Джей Кристоф
Нивганощ (3)

1.
Първи път

Момчето беше красавец.

Кожа гладка като карамел, усмивка като медена роса. Буйни черни къдрици. Яки ръце, здрави мускули, а очите му, о, Дъщери, очите му! Дълбоки като бездънни кладенци. Притеглят те към себе си и докато те давят, пак те карат да се смееш.

Устните му, топли и леко извити, докоснаха нейните. Стояха прегърнати на Моста на шепотите, а по небесната дъга се разстилаше морава червенина. Той я галеше по гърба. Кожата й бе настръхнала. Потръпна от нежната му като перце целувка, сърцето й взе да се блъска, в душата й пламна копнеж.

Отдръпнаха се един от друг като танцьори, преди музиката да заглъхне, но струните в сърцата им още трептяха. Тя отвори очи — той се взираше в мъгливата светлина. Под тях каналът ромонеше и мудно се изливаше в океана. Точно както й се искаше и на нея. Точно както трябваше да направи и тя. И се молеше да не се удави.

Това бе последната й нивганощ в града. Част от нея не искаше да се сбогува. Но преди да замине, бе пожелала да научи. Дължеше си поне това.

— Сигурна ли си? — попита той.

Тогава тя го погледна в очите, хвана ръката му и прошепна:

— Сигурна съм.

 

 

Мъжът беше противен.

С рани от склеродермия по кожата и малка брадичка, която се губеше в гънките на тлъстата му небръсната шия. Слой слюнка по устата му, следи от уискито по бузите, носа и очите му. О, богове, очите му! Сини като пламналото от слънца небе. Блещукащи като звезди в застиналия пъленмрак.

Устните му се залепиха за халбата и изцедиха и последните капчици. Наоколо музиката и смехът се усилваха. Той се олюля още миг насред таверната, после хвърли монета на дървения бар и излезе, препъвайки се, на ярката дневна светлина. Замъглените му от алкохола очи огледаха калдъръма в далечината. Улиците се пълнеха с народ и той започна да си пробива път през навалицата към дома и забравата на съня. Не вдигна глава. Не забеляза приклекналата фигура върху каменния гаргойл на покрива отсреща, измазан с бял и сив хоросан.

Момичето го видя как куцука по Моста на братята. То вдигна Арлекиновата маска, за да всмукне от пуретата си. Сладникавият дим на карамфил се понесе във въздуха. Хищната му усмивка и здравите му като въжета ръце го накараха да потръпне, сърцето му взе да се блъска, в душата му пламна копнеж.

Последната й нивганощ в града. Част от нея все още не искаше да се сбогува. Но преди да замине, бе поискала той да узнае. Дължеше му поне това.

Една сянка с формата на котка се настани до нея на покрива. Беше плоска като хартия и полупрозрачна, черна като смъртта. Опашката й се уви собственически около глезена й. Хладните води се изтичаха през вените на града в океана. Точно както й се искаше и на нея. Точно както трябваше да направи и тя. Като все така се молеше да не се удави.

— … сигурна ли си? — попита котката сянка.

Момичето видя как мишената й се промъкна към леглото му.

Кимна бавно и прошепна:

— Сигурна съм.

 

 

Стаята беше малка, гола — повече от това не можеше да си позволи. Но бе наредила розоведри свещи и букет водни лилии върху чисти бели чаршафи с отгърнат край, сякаш за да го подканят да се пъхне в тях, а момчето бе се усмихнало на тази лъскаво-захаросана подредба.

Тя отиде до прозореца и се вгледа във величествения древен град Божигроб. В белия мрамор, в червеникавокафявите тухли и изящните кули, които целуваха опаленото от слънцата небе. На север Ребрата се издигаха на стотици метри в аления небосвод, малки прозорчета се взираха навън от издяланите в древната кост жилища. От кухината на Гръбнака течаха каналите, които насичаха плътта на града подобно на мрежата на обезумели паяци. Първото слънце отдавна бе се скрило. Дълги сенки покриха пълните с народ тротоари, когато лъчите и на второто избледняха и оставиха третия навъсен огненочервен брат да бди над опасностите на нивганощ. О, де да беше властвал абсолютенмрак! Тогава той нямаше да я види. Тя не искаше помощта му.

 

 

Момчето се приближи зад гърба й, обгърнат в прясна пот и тютюн. Плъзна ръце по кръста й. Като лед и огън пръстите му облизаха вдлъбнатините на хълбоците й. Тя се задъха, дълбоко в душата й се разбуди нещо древно. Ресниците й запърхаха като крилца на пеперуди над скулите й, когато ръцете му преминаха по връхчето на пъпа й, докоснаха леко ребрата й и обгърнаха гърдите й. Нейната кожа настръхна, щом дъхът му раздвижи косите й. Тя изви гръб, притисна се в твърдината на чатала му, улови буйните му къдри. Едва смогваше да си поеме дъх. Не можеше да проговори. Не искаше мигът да започва, нито да свършва.

Обърна се и въздъхна, щом устните им се събраха. С разтреперани, потни пръсти непохватно откопча ръкавелите на надиплените му ръкави. Свали ризите и на двама им, допря устни в неговите и се свлече на леглото. Само тя и той. Плът в плът. Вече не можеше да различи своите стонове от неговите.

Копнежът бе нетърпим, обхванал цялото й същество, ръцете й трепереха, докато галеха гладките възвишения на гърдите му, твърдата плът, която водеше в бричовете му. Пъхна пръсти вътре и погали пулсиращия огън, тежък като желязо. Плашещ. Замайващ. Той изпъшка шумно и потръпна като новородено жребче под ласката на ръката й, на дъха й в неговия.

Никога не е била толкова уплашена.

Нито веднъж за всичките й шестнадесет години.

— Довърши ме… — прошепна тя.

 

 

Стаята беше разкошно обзаведена; от онези, дето само богаташите могат да си позволят. Но писалището бе обсипано с празни бутилки, а цветята на нощната масичка бяха увехнали в спарения мирис на нищетата. Момичето се зарадва, че вижда омразния й мъж да тъне в самота въпреки състоянието си. През прозореца видя как той окачи редингота си и остави оръфаната си триъгълна шапка върху празна гарафа. Опитваше се да се убеди, че ще успее. Че е твърда и остра като стомана.

Кацнала на покрива отсреща, тя огледа града долу — окървавените калдъръми, тайните тунели, високите катедрали от лъскава кост. Ребрата пронизваха небето над нея, усуканите канали извираха от разкривения Гръбнак. Първото слънце отдавна бе се скрило. Дълги сенки покриха пълните с народ тротоари, когато лъчите и на второто избледняха и оставиха третия, навъсен огненочервен брат да бди над опасностите на нивганощ. О, де да беше властвал пъленмрак! Тогава той нямаше да я види. Тя не искаше той да я види.

 

 

Тя протегна умните си пръсти, притегли сенките към себе си и захвана да сплита и увива черните паяжинни нишки, докато те се спуснаха над раменете й като наметало. Тогава изчезна от света. Стана прозрачна, подобно на петно върху картина на силуета на града. Скочи във въздуха до прозореца му и се повдигна на перваза. Отвори бързо стъклото и се мушна в стаята безшумно като котката сянка, която я следваше. Измъкна камата от колана си. Дишаше тежко. Дълбоко в душата й се разбуди нещо древно. Ресниците й запърхаха като крилца на пеперуди на фона над скулите й и, свита невидима в ъгъла, тя видя как той си напълни чаша с трепереща ръка.

Дишаше твърде шумно. В главата й цареше хаос. Ала той беше прекалено пиян, за да забележи — зареян бе някъде в спомените за скърцането на хиляди разтегнати вратове, хиляди чифта крака, танцуващи под музиката на палача с примката. Кокалчетата й побеляха върху дръжката на камата, докато го наблюдаваше от мрака. Едва смогваше да си поеме дъх. Не можеше да проговори. Не искаше мигът да започва, нито да свършва.

Той отпи от чашата и въздъхна. С разтреперани, потни пръсти непохватно откопча ръкавелите на надиплените си ръкави. Свали ризата си, прекоси с накуцване дъсчения под и се свлече на леглото. Бяха само тя и той, дъх за дъх. Нейният край или неговият — тя вече не можеше да каже със сигурност.

Чакането бе непоносимо, тялото й се обливаше в пот. Мракът потрепери. Тя си спомни коя е, какво бе й отнел този мъж, всичко, което щеше да последва, ако се провалеше. Събра смелост, захвърли плаща от сенки и пристъпи напред.

Той ахна, сепна се като новородено жребче, когато тя излезе на червената слънчева светлина с усмивката на Арлекино наместо своята.

Никога не бе виждала толкова уплашен човек.

Нито веднъж за всичките си шестнадесет години.

— Довърши ме… — прошепна той.

 

 

Той лежеше отгоре й с бричовете около глезените си. Устните му на шията й, сърцето й в гърлото й. Някъде между копнежа и страха, любовта и омразата измина вечност и тя почувства как той, огнен и невероятно твърд, се притиска в деликатната нежност между краката й. Пое си дъх, навярно за да заговори (но какво щеше да каже?) и тогава последва болка, болка. О, Дъщери, как болеше само. Той бе проникнал в нея, онова нещо беше в нея — грубо и реално, и тя изкрещя въпреки волята си, прехапвайки устна, за да заглуши пороя от писъци.

Той не чуваше, нехаеше, притискаше я под тежестта си, забиваше се в нея отново и отново. Мигът по нищо не приличаше на нежните образи, родени от въображението й. С разкрачени крака и свит стомах тя риташе по постелката и жадуваше той да спре. Да почака.

Това ли беше то?

Това ли?

Ако по-късно всичко се объркаше, това щеше да е последната й нивганощ в този свят. А тя бе научила, че първият път обикновено е най-ужасният. Мислеше си, че е готова; достатъчно увлечена, достатъчно влажна, достатъчно желаеща. И всичко, което бяха й казали уличните момичета между смеха и многозначителните погледи, не важеше за нея.

— Затвори очи — бяха я посъветвали те. — Скоро ще свърши.

Ала той тежеше много, а тя се мъчеше да не заплаче и й се искаше да бъде другояче. Беше мечтала за това, надяваше се, че ще бъде нещо специално. Но сега си мислеше, че цялата работа е груба и недодялана. Никаква магия или фойерверки. Само тежестта му върху гърдите й, болката от тласъците му, докато тя пъшкаше с изопнато лице и го чакаше да свърши.

Той притисна устни в нейните, обгърна страните й. И в този миг пламъчето пак присветна сладко въпреки тромавите движения, пъшканията и болката. Тя отвърна на целувката му и в жилите й се разля огън, мускулите й се изопнаха. Той притисна лицето си в косите й, потръпна, умирайки за миг, и накрая се отпусна отгоре й — неподвижен, плувнал в пот, омаломощен.

Тя остана да лежи задъхана. Облиза потта му от устните си. Въздъхна.

Той се превъртя настрани, сви се на чаршафите до нея. Тя протегна ръка между краката си и напипа влага, рана. Размазана по пръстите и бедрата й. Върху чистите постели с отгърнатия край, сякаш за да го подканят да се пъхне в тях.

Кръв.

— Защо не ми каза, че ти е за първи път?

Тя замълча. Взираше се в червените си пръсти.

— Съжалявам — прошепна той.

Тогава тя го погледна.

И тозчас извърна очи настрани.

— Няма за какво.

 

 

Тя го притискаше с колене към земята. Ръката му — на китката й, камата й — на гърлото му. Някъде между борбата и свистенето, зъбите и молбите измина вечност и накрая острието се заби, остро и невероятно твърдо, заби се във врата му и спря в гръбнака му. Той пое жадно дъх, вероятно за да заговори (но какво щеше да каже?), и тя видя в очите му болка, болка. О, Дъщери, как болеше само! Камата бе проникнала в него, тя беше в него — забивайки се безпощадно, докато той се мъчеше да изкрещи, но ръката й запуши пороя от писъци.

Обладан от ужас, отчаян, той взе да драска по маската й, докато тя въртеше острието. Мигът по нищо не приличаше на жестоките образи, родени от въображението й. С разкрачени крака и рукнал врат той риташе по постелята и жадуваше тя да спре. Да почака.

Това ли беше то?

Това ли?

Ако всичко бе се объркало, това щеше да е последната й нивганощ в този свят. А тя знаеше, че първият път обикновено е най-страшният. Мислеше си, че не е готова; не е достатъчно силна, не е достатъчно хладнокръвна, а уверенията на стария Меркурио не важаха за нея.

— Не забравяй да дишаш — беше я посъветвал той. — Скоро ще свърши.

Той се мяташе, а тя го държеше да не мърда и се питаше дали винаги ще е така. Беше си представяла, че мигът ще бъде пропит с жестокост. Дан, която трябва да се изплати, а не опияняваща минута. Сега обаче си мислеше, че цялата работа е красива и изящна като балет. Гърбът му се изви под нея. Страхът в очите му, щом свали маската й. Блясъкът на забитото острие, ръката върху устата му, тя кима, успокоява го с майчина нежност и го чака да свърши.

Той одра бузата й, стаята се изпълни с противната воня от дъха и лайната му. И в този миг пламъчето присветна — от ужаса се роди милостта, макар той да заслужаваше края си още сто пъти по толкова. Тя измъкна камата, заби я в гърдите му и топлата струя обля ръцете й. Мускулите му се изопнаха. Той се вкопчи в пръстите й, въздъхна, умирайки, и се отпусна под нея — неподвижен, плувнал в пот, омаломощен.

Тя остана отгоре му, задъхана. Вкуси солта и алената кръв. Въздъхна. Превъртя се настрани, чаршафите наоколо й бяха изпомачкани. Докосна лицето си и напипа влага, топлина. Размазана по ръцете и устните й.

Кръв.

— Чуй ме, Ния — прошепна тя. — Чуй ме, Майко. Тази плът е твоето угощение. Тази кръв — твоето вино. Този живот, тази смърт е моят дар за теб. Приеми го.

Котката сянка наблюдаваше от таблата на леглото. Наблюдаваше я така, както могат само безоките. Не каза нито дума.

Нямаше нужда.

 

 

Безмълвните лъчи на слънцето по кожата й. Мократа от пот гарвановочерна коса в очите й. Тя обу кожените си бричове, напъха се в сивата като хоросан риза, навлече ботушите от вълча кожа. Разранена. Окървавена. Но доволна. Или почти.

— Стаята е платена за цялата нивганощ. Ако я искаш.

Момчето за наслади я наблюдаваше от другия край на леглото, подпряло глава на лакътя си.

— Ами парите ми?

Тя посочи кесията до огледалото.

— По-млада си от редовните ми — каза той. — Нямам много жени, на които им е за първи път.

Тогава тя се погледна в огледалото — бледа кожа и черни очи. По-млада за годините си. И макар че свидетелството за обратното засъхваше по кожата й, за миг отново й беше трудно да мисли за себе си като за нещо повече от момиче. Нещо крехко и уплашено, нещо, което шестнадесетте години в този град така и не успяха да калят.

Беше натикала ризата обратно в бричовете си. Провери дали маската на Арлекино е в наметалото й. Камата — на колана й. Бляскава и остра.

Палачът скоро щеше да си тръгне от таверната.

— Трябва да вървя.

— Може ли да те попитам нещо, мидоня?

— Питай.

— Защо аз? Защо сега?

— Защо не?

— Това не е отговор.

— Според теб аз трябваше да се запазя, така ли? Като дар? Сега завинаги ограбен?

Момчето замълча. Наблюдаваше я с дълбоките си като кладенци очи. Красиво като картина. Момичето извади пурета от сребърната си табакера. Запали я на една от свещите. Всмука дълбоко.

— Исках да разбера какво е — рече накрая. — В случай че умра.

Сви рамене и изпусна дима.

— Сега вече знам.

И потъна в сенките.

 

 

Безмълвните лъчи на слънцето по кожата й. Сивото като хоросан наметало се спускаше по раменете й, превръщаше я в сянка на мрачната светлина. Беше застанала под мраморната арка на площад „Кралят просяк“, а третото безлико слънце не помръдваше на небето. Спомените за края на палача изсъхваха с петната от кръв по ръцете й. Спомените за устните на момчето за наслада изсъхваха с петната по бричовете й. Разранена. С въздишка на уста. Но доволна. Или почти.

— Виждам, че не си умряла.

Старият Меркурио я гледаше от другия край на арката, нахлупил ниско триъгълната си шапка, с пурета между устните. Виждаше й се някак смален. Отслабнал. Остарял.

— Не защото не опитах — отвърна момичето.

Тогава го погледна — изцапани ръце и гаснещи очи. По-стар за годините си. И макар че свидетелството за обратното хващаше коричка по кожата й, за миг отново й беше трудно да мисли за себе си като за нещо повече от момиче. Нещо крехко и уплашено, нещо, което шестгодишното обучение под негово наставление така и не я кали.

— Дълго няма да те виждам, нали? — попита тя. — Може никога да не те срещна отново.

— Ти го знаеше. Сама го избра.

— Не знам дали изобщо имаше избор.

Тя разтвори юмрук, в дланта й — кесия от овча кожа. Старецът прие възнаграждението и изброи съдържанието му с изцапания си с мастило пръст. Трак-трак. Окървавени. Двадесет и седем зъба.

— Явно палачът е изгубил няколко — обясни тя.

— Те ще разберат — Меркурио й подхвърли зъбите. — Отиди на седемнадесетия пристан, щом удари шестата камбана. Дюимерска бригантина на име „Поклонникът на Трелена“. Свободен кораб, който не плава под айтриянско знаме. Той ще те отведе там.

— Където ти не можеш да ме последваш.

— Аз те обучих добре. Продължаваш сама. Премини през прага на Църквата преди началото на Септимус, иначе ще изпуснеш късмета си.

— … Разбирам.

В сълзящите му очи проблесна обич.

— Ти си най-добрият ученик, когото съм изпращал в Червената църква. Там ще разпериш криле и ще полетиш. И пак ще ме видиш.

Тя извади камата от колана си. С наведена глава я сложи отпред на ръката си. Острието бе изработено от гробнакост и блещукаше бяло и здраво като стомана. На дръжката бе изваяна врана в полет. Червените кехлибарени очи светеха на алените лъчи.

— Задръж я. — Старецът подсмръкна. — Пак е твоя. Ти си я спечели. Най-накрая.

Тя огледа камата от всички страни.

— Да я кръстя ли?

— Може, но какъв е смисълът?

— Ето тази част — тя докосна върха. — С която ги пронизваш.

— О, браво! Внимавай да не се порежеш с този остър ум.

— Всички велики остриета си имат имена. Такъв е обичаят.

— Глупости. — Меркурио взе камата, задържа я между двама им. — Кръщаването на кинжала е нещо, с което героите губят времето си, момиче. Мъже, за които хората пеят песни, съчиняват приказки, кръщават на тях децата си. За теб и мен остава пътят на сенките. И ако изиграеш правилно ходовете си, никой никога няма да узнае името ти, а още по-малко острието изкормващо свине в колана ти.

— Ще бъдеш слух. Шепот. Мисълта, дето буди нощем кучите синове в този свят и ги кара да се обливат в пот. Ти никога няма да станеш ничий герой, момиче.

Меркурио й върна камата.

— Но ще всяваш страх у героите.

Тя се усмихна. Внезапно я обзе дълбока печал. Постоя още миг. Приближи се. Целуна го нежно по грапавите бузи.

— Ще ми липсваш.

И потъна в сенките.