Джей Кристоф
Нивганощ (17)

15.
Истина

Когато на сутринта Мия стана, Наев чакаше пред вратата, забулила лика си, както винаги. Щом я погледна и зърна новото й лице, очите на жената се разшириха, макар и за част от секундата. През обезобразените устни просъска тиха въздишка. Момичето се поколеба, без да знае какво да каже. Най-сетне се спря на:

— Добър ден, Наев.

— Наев идва да й каже. Наев заминава.

Мия примигна.

— Заминаваш? Къде?

— Последна надежда. После до град Касина на южния бряг. Наев няма да я има известно време. Тя трябва да се пази, докато Наев се върне. Остани вярна. Бъди силна. И предпазлива.

Мия кимна.

— Добре. Благодаря.

— Ела. Наев ще я заведе на закуска.

Докато двете вървяха по извитите коридори към Небесния олтар, на Мия й хрумна, че не знае нищо за жената до себе си. Наев изглеждаше искрена в кръвния си обет, но доколко ли можеше да й се вярва? Макар Наев да не беше изрекла и дума, призракът на лицето на Мия висеше помежду им като пелена. На устните й напираше въпрос, който настояваше да бъде изречен. Щом стигнаха в Залата за поклонение до високата статуя на Богинята с меч и везни в ръка, тя най-сетне изплю камъчето:

— Как можеш да търпиш това, Наев?

Наев се закова на място. Погледна Мия със студени, черни очи.

— Да търпи какво?

— Разбрах какво искаше да ми кажеш в пустинята. Когато те попитах какво е станало с лицето ти. Любов ми каза ти. Само любов. — Мия се взря в очите на Наев. — Обичала си Адонай.

— Не съм обичала — отвърна Наев. — Обичам.

— И Адонай те обича?

— Може би някога.

— И Мариел е обезобразила лицето ти, защото какво, ревнувала е, че обичаш брат й? — Мия не можеше да повярва. — Как търпиш това? Какво каза Почитаната майка?

— Нищо — Наев сви рамене, продължи напред. — Майка Друсила има нужда от Тъкачката на плът много повече от Наев. Ръцете с лопата да ги ринеш. Магьосниците не са толкова много.

— И тя е затворила очи? — Мия закрачи до нея. — Това е глупаво. Не е справедливо, Наев.

— Тя ще научи, че справедливо и несправедливо не значат нищо тук.

— Не разбирам това място. Един чирак беше убит. Точно под тази статуя. А Духовенството не дава пукната пара да разкрие извършителя.

— Коравосърдечието поражда коравосърдечие. Скоро и тя като тях няма да дава пукната пара.

Беше ред на Мия да се закове на място.

— Какво намекваш?

Жената я изгледа с бездънните си черни очи. Обърна се към надвисналата отгоре им статуя.

— Наев харесва новото й лице. Тъкачката разбира от работата си, нали?

Мия вдигна инстинктивно ръка към бузата си.

— Така е.

— Липсва ли й старият образ? Усеща ли вече промяната в костите си?

— Промениха само външния ми вид. Все още съм човекът, който бях вчера. Отвътре.

— Така започва. Тъкането е първо. Пеперудата помни, че е била гъсеница. Но дали изпитва нещо повече от съжаление към пълзящата в калта твар? Щом веднъж разтвори красивите си крила и се научи да лети?

— Аз не съм пеперуда, Наев.

Жената я улови за ръката.

— Това място дава много. Но взима още повече. Отвън ще я направят красива, но отвътре целят да създадат ужас. Затова, ако в нея има нещо, което наистина е важно, дръж го здраво, Мия Корвере. Стискай силно. Защото когато храним Гърлото с друг, ние го храним и с част от себе си. И скоро не остава нищо.

— Аз знам коя съм. Каква съм. Никога няма да забравя. Никога.

Наев посочи каменната статуя над тях. Безмилостните черни очи. Одеждите, изтъкани от нощ. Меча, стиснат в бялата дясна ръка.

— Тя е богиня, Мия. Независимо от всичко друго сега ти си нейна.

Мия изгледа Наев. Обърна взор към статуята над тях. Към черните стени наоколо, безкрайните стълбища, песента на хора, която сякаш не идваше отникъде. Истината беше, че част от нея още се съмняваше. Богове и богини. Войната между Светлината и Мрака. Вярно, че владееше два-три номера със сенките, но мисълта, че е била избрана от Ния, понякога й се струваше повече от неправдоподобна. Дори на място като това. И като оставим боговете настрани, забуленото лице на Наев й напомняше, че хората са способни на повече жестокост, отколкото Девата на Благословеното убийство може да посее. Имаше доказателство от първа ръка. Случилото се с баща й? Със семейството й? Това не беше дело на безсмъртните.

Колкото и да я променеше това място, никога нямаше да прости. Никога нямаше да забрави.

Никога.

— Късмет в Последна надежда — рече накрая. — Трябва да закуся. Умирам от глад.

Жената се поклони, завъртя се сред шумоленето на сивите си одежди и рижаворусите къдрици. И макар да го изрече едва чуто, Мия долови шепота й:

— Тя също.

 

 

Мия пристигна първа в Небесния олтар, настани се на една от празните маси и прекара пръсти по новото си лице. Кожата й беше леко болезнена, като от изгаряне. Гърдите и коремът я боляха, сякаш бяха я бъхтили с юмруци. Освен това беше изгладняла и изгълта наведнъж овесената каша и сиренето и си напълни купа с пилешки бульон.

Влязоха и други чираци. Кльощавата Бел с късичката си коса и змийска походка. Едноухият Петрус и момчето с татуираните ръце, което вечно мърмореше под нос.^[1] Мишелов й кимна на минаване, Аалеа се усмихна многозначително. Солис я подмина, без да я погледне, но тя можеше да се закълне, че мъжът се подсмихва. Огледа празната ножница на колана му — износена черна кожа, украсена с релефни калейдоскопични шарки от пресечени кръгове. Щеше да й донесе петдесет точки в състезанието на Мишелов. Петдесет точки по-близо до първото място по Джобове. А ако той я хванеше, че я краде, вероятно щеше да я изкорми.

Може би трябва да започна с нещо по-лесно…

Ашлин седна насреща й с пълна уста.

— Гаг е…

Ала тозчас се задави и очите й се ококориха. Преглътна полусдъвканата хапка с измъчена физиономия и се закашля, преди да продължи:

— Шахид Аалеа те е водила при Мариел?

Мия сви рамене, изви устни. Още се чувстваше странно, когато се усмихваше.

— Зъбите на Гърлото, Тъкачката е уцелила право в десетката. Даже е изправила носа ти. Чувала съм, че е добра, но, ’паст, тези устни. — Погледна надолу. — И тези бомби…

— Стига — намръщи се Мия.

Момичето вдигна чаша.

— Истината ти казвам, Корвере, отлични са. Жестоко ти завиждам. Ти беше плоска като дванадесетгодишно момиче пре…

— Добре — изръмжа Мия.

Аш се подсмихна, отхапа от хляба. Още едно момиче мина край тях с купа димящ бульон. Ако се съдеше по вида й — чистокръвна айтриянка; чернокоса и синеока. При кратките им срещи досега бе се държала настрана, но днес се приближи с вдигнати вежди.

— Ще възразиш ли, ако седна, чирак?

Мия дъвчеше бавно. Накрая сви рамене и кимна към стола до нея. Брюнетката пусна тънка усмивка, седна бързо и й подаде ръка.

— Карлота. Карлота Валди.

— Мия Корвере.

— Ашлин Ярнхайм.

Момичето кимна и сниши глас, тъй като и други взеха да прииждат в залата:

— Шахид Аалеа те е завела при Тъкачката?

Мия кимна. Изгледа момичето от глава до пети. Беше гъвкава, със здрави мускули. Ясни очи, мазоли по пръстите. Но се виждаше, че се бои от Мариел. Господин Благ се протегна в сянката й, прозина се, посегна към сянката на Карлота и леко потрепери.

Вперило очи в Мия, момичето не забеляза.

— Какво представлява? Тъкането?

— Не можеш да си представиш колко боли.

— Но си струва, нали?

Мия сви рамене. Погледна гърдите си и по лицето й плъзна усмивка.

— Ти ми кажи.

Ашлин също се ухили, прекара пръсти по пръстите на Мия и скоро трите момичета се кикотеха до сълзи. Влязоха и други чираци и с интерес забелязаха новото и все пак познато лице на Мия. Братът на Аш, Осрик. Хилавият и мълчалив Тих. Дори Джесъмин не откъсваше поглед. За първи път в живота й Мия беше обект на чуждото любопитство.

Забеляза, че спътникът на Джесъмин — Диамо, я зяпа, но червенокоската го сръга в ребрата. Още едно момче се заплесна по нея — красив айтриянец с черни, хубави очи на име Марселус. Докосна лицето си. Думите на Шахид Аалеа отекнаха в главата й. Усети как се надига под кожата й.

Власт, осъзна тя.

Сега имам власт.

— Благородни дами — рече усмихнат глас. Трик се пльосна до Ашлин, без да се церемони. Подносът му бе отрупан с пресен, намазан с масло ръжен хляб и с бульон. Без да поглежда, натопи хляба, вдигна го с лъжицата и се приготви да я налапа. Но когато залъкът приближи устните му, дюимерът спря.

Примигна.

Подуши подозрително чинията си.

— Хм.

Намръщи се на бульона, все едно бе откраднал кесията му или бе нарекъл с неласкаво име майка му. Отмести солните кичури от очите си, поднесе лъжицата към Мия.

— Не ти ли мирише странно? Кълна се…

Най-сетне Трик забеляза новото лице на Мия и устата му зейна широко като ръждясала порта на вятър.

— Затвори устата си, че ще влязат драконовите молци — подсмихна се Ашлин.

Трик не откъсваше очи от Мия.

— Какво е станало с теб?

— Тъкачката — сви рамене тя. — Мариел.

— Взела е лицето ти?

Мия примигна.

— Не го е взела. Просто го… промени.

Трик се взираше строго в нея. Бръчката между веждите му ставаше все по-дълбока. Погледна недокоснатата си закуска, избута бульона. И без дума да каже, стана и си тръгна.

— Какво го прихвана? — попита Карлота.

— Не знам — рече Мия.

— Любовна кавга? — усмихна се Ашлин.

Мия вдигна юмрук, а Ашлин се изкиска.

— О, любими, въ-ъ-ъ-ъ-ърни се — пошегува се момичето.

Мия стана от стола.

— Гледай си работата — изръмжа тя.

— Мека си, Корвере. Трябва да ги караш те да те гонят.

Мия подмина насмешката и тръгна, но Аш я сграбчи за здравата ръка.

— Тази сутрин имаме Истини. Шахид Паякоубийцата не обича закъснелите.

— Да — кимна Карлота. — Чух, че убила един от новите чираци, задето закъснял. Предупредила го веднъж. Предупредила го втори път. След това — сбогом, благородни ми приятели.

— Това е нелепо — изсумтя Мия. — Кой, в името на ’паст, постъпва така?

— Едни хора, които отсичат ръката ти, защото си ги одраскала по бузата.

— Но да го убие?

Аш сви рамене:

— Татко ни предупреди с Осрик, преди да дойдем тук. Последният Шахид, с когото ще искаш да си на нож, е Паякоубийцата.

Мия въздъхна и неохотно седна. Но Аш говореше мъдро. Мия не беше дошла тук, за да си играе на утешителка. Каквото и да измъчваше Трик, можеше да почака до края на часовете. Без да обръща внимание на зяпачите наоколо, довърши мълчаливо закуската си (не можа да надуши нищо необичайно в бульона въпреки твърденията на Трик). А когато свършиха, се помъкна след Аш и Карлота, за да намерят Залата на Истините.

От всички зали в Тихата планина, Мия скоро щеше да установи, тази бе най-лесна за откриване. Докато се влачеше по извитите стълби, тя сбърчи нос от отвращение.

— ’Паст и кръв, какво смърди така?

— Сериозно, Корвере — ухили се Аш. — Няма ли да свикнеш?

Вонята се усилваше, докато вървяха в мрака. Парфюм от изгнили и свежи цветя. Сушени билки и киселини. Окосена трева и ръжда. Чираците пристигнаха пред голяма двойна врата и когато крилата й се разтвориха широко, миризмата ги заля.

Мия си пое дълбоко дъх и прекрачи владенията на Шахид Паякоубийцата.

Ако червеният цвят беше мотивът на залата на Аалеа, тук темата бе зеленият. Цветните прозорци пропускаха изумрудена светлина, а стъклото бе обагрено във всички окраски — от светлозелено до тъмно като нефрит. Дълга скамейка от желязно дърво заемаше по-голямата част от залата. Пред всяко място бяха оставени мастилници и пергаменти. Рафтовете по стените бяха натъпкани с хиляди различни буркани с най-разнообразни съставки. Покрай скамейката бяха сложени стъклени тръби и пипети, фунии и колби. От многобройните реакции в колбите и купите се надигаше нехармонична мелодия от бълбукане и свистене.

В предната част на стаята имаше още една малка маса, а зад нея — резбован стол с висока облегалка. Сред другите приспособления, отгоре й се мъдреше стъклен терариум, опасан със слама. Шест плъха щъкаха в него — охранени, черни и лъскави.

Трик бе я изпреварил и седеше в далечния край на скамейката, без да я поглежда. Мия седна до Аш и почна да разглежда приборите; мензури, стъкленици и врящи гърнета. Всички уреди на алхимичната лаборатория. Тъкмо взе да подозира що за „истина“ преподават тук, когато един меден глас прекъсна мислите й:

— Веднъж убих човек, но изминаха седем нивганощи, преди да умре.

Мия извърна очи напред, изпъна се на мястото си. Иззад завесите излезе фигура — висока и елегантна. Гърбът й — изпънат като меч. Солните й кичури бяха сложно сплетени. Безупречни. Кожата й бе с цвета на тъмния, лъскав орех на дюимерите, лицето — без мастилени украси. Носеше дълга надиплена роба от наситен изумруд със златисто по врата. На кръста й висяха три извити ками. Устните бяха оцветени в черно.

Шахид Паякоубийцата.

— Убих айтриянски сенатор с целувката на съпругата му — продължи жената. — Отнех живота на ваанийски земевладелец с чаша от любимото му златнопиво, при все че не бях пипнала бутилката. Погубих един от най-великите бойци на луминатите, живели някога, с парче кост колкото нокътя ми. — Жената застана пред терариума, а плъховете вътре я наблюдаваха с черните си очи. — Толкова са крехки обвивките, които носим. Нектарът от едно цвете може да ни изтръгне от това тяло по-жестоко от всяко острие. И по-нежно от всяка целувка.

Паякоубийцата вдигна парче муселин с половин дузина бучки сирене в него. Разви парчето и пусна бучките в терариума. С пищене и цвърчене, плъховете награбиха по едно и за секунди ги погълнаха.

— Това е истината, която ви давам — рече жената. — Но отровата е меч без дръжка, о, ученици мои. Тя има само острие. Двойно, наточено като бръснач. Трябва да се държи с най-голяма бдителност, за да не би да причини вашата смърт.

Паякоубийцата забарабани с дългите си нокти по стените на терариума и Мия разбра, че всички плъхове са мъртви.

Шахидът наведе глава и измърмори пламенно:

— Чуй ме, Ния. Чуй ме, Майко. Тази плът е твоето угощение. Тази кръв — твоето вино. Този дар, този живот, тази смърт е моето приношение за теб. Приеми го.

Паякоубийцата отвори очи и изгледа чираците. Гласът й наруши мъртвешката тишина, спуснала се над стаята.

— Така. Кой ще предположи какво причини смъртта при това жертвоприношение?

Цареше мълчание. Жената погледна чираците със свити устни.

— Говорете. Нуждая се по-малко от мишки тук, отколкото от плъхове.

— Пътят на вдовицата — изрече накрая Диамо.

— Пътят на вдовицата причинява коремни спазми и повръщане на кръв, преди да настъпи краят, чирако. Тези жертви умряха, без да издадат и звук на протест. Някой друг?

Мия примигна на изумрудената светлина. Изтри очите си. Може би й се струваше. Може би въздухът тук беше по-спарен. Но едва си поемаше дъх…

— Хайде — подкани ги Паякоубийцата. — Отговорът ще ви е от полза в бъдеще.

— Аспира? — попита Марселус и покри уста, за да се изкашля.

— Не. Атаката беше твърде бърза. Аспирата убива за минути, не за секунди.

— Всепроклятие — чуха се гласове. — Вечна сянка.

— Чернопетниста отрова.

— Злост.

— Не — отвърна тя. — Не. Не. Не.

Мия изтри устни, плувнала в пот. Примигна тежко. Погледна Аш и видя, че тя има същите проблеми с дишането. Очите й бяха кървясали. Гърдите се повдигаха бързо. Огледа стаята и разбра, че същото се случва и с други. Джесъмин. Тих. Петрус.

Всички без…

Усмивката на черните устни на Паякоубийцата се разтягаше все повече.

— Мислете бързо, деца.

Всички без Трик…

— Плява — пророни Мия.

Отместил солните кичури от очите си, той бе поднесъл лъжицата към Мия.

— Не ти ли мирише странно?

Трик гледаше объркано, всички край него се задушаваха. Бел падна на пода, притиснала гърди. Устните на Пип бяха станали морави. Мия скочи, столът падна с трясък на каменния под. Паякоубийцата я погледна, едва повдигнала изваяните си вежди.

— Има ли нещо нередно, чирак?

— Закуската… — Мия огледа другарите си, които до един вече се потяха и дишаха тежко. — Зъбите на Гърлото, тя е отровила закуската ни!

Очите се разшириха. Проклятия и шепоти. Страхът се разнесе между чираците като пожар посред лято. Паякоубийцата скръсти ръце, облегна се на писалището.

— Нали ви казах, че отговорът може да ви е от полза в бъдеще.

Мия хвърли поглед на стаята. Гърдите й се свиваха. Сърцето й биеше лудо. Припомни си всичко за отровите, страниците от „Алхимични истини“, които бе препрочитала отново и отново. Загърби растящата паника наоколо. Безстрашна с Господин Благ до нея. Какво знаеше?

Отровата е погълната. Безвкусна. Почти без мирис.

Симптоми?

Затруднено дишане. Стягане в гърдите. Потене. Без болка. Без делириум.

Огледа се, видя, че Карлота е на крака, взира се в рафтовете наоколо и си мърмори. Устните и ноктите на Ашлин посиняваха.

Хипоксия.

— Дробовете — прошепна тя. — Дихателните пътища.

Погледна Паякоубийцата. Умът й се блъскаше. Пред очите й танцуваха черни петънца.

— Червена далия… — отрони тя.

Мия примигна. Още един шепот бе повторил нейния, изричайки отговора заедно с нея. Двете с брюнетката се спогледаха. Устните й бяха посинели, ококорените очи — кървясали. Но тя знаеше. Разбираше.

— Ти вземи синята сол и калфита — рече Мия. — Аз ще сваря пиперово мляко.

Момичетата се запрепъваха към претъпканите рафтове, започнаха да блъскат подредените по азбучен ред съставки в бурканите. Мия загърби болката, извади ръката от превръзката си, бутна кутия паралитичен корен, събори буркан с изсушен горделив бурен, който се счупи оглушително. Повдигна се на пръсти, сграбчи най-отзад буркан с пиперово мляко, погледна Трик и му посочи един от газовите котлони до масата.

— Трик, запали котлона!

Тих падна на колене полузадушен. Марселус се стовари назад от стола, притиснал гърди. Без да задава въпроси, Трик запали котлона и бързо отстъпи, а задъханата, потяща се Мия сложи колба от дебело стъкло върху пламъка. Изля пиперовото мляко вътре и сивкавата течност почти веднага взе да клокочи. Стаята плуваше пред очите й. Джесъмин беше на четири крака, Диамо тупна като камък. Паякоубийцата мълчаливо наблюдаваше действията им със същата черна усмивка на устните си. Без да вдигне пръст. Без да каже дума.

Най-накрая Карлота намери синята сол, запрепъва се към тях и едва не падна. С треперещи ръце изсипа моравите гранули в колбата и добави шепа яркожълт калфит. Поредица тихи пукания огласиха стъкленицата и от гърлото й започна да се изсипва гъст зеленикав пушек. Вонящата смес напомняше на вряща захар в препълнен клозет, но Мия го пое в гърдите си и те се отпуснаха, а петната пред очите й избледняха. Колбата продължи да бълва пушек, тежък и гъст, който се спусна на пода.

Мия придърпа по-близо изпадналия в несвяст Тих, помогна на Бел и Петрус. Аш и Пип не можеха да се движат. Посинели устни. Кървясали очи. Но след две-три минути сред зловонните изпарения всички дишаха нормално. Треперещи ръце. Неверие върху всяко лице.

В стаята прозвуча бавно ръкопляскане. Пострадалите чираци гледаха с ококорени очи Паякоубийцата, която още стоеше облегната на писалището си и се усмихваше.

— Отлично — каза тя, като местеше поглед между Карлота и Мия. — Радвам се, че поне две от вас притежават някакво познание за Истината.

— Нима така… ни изпробвахте? — ахна Карлота.

— Не одобрявате ли, чирак? — Паякоубийцата наклони глава. — Вие сте тук, за да се превърнете в смъртоносни оръжия на Девата на Благословеното убийство. Да не мислите, че животът в нейна служба ще бъде по-благосклонен в изпитанията?

Мия още се дишаше на пресекулки, но успя да върне гласа си:

— Но Шахид… ами ако никой от нас не знаеше отговора?

Паякоубийцата погледна чираците, които стояха или седяха край вече притихналата колба. Погледна Мия. Усмихна се така, както паякът се усмихва на мухата.

И едва-едва сви рамене.

— Върнете се по местата си.

Все тъй изнемощели, момчетата и момичетата се натръшкаха по столовете. Марселус потупа Мия и Карлота по гърба, когато мина покрай тях. Тих и Петрус кимнаха за благодарност. Бел още трепереше и седеше с глава между краката си. Ашлин хвърли на Мия поглед „Нали ти казах аз“, подсмихна се и момичетата седнаха. Разказът, че Паякоубийцата е светила маслото на закъснелия чирак вече не звучеше толкова невероятно…

— Хубаво зрелище, Корвере — прошепна Аш.

— Зрелище? — изсъска Мия. — Зъбите на Гърлото, можеше всички да умрем!

— Всички, без Трики, разбира се. — Аш се усмихна на дюимера. Трик потупваше Бел по гърба с ококорени очи, но иначе — в пращящо здраве. — Възхитителен нос се крие под тези татуировки. Напомни ми да пропусна следващото ядене, което му замирише странно.

Паякоубийцата се покашля и погледна многозначително Аш. Момичето притихна като мъртвец.

— Така — Шахид Паякоубийцата сключи ръце зад гърба си и бавно закрачи отпред. — Отвъд мечовете. Отвъд лъковете. Дали жертвата ви ще бъде легендарен воин в лъскава броня, или крал на златен трон. Една глътка от точната отрова на точното място ще превърне гарнизона в гробище, републиката — в руини. Това, деца мои, е Истината, която ви поднасям тук.

Шахид Паякоубийцата посочи Мия и Карлота.

— А сега вашите спасители ще обяснят как действа отровата на червената далия^[2].

Карлота пое дълбоко дъх и погледна Мия. Сви рамене.

— Тя атакува дробовете, Шахид — отвърна накрая.

— Свързва се с кръвта и така причинява задушаване — довърши Мия.

— Разбирам, че вие двете сте чели „Алхимични истини“.

— Сто пъти — кимна Карлота.

— Заспивах с нея — обади се Мия.

— Учудвам се, че можеш да четеш… — измърмори някой.

— Моля? — Паякоубийцата се обърна. — Не те чух, чирак Джесъмин?

Червенокосата, не съвсем на себе си от „демонстрацията“ на Шахид Паякоубийцата, все пак сведе очи. Загледа се в пръстите си.

— Не казах нищо, Шахид.

— О, напротив. Канеше се да обясниш как се извлича отровата от семената на далията? Смъртоносната доза за стокилограмов мъж?

Страните на Джесъмин поруменяха, тя стисна здраво устните си.

— Е? Чакам отговора ти, чирак.

— Азотна филтрация — помогна Карлота. — Върху слой аспирирана захар и калай. Сварена и кондензирана. Смъртоносната доза за възрастен мъж е половин драм.

Джесъмин изгледа момичето с неприкрита омраза.

— Отлично — кимна Паякоубийцата. — Чирак Джесъмин, вероятно ще последваш примера на Карлота и ще научиш урока си, преди да се обаждаш. Някой ден това може да спаси живота ти. Мислех, че вече си научила това.

Момичето сведе глава.

— Да, Шахид.

Без повече церемонии Паякоубийцата се обърна към дъската и започна да говори за основните свойства на отровите. Поемане. Ефикасност. Бързина. Спокойствието й бе безукорно, речта — стегната. Не беше за вярване, че само преди минути едва не уби двадесет и седем деца. Мия, която най-сетне дишаше нормално, погледна Карлота и кимна.

— Браво — прошепна беззвучно.

Момичето отвърна с усмивка.

— И на теб.

Мия се обърна напред и с крайчеца на окото зърна как Джесъмин надраска нещо на един пергамент и го плъзна към Диамо. Червенокосата изгледа Карлота с присвити очи. Макар че двете с Мия току-що спасиха живота й, изглежда, Джесъмин вече имаше двама неприятели. Въпросът бе дали момичето се кани да направи повече от хвърляне на отровни погледи…

По време на урока стана ясно, че Мия и Карлота превъзхождат останалите чираци в изкуството на отравянето. Корвере се почувства горда. Поражението в ръцете на Шахид Солис я разтърси повече, отколкото бе готова да си признае. Посещението при Шахид Аалеа й показа колко малко знае за някои страни на света. Но от това разбираше. И докато двете с Карлота отговаряха на въпрос след въпрос, тя бавно си спечели неохотната усмивка на уважение от строгата Шахид на Истините; за първи път, откакто бе пристигнала, Мия почувства, че мястото й е тук. И беше щастлива.

Естествено, това не продължи дълго.

С всичко става така.