Джей Кристоф
Нивганощ (16)

14.
Маски

— Залата на Огледалата повече й подхожда — измърмори Мия.

Беше изминал ден от случката в часа на Мишелов. Пресече тревогите на Трик и Ашлин с някакви небивалици, че на закуска е яла развалена херинга, и след няколко многозначителни погледа двамата зарязаха темата. Останалите чираци от паството отново имаха урок в Залата на Песните, но тъй като ръката й още беше черно-синя и превързана за врата, Наев я отведе за първата й среща с Шахид Аалеа в прословутата Зала на Маските.

Стълбища и коридори. Хорове, прозорци, сенки.

Залата се разстла пред нея, във въздуха се долавяше лек парфюм. Навсякъде — алено червено. Дълги червени завеси се повяваха като танцьори в недоловим вятър. Цветни стъкла, червен отблясък. Скулптури, изваяни от рядък червен мрамор стояха прилежно наредени в редици; фигурите бяха голи и красиви, но странно, главите им липсваха. Още по-странно беше, че не се виждаше нито една маска. Но затова пък навсякъде имаше огледала. Стъкло и полирано сребро в позлатени дървени и кристални рамки. Стотици отражения се вглеждаха в нея. Назъбен перчем. Бяла кожа. Хлътнали кръгове около очите й.

Не можеш да избягаш.

Наев се поклони и излезе. Двойните врати безшумно се затвориха след нея.

— Подранила си, мила моя.

Мия потърси гласа сред отраженията. Беше леко дрезгав. Музикален. Зърна движение; бели форми, загърнати във виненочервена роба. И измежду завесите от чиста алена коприна излезе Аалеа, Шахидът на Маските.

Стомахът й се сви, щом зърна жената на обилната светлина. Да се нарече хубава, беше все едно тайфунът да се нарече летен бриз или трите слънца — пламък на свещ. Аалеа беше просто красива — болезнено, зашеметяващо красива. Гъсти къдрици се спускаха в среднощни реки до кръста й. Очертаните със сенки очи преливаха от загадъчност, пълните устни бяха начервени с червеното от кръвта на сърцето, фигурата й — изваяна като пясъчен часовник. Беше от онези жени, за които четем в древните митове, онези, заради които мъжете обсаждали градове, разделяли океани и правели други невъзможно глупави неща, за да ги притежават. В нейно присъствие Мия се почувства като насекомо.

— Извинете, Шахид. Мога да дойда по-късно, ако желаете.

— Не, мила моя, не. — Усмивката на Аалеа приличаше на слънце, което се подава иззад облаците. Тя премина през залата и целуна Мия по бузата. — Остани и бъди добре дошла.

— Моите благодарности, Шахид.

— Ела, седни. Ще пиеш ли? Имам подсладен сироп. Или нещо по-силно?

— Уиски?

Усмивката на Аалеа сякаш бе създадена само за Мия.

— Както желаеш.

Мия се намери седнала на един от диваните с плюшено кадифе, а в ръката й — чашка от най-финото айтриянско златнопиво. Шахид Аалеа се настани отсреща, в лакираните й, заострени пръсти — висока чаша с тънко столче с нещо тъмно в нея. Приличаше на оживял портрет. Богиня, бродеща по света с краката на смъртен, решила, че няма да е зле да прекара малко време с…

— Ти си Мия.

Момичето примигна. Главата й бе се позамаяла леко от парфюма.

— Да, Шахид.

— Много хубаво име. Лийсийско?

Мия кимна. Отпи от чашата си и сгърчи лице, щом гърлото й пламна от питието. Дъщери, умираше да запали…

— Разкажи ми за него — подкани я Аалеа.

Мия примигна.

— За кого?

— За твоето момче. Първият ти. Била си само с един, ако не греша?

Мия се помъчи да не зейне от почуда. Аалеа пак се усмихна, ослепително и ведро, и изпълни гърдите на момичето с топлина, нямаща нищо общо със златнопиво. Имаше нещо в черните й очи, което говореше за близост. За споделени тайни. Като сестри, срещнали се за първи път. Един глас в съзнанието на Мия й прошепна, че Шахид Аалеа е пуснала в действие занаята си и все пак нямаше значение. В това вероятно бе номерът.

— Няма много за разказване.

Аалеа вдигна едната от изящно оформените си вежди.

— Да започнем ли с името му?

— Така и не го научих.

Аалеа наклони глава, остави тишината да зададе въпроса вместо нея.

— Беше момче за наслада — рече накрая Мия. — Платих си.

— Платила си на момче за първия ти път?

Мия погледна жената в очите.

— Точно преди да дойда тук.

— Ще ми позволиш ли да предположа защо?

Мия сви рамене.

— Както желаете.

Аалеа се облегна на дивана, протегна се като котка.

— Майка ти. Обзалагам се, че е била красавица?

Мия примигна. Не каза нищо.

— Знаеш ли, откакто седна, не си се огледала нито веднъж — усмихна се Аалеа. — Накъдето и да се обърне човек в тази зала, вижда отражението си. А ти стоиш тук, взираш се в чашата си и се стараеш да избегнеш собственото си лице. Защо?

Мия погледна Шахид Аалеа. Мъжете винаги са се умилквали около нея. Не знаеше какво е да си безинтересна. Дребничка. Обикновена. В очите на Мия блесна гняв, гласът й стана равен и твърд:

— Не всички сме родени късметлии.

— Ти имаш повече късмет, отколкото си мислиш. Била си родена без онова, за което повечето хора ценят любимите си. Тази нелепа награда на име красота. Ти знаеш какво означава да не те забелязват. И то тъй силно, че си платила на едно момче, за да те обича. Да вкусиш сладостта дори за миг.

— Не беше чак такава сладост, повярвайте ми.

Аалеа се усмихна.

— Ти вече разбираш какво означава да копнееш, мила моя. А скоро ще проумееш каква власт може да донесе внушаването на този копнеж у другите.

Мия примигна.

— Какво точно преподавате тук?

Леко свиване на раменете.

— Нежното докосване. Задържането на погледа. Походката, която кара хората да извръщат глави. Прошепнати празни думи, означаващи всичко. Това са оръжията, които ще ти дам.

— Предпочитам стоманата, ако не възразявате — намръщи се Мия. — По-бърза е и по-честна.

Аалеа се засмя.

— Ами ако ти трябва информация, за да изпълниш жертвоприношението си? Ако мишената ти се укрива, а местонахождението й е известно само на неин доверен слуга? Или трябва да получиш парола, за да бъдеш допусната на пиршество, на което ще присъства и твоят човек? Доверието на жена, която може да те отведе до плячката ти? Как тогава ще ти послужи стоманата?

— Чувала съм, че жаравата върши чудеса в тези случаи.

— Разгорещената плът върши още по-добра работа. И оставя по-малко белези.

Шахид Аалеа се изправи, отиде до дивана на Мия и седна до нея. Момичето надушваше парфюма й, силен и упоителен. Вгледа се в черните езера на очите й. Те я теглеха. В тях имаше магнетизъм, на който не можеше да устои. Вероятно в благовонието й се криеше някаква алхимия?

— Аз ще те науча как да накараш другите да те обичат — измърка Аалеа. — Мъже. Жени. Всеотдайно и пълно. Пък макар и за една нивганощ. Макар и за един миг. — Тя протегна нежните си пръсти, плъзна ги по пламтяща диря на бузата на Мия. — Аз ще те науча как да караш да те желаят. Да се чувстват така, както ти се чувстваш сега. Но най-напред трябва да овладееш лицето в огледалото.

Магията на Аалеа се развали, пеперудите в гърдите на Мия паднаха мъртви една по една. Тя погледна в най-близкото огледало. В неговото отражение. Мършавото, бледо момиче със счупен нос и хлътнали страни, седнало до жена, която спокойно можеше да бъде оживяла статуя от тези в залата. Това беше лудост. Все едно колко упоителен бе парфюмът й, колко прелестни празните думи, дето щеше да нашепва, Мия никога нямаше да бъде красавица. Много отдавна бе се примирила с този факт.

— Взирала съм се в огледалото по-настойчиво от всички други, повярвайте ми. И макар да ценя мнението ви, Шахид, ако сте седнали тук, за да ми кажете, че трябва да се науча да обичам себе си, преди другите да могат да ме обичат, ще повърна това о, тъй чисто уиски върху красивия ви червен килим.

Смях. Ведър и топъл като трите слънца. Аалеа взе ръката на Мия, притисна я до кървавочервените си устни. Въпреки всичко момичето усети как страните му пламват.

— Скъпа моя, не. Не се съмнявам, че познаваш себе си по-добре от всички. Винаги е така с нас, безинтересните. И не искам да кажа, че сега трябва да се научиш да обичаш лицето в огледалото. — Аалеа отново плъзна пръсти по бузата на Мия и предизвика замайващ прилив на топлина. — Исках да кажа, че трябва да овладееш лицето в огледалото на сутринта.

— Защо? — намръщи се Мия. — Какво ще стане тази вечер?

Аалеа се усмихна.

— Ще ти дадем ново, разбира се.

— Ново какво?

— Носът, очите, не — цъкна Аалеа с език. — Твърде запомнящи се. Гърбавият нос ще събуди въпроси как е бил счупен. Синините по хлътналите ти бузи ще накарат мишената да се чуди какво правиш нигванощем вместо да спиш като вярна дъщеря на Аа. А местата, на които скоро ще те пратим… — Шахид Аалеа се усмихна. — Засега ни трябваш хубава, но безлична. Приятна, но незапомняща се. Способна да завъртиш нечия глава, ако решиш, или да се слееш с обстановката, когато стане нужда.

— Аз…

— Няма ли да ти хареса да бъдеш хубава, мила моя?

Мия сви рамене.

— Честно казано, пет пари не давам как изглеждам.

— Но си платила на едно хубаво момче, за да те обича?

Шахид Аалеа се наведе към нея. Мия почувства топлината, която се излъчваше от кожата й. Изневиделица устата й пресъхна. Леко се задъха. От гняв? Обида? Или нещо друго?

— Може би не е правилно, може би не е справедливо. Но това е свят на сенатори, консули и луминати, на републики, култове и институции, построени и поддържани изцяло от мъже. А в него любовта е оръжие. Сексът е оръжие. Очите ти? Тялото ти? Усмивката ти? — Тя сви рамене. — Оръжия. Те ти дават повече сила от хиляда меча. Отварят повече врати от хиляда военни пехотинци. Любовта е събаряла крале, Мия. Унищожавала е империи. Дори е раздирала нашето бедно, почервеняло небе.

Шахид Аалеа протегна ръка и отмести кичур разпиляна коса от лицето на Мия.

— Никой никога няма да забележи ножа в ръката ти, ако се е потопил в очите ти. — Леко свиване на раменете. — Красотата прави всичко по-лесно, любима. По-лесно, отколкото е сега за теб. Може би това е тъжно. Може би е неправилно. Но е вярно.

Гласът на Мия беше напрегнат шепот. Гневът чакаше по крилата.

— А вие какво знаете за това как е сега за мен, Шахид?

— Носих толкова много ликове през годините, че вече не си спомням първия. Но не бях красавица, Мия. — Аалеа се облегна назад и се усмихна. — Приличах много на теб. Познавах копнежа. Болката му. Празнотата му. Познавах ги така добре, както познавах себе си. А когато Мариел ме дари с хубост и се научих да давам на другите този копнеж, нищо не можеше да ме спре.

— Мариел… — пророни Мия.

Тъкачката на плът.

Изведнъж всичко дойде на мястото си. Неземната хубост на Аалеа. Младоликото лице на Мишелов и старите му очи. Дори фасадата от топло добродушие на Почитаната майка. Сега проумя името на стаята. Зала на Маските. Дъщери, това важеше за цялата Планина. Убийците в нея, всичките до един, се криеха зад фасади не от керамика или дърво, а от плът. Красота. Младост. Майчина нежност. Как по-успешно да се поддържа група от анонимни убийци, освен като се преобразяват лицата им, когато стане нужда? Как по-лесно да прелъстиш мишена, да се слееш с тълпата или да бъдеш тозчас забравен, освен като ти изработят лице, подходящо за задачата?

Как по-лесно да ни накарат да забравим кои сме били и да ни превърнат в това, което искат от нас?

Колкото и несъвършено да беше в очите на другите, това си беше нейното лице. Мия не знаеше какво да мисли за хората, които искаха да й го вземат…

Нямаш нищо, беше казал Меркурио. Не знаеш нищо. И си нищо.

Мия си пое дълбоко дъх. Преглътна мъчително.

Защото тогава ще можеш всичко.

— Ела. Тъкачката чака.

Шахид Аалеа стана, подаде й ръка. Мия си спомни уродливото лице на Мариел; олигавените устни, обезформените, осакатени ръце. Господин Благ въздъхна в краката й и момичето се приготви. Сви ръце в юмруци. Това беше цената, която бе избрала да заплати.

Какво друго й оставаше?

Тя пое ръката на Аалеа.

 

 

Първия път не беше забелязала, но за разлика от залата на Аалеа, стените в стаите на Мариел бяха покрити с маски. Керамични и от папиемаше. Стъкло и глина. Карнавални маски и маски на смъртта, детски и древни, съсухрени маски от кости, кожа и животински задници. Стая от лица, красиви, грозни и цялата палитра между тях, но никое тъй ужасно, както лицето на Тъкачката.

И нито едно огледало.

Мариел бе се привела на слабата алхимична светлина. На писалището до нея стоеше статуя на жилава жена с лъвска глава, а лампата стоеше в обърнатата й нагоре длан. Мариел четеше някакъв прашен том, страниците шумоляха, докато ги обръщаше. Когато Шахид Аалеа почука тихо по стената, за да извести присъствието им, Тъкачката не вдигна глава.

— Добра вечер, Шахид. — От устните й потече лига. Жената се намръщи и попи страницата, която бе изцапала. Мия сви устни в погнуса.

— И на теб, велика Тъкачко. — Аалеа се поклони ниско с усмивка. — Надявам се, че си добре?

— Не се оплаквам, благодаря ти.

— Къде е красивият ти брат?

Този път Мариел вдигна глава. Усмихна се толкова широко, че за малко пак да сцепи устната си.

— Храни се.

— О. — Аалеа сложи ръка на кръста й и побутна Мия да влезе. — Извинявам се, че прекъсваме четенето ти. Това е първото ти платно. Вече сте се запознали, доколкото знам.

— За кратко. Можеш да благодариш на милия Солис за това. — Мариел обърса слюнката от устата си и се усмихна криво на Мия. — Добър ден и на теб, малка здрачин.

Похотливият поглед на лицето й глождеше Мия. След като стъписването от първата им среща бе избледняло, тя разбра що за човек е Мариел. Мия бе имала вземане-даване стотици пъти с такива като нея. Жената се усмихваше, за да я предизвика. Тя обичаше мъчението. Обичаше да гледа болката, да я причинява, а също и компанията на всички като нея. Садист.

Но ето, че Шахид Аалеа говореше на жената почтително, свела очи в знак на уважение. Логично, помисли си Мия. Ако Мариел поддържаше външния й вид, съвсем закономерно беше Шахид Аалеа да желае да запази благоразположението на Тъкачката.

— Елате, седнете.

Мариел се надигна с гримаса от писалището и посочи позната маса от черен камък. Кожени ремъци и лъскави закопчалки. Мия си спомни събуждането тук, болката, неувереността, световъртежа и усети кисел вкус в устата си.

— Трябва да се съблечеш, малки здрачин — изфъфли Мариел.

— Защо?

Аалеа я докосна леко по бузата.

— Довери ми се, мила.

Мия изгледа Тъкачката. Господин Благ се сви в сянката под нея и взе да пие страха й толкова бързо, колкото смогваше. С гримаса и без ни една дума, тя извади ръка от превръзката, измъкна ризата и камизолата си през глава. Изрита ботушите и бричовете си и легна гола на масата. Камъкът беше студен. Голата й кожа настръхна.

По заповед на Мариел шепа алхимични глобуси лумнаха над главата на Мия. Тя примигна, заслепена от блясъка им. Два смътни силуета се надвесиха отгоре й. Гласът на Аалеа бе топъл и приятен като подсладен сироп.

— Трябва да те вържем, мила.

Мия стисна зъби. Кимна. Така беше тук, напомни си тя. Затова беше дошла. Закопчалките и ремъците се стегнаха около ръцете и краката й и тя сгърчи лице, когато кожата се впи в ранения й лакът. Кожени подплънки притиснаха от двете страни врата й. Не можеше да завърти главата си.

— Как мислиш? — изфъфли Мариел. — Хубави кости. Мога да я направя рядко красива.

— Засега само малка промяна. Не е хубаво да се гмуркаме твърде надълбоко и твърде бързо.

— Гърдите й май не са на мястото си.

— Направи каквото можеш, Тъкачко. Знам, че както винаги ще бъде изкусно.

— Както желаеш.

Мия чу изпукване на кокалчетата. Сърбане. Примигна към светлината, в която плуваха силуетите. Сърцето й препускаше, Господин Благ не смогваше да поеме надигащия се у нея ужас. Безпомощна. Вързана. Приклещена като парче месо върху дръвника на касапин.

Ти се бори, за да бъдеш тук, каза си тя. Всяка нивганощ и всеки ден в продължение на шест години. Шест шибани години. Спомни си Скайва. Дуомо. Ремус. Мъртви в краката ти. Всяка крачка тук е крачка по-близо до тях. Всяка капка пот. Всяка капка кр…

Нежни ръце погалиха челото й. Аалеа зашепна в ухото й:

— Ще те заболи, миличка. Но имай вяра. Тъкачката разбира от работата си.

— Ще боли? — изрече Мия. — Вие не казахте, че…

Болка. Остра, изгаряща болка. Безформени ръце се наклониха над нея, пръстите се размърдаха, сякаш Тъкачката свиреше симфония, а струните бяха нейната кожа. Усети как лицето й се нагъва, плътта тече като восък на пламък. Стисна зъби, преглътна вика си. Сълзите я заслепиха. Сърцето й се блъскаше тежко. Господин Благ се издуваше, клатушкаше се под нея, сенките в стаята потрепериха. Болката изригна по-силно, маските започнаха да падат от стените, но някъде в тази жарка, болезнена чернота, някой взе ръката й, стисна я силно и й обеща, че всичко ще бъде наред.

— дръж се за мен, мия…

Но болката.

— дръж се, аз те държа…

О, Дъщери, болката…

Тя продължи вечно. Стихваше, колкото Мия да си поеме дъх, с ужас очакваща мига, в който щеше да започне отначало. Ни веднъж през тези безкрайни минути Мариел не я докосна и все пак тя усещаше ръцете й навсякъде. Те разтваряха кожата й и огъваха плътта отдолу, сълзи се стичаха по разтопените бузи. А когато Мариел премести ръцете си по-надолу, над гърдите и корема й, тя не издържа. Викът се изплъзна през зъбите й нагоре, нагоре в горящата тъмнина над главата й, повлече я към милостивия мрак, където не чувстваше нищо. Не знаеше нищо. Беше нищо.

— няма да те изоставя…

Изобщо нищо.

 

 

Не беше красива.

Докато седеше след това в стаята си, Мия разбра, че Тъкачката не бе я дарила с красота. Не беше оживяла статуя или шедьовър, слязъл от платното като Аалеа. Нито жена, заради която армии влизат в бой, герои посичат богове или демони, народи тръгват на война. Но докато се взираше в огледалото на тоалетната маса, Мия остана очарована. Прекара пръсти по бузите, носа и устните с още треперещи ръце.

Господин Благ я наблюдаваше от възглавниците, преситен от угощението със страха й. Гласът му бе я събудил и тя бе го заварила да я наблюдава с не-очите си. От Шахид Аалеа нямаше и помен, макар че Мия надушваше парфюма й.

Когато седна да се разгледа в огледалото, очакваше да види непозната. Ала лицето в полираното сребро беше нейното. Черните очи, сърцевидната форма, очертаните устни, всичко си беше нейно. Но някак беше станала… хубава. Не с онази хубост, граничеща с красивото. А баналната хубост, която подминаваш на всеки ъгъл. Хубостта, дето забелязваш, когато прелита край теб, но я забравяш, щом се скрие от поглед.

Сякаш липсващото парче от пъзела на лицето й най-сетне бе поставено на мястото му. Неуловими промени, променящи всичко. Устните й бяха по-пълни, носът — изправен, кожата — гладка като мляко. Сенките под очите й бяха изчезнали, а те самите изглеждаха малко по-големи. Като стана дума за…

Тя се разгърди, погледна мястото, където гърдите й ги нямаше преди.

— Дъщери — измърмори, — нови са…

— дано си забелязала, че учтиво се въздържах от коментар…

Мия погледна не-котката в рамката на огледалото над нея.

— Възхитително.

— всъщност не мога да измисля нищо остроумно…

— Да благодарим на Гърлото за дребните му щедрости.

— или за очевидно по-големите. в нашия случай…

Мия завъртя очи.

— и двамата знаехме, че беше твърде хубаво, за да продължи…

Момичето се върна към отражението си. Вгледа се в новото си лице. Истината беше, че очакваше да се чувства необичайно. Да бъде ограбена — от идентичността, самоличността, индивидуалността си. Осквернена дори? Но това си беше нейното лице. Нейната плът. Нейното тяло. И щом сви рамене към момичето в огледалото, то също ги сви. Както беше правило винаги. Както винаги щеше да прави.

Трябваше да признае.

Тъкачката разбираше от работата си.