Джей Кристоф
Нивганощ (6)

4.
Доброта

Капитан Локвичка обичаше своята Мия.

Познаваше я още от малко котенце. Преди да забрави топлите телца на братята и сестрите си, тя го гушкаше в ръцете си, целуваше го по розовото носле и той знаеше, че момиченцето винаги ще бъде центърът на света му.

И тъй, когато джустикус Ремус се наведе да сграбчи момичето за ръка по заповед на своя консул, Капитан Локвичка изсъска с пожълтели зъби, замахна с лапа с извадени нокти и одра лицето на джустикуса от очната кухина до устната. Едрият мъж нададе вой, сграбчи с една ръка главата на Капитана, раменете с другата и с обиграна лекота ги усука.

Чу се звук като от строшаването на наръч мокри пръчки, твърде силен, за да бъде удавен от писъка на Мия. В края на ужасните, напоени с кръв пукания в ръката на джустикуса увисна безжизнено черно телце. Топлото, мекичко, мъркащо телце, до което Мия бе заспивала всяка нивганощ, вече не мъркаше.

Тогава тя обезумя. Взе да вие, да дере, да дращи. Смътно усети как другият луминат я сграбчва и я премята през рамо. Джустикусът притисна кървящото си лице и измъкна меча си. По острието се разгънаха огнени езици, стоманата засия с болезнена, ослепителна светлина.

— Не тук, Ремус — скастри го Скайва. — Ръцете ти трябва да са чисти.

Джустикусът ревна по хората си, а майка й пищеше, проклинаше, риташе. Мия я повика, но внезапно я фраснаха по главата и макар да не се предаде на мрака под нозете си, виковете на доня Корвере заглъхнаха в нищото.

Стълбите на прислугата се виеха надолу. Тунел през Гръбнака — не прекрасните коридори от лъскава бяла гробнакост, кристални полилеи и реброродени^[1] в красивите им премени. Неосветен тесен тунел отвеждаше в земите отвъд. Мия беше присвила очи нагоре — дъгата на Ребрата в буреносните небеса, великолепните здания на съвета, библиотеките, обсерваториите — после мъжете я хвърлиха в едно празно буре, сложиха капака и го натовариха в дървената конска каруца.

Тя усети, че колата потегля, колелата се затъркаляха по калдъръма. В каруцата до нея се возеха мъже, но тя не чуваше думите им, съкрушена от гледката на усукания Капитан Локвичка, който лежеше на пода, на окованата си майка. Нищо не разбираше. Бурето дращеше кожата й, треските се закачаха в роклята й. Усещаше, че минават мост след мост, мъглата от замайването се проясни, изтъня дотолкова, че да заплаче, хълцайки и хлипайки. Един юмрук удари по бъчвата.

— Да мълчиш, малка фусто, да не те перна, та да има за какво да ревеш.

Те ще ме убият, помисли си тя.

Полази я хлад. Но не при мисълта за смъртта; всъщност няма дете, което да не вярва, че е безсмъртно. Това беше физическо усещане, което се излъчваше от мрака в бурето, увиваше се около краката й като ледена вода. Тя усети присъствие или по-точно липсата на присъствие. Като чувството на празнота в края на прегръдката. И разбра със сигурност, че в бъчвата има нещо.

Наблюдаваше я.

Чакаше.

— Здравей! — прошепна тя.

Вълничка в тъмнината. Безшумно, незабележимо земетресение. И там, където допреди миг нямаше нищо, в краката й проблесна нещо, уловено от слабите лъчи, които проникваха през тесните процепи на капака. Нещо дълго и безмилостно остро, каквато можеше да бъде само гробнакост с изваяна дръжка, за да наподобява врана в полет. За последен път видяна да се плъзга под завесите, когато консул Скайва блъсна ръката на майка й и взе да говори за молби и обещания.

Камата на доня Корвере от гробнакост.

Мия посегна към нея. За миг можеше да се закълне, че вижда светлина в краката си, проблясваща като диаманти в океана на нищото. Усети празнота, тъй необятна, та си помисли, че пада — надолу-надолу в някакъв гладен мрак. И тогава пръстите й се свиха около дръжката на камата и тя я стисна здраво — толкова студена, че почти я изгори.

Усети нещото в мрака край нея.

Медния вкус на кръв.

Пулсиращия прилив на гняв.

Колата подскачаше по пътя, стомахът й се свиваше от страх, докато накрая спряха. Усети как повдигат капака, захвърлят го, той се удря оглушително в земята, от което тя едва не си отхапа езика. Чу пак гласове, достатъчно силни, та да различи думите.

— До гуша ми дойде от това, Алберий.

— Заповедта си е заповед. Искаш да си играеш с Ремус ли? Със Скайва? Спасителите на проклетата република?

— Спасители. Друг път! Питал ли си се някога как са успели? Да заловят Корвере и Антоний посред въоръжен лагер?

— Не, мътните го взели, не съм. Помогни ми.

— Чух, че е станало с магия. Черна алхимия. Скайва е във връзка…

— Вземи се в ръце, проклета фусто. На кого му пука как са го направили? Корвере беше мръсен предател и си го получи.

Капакът на бурето бе свален. Мия примигна към двама мъже — черни плащове върху бели брони. Ръцете на първия бяха като дънери, пестниците — като тепсии. Вторият имаше красиви сини очи и усмивка на човек, който души кутрета за развлечение.

— Зъбите на Гърлото — изрече тихо първият. — Та тя не е на повече от десет.

— И никога няма да стане на единадесет. — Въздишка. — Стой мирно, момичето ми. Няма да боли дълго.

Удушвачът на кутрета стисна Мия за гърлото, от колана си извади дълъг, остър нож. И там, в отражението върху лъскавата стомана, момиченцето зърна смъртта си. Следователно по-лесно щеше да й бъде да затвори очи и да чака. В края на краищата тя беше на десет години. Сама, безпомощна, уплашена. Но ето една истина, благородни ми приятели, все едно колко слънца има в небето ви. На този свят, а и на всеки друг, живеят два вида хора: тези, които бягат, и тези, които се борят. Вашият род има много думи за тях. Безумци. Инстинкт на убиеца. Лъвско сърце и куха глава.

И с малкото, дето вече знаете, не бива да ви учудва, че в лицето на главореза и ножа му и под тежестта на спомена за бащината й екзекуция

никога не трепвай

никога не се страхувай

вместо да заплаче или да побегне, както вероятно би направило друго десетгодишно дете, малката Мия стисна здраво камата, която бе измъкнала от тъмнината, и я заби право в окото на удушвача на кутрета.

Мъжът изрева и падна назад, кръвта рукна между пръстите му. Мия се изтърколи от бурето. След тъмнината вътре слънчевата светлина блестеше непосилно ярко. Тя усети, че нещото идва с нея, свито в сянката й, следва я по петите. Видя, че са я довели на някакъв порутен мост; малкият канал — затлачен от мръсотия, прозорците наоколо — заковани с дъски.

Очите на мъжа с тепсиите се разшириха, когато приятелят му падна с викове. Извади острието от слънчева стомана и пристъпи към момичето. Пламъците проблеснаха буйно по острието. Ала движението в краката му насочи погледа му към камъните и той видя, че сянката на момичето се размърда. Задращи с нокти, заувива се като жива, посегна към него като гладни ръце.

— Светлина, помогни ми — прошепна мъжът.

Мечът потрепери в ръката на разбойника. Мия отстъпи заднешком по моста с кървавия нож в треперещото й юмруче, нещото — все тъй по петите й. И когато удушвачът на кутрета се изправи тежко на крака с лице, обляно в кръв, изруга и грабна оръжието си, момиченцето стори това, което всеки друг на нейно място би сторил — да го вземат мътните съотношението между лъвското сърце и кухата глава.

— бягай… — рече тънко гласче.

И тя побягна.

 

 

Дюимерското момче мина през кажи-речи същия разговор с Дебелия Данийо като Мия^[2], само дето то го понесе с мълчаливо достойнство.

Барманът го осведоми, че едно момиче е питало за същото, посочи масата му — или поне масата, на която седеше преди малко. По това време Мия бе се промъкнала тайно по витото стълбище и подслушваше, без никой да я вижда, безмълвна като айтриянски железен свещеник^[3].

След като поблагодари, момчето попита дали има свободни стаи и плати с монета от изпосталяла кесия. И тъкмо се запъти към стълбите, когато един от местните картоиграчи, джентълмен на име Скъпс, каза:

— Ти от шайката на Вълкояд ли си?

Момчето отвърна с дълбок, спокоен глас:

— Не познавам никакъв Вълкояд.

— Той не е от екипажа на „Поклонникът“ — Мия разпозна, че вторият глас е на брата на Скъпс, Лем. — Я виж колко е дребен. Няма да стигне и до топките на Вълкояд.

Смях.

— Може би това е целта?

Още смях.

Момчето от Дюим почака, за да се увери, че няма да последват нови подигравки, после продължи нагоре по стълбите. Мия бе се мушнала в стаята си и наблюдаваше през ключалката как то приближи с леки стъпки вратата си. Краката му не издаваха никакъв шум, макар че дъските скърцаха като семейство убити мишки. Той хвърли поглед през рамо към стаята й, подуши веднъж и се пъхна вътре.

Тя седна в стаята си и се замисли дали да почука на вратата му, или да си плюе на петите, както бе намислила. Той явно търсеше същото, което и тя, но вероятно беше хладнокръвен психопат. Едва ли много послушници търсеха Червената църква от алтруистични подбуди като нея.

Щом градските камбани известиха настъпването на нивганощ, тя чу, че момчето тръгва надолу, тихо като кадифе. Усети, че сянката й се размърда, протегна се — безплътни нокти се забиха в дъските на пода.

— ако не се върна до утрото, кажи на майка ми, че я обичам…

Момичето изсумтя, когато не-котката се мушна под вратата. Чака с часове, четейки на пламъка на свещта, вместо да отвори капаците и да пусне слънцето. Ако ще потегли днес, то трябва да го стори, щом удари дванадесетата камбана, когато часовоите на кулата се сменят. Тогава по-лесно ще открадне коня. Мисълта, че е могла да купи някоя стара кранта, надигна ръка в дъното на учебната зала, но бе заглушена от другата — не биваше да навлиза в Пустошта на по-лош от най-добрия кон, който градът можеше да й предложи.^[4]

Тя почувства прииждащ хлад, чувство на загуба и котката, която бе сянка, скочи на леглото до нея. Примигна с несъществуващи очи. Опита се да мърка, но не успя.

— Е?

— хапна малко, като между залъците наблюдаваше онези, които го оскърбяваха. когато си тръгнаха, ги проследи…

— Уби ли ги?

— изпика се в кацата им с вода…

— Значи не е прекалено кръвожаден. А после?

— качи се на покрива на конюшнята на „империал“. оттогава наблюдава прозореца ти…

Кимване.

— Смятам, че ме набеляза още щом влезе.

— умен е…

— Да видим колко.

Мия опакова багажа си, книгите пъхна в малка кожена торба. Надяваше се да се изплъзне незабелязано, но след като дюимерът я наблюдаваше, въпросът вече не беше дали да се разправи с него. Само как.

Измъкна се от стаята, прекоси скърцащите дъски на пода, без да издаде шум. Щом се добра до една празна стая отсреща, извади два шперца от тънка чанта, залови се за работа и след минута-две чу тихо щракване. Шмугна се през прозореца, побягна по покрива и почувства изгарящата светлина на празното небе. Пръстите й изтръпнаха от адреналина. Беше хубаво пак да се движи. Пак изпитание.

Хукна с безшумни ботуши по уличката между „Империал“ и пекарната. Не-котката притичваше отпред, наблюдаваше с не-очите си, бърза като душа, отлитаща към Огнището^[5].

Точно както бе сторила пред прозореца на Август, Мия улови сенките край себе си. Нишка по нишка притегли с умните си пръсти тъмнината, подобно на тъкачка, плетяща наметка — наметка, по която непредпазливите очи губят пътя си.

Наметка от сенки.

Наречете го както щете, благородни ми приятели. Чародейство. Алхимия. Вълшебство. Магия. Като всяка сила, и тази вървеше с десятък. Щом Мия се загърна в сенките, светлината в очите й потъмня. Както винаги, й стана трудно да вижда през воала от мрак, както й бе по-трудно да вижда в него. Светът отвъд стана мъглив, неясен, забулен в черно и тя трябваше да стъпва бавно, за да не се препъне. Но увита в сенките си, тя запъпли полека напред през ослепителния блясък на нивганощта — акварелен образ върху платното на света.

До страничната стена на конюшнята, нагоре по водосточната тръба — по усет. Щом се покатери на покрива, присви очи в своя мрак и в сянката на комина забеляза дюимера, който наблюдаваше прозореца на стаята й. Мия пое с леки стъпки по керемидите. Представи си, че отново е в склада на стария Меркурио; по пода са пръснати сухи листа, тридневна жажда мъчи гърлото й, четири диви кучета спят около гарафата с кристално чиста вода.

Мотото на стареца беше мотивация.

Вече е по-близо. Не знае да заговори или да действа, да започне или да свърши. Някъде на двайсетина крачки видя, че момчето се изопва, обръща глава. И в следващия миг тя се затъркаля под шепа ножове, които той хвърли, три един след друг, лъщящи на светлината на проклетото слънце. Ако цареше пъленмрак, щеше да го спипа. Ако цареше пъленмрак…

Не поглеждай.

Тя скочи на крака, с извадена кама, а сянката й се гърчеше по керемидите към него. Момчето бе извадило ятагана си, още два ножа за хвърляне чакаха в другата му ръка. Черните, сплъстени от сол кичури се поклащаха над очите му. Татуировките на лицето му бяха най-грозните, които Мия бе виждала, сякаш надраскани от слепец, изпаднал в пристъп. И все пак лицето под тях…

Двамата стояха и се гледаха, неподвижни като статуи, миговете се проточиха като часове.

— Имате много добър слух, сър — рече тя накрая.

— Вие имате по-добри крака, Бледа щерко. Не чух нищо.

— Тогава как?

Момчето показа усмивка с трапчинки.

— Миришете на дим от пурети. Карамфил, струва ми се.

— Това е невъзможно. Вятърът духа към мен.

Момчето погледна сенките, дето се виеха като змии в краката му.

— Явно невъзможните неща валят в тези части.

Тя впи поглед в него. Суров и проницателен, лек и бърз. Шпага в свят на мечове. Меркурио умееше да разчита хората по-добре от всеки друг, когото познаваше, и бе я научил от един поглед да преценява непознатите. Което и да беше момчето, каквито и да бяха причините му да търси Църквата, не беше психопат. Не беше човек, който би убил заради самото убийство.

Интересно.

— Вие търсите Червената църква — рече тя.

— Дебелият мъж отказа да вземе десятъка ми.

— И моя. Мисля, че ни подлагат на изпитание.

— И аз си казах същото.

— Възможно е вече да не са тук. Канех се да тръгна към Пустошта, за да огледам.

— Ако търсите смъртта, има по-лесни начини да я намерите. — Момчето посочи отвъд стените на Последна надежда. — И откъде щяхте да започнете?

— Възнамерявах да следвам своя нюх — усмихна се Мия. — Но нещо ми подсказва, че е по-добре да следвам вашия.

Момчето се взря в нея дълго и безстрастно. Хладни и присвити, лешниковите му очи обходиха тялото й. Камата в ръката й. Сенките в краката й. Шепотната пустош зад него.

— Казвам се Трик — рече той и прибра ятагана си.

— Трик? Сигурен ли сте?

— Дали съм сигурен за името си? Да, сигурен съм.

— Не исках да ви обидя, сър. Но ако ще пътуваме заедно през Шепотната пустош, трябва да бъдем достатъчно честни да използваме истинските си имена. А вашето не може да е Трик.

— Лъжец ли ме наричате, девойко?

— Не съм ви нарекла нищо, сър. И ще ви бъда благодарна, ако не ми казвате отново „девойко“, сякаш думата е сродна на нещо, което сте намерили в ботуша си.

— Имате необичаен начин да си намирате приятели, Бледа щерко.

Мия въздъхна. Улови избухливостта си за ухото и го разтегна до петата.

— Чела съм, че дюимерите се придържат към обредните кръщенета. Имената ви следват установен модел. Съществително, после глагол. Те имат имена като Гърботрошач. Вълкояд. Свинекрадец.

— Свинекрадец?

Мия примигна.

— Свинекрадецът е бил един от дюимерските пирати с най-позорна слава, живял някога. Естествено, вие сте чували за него?

— Никога не съм обичал историята. Защо му се е носела позорна слава?

— Крадял свине. Тормозел фермерите от Бурестраж до Заранпук почти десет години. Накрая натрупал триста железни пари. Нито едно прасе не било в безопасност.

— Какво станало с него?

— Луминатите. Мечовете им сторили с лицето му това, което той правел с прасетата.

— Ах.

— Тъй че, не може да се казвате Трик.

Момчето я огледа от глава до пети с мрачно изражение. А когато заговори, в гласа му прозвучаха железни нотки. Обида. Дълго таен в душата гняв.

— Казвам се Трик — рече той.

Момичето го измери с присвити черни очи. Този беше загадка. А нашето момиче имаше слабост към тях.

— Мия — произнесе накрая.

Бавно и спокойно момчето прекоси керемидите, без да обръща внимание на мрака под него. Протегна едната си ръка. Мазолести пръсти, на показалеца — сребърен пръстен — дългите, змийски тела на три сплетени морски дракона. Мия пак го огледа — белезите и грозните татуировки по лицето му, смуглата кожа, стройните и широки рамене. Облиза устните си, вкуси солта.

Сенките в краката й се раздвижиха.

— Приятно ми е да се запознаем, доня Мия — рече той.

— И на мен, дон Трик.

И с усмивка стисна ръката му.