Джей Кристоф
Нивганощ (4)

2.
Музика

Небето плачеше.

Или поне така му се струваше. Момиченцето знаеше, че водата, която пада от тъмносивото петно отгоре, се нарича дъжд. То едва-що бе навършило десет годинки, но беше достатъчно голямо, за да знае. И въпреки това продължаваше да си представя, че от сивото глазирано лице се стичат сълзи. Много по-студени от неговите. Без соления им и парлив вкус. Но все пак небето наистина плачеше.

И какво друго му оставаше в такъв момент?

Момиченцето стоеше на Гръбнака над форума. В краката му лъщеше гробнакост, студен вятър развяваше косите му. Хората се събираха долу на площада, отворили усти, с пожълтели зъби и свити юмруци. Пълчищата бяха се стекли край ешафода в сърцето на форума и момичето се питаше дали ако го съборят, хората отгоре ще могат пак да се приберат по домовете си?

Никога не бе виждало такова гъмжило. Мъже и жени с различно телосложение и форма, деца почти на същата възраст. Всички бяха облечени в дрипи. Воят им бе уплашил момиченцето и то бе хванало майка си за ръка и силно я стискаше.

Майка му сякаш не забелязваше. Като всички останали бе вперила поглед в ешафода. Но не плюеше по мъжете пред примките, не хвърляше развалени храни и не крещеше с омраза през стиснати зъби „Предател!“. Доня Корвере стоеше в черната си дреха, подгизнала от сълзите на небето, като статуя над още празна гробница.

Все още. Но не задълго.

Момиченцето искаше да попита защо майка му не плаче. Знаеше какво значи „предател“ и затова искаше да пита. Ала някак бе разбрало, че тук не е място за приказки. Затова си мълчеше.

И наблюдаваше.

На ешафода под тях стояха шестима мъже. Единият с качулка на палач — черна като пъленмрак. Другият със свещеническо расо — бяло като гълъбово перо. Ръцете на останалите четирима бяха вързани с въжета, а в очите им блестеше бунт. Но щом палачът надяна примките на вратовете им, тя видя как непокорството се отцеди от лицата им заедно с кръвта. Години след това неведнъж щеше да слуша колко смел е бил баща й. Ала докато го гледаше сега от високото, там, в края на редицата, знаеше, че той се страхува.

Едва на десет, детето вече бе познало цвета на страха.

Свещеникът прекрачи напред и удари с тоягата си по дъските. С брада като храсталак и рамене на вол, той приличаше повече на разбойник, убил свят човек и задигнал дрехите му. На синджира около врата му висяха трите слънца и се опитваха да греят с потъмнялото си злато, но облаците в плачещото небе не им позволяваха.

Гласът на мъжа се точеше като карамел — черен и сладък. Говореше обаче за престъпления срещу айтриянската република. За предателство и вероломство. Светият разбойник призова Светлината за свидетел (момиченцето се почуди дали Светлината има избор) и назова по име всеки от мъжете.

— Сенатор Клавдий Валенте.

— Сенатор Марконий Албари.

— Генерал Гай Максиний Антоний.

— Джустикус Дарий Корвере.

Името на баща й, последната нота в най-печалната песен, която бе чувала. Очите й плувнаха в сълзи и светът изгуби резките си очертания. Колко дребен и блед изглеждаше той там сред виещото море. Колко самотен. Тя си го спомни такъв, какъвто беше доскоро; снажен, горд и силен. О, колко силен само. Бронята му от гробнакост бе бяла като пряспа сняг през зимата, наметалото се разливаше като пурпурна река на раменете му. А когато се усмихваше, сините му грейнали очи се сгъваха в ъгълчетата.

Бронята и наметалото сега ги нямаше, на тяхно място — дрипи от мръсно зебло. По лицето му — синини, подобни на тлъсти боровинки. Дясното му око бе се затворило и подуло, другото бе се забило в краката му. Момиченцето жадуваше баща му да го погледне. Жадуваше да се върне с тях вкъщи.

— Предател! — ревеше тълпата. — Накарай го да потанцува!

Момичето не разбираше какво говорят. Музика не се чуваше.^[1]

Светият разбойник погледна стените с бойниците, реброродените и властниците, струпани горе. Целият сенат бе се стекъл за зрелището, имаше близо стотина люде, издокарани с пурпурните си роби, впили безмилостни погледи в ешафода долу.

Вдясно от сената стояха групичка мъже с бели брони. С кървавочервени наметала. Мечове, измъкнати от ножниците, обвити във виещи се пламъци. Наричаха ги луминати. Тя знаеше това отлично. Мъжете бяха братя по оръжие на баща й преди изменничеството.

Наоколо цареше оглушителна врява.

Сред сенаторите стоеше красив тъмнокос мъж с пронизващи черни очи. Носеше бели мантии, гарнирани с най-тъмния пурпурен плат — одеждите на консула. И момиченцето, което не знаеше — о, какво ли знаеше то — се досещаше поне, че това е човек с ранг. Далеч над свещениците, войниците или тълпата, която ревеше да се танцува, без музика. По неговата дума тълпата щеше да освободи баща му. По неговата дума Гръбнакът щеше да се срине, Ребрата да се превърнат в прах, а Аа, самият Бог на Светлината, да затвори трите си очи и над ужасната процесия да се спусне благословен мрак.

Консулът бе излязъл напред. Многолюдието долу притихна. И щом красивият мъж заговори, момиченцето стисна ръката на майка си с надежда, каквото хранят само децата.

— Тук в град Божигроб, на Светлината на Аа и по единодушното съгласие на айтриянския сенат, аз, консул Юлий Скайва, обявявам обвиняемите за виновни в организирането на бунт срещу нашата славна република. За предателите на айтриянските граждани има само една присъда. Една присъда за тези, които искат отново да надянат оковите на кралско робство на народа ни.

Дъхът на момиченцето секна.

Сърцето му взе лудо да бие.

— Смърт.

Рев. Заля го като порой. Погледна с ококорени очи красивия консул, после светия разбойник, майка си — спри ги, миличка мамо, — ала очите на майка му бяха заковани върху мъжа долу. Само долната й устна потрепери и издаде страданието й. Но момиченцето не издържа; викът се надигна от него и се изля през устните му

не-не-не

и сенките по целия форум потрепериха пред яростта му. Мракът в краката на всеки мъж, на всяка девойка и всяко дете, тъмнината, хвърляна от светлината на скритите слънца, все едно колко слаба и бледа да беше, чуй, о, благородни ми приятелю, тези сенки се разтрепериха.

Ала никой не забеляза. Никой не се интересуваше.^[2]

Очите на доня Корвере не се откъсваха от съпруга й. Тя прегърна момиченцето, притисна го до себе си. С една ръка през гърдите. С другата през врата. Толкова силно, че то не можеше да помръдне. Не можеше да се обърне. Не можеше да си поеме дъх.

Представете си я сега; майката и лицето на дъщерята, притиснато в полите й. Настръхналата вълчица предпазва малкото си от убийството, което се разиграва долу. Ще ви бъде простено за тази картина. Простено, защото грешите. Майката държеше дъщеря си, обърната напред, за да вкуси всичко. Всяка хапка от горчивото угощение. Всяка трошичка.

Момиченцето видя как палачът опита примките една по една. После, накуцвайки, отиде до края на ешафода, повдигна качулката си и плю. Момичето зърна лицето му — пожълтели зъби, сива набола брада, заешка уста — толкоз. Някакъв глас в него изкрещя Не гледай! Не гледай! и то затвори очи. Майка му го бе стиснала още по-силно, шепотът й бе остър като бръснач.

— Никога не трепвай — изрече тя тихо. — Никога не се страхувай.

Момиченцето почувства думите в гърдите си. В най-дълбокото, най-черното място, където надеждата, която децата таят, а възрастните оплакват, чезне и се изгубва като прах, разнасян от вятъра.

И отвори очи.

Тогава той вдигна глава. Баща му. Само един поглед през дъжда. То често щеше да се пита какво ли си е мислил в онзи миг, в лицето на нивганощите. Ала нямаше думи, дето да могат да преминат през свистящата завеса. Само сълзи. Само плачещото небе. Палачът дръпна лоста и подът се отвори. И ужасено, то най-сетне разбра. Най-сетне я чу.

Музиката.

Погребалната песен на присмехулната тълпа. Рязкото опъване, проскърцването на въжето. Гър-гър-гъргоренето на обесения, прекъснато от ръкоплясканията на светия разбойник, на красивия консул и на гнилия, грешен свят. А на кресчендото на тази зловеща песен — краката ритат, лицето моравее, бащата бе започнал танца си.

Татко…

— Никога не трепвай. — Студен шепот в ухото. — Никога не се страхувай. И никога, никога не забравяй.

Момиченцето бавно кимна.

Изхвърли с въздишка надеждата.

И видя как баща му умря.

 

 

Тя стоеше на палубата на „Поклонникът на Трелена“ и гледаше как градът се смалява в далечината. Мостовете и кулите на столицата избледняха и накрая останаха само Ребрата; шестнадесет костни дъги, които се подаваха от хоризонта, докато и те най-после изчезнаха в мъглата.

Стискаше побелелите от сол перила, засъхналата кръв под ноктите й бе хванала коричка. В колана й — кама от гробнакост, в кесията й — зъбите на палач. Черните очи отразяваха мрачното червено слънце над главата й, а отзвукът от по-малкия му, по-син брат още огласяше небето на запад.

Котката сянка бе се свила в мрака в краката й, макар да нямаше нужда от нея. Там беше по-хладно, нали разбирате. Някой по-наблюдателен можеше да забележи, че сянката на момичето е малко по-черна от другите. Някой по-наблюдателен можеше да забележи, че е черна за двама.

За късмет, на борда на „Поклонникът“ нямаше такива.

Тя не беше хубавица. О, легендите, които сте чували за убийцата, сринала айтриянската република, несъмнено описват красотата й като неземна; млечнобяла кожа, стройна фигура и изящни устни. И тя действително притежаваше тези качества, но обрисуването е… малко неточно. В края на краищата „млечнобяла“ е хубав израз за „бледа“. „Стройна“ е думата, с която поетът заменя „недохранена“.

Бледата й кожа и нейните хлътнали страни й придаваха изгладнял, изтощен вид. Гарвановочерната й коса стигаше до ребрата, без нащърбения перчем, който сама бе отрязала. Устните и кожата под очите й изглеждаха вечно посинели, а носът бе чупен поне веднъж.

Ако лицето й беше пъзел, повечето хора щяха да го приберат в кутията недовършен.

Освен това беше ниска. Слаба като вейка. Бричовете й нямаше на какво да се държат. Не беше красавица, за която влюбени да дават живота си, армии да влизат в бой, герои да посичат богове или демони. Точно обратното на това, дето сте чували от поетите, сигурен съм. Ала тя имаше обаяние, благородни ми приятели. А вашите поети са глупци.

„Поклонникът на Трелена“ беше двумачтова бригантина, а моряците на борда й бяха родом от островите Дюим. Вратовете им бяха украсени с огърлици от зъби на морски дракони в знак на преклонение пред тяхната богиня Трелена^[3]. Век по-рано айтриянската република бе завладяла народа на дюимерите, които имаха черна кожа и се извисяваха с една глава и гърди над средния айтриянец. Според легендата те произлезли от дъщерите на великани, съвкупявали се със сладкодумни мъже, но при едно по-щателно вглеждане логиката на сказанието се пропуква.^[4] Казано простичко, като народ били едри като бикове и яки като пироните в ковчег, а склонността им да украсяват лицата си с татуировки на левиатани разваляло още повече първото впечатление.

Но въпреки страховития им вид, дюимерите се отнасят с пътниците си не толкова като с гости, колкото като със свещен товар. И тъй, макар на борда да пътуваше сама шестнадесетгодишна девойка, въоръжена само с парче заострена гробнакост, на никого от моряците не му минаваше през ум да я задява. За жалост, сред екипажа на „Поклонникът“ имаше и неколцина, които не бяха родом от Дюим. И на един от тях му хрумна, че си струва да си поиграе със самотното момиче.

Едва ли ще излъжем, ако кажем, че винаги освен в самотата си, а понякога, уви, дори и тогава, можеш да разчиташ на компанията на глупци.

Мъжът беше конте. Айтриянски франт с гладки гърди и достатъчно чаровна усмивка, за да вкара някоя и друга жена в леглото си. Филцовата му шапка бе закичена с пауново перо. Седем седмици щяха да изминат, преди „Поклонникът“ да акостира в Ашках, а за мнозина това си е дълго чакане само с една ръка за компания. И тъй, контето се облегна на перилата до нея и й предложи перушинено пухестата си усмивка.

— Хубавица си.^[5]

Тя му хвърли бърз преценяващ поглед, после отново извърна към морето черните си като въглени очи.

— Не ме закачайте, сър.

— О, я стига, хубавице. Не се дърпай. Държа се приятелски с теб.

— Аз си имам достатъчно приятели, благодаря ви, сър. Моля ви, оставете ме на мира.

— На мен ми се вижда точно обратното, девойко.

Той протегна твърде мило ръката си и отмести леко косата от бузата й. Тя се завъртя, приближи се с усмивка, която в действителност бе най-красивото нещо у нея. Извади камата си, притисна я в източника на повечето мъжки неволи и заговори. Усмивката й се разширяваше ведно с очите му:

— Ако още веднъж ме пипнете с пръст, сър, ще нахраня драконите със съкровището ви.

Паунът изцвърча, щом натиснаха по-силно сърцето на проблемите му — без съмнение проблемът вече бе се смалил. Мъжът пребледня и отстъпи назад, преди някой от другарите му да стане свидетел на неблагоразумието му. И като се поклони възможно най-изящно, се измъкна незабележимо, за да убеди себе си, че в края на краищата ръката му е по-добра компания.

Момичето се обърна към морето. Пъхна камата обратно в колана си.

Както казах, и то си имаше чар.

 

 

Тъй като не искаше да привлича повече внимание, девойката се показваше навън само в часовете за хранене или излизаше да глътне чист въздух в мъртвилото на нивганощ. През останалото време бе напълно доволна да си лежи в хамака в каютата и да чете томовете, които бе й дал старият Меркурио. Избождаше очите си с ашкахското писмо, но котката сянка й помагаше с най-трудните пасажи. Свита в гънките на косата й, тя наблюдаваше през рамото й, докато девойката четеше „Алхимични истини“ на Хипация и едно прашасало копие на Плинис „Теории за Гърлото“^[6].

В момента бе се привела над „Теориите“, бръчка загрозяваше гладкото й чело.

— опитай пак… — прошепна котката сянка.

Момичето разтри слепоочията си и трепна.

— Заболя ме главата.

— о, горкото момиче, да го цункам ли…

— Тази книга е за деца. Бебетата ги учат на такива неща.

— книгата не е била писана за айтриянска публика…

Момичето се върна към изписания със ситни букви ръкопис. Изкашля се и зачете на глас:

— Небето над айтриянската република се огрява от три слънца, за които се вярва, че са очите на Аа, Бога на Светлината. Неслучайно мръсните често наричат Аа Всевиждащия.

Тя вдигна вежди и погледна котката сянка.

— Аз се мия достатъчно.

— плинис е бил от елита…

— Искаш да кажеш кретен.

— продължавай…

Въздишка.

— Най-голямото от трите слънца представлява жарко червено кълбо, наречено Саан. Виждащият. Той се тътри по небосвода като бригантина, дето си няма друга работа, и почти сто седмици не слиза от там. Второто слънце се нарича Сааи. Знаещият. По-малък и със синкаво лице Сааи изгрява и залязва по-бързо от брат си…

— сродник… — поправи я котката сянка — … в староашкахския няма дума за брат и сестра…

— По-бързо от сродника си и престоява по четиринадесет седмици наведнъж, като почти два пъти толкова време прекарва отвъд хоризонта. Третото слънце е Шиих. Наблюдателят. Това е мъждив жълт гигант, който прекосява небето за почти същото време като Саан.

— много добре…

— Между мудното странстване на трите слънца айтриянците виждат истинска нощ, която наричат пъленмрак, само за кратък отрязък от време на всеки две години и половина. В останалото време — всяка вечер жадуват за миг тъмнина, в който да пият с другарите си, да се любят с любимите си…

Момичето замълча.

— Какво означава oshk? Меркурио никога не ме е учил на тази дума.

— очакван…

— Значи има нещо общо със секса.

Котката сянка се премести на другото й рамо, без да разбута нито един кичур.

— означава „да се любиш, без да обичаш“…

— Ясно — момичето кимна — … да се любят с любимите си, да чукат курвите си или някого другиго — трябва да понасят вечната светлина на тъй наречената „нивганощ“, огрявана от едно или повече от очите на Аа в небето.

— Понякога три години наред без капка истински мрак.

Девойката затвори с глух звук книгата.

— отлично…

— Главата ме боли ужасно.

— писмото на ашкахите не е било предназначено за слабоумци…

— Е, много ти благодаря.

— нямах предвид теб…

— Без съмнение — тя се изправи и се протегна, разтърка очите си. — Да излезем на свеж въздух.

— нали знаеш, че не дишам…

— Аз ще дишам. Ти гледай.

— както кажеш…

Двете се качиха тихомълком на палубата. Нейните стъпки бяха по-тихи от шепот, а тези на котката сянка — напълно безшумни. Отгоре чакаха бурните ветрове, които отбелязваха идването на нивганощ — синият спомен за Сааи избледняваше бавно на хоризонта, оставяйки Саан да хвърля сам мрачното си червено сияние.

Палубата на „Поклонникът“ бе почти празна. На кормилото стоеше едър кормчия с набраздено лице, в наблюдателницата на върха на мачтата двама моряци бяха на вахта, а един юнга (по-висок с около две глави от нея) подремваше върху дръжката на парцала си и сънуваше прегръдките на любимата си. От петнадесет дни корабът плаваше на юг в Морето на мечовете покрай нащърбената ивица на Лийс. В далечината момичето видя още един кораб, замъглен от светлината на Саан. Тежък дредноут, развял знамето с трите слънца на айтриянския флот, разсичаше вълните като кама от гробнакост гърлото на стар палач.

Кървавата смърт, с която бе дарила палача, й тежеше. Повече от спомена за гладката твърдина на момчето за наслада, за потта, дето бе оставило да засъхне по кожата й. И макар че тази фиданка щеше да разцъфне в убийца, от която другите убийци с право щяха да се страхуват, в този миг тя беше един току-що откъснат цвят и спомените за лицето на палача, когато прерязваше гърлото му, я… объркваха. Не е лесно да видиш как човек се подхлъзва от мощния живот към неотменимата смърт. Още по-трудно е да бъдеш този, който го блъска. И въпреки обучението на Меркурио, тя още бе шестнадесетгодишно момиче, което тъкмо бе извършило първото си убийство. Във всеки случай първото замислено убийство.

 

 

— Здравей, хубавице.

Гласът я изтръгна от унеса й и тя се прокле за непредпазливостта си. Какво бе я учил Меркурио? Никога не оставай с гръб към стаята. И дори да потърсеше оправдание за нехайството си в наскоро пролятата от нея кръв или в това, че палубата на кораба не е никаква стая, чу върбовата пръчка, която старият убиец би вдигнал в отговор.

— Два пъти нагоре по стълбите! — щеше да излае той. — Дотам и обратно!

Девойката се обърна и видя младия моряк с шапката с пауново перо и с усмивката на прелъстител. С него имаше още един мъж, широкоплещест, с мускули, опънали ръкавите на ризата му като орехи, натъпкани в зле скроени торби. Ако се съдеше по външния му вид, бе също айтриянец, загорял и синеок, сивият отблясък на улиците в Божигроб бе запечатан в погледа му.

— Надявах се пак да те срещна — рече Пауна.

— Корабът е твърде малък, за да се надявам на друго, сър.

— „Сър“, така ли? Последния път заплаши да отрежеш най-скъпите ми части и да нахраниш с тях рибите.

Тя наблюдаваше момчето. Оглеждаше изпод ресниците си натъпканата с орехи торба.

— Не беше заплаха, сър.

— Тогава значи дръзко самохвалство? Празни приказки, за които, сигурен съм, ми дължиш извинение.

— А вие бихте ли приели извинението, сър?

— Долу в каютите, безспорно.

Сянката й се раздвижи като водата във воденичен вир, когато дъждът целува повърхността. Пауна обаче не се отказваше от униженията си, а главорезът с орехите — от сладката болка, с която щеше да я дари, ако имаше на разположение пет-шест минути с нея в някоя кабина без прозорци.

— Нали разбирате, че трябва само да извикам.

— И колко силен ще бъде викът ти — усмихна се Пауна, — преди да изхвърлим кокалестия ти задник през борда?

Тя погледна кормчията. После — наблюдателницата. Падането в океана би я обрекло на смърт — дори „Поклонникът“ да се върнеше, тя можеше да плува на йота по-добре от котвата му, а Морето на мечовете гъмжеше от дракони подобно на момче за наслада край доковете, налазено от раци.

— Не много — съгласи се тя.

— простете, благородни приятели…

Гласът стресна мъжете — не бяха чули някой да се приближава. Двамата се обърнаха. Пауна пуфтеше и се мръщеше, за да скрие внезапния си страх. И там на палубата зад тях, разбойниците видяха как котката от сенки ближе лапата си.

Беше тънка като стар пергамент. Силует, изрязан от ивица мрак, но не чак толкова плътен, та да не могат да видят палубата зад нея. Гласът й бе шепот на сатенени постели върху студена кожа.

— боя се, че сте си избрали неподходящото момиче за танци…

Хлад пролази в душите им — лек като шепот и вледеняващ. Някакво движение привлече погледа на Пауна и той осъзна с нарастващ ужас, че сянката на момичето е по-голяма, отколкото е редно или възможно да бъде. А най-лошото беше, че се движи.

Ченето на Пауна увисна, когато момичето срита с ботуш съучастника му в слабините с такава сила, та да осакати неродените му деца. Разбойникът с орехите се преви, тя го улови за ръката и го преметна през перилата в морето. Премести се зад Пауна и той изруга, но така и не можа да вдигне крак — като че ли в сянката на момичето ботушите му бяха залепнали за палубата. Тя го ритна силно отзад и той заби лице в перилата, размазвайки носа си като кървав конфитюр по бузите си. Момичето го обърна и с нож на гърлото го притисна с мъчително извит гръбнак в парапета.

— Моля ви за извинение, госпожице — изпъшка той. — Кълна се в Аа, не исках да ви обидя.

— Как се казвате, сър?

— Максиний — прошепна той. — Максиний, с ваше позволение.

— Знаеш ли какво съм аз, Максиний, „с ваше позволение“?

— З-здра…

Гласът му потрепери. Премести поглед към движещите се в краката й сенки.

— Здрачин.

При следващата глътка въздух Пауна видя, струпан пред очите си, незначителния си животец. Всички прегрешения и добрини. Провалите, триумфите и всичко по средата. Момичето усети познатия силует на рамото си — пърхане на тъга. Котката, която не беше котка, кацна на ключицата й, точно както беше кацнала на леглото на палача, когато го предаде на Гърлото. И макар да нямаше очи, момичето разбра, че тя гледа, запленена, живота в зениците на Пауна, като дете на куклен театър.

Разберете, тя можеше да пощади момчето. Със същата лекота на това място разказвачът можеше да ви излъже — с хитростта на шарлатанин, за да представи нашето момиче в милостива светлина.^[7]Ала истината, благородни ми приятели, беше, че тя не го пощади. Все пак сигурно ще намерите утеха във факта, че поне спря. Не за да се гаври, не за да злорадства.

За да се помоли.

— Чуй ме, Ния — прошепна тя. — Чуй ме, Майко. Тази плът е твоето угощение. Тази кръв — твоето вино. Този живот, тази смърт е моят дар за теб. Приеми го.

С лек тласък го запрати в разлютената паст на вълните.

Щом пауновото перо потъна, тя закрещя над воя на вятъра, оглушително като дяволите в Гърлото Човек зад борда! Човек зад борда! и не след дълго камбаните за тревога вкупом зазвъняха. Но докато „Поклонникът“ обърне назад, сред вълните не се виждаше ни следа от Пауна и торбата с орехи.

И като на шега, броят на кончините на нашето момиче се утрои.

Камъчета в лавината.

Капитанът на кораба беше дюимер на име Вълкояд — двуметров на ръст, с черни, сплъстени от солта къдрици. Съвсем разбираемо добрият капитан бе опечален от ранното слизане на хората от екипажа му и гореше от желание да узнае и най-малката подробност от случката. Но при разпита в каютата му дребничкото, бледо момиче, което вдигна тревогата, смънка, че айтриянците се счепкали и кавгата им свършила с размяна на юмруци и ругатни, пратила и двамата зад борда в моряшкия гроб. Вероятността две морски кучета, та било то и айтриянски глупци, да се сбият така, че да паднат в морето, бе нищожна. Но още по-невероятно беше това дете само да ги е пратило при Трелена.

Капитанът — този бродяга в сиво и бяло, обгърнат в мириса на изгорял карамфил — се надвеси над него. Той не знаеше кое е момичето, нито защо пътува за Ашках. Ала тъкмо когато пъхна лулата от змейска кост в устата си и драсна кутията с кремъка, за да запали смолата, погледът му случайно попадна върху палубата. Върху сянката, свита в краката на непознатото момиче.

— Най-добре е да не се показваш много до края на пътуването, девойче. — Капитанът изпусна дима в мрака помежду им. — Ще наредя да ти носят храната в каютата.

Момичето го огледа с очи, черни като Гърлото. Сведе глава към сянката си, тъмна като за двама. И с усмивка, сладка като медена роса, се съгласи с Вълкояд.

Тъй де, капитаните не са глупав народ.