Джей Кристоф
Нивганощ (37)

35.
Карма

Побутване.

Мия изстена и не посмя да отвори очи.

Главата й звънеше, ребрата я боляха, всеки дъх беше битка.

Не знаеше откога лежи тук.

Минути?

Часове?

Усещаше как слънцето изгаря клепачите й.

Знаеше какво я чака, ако дръзнеше да ги отвори.

Провал.

Фургонът бе попилян. Камилите — избити. Тихата планина се намираше на един ден на изток, но с раните си би била късметлийка, ако стигнеше за два, и то ако между другото някой кракен или пясъчно привидение не я изядеше. Да стигне до Последна надежда пеша оттук? Беше невъзможно, но все п…

Побутване.

Нещо меко, влажно и с мустаци. Омаза устата й с гъста и топла влага. Малка частица от мозъка й изпищя оглушително, че Нещото е доста голямо и определено живо и в момента я души, вероятно като прелюдия да я изяде.

Очите й се отвориха, болката чакаше зад тях. Тя изсъска, примигна срещу чифт широки ноздри, които пак я побутнаха и омазаха устните й с — о, радост на радостите — още сополи. Огромен розов език измляска по грамадни жълти зъби. Мия се събуди напълно, повдигна се на лакти, изпълзя по пясъка назад сред облак фин червен прах, докато накрая разбра какво точно се опитваше да я изяде.

Беше кон.

Черен и лъскав и висок двадесет педи.

Кон, чийто гръб с радост изпрати преди много месеци, правичката да си кажем.

Но ето, че се улови да се усмихва широко. Стана на крака, докуца до коня, погали го по тялото, а той издаде звук, който подозрително напомняше кикот.

Тя го прегърна през шията.

Целуна го по бузата.

— Здрасти, Кучисин!