ръководят живота на острието. Животът ви, в случай че оцелеете, за да служите на Майката, ще премине извън границите на закона и затова ние се стремим да ви даваме колкото се може повече свобода между тези стени. Но шепата правила, които ви налагаме, не могат да се нарушават.

— След убийството на чирак Приливен зов ви предупредихме да не напускате стаите си, след като бие деветият час. Аз обещах, че всеки, който наруши забраната, ще бъде сурово наказан. Но ето че един от вас реши да изпита решителността ми. — Тя посочи с жест Тих. — Сега вижте цената на глупостта.

Почитаната майка слезе от подиума, обърна се към сенките.

— Говорителю? Тъкачке?

Две фигури излязоха на светлината под цветното стъкло. Говорител Адонай беше облечен с кожени бричове, бос, а върху голия си торс небрежно бе наметнал роба от алена коприна. До него сестра му бе загърната от главата до петите в свободно стелеща се черна дреха. Братът и сестрата застанаха зад момчето. Тих обърна глава, щом Мариел започна да пука кокалчетата си. Противното влажно пращене отекна в мрака. Дори с превръзката на очите Тих разпозна звука. Мия видя как той потисна потреперването си, пое си дълбоко дъх и се обърна към камъка.

Майка Друсила проговори с железен глас:

— Започвай.

Мариел вдигна ръка с протегнати пръсти. От мястото си в края на полукръга Мия виждаше лицето на жената, ужасните й устни, разтеглени в кървяща усмивка. Мариел замърмори под нос, присви очи и сви пръсти в юмрук.

Разкъсващ звук раздра въздуха и плътта на гърба на Тих се сцепи като гнил плод. Момчето отметна глава назад и четири грозни рани се отвориха по кожата му, като че невидим камшик бе го ударил. Бликна кръв, мускулите се разкъсаха и Мия сгърчи лице, когато видя лъскавите, розови кости да стърчат от раните.

Ала момчето не издаде звук.

Мариел отново махна с ръка, небрежно, сякаш пъдеше досадна муха. Още четири разкъсвания се появиха на кръста и по задника на Тих. Мускулите в цялото му тяло се сгърчиха, изпъкналите вени по ръцете и врата му се изопнаха, красивото му лице се изкриви в агония. Мия не беше сигурна дали някой друг от чираците вижда, но от своя ъгъл с отвращение зърна, че момчето се е озъбило, оголвайки розовите си празни венци.

Черна майко, той няма зъби…

Мариел отново махна с ръка. Кожата на момчето отново се разкъса. Дълги, неравни рани зейнаха по краката му, гърбът му бе накълцан като месо за наденици. Кръвта се събираше в локва на камъка в нозете му. Кръв от артериите шуртеше от най-дълбоките рани, безумни бликащи шарки лъщяха във въздуха. И макар да агонизираше, момчето пак не издаде и звук. Чираците наблюдаваха ужасени, докато Мариел местеше ръце и сваляше още и още плът от гърба на Тих. И през цялото време той остана безмълвен, като че ли вече беше мъртвец.

Минаха минути. Мокри, разкъсващи звуци. Дъждовни капки. Тих беше кървяща развалина. Главата се люшкаше на раменете му. Тъмночервената лъскава кръв се стичаше в краката му. Нямаше ли да спрат? Мия се обърна към Аш и прошепна:

— Те ще го убият.

Аш поклати глава.

— Гледай.

Мариел продължи зловещото си деяние, а кървавата й усмивка още повече се разтягаше. Тих взе да се мята вяло на веригите, но бе изпаднал почти в несвяст. И когато Мия преброи ребрата под кожата му, когато изглеждаше, че още един невидим удар от ръката на Тъкачката ще го довърши, Почитаната майка вдигна ръка.

— Достатъчно.

Мариел погледна Друсила, усмивката й все така не слизаше от устните й. Но бавно Тъкачката наклони глава и свали ръката си с явна неохота.

— Братко любими, братко мой — изфъфли тя.

Адонай излезе напред, отметна от лицето си лъскавата си бяла коса. Зашепна, тихо и мелодично, сякаш пееше под нос. Думите кънтяха в залата като песента на хора в Basilica Grande. И докато Мия гледаше като хипнотизирана, локвата кръв в краката на Тих се раздвижи.

Отначало потрепери, набразди се от някаква скрита вибрация. Но бавно, мудно аленият поток се отдръпна от камъка в нозете му, докато момчето се мяташе и се тресеше, потече по краката му и се върна в раните, причинени от Мариел. Мия погледна лицето на Говорител Адонай — бледо като на труп. Вместо в обичайното розово очите му бяха кървавочервени. Чертите му — в екстаз.

Мариел вдигна ръце до тези на брат си. Взе да ги извива във въздуха като тъкачка на кървав стан. Тих подскачаше и се люлееше с плувнало в пот лице, а раните една по една се затваряха. Ужасните разкъсвания и прорези. Подгизналата, накълцана плът. Всичките се затвориха; Тих се мяташе и по кожата му не остана и драскотина.

Момчето увисна на веригите, от устните му се проточиха лиги. Беше в съзнание през цялото време. Във всеки миг. Чираците го гледаха с ужас и възхита.

Ръцете откопчаха белезниците му, наметнаха непокътнатите му рамене с роба.

— Отведете го в стаята му — нареди Друсила. — Освобождаваме го от утрешните часове.

Ръцете се подчиниха, вдигнаха Тих и го понесоха навън. Краката му се влачеха по пода. Почитаната майка погледна със сините си очи всеки от насъбралите се чираци. Внушителната фасада бе изчезнала, майчината любов временно бе се изпарила. Това беше истинското лице на убийцата. Същата жена, която Мия бе видяла в мрачната килия в Божигроб. Същата жена, която бе пратила с усмивка единадесет от своите чираци на смърт.

— Вярвам, че няма да има нужда от нови демонстрации. Ако намерим още един чирак извън стаята му след прозвъняването на деветата камбана, ще изпита същото, което видяхте. Макар че следващия път току-виж съм оставила Тъкачката Мариел да се вихри на воля.

Майката пъхна ръце в ръкавите си. Поклони се.

— А сега се връщайте в леглата, деца.

 

 

Сънят беше дошъл късно, но Мия бе се събудила преди камбаните за ставане и се взираше в стената. Решена да върне силата на ръката си, започна да се упражнява; лицеви опори до леглото, набирания на вратата, като особено се стараеше с ръката, с която държеше меча. След няколко минути лакътят й закрещя от болка, но тя продължи упорито, додето в очите й бликнаха сълзи. Накрая се свлече на пода, остана да лежи там, проклинайки копелето Солис, докато дишането й се успокои.

Изниза се в коридора и се запъти към банята. На минаване покрай стаята на един чирак, отвътре се чу трясък и звън на счупено стъкло. Тя спря пред вратата. Отвътре прозвучаха още няколко силни удара и тътен.

— хората, които завират носовете си в чуждите работи, честичко ги губят…

— Наречи ме любопитна.

— нали знаеш какво е станало с любопитната котка…

Мия се наведе, залепи ухо на дървото.

Вратата се отвори рязко и Мия отскочи, сепната, назад. Там в мрака зърна Тих. Със зачервени очи. Светла кожа. Красивото му лице — набраздено от сълзи. Беше гол до кръста и потен от умора. В стаята зад него цареше хаос, чекмеджетата бяха преобърнати, захвърлени в стената, постелите му — раздрани. Мия го изгледа от глава до пети. Жилав и мускулест. Неокосмени гърди. С изключение на няколко синини по китките, по тялото му не се виждаха следи от изтезанието на Мариел и Адонай.

Момчето впи поглед в нея. Стиснало устни. С ярост в очите.

— Извинявай, Тих. Чух шум.

Тих остана безмълвен. Неподвижен.

— Добре ли си?

Мълчание. Само един студен поглед с петна от сълзи. Тя си спомни образа от снощи, отметната назад глава, оголени беззъби венци. Затова ли Тих никога не говореше? Как ли бе загубил всичките си зъби? Дали не беше ги изтръгнал сам, за да бъде приет в Църквата?

Двамата стояха на вратата и никой не се поместваше. Тишината отекваше по-силно от нивганощните камбани в Божигроб.

— Съжалявам — опита Мия. — За това, което ти сториха. Беше жестоко.

Момчето наклони леко глава. Сви едва-едва рамене.

— Ако ти се прииска да поговориш някой път за това…

Тих се усмихна мрачно.

— Исках да кажа… — Мия се запъна. — Да пишеш за случката. Ако поискаш. Аз съм тук.

Той остана там още миг, като само се взираше в очите й. После отстъпи и с леко движение на посинялата си китка, тръшна вратата право в лицето й. Момичето се отдръпна назад и за пореден път се размина на косъм със счупения нос. Пъхна палци в колана си и сви рамене.

— е, мина като по вода…

— Не можеш да виниш едно момиче, че е опитало — каза тя и продължи по коридора, без да бърза.

— това някаква хитрост ли е?

— Какво, толкова ли е невероятно, че съм загрижена?

— не невероятно, просто безсмислено…

— Виж, само защото това не ми носи облаги, не означава, че трябва да ми е безразлично. Те го измъчваха, Господин Благ. Макар да не му остана нито един белег, не означава, че изтезанието не му е оставило отпечатък. Точно както каза Наев. Тук човек се грижи за важните неща.

— важни? това момче не ти е никакво…

— Знам, че трябва да гледам на него като на конкуренция. Знам, че няма места за всички ни сред остриетата. Но тази Църква има за цел да ме превърне в лед. Затова с всеки изминал ден става по-важно да не забравям тази част от мен, която може да изпитва милосърдие.

— милосърдието е слабост, която може да се използва срещу теб. скайва, дуомо и ремус няма да го споделят…

— Значи още една причина да се държа за него?

— хм…

— Пуф-ф.

— гър-р-р…

— Мълчи!

— порасни…

Отекна смях и сенките се усмихнаха.

— Никога.

И момичето и не-котката потънаха в мрака.