Джей Кристоф
Нивганощ (39)

Епилог

Мечотрошач стоеше в салона си и наблюдаваше дъжда, който се сипеше в залива Прасило.

Нивганощ бе ударила и градът му бе притихнал, хората му бяха насядали край огнищата си и спуснали кепенците, докато Трелена и Налипс вилнееха навън. Напоследък двете деви — на Океаните и на Бурите — често спореха. Зимата беше люта и близначките непрестанно бяха хванати за гушите. Дано това е последната голяма буря преди втората зора — Мечотрошач виждаше жълтото сияние на Шиих да се разпуква на хоризонта отвъд облаците и изгревът на третото слънце възвести бавното завръщане на лятото.

Той го очакваше, правичката да си кажем. Тук в Дюим зимите бяха по-свирепи, откъдето и да било другаде в републиката. С всяка година студът все повече мъчеше старческите му кости. Остаряваше. Вярно е, че вече трябваше да се е оттеглил като бара на Трите дракона, но дъщерите му бяха се оженили за двама глупаци с много мускули и малко мозък. Мечотрошач се отвращаваше при мисълта да връчи кораловата корона на някой от зетьовете си. Ако Земноходна още беше тук…

Но не. Нямаше смисъл да мисли за най-малката си дъщеря.

Онова време бе отминало, а с него и тя.

Мечотрошач обърна гръб на залива, закуца по каменните коридори на централната кула. Слугите се покланяха със сведени очи, когато минаваше. Гръмотевиците отекваха по гредите отгоре. Когато стигна в стаята си, затвори вратата и погледна празното си легло. Учуди се на жестокостта на живота и как мъжът трябва да надживее съпругата си, че дори и дъщеря си. Свали кораловата корона от челото си и я сложи настрани с отворени устни.

— Твърде ми тежи напоследък — измърмори. — Твърде много, несъмнено.

Взе гарафата от пеещ дюимерски кристал и с треперещи ръце си сипа в чашата догоре. Повдигна я към устните си с въздишка. Загледа се през прозореца, докато дъждът шибаше прозорците, завлече крака до бумтящата камина и въздъхна, когато топлината целуна костите му. Сянката му танцуваше зад него, подскачайки по каменните плочи и кожите.

Намръщи се. С разтворени устни.

Сянката му се движеше, извиваше и се огъваше. Пълзеше по камъка, връщаше се назад, а после — велика Трелено, готов беше да се закълне — се протегна към огъня.

— Какво, в името на Девата…

Лицето му пребледня от страх, когато ръцете й сами се вдигнаха към гърлото му, сякаш да го удушат. Старият бара погледна собствените си ръце, златнопивото в чашата и въпреки топлината от огъня по гърба му полази хлад.

И тогава започна болката.

Най-напред леко парене в корема. Пристъп, като че от прекалено много подправки във вечерята. Но бързо се разнесе, стана по-силна, по-нетърпима и старецът се сгърчи с ръка на корема. Почака я да отмине. Почака…

— Богиньо — задъха се и падна на колене.

Болката се разрази в огън. Горещ до бяло. Старецът се преви, кристалната чаша се изплъзна от ръката му, подскочи към камъка, а разляното златнопиво заблестя на светлината от огъня. Сянката му получи пристъп и вече се тресеше, сякаш притежаваше свой отделен разум. Лицето на стария човек се разкриви, зъбите скърцаха. Бавна агония раздра вътрешностите му. Той отвори уста да повика прислугата, семейството си. Нещо не беше наред.

Нещо не беше наред…

Една ръка се плъзна към устните му и задуши вика му. Очите му се разшириха, когато чу хладен шепот в ухото си. Надуши мириса на изгорял карамфил.

— Здравей, Мечотрошач.

Думите на стареца бяха заглушени от ръката. Вътрешностите му горяха.

— Чаках да те сваря насаме — рече гласът. — За да си поговорим.

Жена, осъзна той. Момиче. Старецът взе да рита, помъчи се да се освободи от хватката й, но тя го стискаше здраво, силна като гробнакост. Сянката му продължи да се вие, да се огъва, сякаш бе легнал по гръб и дращеше с нокти небето. А когато болката се удвои, той стори точно това — затръска шкембе и зяпна надвесената над него фигура през сълзите на агония в очите си.

Момиче, както бе си помислил. С млечнобяла кожа, деликатни форми и изваяни устни. От мрака в краката му видя да се оформя силует. Плосък като хартия и полупрозрачен, черен като смъртта. Опашката му се уви около глезена му, почти собственически. И макар да нямаше очи, мъжът знаеше, че го наблюдава, пленен като дете пред куклено представление.

— Сега ще сваля ръката си. Освен ако не смяташ да се разкрещиш.

Старецът изпъшка — огънят в корема му гореше. Но той впери в момичето пълни с омраза очи. Да крещи? Той беше бара на Тридраконовия клан. Проклет да е, ако достави удоволствие на това потайно изчадие.

Мечотрошач поклати глава. Момичето отдръпна ръката си. Коленичи до него.

— К… — успя да произнесе. — К…

— Коя? — помогна му тя.

Старецът кимна и потисна ново болезнено стенание.

— Боя се, че никога няма да узнаеш името ми. Аз съм само слух. Шепот. Мисълта, от която нощем негодниците се будят, плувнали в пот. А ти си негодник, Мечотрошач от Тридраконовия клан. Негодник, за когото неотдавна дадох обещание.

Лицето на стария мъж се сгърчи, пръстите деряха корема му. Вътрешностите му кипяха, горяха като в киселини и счупено стъкло. Той поклати глава, опита да се изплюе, но вместо това изохка. Момичето погледна разлятата чаша златнопиво. Огънят проблесна в черните му очи.

— Това е злост — рече тя и посочи чашата. — Изчистена доза. Вече е прояла дупка в стомаха ти. В следващите няколко минути ще си проправи път през червата ти. През следващите дни коремът ти ще кърви, ще се подуе и ще забере. Накрая ще умреш, Мечотрошач от Тридраконовия клан. Ще умреш, както му обещах, че ще стане.

Усмихна се.

— Ще умреш в писъци.

Още една фигура се появи до момичето. Нова сянка впери поглед в Мечотрошач с не-очите си. Не-вълк, осъзна той. И изръмжа с глас, който идваше като изпод земята:

— СЛУГИТЕ ИДВАТ. ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМЕ…

Момичето кимна. Стана. Двете сенки го гледаха. Живота в очите му. Всичките добрини и злини. Провалите, победите и всичко по средата.

— Ако го срещнеш при разходките си край Пъкъла, поздрави Трик от мен.

Очите на Мечотрошач се разшириха.

Гласът на момичето беше тих като сенките.

— Кажи му, че ми липсва.

Тъмнината се развълнува и тя изчезна.

Старецът остана сам.

С писъците за компания.

 

 

Хорът отново пееше.

Призрачната мелодия бе се завърнала, докато Мия и Духовенството прекосяваха Шепотната пустиня; Наев и Джесъмин ги следваха. В недрата на Планината бяха потекли реки от кръв, дузина ръце и чираци лежаха в безименни гробници в Залата за поклонение и Господарят на остриетата редом с тях. Почитаната майка бе произнесла възхвала в чест на падналите в защитата на Планината и на онези, които бяха спасили Червената църква от гибел. Духовенството беше се събрало край нея, тържествуващо и притихнало. Няколкото оцелели в клането ръце припяваха, а песента им бе по-слаба, отколкото в миналото.

През цялото време Мия се взираше в една от новите гробници. Поредната плоча в стената, с нищо по-различна от другите. Отвътре беше празна, отвън не беше белязана. Но когато службата приключи и оцелелите от паството изчезнаха в мрака, тя коленичи до камъка, извади ножа от гробнакост и издяла четири букви в скалата.

ТРИК.

Верен на думата си, Говорител Адонай се завърна в Планината, когато Мия написа с кръвта от шишенцето му, че всичко е наред. Адонай беше излязъл на повърхността с Мариел, чиито счупени пръсти бяха превързани в шини. Минаха месеци преди да заздравеят и Тъкачката да възвърне уменията си с Плътта. Но когато това стана, първата й работа беше да се отплати на Мия, която спаси нейния живот и живота на брат й.

И тя върна лицето на Наев.

Жената чакаше пред стаята на Адонай завръщането на Мия от дома на бара на Тридраконовия клан. След като момичето се изми от кръвта, Наев я прегърна топло и я целуна по двете бузи. И без да поглежда към Говорител Адонай, я отведе до стаята й. Наев все така носеше покривалото си, вероятно свикнала с него, след като години наред бе крила лицето си. Навярно и тя като Мия знаеше, че накрая няма значение как са изглеждали, а какво наследство са оставили. А може би просто обичаше воалите.

Двете спряха пред стаята на Мия и Наев отвори вратата с усмивка. Стаите в крилото на остриетата бяха по-просторни, по-уединени, забулени във вечнанощ. Леглото й беше толкова голямо, та да се изгуби. Честно казано, ненавиждаше да спи в него. Лесно беше да се почувства самотна.

— Преди да съм забравила…

Наев кимна към нощната масичка. На дървото лежеше том, увит с черна кожа и затворен със сребърна закопчалка.

— Летописец Елий ти го изпраща. Каза, че ще разбереш какво е.

Сърцето подскочи в гърдите на Мия. Тя пак благодари на Наев, затвори вратата след нея и се тръшна в леглото. Господин Благ се появи на таблата, а Затъмнение — в другия му край. Двете сенки се взираха една в друга с не-очите си и въздухът пращеше от недоверие. Господин Благ дълго и упорито увещава Мия, че Затъмнение няма място при тях. Но сянката не-вълк скърбеше толкова много за смъртта на лорд Касий. Дни наред обикаля из недрата на Планината, виейки от мъка. По молба на Друсила Мия най-накрая го приюти. Помоли Затъмнение да тръгне с нея, след като нямаше с кого другиго. Сянката не-вълк се взира в нея дълго и мълчаливо и Мия си помисли, че няма да приеме. Но когато погледна мрака в краката си, той бе станал още по-черен.

Черен за трима.

Мия взе книгата от нощната масичка и почна да разглежда корицата. В кожата бяха щамповани чудновати символи, от които я заболяха очите. Отвори закопчалката и видя бележка, изписана с немощната ръка на Летописец Елий. Осем думи:

Още едно момиче, за което се носят легенди.

Мия прелисти хрускавите и напукани от времето страници и започна да разглежда красивите илюстрации. Човешки фигури със сенки на различни зверове в краката им. Вълци и птици. Усойници и паяци. И още много — чудовищни и противни. Намръщи се пред странните знаци, които се гънеха и движеха пред очите й.

— Не познавам тази азбука.

— съмнявам се, че дори летописец елий ще може да я разчете…

— Но ти можеш?

Господин Благ кимна.

— не знам как. но буквите, те… ми говорят…

Затъмнение се качи в краката й и се присламчи по матрака до Мия. Господин Благ се наежи и взе да плюе, а не-вълкът изръмжа и надникна в страниците в ръцете на Мия.

— АЗ СЪЩО МОГА ДА ГО ПРОЧЕТА…

— Какво означават?

Не-котката скочи на рамото на Мия и погледна необичайните подвижни символи.

— гладният мрак…

— Ще ми почетеш ли?

— наистина ли искаш да разбереш?

— Как може дори да питаш? Трябва да научим какви сме, Господин Благ?

— на мен нещата ми харесват такива, каквито са…

— АЗ ЩЕ ТИ ПОЧЕТА…

— връщай се в колибката си, мелез…

— ВНИМАВАЙ, МАЛЪК ГРИМАЛКИН. САМО ИСТИНСКИТЕ КОТКИ ИМАТ ПО ДЕВЕТ ЖИВОТА…

— тя си беше моя, преди да стане твоя…

— АКО ПРИНАДЛЕЖИ НА НЯКОГО, ТО Е НА СЕБЕ СИ…

Мия тупна по книгата. Погледна сенките.

— Чети.

Не-котката въздъхна. Настани се на рамото й и надникна в подвижния текст. Мастилото беше по-черно от черното, размазваше се и се местеше пред очите на Мия. Ако се взираше твърде дълго, й се завиваше свят и затова тя се съсредоточи върху красивите и чудовищни илюстрации. Разгръщаше страница след страница, опашката на не-котката мърдаше насам-натам, а не-вълкът стоеше напълно неподвижен.

— това са предимно небивалици. бръщолевениците на прекършено…

— Все трябва да има нещо.

— ИМЕТО НА АВТОРКАТА Е КЛАВДИЯ. ЖИВЯЛА Е ВЪВ ВРЕМЕТО ПРЕДИ РЕПУБЛИКАТА. РАЗКАЗВА ЗА ДЕТСТВОТО СИ. ОЖЕНИЛА СЕ ЗА ЖЕСТОК МЪЖ, ОЩЕ ПРЕДИ ДА СТАНЕ ДЕВОЙКА. СЕНКИТЕ БИЛИ ЕДИНСТВЕНИТЕ Й ПРИЯТЕЛИ…

— когато паднал пъленмрак в годината, в която за първи път станала жена, тя не позволила на съпруга си да я обладае. удушила го с мрака. избягала, пътувала през лийс в търсене на… струва ми се, че тази дума е истина…

— ДА, ИСТИНА…

— не съм питал теб, мелез…

Затъмнение изръмжа, а Мия се усмихна и погали по врата вълка сянка.

Следващият откъс от книгата беше предимно с илюстрации; движещи се черни шарки, женски силует с множество различни сенки. Цели страници с неразбираем черен ръкопис като нощно небе със звезди в обикновено бяло.

— ТУК СТАВА НЕЯСНО. ТЯ ГОВОРИ ЗА ЛЮБОВТА НА МАЙКАТА. ЗА ГРЕХОВЕТЕ НА БАЩАТА. ЗА ДЕТЕТО В НЕЯ…

— Била е бременна?

— ясно, че е била луда…

— Открила ли е истината, която е търсила?

Господин Благ се премести върху другото рамо на Мия и надникна по-отблизо.

— говори, че усеща други като нея. привличали я както паякът мухи…

Рисунка на жена, увита в черно. От пръстите й се извиват сенки.

— пише за глад…

Черна страница със стотици усти с остри зъби.

— ВЕЧЕН ГЛАД…

Широки линии от четка, черни и гневни.

— о, майчице…

— Какво?

— говори, че е срещнала и други като нея. хора, които говорят смрака. срещала ги и…

— И?

Затъмнение изръмжа тихо и гърлено.

— И ГИ ИЗЯЖДАЛА…

— ’Паст и кръв…

— многото били един… — прочете Господин Благ. — … и пак ще бъде, един под три, за да се отгледат четиримата, да се освободят петимата, да се ослепят двамата и тримата. о, майко, най-черна майко, в какво се превърнах…

— Зъбите на Гърлото.

— да…

— Нещо звучи ли ти познато, Затъмнение? Рисунките? Историята? Ти или Касий виждали ли сте нещо подобно?

— НИЕ НИКОГА НЕ СМЕ ТЪРСИЛИ…

— Никога?

— КАСИЙ НЕ Е ТЪРСИЛ ОТГОВОРИ ЗА ПРИРОДАТА СИ. ТОЙ НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАШЕ КАКЪВ Е, САМО ЧЕ Е…

Мия въздъхна. Поклати глава.

— Какво е станало с нея? С Клавдия?

— да продължаваме…

Сенките се умълчаха и Мия обърна страницата. Там, върху пергамента имаше груба карта на познат свят. Айтрия и Лийс, Ваан и Ашках. Насред ашкахската Шепотна пустош, обграден от подвижните форми на пясъчни кракени, с червено мастило бе изписан знак X.

— говори за пътуване…

— КЪМ ЛЮЛКАТА, КЪДЕТО Е БИЛА РОДЕНА ЛУНАТА…

Мия примигна.

— Луната?

— така пише тук…

Мия захапа устна. Обърна страницата и дъхът секна в гърлото й.

— Погледнете това…

На страницата имаше още една груба карта на познатия свят, нарисувана от същата ръка. Но на западния бряг на Айтрия заливът, който приютяваше града на Божигроб, го нямаше. Вместо това там имаше земя; полуостров запълваше морето на мълчанието. На мястото на сегашния метрополис стоеше още един X, а до него — местещи се думи с червено мастило.

— Какво пише тук?

Господин Благ погледна.

— „тук падна тя“…

— Луната?

— вероятно.

Мия погледна картата.

На мястото, където трябваше да бъде Градът на мостовете и костите.

— Кой или какво е Луната? — попита тя.

Но сенките замълчаха.