Джей Кристоф
Нивганощ (13)

11.
Възстановяване

Кръв. Болка. Мрак.

Това беше всичко, което Мия помнеше, след като Шахидът на песните отряза ръката й. Болката бе заслепяваща. Бяла и непоносима, тя се надигаше от стомаха й заедно с повръщнята и писъците й. Беше паднал мрак, приятен, черен, пълен с шепоти и с гласа на Господин Благ някъде от разстояние, смесен с други, непознати.

— дръж се, мия…

— О, Солис, горкият Солис. Ако майка ти бе те обичала повече…

— Какво поражение. Ти сигурен ли си, че тя си струва главоболията?

— Така мисли Друсила. Освен това лицето й ми харесва.

— мия, дръж се за мен…

— Лек за тази болест имам на пръстите си. Сигурен и изпитан.

— Дръж се прилично, сестричке мила, сестричке моя.

— Какъв портрет да нарисувам на такова платно. Какъв ужас да подаря на света.

— не се предавай…

Мия се събуди с писък.

Алхимична светлина в очите й. Беше вързана здраво с кожени ремъци през гърдите и ръцете. Започна да се мята срещу оковите си и усети нежни ръце и топъл глас, който й рече Тихо, тихо, мило дете, и зърна лице, което щеше да я преследва в будните й мисли.

Мъж. Висок, слаб, бледен като труп, чиято кръв е изтекла. Очите му бяха розови, кожата — като от мрамор с едва забележимите сини линийки на вените отдолу. Косата — вчесана назад, бяла като зимен сняг. Отворена копринена роба, под която се виждаха гладки, корави гърди. Беше от онези красавци, дето замъгляваха целия свят. Но студен. Безкръвен. Това бе красотата на прясно самоубийство, поставено в нова кутия от борова дървесина. Красота, която ще се развали след час-два в земята.

— Кротувай, миличка. В безопасност си, отново здрава и цяла.

Мия си спомни острието на Солис, агонията, когато ръката бе отрязана от тялото й. Но щом погледна над кожените каиши и закопчалки около бицепса си, видя лявата си ръка — черна, посиняла, пулсираща от болка — отново прикрепена за лакътя. Преглътна, борейки се с внезапното прилошаване, въздухът бе твърде разреден.

— Ръката ми… — ахна тя. — Той…

— Всичко е наред, милото ми дете, всичко е на мястото. — Мъжът се усмихна с посинелите си устни и освободи ръката й. — Раните не са толкова лоши вече, макар и да не са излекувани докрай. Времето ще довърши останалото.

Мия преглътна болката, сви длан в юмрук. Усети изтръпване във всеки пръст, слабо я заболя в лакътя, където мечът ма Солис бе я разсякъл.

— Как? — прошепна.

— Аз спрях кървенето, но плътта ти бе спасена от ръката на моята Мариел. Тя трябва да получи лъвския пай от благодарностите ти. — Мъжът извика. — Ела, сестричке мила, сестричке моя. Покажи лицето си. Самата истина, боя се, че няма сянка, която ще те скрие от погледа на тази.

Мия чу шаване, извърна глава и заглуши удивлението си. Там, в мрака, зърна жена — прегърбена и уродлива. И тя като мъжа беше албинос, облечена с черна дреха, но малкото, което Мия видя от плътта й, бе недъгаво. Напукана и подута, тя кървеше и капеше, разложена до кокал. Ухаеше на парфюм, но под него Мия надушваше по-черна сладост. Сладкият мирис на разпада. На паднали империи, загниващи в мократа земя.

— Гърлото да ме погълне — изрече с тих шепот Мия.

Полуусмивка цъфна на разложените устни.

— Късно е за това, дете.

— Кои сте вие?

— Аз съм Говорител Адонай — отвърна мъжът. — Любимата ми сестричка, Тъкачката Мариел.

— Говорител? Тъкачката?

— … това са магьосници…

Мариел се обърна към Господин Благ, който бе се материализирал в долната част на леглото на Мия. С килната глава не-котката се взираше в жената и махаше с опашка ту насам, ту натам.

— Ах, най-сетне се показа. Добър ти ден, малки Пътнико.

— това са учители в изкуството на ашкахската магика, мия…

Момичето се намръщи. Спомни си статуите с котешки глави в Шепотната пустош, издълбани и надупчени от времето. Това беше единственото наследство от хората, издигнали империята си в тези земи в отминалите векове. Нищо друго не бе останало освен магьосническите замърсители и изродените страшилища в дълбоката пустиня.

— Но изкуството на ашкахите е мъртво…

— Не всичко, което умира, е мъртво — изфъфли Мариел. Тя застана до леглото и кожата на Мия настръхна. Изпод качулката й се подаваха редки кичури бяла коса, очите й бяха розови като на брат й. Един поглед из стаята й разкри спираловидни рисунки, четири сводести врати. Смътно различими лица по стените.

— Майката запазва само това, което й е нужно — рече Адонай.

— Наев каза същото…

Очите на Мариел светнаха.

— Нейна приятелка ли си?

— Не се вълнувай, сестричке мила, сестричке моя — измърмори Адонай. — Това е момичето, което Наев доведе от пустинята. Милото дете спасило живота й.

Мариел притисна синините по лактите на Мия.

— Питам се тогава защо аз спасих нейния…

— Защото аз те помолих, добра ми Мариел.

Мия погледна към една от вратите, видя Почитаната майка да стои с ръце, мушнати в ръкавите. Старата жена влезе в стаята, дългата й сива коса се вееше свободно край раменете. Тя дари Мия с мила усмивка.

— Добра работа си свършила. Момичето изглежда напълно здраво.

— Малко синини — докладва Адонай. — Костта е разсечена на три места, а сестра ми не притежава дарба в тази област. Но с плътта Мариел е ненадмината. Да я видиш как сплита сухожилията, как споява мускулите, ах…

— Съжалявам, че закъснях. — Почитаната майка сложи ръка на рамото на Мия. — Как се чувстваш, чирак?

— Сякаш съм изгубила разсъдъка си…

Мариел се разсмя, а гнилата плът на долната й устна се разцепи. Тя понечи да изтрие тъмната струя кръв, но Адонай я спря нежно с ръка. Докато Мия наблюдаваше с отвращение, мъжът се наведе и облиза кръвта от брадичката на сестра си.

— Моята най-дълбока признателност — рече Майка Друсила. — И на двама ви. А сега, ако не възразявате, искам да разговарям насаме с чирака.

— Да бъде волята ви — поклони се Адонай. — Ваши гости сме. — Красивият мъж се обърна към уродливата си сестра. — Ела, сестричке мила, сестричке моя. Жаден съм. Можеш да гледаш, ако искаш.

Мариел притисна опакото на ръката му към обезформените си устни, розовите й очи светеха. Като се поклониха на Почитаната майка, братът и сестрата излязоха хванати за ръце от стаята. Тогава Мия погледна Друсила и взе да бърше устни като риба на сухо.

Старата жена се усмихна, приседна на леглото, сивите й къдрици се спускаха около розовите й страни и уморените й очи. Мия отново беше обзета от усещането, че Друсила би трябвало да седи до топло огнище с внуците на коленете си. Усмивката й я караше да се чувства в безопасност. Желана. Обичана. Но Мия знаеше по броя на убийствата и властта й в Църквата, че Друсила беше най-опасната жена между тези стени.

— Извинявам се, ако Адонай и Мариел са нарушили спокойствието ти — рече Майката. — Те често оказват такова влияние върху хората, които не са като тях.

— Като тях?

— магьосници…

Друсила се обърна към Господин Благ.

— Ах, ти си тук. Трябваше да се досетя.

— аз винаги съм тук…

— Искам да разговарям насаме с чирака.

— тя никога няма да бъде сама…

— Не ме изпитвай, малчо. Отдавна си тръгнах от светлината на слънцата с широко отворени обятия и радост в сърцето. Познавам Мрака, както познавам себе си. Когато лорд Касий отсъства, аз съм върховната пратеница на Ния на това място. И следващия път, когато те помоля да излезеш, няма да бъда толкова мила.

— не бива да се боиш от мен…

Друсила се разсмя тихо.

— Човек не обитава сенките през целия си живот, без да научи едно-две неща за онези, дето си ги делят. Ти нямаш власт над мен тук.

— Всичко е наред, Господин Благ — намеси се Мия. — Не се отдалечавай. Ако ми потрябваш, ще те повикам.

Котаракът от сенки се взира дълго и мълчаливо. Опашката му се мяташе насам-натам, не-погледът му все тъй не се откъсваше от старата жена, която на свой ред го гледаше кръвнишки. Но накрая премести очи към Мия, тръсна глава.

— както кажеш…

И без звук изчезна.

— Интересна компания имаш, чирак.

Мия погледна посинялата си ръка и вратата, през която бяха излезли Мариел и Адонай.

— Не повече от вас, Почитана майко.

— Както казах, приеми извиненията ми, ако братът и сестрата са те обезпокоили. Мариел и Адонай живеят от известно време в Тихата планина. В замяна на услугите им, ние им даваме убежище в свят, който не е много гостоприемен към онези, които носят титлата магьосници.

— Мислех, че ашкахското изкуство е умряло заедно с расата им?

— Вярно, расата им е мъртва завинаги. — Друсила сви рамене. — Ала смъртта не знае алчност. Изкуствата им живеят в онези, които имат смелостта да прегърнат страданието, носено от тях.

— Видях Наев да прави кървава магия в пустинята. Стъкленицата, ръкописа. Така ли повика за помощ? Адонай ли я е научил на това?

— Адонай не учи на нищо. Кръвта в стъкленицата е била неговата. Той й въздейства от разстояние. Неговата кръв и на тези, чиято кръв притежава. Такава е дарбата на Говорител Адонай. И неговото проклятие.

— Ами сестра му?

— Тъкачката на плът. Може да създаде несравнима красота от плът или грозота, която не знае граници.

— Но щом Мариел може да оформя плътта според волята си, защо нейната собствена е толкова…

— Владението на ашкахските изкуства си има цена. Тъкачите използват плътта, както грънчарите глината. Но всеки път когато си служат с изкуството си, тяхната собствена плът става все по-грозна. — Друсила поклати глава. — Трябва да им се признае на ашкахите. Не мога да си представя по-изкусно мъчение от това да имаш абсолютна власт над всичко, но не и над себе си.

— Ами Адонай?

— Говорещите с кръвта жадуват това, към което имат влечение. Те не знаят друга прехрана освен тази, която се намира в чуждите вени.

Мия примигна.

— Те пият…

— Да.

— Но кръвта предизвиква повръщане. Ако изпиеш твърде много, ще избълваш фонтани.

— Уроците на Меркурио са били… разностранни.

— Вие познавате Меркурио?

Старата жена се усмихна.

— Доста добре, дете.

Мия сви рамене.

— Веднъж той ме накара да пия конска кръв. Да знам какво да очаквам, в случай че попадна на безводно място.

Друсила й се усмихна широко и поклати глава.

— Вярно е, че вкусиш ли повече от глътка кръв, със сигурност ще я вкусиш втори път. Говорителите не правят изключение. Живот в мъчение, отново, виждаш ли? Пийнеш ли малко, ще познаеш вечния глад. Пийнеш ли прекалено, ще повръщаш вечно.

— Това звучи… ужасно.

— Всяка сила върви с десятък. Всички плащаме цената. Говорителите — със своя глад. Тъкачите — с безсилието над себе си. А тези, които призовават Мрака… — Друсила погледна сянката на Мия… — е, накрая той ги призовава.

Мия отправи поглед към чернотата в краката си.

— Вие знаете какво съм?

— Меркурио ми разказа за дарбите ти. Солис ме уведоми за малкото ти представление в Залата на Песните. Знам, че си белязана от самата Нощ, макар да не знам защо.

— Белязана от Нощта. Меркурио каза същото.

— И за миг не си помисляй, че това ще ти спечели покровителство тук. Може и да си белязана от Майката, но още не си заслужила мястото си. И следващия път, когато прахосаш дарбата си в евтини трикове, за да обидиш своя Шахид, може да изгубиш повече от един крайник.

Мия погледна посинялата си ръка.

— Не исках да го обидя, Почитана майко.

— От години чирак не е порязвал Солис. Учудена съм, че се е задоволил само с ръката ти.

Мия се намръщи.

— И вие нямате нищо против? Учителите да осакатяват новите чираци?

— Ти не си осакатена, чирак. Ако не греша, ръката ти все още е на мястото си. Това не е пансион за млади благородни девици. Шахидите тук са занаятчии на смъртта, които трябва да ви направят достойни служители на Богинята. Някои от вас няма никога да напуснат тези стени.

— Солис иска отрано да даде пример с някой от класа. Но въпреки коравосърдечността, неговата задача е да обучава и той се гордее с нея. Ако отново му дадеш повод да те нарани, ще го стори без угризения. Това е в природата му и точно тя така отлично му служи, за да ви учи как да наранявате другите.

Чудовищността на случилото се започна да се изяснява на Мия. Истината къде е попаднала. Какво прави. Това място беше ковачница, където се точеха остриета, ваеше се смърт. След всичките години под крилото на Меркурио имаше още толкова много да учи и една погрешна стъпка можеше да й струва скъпо. Истината беше, че поиска да се похвали. И макар Солис да бе се държал като пълен кретен, тя беше сгрешила, като се опита да го надвие пред всички. Несправедливо или не, нямаше смисъл да плаче. Взе решение в бъдеще да не оставя гордостта си да взима връх. Време беше да почне да държи езика си зад зъбите и да играе умно.

— Разбирам, Почитана майко.

— Няма да можеш да учиш в Залата на Песните, докато раните ти зараснат. Говорих с Шахид Аалеа и тя прие да започне по-рано с обучението ти.

— Аалеа. Шахид на Маските.

Старата жена се усмихна.

— Няма от какво да се боиш, дете. Скоро ще откриеш, че с нетърпение чакаш уроците й.

Друсила стана, пъхна длани в ръкавите си.

— А сега ме извини, но ме чакат други задължения. Ако имаш нужда от мен или някакви въпроси, потърси ме. Като всички останали и аз съм тук, за да служа.

— Благодаря ви, Почитана майко.

Жената излезе безшумно и се отдалечи в тъмнината. Мия я проследи с поглед, мислейки над думите й. Какво бе казала тя?

Тези, които призовават Мрака… е, накрая той ги призовава.

Меркурио никога не бе напълно спокоен в компанията на Господин Благ, макар никога да не беше обелил дума за това. От своя страна, не-котаръкът бе доволен да отбягва учителя й и да стои настрани, когато той е наблизо. Докато растеше, Мия нямаше с кого да говори за дарбата си. Ни една книга в магазина на Меркурио не се занимаваше с тоя въпрос, а устните предания за здрачините бяха в най-добрия случай противоречиви, а в най-лошия — суеверни дрънканици.^[1] Тя се оправяше как да е сама с растящата си дарба. В годината, когато навърши единадесет, падна пъленмрак и тя забеляза, че връзката й със сенките е станала по-силна. А на пъленмрак, когато навърши четиринадесет…

Не.

Не поглеждай.

— тя изглежда… добре…

Господин Благ се появи в долния край на леглото и донесе усмивка на устните й.

— Добре е точната дума.

— имам и други, не толкова ласкави, но твърде много кръв се проля за един ден…

Мия сгърчи лице, когато раздвижи ръката си напред-назад, а болката прониза костите й чак до рамото. Изруга под нос — тази рана щеше да я извади от Песните за седмици. Да не беше се държала толкова безразсъдно или поне онзи Шахид Солис да не бе си заслужил толкова много пердаха, помисли тя, докато завързваше превръзката през врата си. Гласът на не-котката проряза изпъстрените й с ругатни размисли:

— трябва да се наспиш, ще имаш нужда от сили утре, не се знае какво те очаква в залата на маските…

Мия прехапа устната си. Кимна. Господин Благ имаше право. Меркурио беше заключил устата си за онова, което я очаква в Църквата. Беше я подготвил толкова добре, колкото можеше, но повече от това не бе могъл да й разкрие, без да предаде доверието на паството. След като луминатите бяха дали клетва да изкоренят Църквата, потайността беше девизът отвъд тези стени. Тя нямаше представа как се придвижват последователите на Църквата от град в град, как се управляват местните храмове, нито дори каква е вътрешната йерархия. Солис беше Учител на Песните, което означаваше, че преподава изкуството на меча. Вероятно Шахидът на Джобовете ще ги учи да крадат, да мамят. Ала Мия нямаше представа какво да очаква от уроците на Шахида на Истините и от тези на Шахида на Маските.

— Уморена съм — въздъхна тя и разтри слепоочията си.

— лягай си тогава…

— Добре. Идваш ли?

— винаги…

Момичето пъхна ранената си ръка в превръзката, не-котаракът се плъзна в сянката й и двамата се измъкнаха от стаята.

 

 

Трик я чакаше пред вратата на спалнята й, клекнал, с гръб до стената. Скочи чевръсто, когато Мия наближи, и я погледна с облекчение.

— Слава на Девата — рече тихо. — Добре си.

Мия размърда ръка и сгърчи лице.

— Малко болезнена, но цяла.

— Това копеле Солис — изсъска той. — Искаше ми се да го изкормя. Опитах се, но той ме просна по задник и ме рита, докато припаднах.

Мия огледа пресните синини по лицето на Трик и поклати глава.

— Смелият ми центурион. Втурнал се на коня си да спаси бедната девойка? Подкрепете ме, неустрашими ми сър, боя се, че ми прилошава.

— Я, стига! — намуси се Трик. — Той те нарани.

— Почитаната майка каза, че прави това непрекъснато. Дава тон на часовете си още щом първата достатъчно глупава умница надигне глава.

— Да влезе Мия Корвере, отляво на сцената — усмихна се Трик.

Мия се поклони ниско.

— Солис може да си позволи да бъде жесток, след като Тъкачката Мариел живее тук.

— Наистина ли е закърпила раната с голи ръце?

Мия извади лакътя от превръзката, внимателно повдигна ръкава си. Трик полека завъртя ръката й насам и натам. Мазолестите му ръце бяха невероятно мили. Мия свали ръкава си, преди да се види, че кожата й настръхва.

— Видя ли? Една-две синини, колкото да отбележат деня на първото ми разсичане.

Трик се почеса сконфузено по солните кичури.

— Аз… притеснявах се за теб.

Тя погледна ужасните му татуировки и лешниковите му очи. Питаше се какво ли става в тях.

— Няма нужда да се безпокоиш за мен, Трик. Тук се крият достатъчно опасности да погубят и двама ни. Ако се терзаеш заради мен, ще изпуснеш ножа, прицелен в теб.

— Аз не се терзая — навъси се момчето. — Пазя… гърба ти, само това.

Тя се усмихна. Признателна топлина се разля в тялото й. Мия имаше право — планината не беше кръжок по ръкоделие. Опасностите в тези коридори можеха да убият и двамата. Ала беше утеха да знае, че някой се грижи за нея, че има нещо, на което да опре гръб. И за първи път в живота си то не беше от сенки.

— Ами… моите благодарности, дон Трик. — Направи реверанс с усмивка. Неловката тишина бе прогонена от смеха на момчето.

— Гладна ли си?

— Като вълк — осъзна тя.

— Вероятно Бледата дъщеря ще пожелае да ме придружи до кухните?

Трик подви лакът, предложи й ръката си. Мия го удари така силно, че той извика. И усмихнати, двамата тръгнаха спокойно по коридора да търсят храна.