Джей Кристоф
Нивганощ (10)

8.
Спасение

— Два железника и дванадесет медника — изграчи момчето. — Тази вечер ще ядем като крале. Или кралици. Според случая.

— Какво — присмя му се мърлявото момиче до него. — Искаш да кажеш разпънати на кръст на улица „Деспот“? Бих предпочела да се наям като консул, ако нямаш нищо против.

— Момичетата не могат да бъдат консули, сестричке.

— Това не значи, че не мога да ям като тях.

Три дечица бяха клекнали в една уличка недалеч от навалицата на пазара с кошница стари сладкиши до тях. Първото — момчето с ловките пръсти, което бе се блъснало в Мия на пазара. Второто — момиче с мръсна руса коса и боси крачета. Третото беше малко по-голямо момче, кльощаво и жестоко. Бяха облечени с овехтели дрехи, но по-голямото момче носеше хубав колан с ножове на кръста. Постъпленията от тазсутрешния им труд бяха наредени пред тях — шепа монети и една сребърна врана с кехлибарени очи.

— Това е мое — рече Мия иззад гърбовете им.

Тримцата бързо скочиха и се обърнаха с лице към обвинителя си. Мия стоеше в началото на уличката с ръце на хълбок. По-голямото момче извади нож от колана си.

— Върнете ми я веднага!

— Или какво? — попита то и вдигна ножа.

— Или ще извикам луминатите. Те ще отрежат ръцете ви и ако имате късмет, ще ви хвърлят в Хора. Или даже във Философския камък.

Тримата й се присмяха.

Черното в краката на Мия се раздвижи. Страхът й изчезна. И като скръсти ръце, изпъна гърди и присви очи, тя заговори с глас, който не можа да познае:

— Върнете. Я. Веднага.

— Омитай се, малка пачавро! — изруга големият.

Челото на Мия се навъси.

— Пачавра?

— Нарежи я, Ножка — подвикна по-малкото момче. — Направи й нова дупка.

С поруменели бузи Мия погледна първото момче.

— Ти се казваш Ножка? О, защото носиш ножове, нали? — Обърна се към по-малкото момче. — Тогава ти си Бълха? — Към момичето. — Нека да позная, Червей?

— Умно — обади се блондинката. С лека крачка застана до Мия, замахна с юмрук и го заби в корема й.

Тя се задави, остана без дъх, падна на колене. Примигна заслепена, улови се за коремчето и се опита да не повърне. Изумление в нея. Изумление и гняв.

Никой досега не беше я удрял.

Никой не бе дръзвал.

Безброй пъти беше виждала майка си да отвръща на остроумия в Гръбнака. Беше виждала мъже, превърнати в заекваща маса от доня Корвере, жени, доведени до сълзи. И Мия бе се учила добре. Но според правилата наскърбените трябваше да отговорят на удара с някаква своя хаплива забележка, а не с удар, с юмрук като някой несретен разбойник от улицата…

— О… — изхриптя Мия. — Добре.

Ножката пресече уличката и я ритна с ботуш в ребрата. Блондинката (която оттогава остана в съзнанието на Мия като Червея) се усмихна радостно, докато Мия повърна на празен стомах. Ножката се обърна към по-малкото момче и посочи плячката им:

— Взимай това и да се омитаме. Имам…

Той усети нещо остро и смъртоносно студено да се забива в бричовете му. Погледна надолу към камата, навряна в срамните му части, и юмручето, което я стискаше здраво. Мия бе се увила около кръста му, забола камата на майка си в чатала му. Враната на дръжката пронизваше Ножката с две кехлибарени очи. Шепотът й беше спокоен и страшен:

— Пачавра, така ли?

Ако това беше приказка, благородни ми приятели, а Мия — героят в нея, Ножката щеше да види сянката на убийцата, в която тя щеше да се превърне, и да се оттегли разтреперан. Ала истината е, че момчето се извисяваше с две глави над Мия и тежеше с петдесет килограма повече. И докато гледаше надолу към момиченцето на кръста си, не видя най-страшния убиец в цялата република, а едно дребосъче, което изобщо не умееше да държи нож, чието лице беше тъй близо до лакътя му, че едно хубаво замахване щеше да го просне на земята.

И тъй, Ножката замахна. И Мия не се просна, ами полетя.

Падна в калта, хвана се за счупения нос, заслепена от сълзи на болка. По-малкото момче (за което оттук насетне щеше да мисли като за Бълхата) вдигна падналата кама на доня Корвере с ококорени очи.

— ’Паст и кръв, я вижте това!

— Хвърли я насам.

Момчето я подметна с дръжката напред. Ножката улови камата във въздуха и с алчни очи се възхити от изкусната изработка.

— Пишката на Аа, това е истинска гробнакост…

Бълхата изрита силно Мия в ребрата, подсвирна тихо.

— Откъде такава повлекана е взела…

Една набръчкана ръка падна на рамото на момчето и го запрати в стената. Едно коляно поздрави слабините му, една чвореста тояга подкани зъбите му да потанцуват^[1]. Един удар с двете ръце зад врата го просна, кървящ, в праха.

Старият Меркурио, облечен с дълго палто от вехта кожа, се надвеси отгоре му с тояга в кокалестата ръка. Студените сини очи, присвити като прорези от нож, обхванаха сцената, проснатото на земята момиче с разбит нос. Погледна Ножката, устните му се отдръпнаха и той изръмжа:

— На това ли искаш да играем? На топка? — Той насочи жестокия си ботуш в ребрата на малката Бълха и получи удовлетворително хрускане. — Нямаш нищо против и аз да участвам, нали?

Ножката изгледа жестоко стареца и кървящия си другар. И с черна ругатня вдигна камата на доня Корвере и я запрати към главата на Меркурио.

Изкусно хвърляне беше. Право между очите. Но вместо да падне мъртъв, старецът сграбчи острието във въздуха, бърз като вонята по бреговете на Розата^[2]. Меркурио пъхна камата в палтото си, вдигна бастуна си и с отривист звън измъкна дълго острие от гробнакост, скрито в дръжката. Приближи се към Ножката и Червея и размаха меча.

— О, правилата на лийсийците, нали? Старата школа? Добре тогава.

Ножката и Червея се спогледаха със страх в очите. И без да гъкнат, се обърнаха и хукнаха по уличката толкова бързо, колкото ги държаха краката.

Мия беше се повдигнала на колене. Бузите й бяха омазани в сълзи и кръв. Носът я болеше, беше се подул и почервенял. Не виждаше добре. Не можеше да мисли.

— Нали ти казах, че тази брошка ще ти донесе само неприятности — изръмжа Меркурио и поклати глава. — Защо не слушаш, момиче.

Мия почувства огън в гърдите си. Парене в очите. Друго дете би се разревало за майка си. Би се оплакало колко несправедлив е светът. Ала целият гняв, цялото унижение, споменът за бащината смърт, за ареста на майка й, за жестокостта и опита за убийство, а отгоре на това сега грабежът и сбиването на улицата, в което бе изгубила — всичко се натрупа в нея като прахан в огън и изригна в ярък яростен плам.

— Не ме наричайте „момиче“ — извика Мия и обърса сълзите от очите си. Изправи се наполовина до стената и пак падна. — Аз съм дъщерята на джустикус. Първородно дете в семейство, което принадлежи към дванадесетте благородни фамилии. Аз съм Мия Корвере, мътните ви взели!

— О, знам коя си — каза старецът. — Въпросът е кой друг знае?

— Какво?

— Кой друг знае, че ти си издънката на Кралесъздателя, госпожичке?

— Никой — сопна се тя. — На никого не съм казвала. И не ме наричайте „госпожичке“.

Подсмъркване.

— Значи не била толкова глупава, колкото си мислех.

Старецът погледна към другия край на уличката. Към пазара. Накрая — към окървавеното момиченце в краката си. И с нещо близко до въздишка се наведе и му подаде ръка.

— Хайде, гардже. Дай да изправим човката ти.

Мия обърса с юмрук устните си и той се боядиса в кръв.

— Аз не ви познавам, сър. А още по-малко ви вярвам.

— А, това са първите разумни думи, дето чух да родиш. Но ако исках да те убия, щях да оставя това на теб. Защото сама тук ще си мъртва преди нивганощта.

Мия не се помръдна, подозрителността ясно се виждаше в очите й.

— Имам чай — въздъхна Меркурио. — И торта.

Момичето притисна коремчето си с две ръце.

— Каква торта?

— От онази без пари.

Мия нацупи устни. Облиза ги и усети вкуса на кръв.

— Любимата ми.

И пое ръката на стареца.

 

 

Нали казах, че няма да сложа това! — изрева Трик.

— Извинявай — отвърна Мишелов. — Да не би да те оставих с впечатлението, че те моля?

В подножието на най-обикновената планина Мия даваше всичко от себе си да запази здравия си разум. Хората от Църквата бяха се събрали до скалата, всеки мъкнеше припаси или дърпаше с въже капнала камила. Мишелов държеше превръзки за очите, които бе настоял да си ги сложат двамата с Трик. Но поради някаква необяснима причина дюимерът бе побеснял. И направо се наежи.

Макар тя вече да не усещаше остатъците от странния коктейл от гняв и страст, приятелят й още беше под неговото въздействие. Тя се обърна към Мишелов.

— Шахид, когато пристигнахме, ние не бяхме господари на умовете си…

— Раздора. Вълшебство, направено на Тихата планина преди векове.

— То продължава да му действа.

— Не. То прогонва тези, които пристигат в Църквата без… покана. Вие вече сте добре дошли тук. Стига да сложите превръзките.

— Ние спасихме живота й. — Трик посочи Наев. — И вие още ни нямате доверие?

Мишелов затъкна палци в колана си и показа сребърната си усмивка. Гласът му беше плътен като златнопиво „Дванадесет бурета“^[3].

— Още сте живи, нали?

— Трик, какво значение има? Сложи я.

— Няма да сложа никакви превръзки!

— Стигнахме толкова далече…

— И няма да продължите — додаде Мишелов. — Не и с открити очи.

Трик скръсти ръце и се намръщи заплашително.

— Не!

Мия въздъхна, прекара ръка през перчема си.

— Шахид Мишелов. Бих искала да се посъветвам с моя учен колега.

— Не се бавете. Ако Наев умре на прага, Говорител Адонай ще се разсърди. На вашите глави ще тежи, ако Девата я отведе.

Мия се почуди какво ли иска да каже Шахида — раните от кракените бяха фатални и Наев беше пътник. Тя обаче хвана Трик за ръка и го отведе в другия край на ронливото подножие. Когато вече не можеха да ги чуят, се нахвърли на момчето — прословутата й избухливост бавно взе да се разпалва.

— Зъбите на Гърлото, какво ти става?

— Няма да я сложа. По-скоро бих си отразял инструмента.

— Това няма да ти се размине, ако продължаваш така! С тази твоя куха глава!

— Да опитат само!

— Те така постъпват и точка по въпроса. Разбираш ли колко струваме тук? Ние сме чираци! Дъното на купа! Или ги слушаме, или те ни светяват маслото.

— Няма да си сложа превръзка.

— Тогава няма да влезеш в Църквата.

— Гърлото да я погълне Църквата!

Мия се заклати на пети, челото й се навъси.

— той се страхува… — прошепна Господин Благ от сянката й.

— Я, млъквай, малко проклето създание! — тросна се Трик.

— Трик, от какво се страхуваш?

Господин Благ подуши с не-нослето си, примигна с не-очите си.

— … от тъмното…

— Млъкни! — изрева Трик.

Мия примигна, по цялото й лице се четеше изумление.

— Не говориш сериозно…

— извинявам се, но не знаех, че съм бил понижен до ролята на шут…

Мия се опитваше да погледне в очите му, но момчето се мръщеше на праха в краката си.

— Трик, ти сериозно ли ми казваш, че си дошъл да се обучаваш в краката на най-страховитите убийци в републиката, а се боиш от тъмното?

Трик се канеше отново да изреве, но думите замряха на устните му. Скръцна със зъби, сви ръцете си в юмруци, направи гримаса и грозните му, груби татуировки се изкривиха.

— Не е от тъмното. — Тиха въздишка. — А задето… няма да мога да виждам. Аз…

Той се тръшна на земята, изрита няколко камъчета надолу по склона.

— О, зарежи…

Вина изпълни гърдите на Мия и удави гнева. Тя коленичи с въздишка до дюимера, хвана го успокоително за лакътя.

— Съжалявам, Трик. Какво се е случило?

— Лоши неща — Трик избърса очите си. — Лоши.

Тя взе ръката му и я стисна. Ясно разбираше колко много започва да харесва това необикновено момче. Като го виждаше такъв уязвим и разтреперан като дете…

— Аз мога да го отнема — предложи.

— Да отнемеш какво?

— Страха ти. Тоест, Господин Благ може. За малко. Той го изпива. Вдишва го. Това е нещото, което го държи тук. И от което расте.

Трик изгледа навъсено съществото сянка — в погледа му се четеше отвращение.

— Страха?

Мия кимна.

— Той от години пие моя. Не толкова, та да се самозабравя, а колкото да изляза с достойнство в битка с нож или да задигна нещо. Той ми дава сила.

— Но това е глупаво — изгледа я начумерено Трик. — Ако той поглъща страха ти, никога няма да се научиш сама да го преодоляваш. Това не е сила, това е патерица…

— Патерица, която съм готова да ти дам назаем, дон Трик. — Мия го измери кръвнишки. — Затова, вместо да ми четеш лекции, предпочитам да ми кажеш „Благодаря ти, Бледа щерко!“ и да си затътриш жалкия задник в Църквата, преди да са ни прерязали гърлата и да са ни хвърлили на кракените.

Момчето погледна сключените им ръце. Кимна полека.

— Благодаря ти, Бледа щерко.

Тя стана, помогна му да се изправи. Господин Благ не чака втора покана, ами се изниза от мястото, където сенките им се пресичаха. Тозчас тревогата загложди Мия отвътре, ледени червеи загризаха сърцето й. Но тя се постара да ги смачка под ботушите си, докато Трик я отвеждаше през неравния терен към Мишелов.

— Готови сте значи? — попита ги Шахидът.

— Готови сме — рече Трик.

Мия си усмихна, щом чу гласа му — с почти цяла октава по-дълбок. Той стисна пръстите й, затвори очи и остави Мишелов да му сложи превръзката. След като върза очите на Мия, Шахидът ги хвана за ръце и ги поведе по тътнещата земя. Тя чу дума — старинна и пулсираща от сила. А сетне чу камък — силния тътен и грохот на камък. Земята под тях потрепери, вдигна се гъст облак прах. Мия усети полъха на вятър, надуши масления дъх на алхимия.

Ръце поеха нейните, поведоха я напред през каменистото подножие към гладката скала. Температурата падна рязко, светлината отвъд клепачите й бавно изчезна. Намираха се на тъмно място — вероятно във вътрешността на планината. С Мишелов, който я водеше за ръка, стигнаха стълби, изкачваха се нагоре, нагоре във все по-широка спирала. Въртяха се и се обръщаха, главата й се замая леко, всяко чувство за посоката, от която бе дошла или посоката, към която вървяха, се заличи. Горе. Долу. Ляво. Дясно. Понятия без смисъл. Без спомен. Тя почувства почти непреодолимо желание да повика Господин Благ, да усети познатото докосване, без което вече не знаеше как да живее.

Най-накрая, както й се стори след часове, Мишелов пусна ръката й. За миг залитна. Представи си, че стои на върха на планината, край нея няма нищо освен пропастта, която я тегли към себе си. Протегна ръце, за да не падне. Дишаше тежко.

— Върни се — прошепна тя.

Усети как не-котката се втурна обратно, нахвърли се на пеперудите в корема й и една по една ги разкъса. Снеха превръзката й и тя примигна, видя широко открито пространство. Стените и подът — от черен гранит, гладък като речен камък. Мека алхимична светлина грееше отвъд стъклописите на красивите прозорци и създаваше усещането за слънчеви лъчи отвън, макар че в действителност се намираха на мили във вътрешността на планината. Трик стоеше до нея и оглеждаше залата. Просторни заострени сводове и каменни колони, наредени в кръг, обширни каменни фронтони, сякаш издялани в сърцето на самата планина.

— Трелена…

Момчето погледна към средата на залата и изгуби дар слово. Мия проследи погледа му и видя статуя на жена, скъпоценни камъни висяха като звезди по абаносовата й дреха. Малки железни халки бяха вградени в камъка на височината на човешки бой. В ръцете си тя държеше везни и дълъг, страховит меч. Лицето й беше красиво. Ужасяващо и студено. Мия усети как я полазва хлад по гърба. Очите на статуята я проследиха, когато се приближи.

— Добре дошли в Залата за поклонение — приветства ги Мишелов.

— Коя е тя?

— Майката — Мишелов се докосна по очите, после по гърдите. — Гърлото. Нашата Дева на Благословеното убийство. Всемогъщата Ния.

— Но… тя е красива — отрони Мия. — На картините, които съм виждала, е чудовище.

— Светлината е пълна с лъжи. Слънцата служат само да ни заслепяват.

Мия тръгна през голямата зала, плъзна ръка по спиралните мотиви в камъка. Стъпките й отекваха като камбани. Единственият звук беше мелодия, идваща сякаш от невидим хор във въздуха. Химнът бе красив, без думи, без начало и край. В мястото цареше нещо, което не беше усещала никъде другаде. Нямаше олтари, нито хор, нито златна украса, но за първи път в живота си Мия почувства, че се намира на… осветено място.

Господин Благ прошепна в ухото й.

— тук ми харесва…

— Елате — подкани ги Шахид Мишелов. — Стаите ви очакват.

От голямата зала той ги поведе през един от островърхите сводове. Множество стъпала се виеха нагоре в тъмното. Мия си спомни върбовата пръчка на стария Меркурио, проклетите стълби към библиотеката, по които бе я карал да тича нагоре и надолу толкова много пъти, че беше изгубила броя им. Усмихна се на спомена и докато благодареше на стареца за упражнението, започна да се изкачва с дълги, спокойни стъпки.

Те вървяха напред, зад тях Шахидът на Джобовете — безмълвен като чумата.

— Черна майко — задъхано рече Трик. — Трябвало е да кръстят мястото Червеното стълбище…

— Добре ли си? — прошепна тя. — Господин Благ помогна ли?

— Да. Беше… — Момчето разтърси глава. — Да погледнеш в себе си и да откриеш само стомана… Никога не съм чувствал подобно нещо. Проклета патерица. Сигурно е велико да бъдеш здрачин.

От стълбите излязоха в дълъг коридор. Сводовете се простираха напред в неосветен мрак, спирални мотиви на всяка стена. Шахид Мишелов спря пред дървена врата, отвори я. Мия надзърна в голямата стая, обзаведена с мебели от красиво черно дърво и широко легло, покрито с разкошна сива кожа с косми. При гледката тялото й закопня за него. Бяха минали две нивганощи, откакто не бе мигвала…

— Покоите ти, чирак Мия.

— Аз къде ще отседна? — попита Трик.

— Надолу по коридора. Другите чираци вече се настаниха. Вие пристигате последни.

— Колко сме? — попита Мия.

— Почти тридесет. Горя от нетърпение да разбера кои са от желязо и кои от стъкло.

Трик кимна на раздяла и последва Мишелов по коридора. Мия се прибра в стаята и хвърли багажа си до вратата. По навик претърси всяко ъгълче, чекмедже и ключалка. Накрая надникна под леглото, после се тръшна отгоре му. Помисли си да си развърже ботушите, но реши, че е крайно изтощена да си прави труда. И като се настани на възглавниците, потъна в дълбок сън.

На таблата на леглото бе кацнала котката сянка и я наблюдаваше.

 

 

— Някой идва…

Студеният шепот на Господин Благ в ухото й я изтръгна от съня. Тя отвори очи и седна в леглото. В същия момент на вратата се почука леко. Мия измъкна камата си, отмести с пръсти косата от очите си, опасани с полепнали песъчинки. За миг забрави къде се намира. Отново в старата си стая над магазина на Меркурио? Или в Ребрата, братчето й спи до нея, родителите им са в съседната стая…

Не.

Не поглеждай…

Тя изтри очи. Отговори несигурно.

— Влез!

Вратата се отвори тихо и една фигура с черни дрехи влезе, прекоси стаята и се спря до леглото. Мия вдигна предпазливо камата от гробнакост.

— Или сте сбъркали стаята, или момичето…

Неканената гостенка вдигна ръце. Свали качулката си и Мия видя рижаворуси къдрици и познати очи, които надничаха между воалите от черен плат.

— Наев?

Но това беше невъзможно. Вътрешностите на жената бяха разкъсани на парчета от куките на кракените. След два дни гниене на слънцето, кръвта й трябва да се е напълнила с отрова. Как изобщо, в името на Гърлото, беше жива, пък какво остава да ходи и да говори?

— Ти трябва да си мъртва…

— Трябва. Но не съм. — Слабата жена се поклони. — Благодарение на нея.

Мия поклати глава.

— Не ми дължиш благодарности.

— Повече от благодарности. Тя рискува живота си, за да спаси Наев. Наев никога няма да забрави.

Тя извади скрит нож от ръкава си и Мия отстъпи назад. Господин Благ се изду в сянката й. Ала обезобразената вдигна острието и го прокара по хълмчето на дланта си. Кръвта набъбна от раната и покапа по пода.

— Тя спаси живота на Наев — рече жената. — Затова Наев й е задължена с живота си. Пред Майката на Нощта Наев дава обет с кръвта си.

— Няма нужда да го правиш…

— Вече е сторено.

Наев се наведе и започна да развързва ботушите на Мия. Мия извика, пъхна ги под себе си. Жената посегна към връзките на ризата й, но момичето я удари през ръцете и отстъпи по леглото с вдигнати ръце.

— Виж…

— Тя трябва да се съблече.

— Наистина си сгрешила момичето. И повечето хора първо предлагат нещо за пиене.

Наев скръсти ръце на хълбоците си.

— Тя трябва да е изкъпе, преди да се срещне с Духовенството. Ако Наев има позволението й да говори открито, тя смърди на коне и изпражнения, косата й е по-мазна от лийсийски момици и цялата е в засъхнала кръв. Ако желае да присъства на кръщенето си в паството на Благословената дева във вид на дюимерски дивак, Наев й предлага да си спести няколко месеца страдания и да скочи от Небесния олтар още сега.

— Почакай… — Мия примигна. — Къпане ли каза?

— Да.

— С вода? — Мия се изправи на колене с ръце на гърдите си. — И сапун?

Жената кимна.

— Пет вида.

— Зъбите на Гърлото — Мия я удари по ръката. — В крайна сметка си избрала правилното момиче.

 

 

Черни фигури бяха се събрали пред каменната богиня, окъпана в безцветна светлина.

Дванадесет часа бяха минали от пристигането на Мия в Тихата планина. Четири, откакто бе се събудила. Двадесет и седем минути, откакто бе се измъкнала неохотно от ваната, оставяйки след себе си мръсна и кървава пяна, която щеше сама да стане и да тръгне, ако й бяха оставили още два-три дни да се оформи.

Дрехата беше мека, косата й — вързана на мокра плитка. Мирис на сапун се разнесе край нея, когато се обърна да огледа чираците — двадесет и осем на брой, облечени в убито сиво. Грубо айтриянско момче с пестници като ковашки чукове. Жилава девойка с червена коса, подстригана на черта, и вълче лукавство в очите. Едър дюимер с богато украсени татуировки на лицето и рамене, на които можеш да подпреш света. Двама руси луничави ваанийци — брат и сестра, ако се съдеше по вида им. Кльощаво момче със студени сини очи, застанало до Трик в края на редицата, тъй неподвижно, че тя почти го пропусна. Всички приблизително на нейната възраст. Всичките сурови, гладни, безмълвни.

Наев стоеше близо до Мия, обгърната в сенките. Други мълчаливи фигури с черни мантии се възправяха по тъмния край, мъже и жени, сплели пръсти като разкаяли се грешници в катедрала.

— Ръце — бе прошепнала Наев. — Тя ще открие два вида хора в Червената църква. Тези, които приемат призванието, правят жертвоприношения… това, което обикновените хора наричат убийци, нали? Ние ги наричаме остриета.

Мия кимна.

— Меркурио ми каза.

— Вторите се именуват ръце — продължи Наев. — За всяко острие има по двадесет ръце. Те се грижат за чистотата в Къщата й. Пътуват до местата за снабдяване — като Наев. Само четиримата най-добри чираци във всяко паство могат да станат завършени остриета. Тези, които оцелеят в края на годината, но се провалят на изпита, ще станат ръце. Останалите идват тук, за да служат на богинята според силите си. Не всеки е роден за убиец в нейно име.

Така. Само четиримата най-добри от нас успяват.

Мия кимна, оглеждайки фигурите с черни одежди. Присви очи и на няколко бузи забеляза алхимичния белег на робството. След като чираците се събраха под взора на статуята, ръцете произнесоха откъс от свещена книга, Наев изговаряше думите с тях, гласовете се издигаха в единство и декламираха по памет.

Тази, която е всичко и нищо,

първа и последна, вечна,

съвършено черна, Гладен мрак,

Дево, Майко и Глава на рода,

сега и в мига на нашата смърт,

моли се за нас.

Някъде в мрачината иззвъня камбана, тихо. Господин Благ се сви в краката й, пиеше жадно. Мия чу стъпки, видя от сенките да приближава силует. Ръцете дружно издигнаха глас:

— Мишелов, Шахид на Джобовете, моли се за нас!

Позната фигура се възкачи на подиума в основата на статуята. Красиво лице и остарели очи — мъжът, когото Мия и Трик бяха срещнали пред планината. Носеше сива дреха, единственото украшение бе мечът му от черна стомана. Той зае мястото си, обърна се към чираците и започна да говори с усмивка, с която лесно щеше да задигне не само сребърните прибори, но и свещниците:

— Двадесет и шест.

Мия чу още стъпки и ръцете пак извиха глас:

— Паякоубийце, Шахид на Истините, моли се за нас!

От мрака излезе жена дюимерка, висока и внушителна, с изправен гръб като колоните наоколо. Дълга коса, сплетена в спретнати, възлести плитки, които се спускаха по гърба й като въжета. Кожата й беше тъмна като на всички дюимери, но нямаше татуировки. Приличаше на движеща се статуя, изваяна от махагон. По сключените й ръце имаше петна, вероятно от мастило. Устните й бяха боядисани в черно. До трите извити ками на колана й висеше сбирка от стъкленици.

Тя зае мястото си на подиума и започна с ясен горд глас:

— Двадесет и девет.

Мия хапеше устни, наблюдаваше мълчаливо. И макар че Меркурио бе я обучил добре в тънкото изкуство на търпението, любопитството й най-сетне взе връх.^[4]

— Какво правят? — прошепна тя на Наев. — Какво означават числата?

— Сборът за Богинята. Броят на жертвоприношенията, които са направили в нейно име.

— Солис, Шахид на Песните, моли се за нас!

Мия видя от сенките да излиза мъж, облечен също в сиво. Беше едър, с ръце колкото бедрата й. Косата му бе едва набола, толкова руса, почти бяла, скалпът му — прорязан от белези. Брадата му беше оформена на четири шипа. Носеше колан за саби, но ножницата му бе празна. Щом зае мястото си, Мия погледна очите му и разбра, че е сляп.

— Тридесет и шест — рече той.

Тридесет и шест убийства? От ръцете на слепец?

— Аалеа, Шахид на Маските, моли се за нас!

Още една жена изпълзя от мрака и докато вървеше, се извиваше като змия. Беше пищна, с алабастрова кожа. Устата на Мия увисна — новодошлата беше най-красивата жена, която бе зървала. Гъстата й коса се спускаше до кръста, черна, чак синя. Черните й очи бяха изписани с чернило за очи, устните й — боядисани в кървавочервено. Не беше въоръжена. Поне така изглеждаше.

— Тридесет и девет — произнесе тя с глас като ухаен дим.

— Почитаема майко Друсила, моли се за нас.

От тъмнината излезе жена, безшумна като внезапна смърт. Беше на възраст, с чуплива сива коса, вързана на плитки. На сребърна верижка на врата й висеше ключ от обсидиан. Имаше вид на мила и добра старица и очите й грейнаха, когато огледа групата. Мия би очаквала да я види в люлеещ се стол до жизнерадостно огнище, с внуци на коленете й и чаша чай до лакътя й. Това не можеше да бъде върховният духовник на най-смъртоносната банда…

— Осемдесет и три — изрече жената и зае мястото си на подиума.

Гърлото да ме погълне, осемдесет и три…

Почитаната майка изгледа насъбралите се с лека усмивка на устните.

— Добре дошли в Червената църква, чада. Дълги години и много мили сте извървели, за да дойдете тук. Очакват ви още. Но в края на пътуването ще се превърнете в остриета, размахвани за славата на Богинята в най-свещеното от всички тайнства.

— Тези, които оцелеят, разбира се.

Старата жена посочи четирите фигури около себе си.

— Вслушвайте се в думите на вашите Шахиди. Помнете, че всичко, което сте били преди, е мъртво. И щом веднъж сте се отдали на Гърлото, вие сте нейни и само нейни. — Една фигура в роба със сребърна купа застана до Почитаната майка и тя повика Мия. — Дай десятъка си — останките от убиец, убит на свой ред, в дар за нашата Дева на Благословеното убийство в часа на кръщението ти.

Мия излезе напред с кесията в ръка. Стомахът й се премяташе, но ръцете й бяха непоколебими като камък. Застана пред възрастната жена, която леко се усмихваше, погледна надълбоко в светлосините очи. Усети, че я претеглят. Почуди се дали я намират за достойна.

— Десятъкът ми — успя да каже. — За Гърлото.

— Приемам го в нейно име с нейната благодарност на устните ми.

Мия си отдъхна, щом чу отговора, и едва не се свлече на колене, когато Почитаната Майка я прегърна и целуна по двете страни с леденостудени устни. Тя стисна здраво Мия, а момичето дишаше дълбоко и примигваше, за да спре горещите си сълзи. Старицата се обърна към сребърната купа, потопи в нея тънката си като вейка ръка и я извади. От пръстите й покапа червено.

Кръв.

— Кажи името си.

— Мия Корвере.

— Даваш ли обет да служиш на Майката на Нощта? Ще изучиш ли смъртта във всичките й цветове, ще я стовариш ли върху тези, които я заслужават, и тези, които не я заслужават, в нейно име? Ще станеш ли чирак на Ния, земно оръдие на Мрака, който живее между звездите?

Мия се бореше да си поеме глътка въздух.

Дълбокото вдишване преди скока.

— Да.

Почитаната майка допря дланта си до бузата на Мия и размаза кръвта надолу по кожата й. Беше още топла и мирисът на сол и мед изпълни дробовете на момичето. Старицата беляза първо едната буза, после и другата, а накрая прекара дълга ивица по устните и брадичката й. Момичето почувства с костите си тежестта на мига. Майката кимна и Мия отстъпи назад, обгърна тялото си с ръце, облиза кръвта от устните си, почти се разрида, разсмя се. Всичко това едновременно. Всичко. Разбра, че е тук.

Тук съм.

Ритуалът се повтори и всички чираци поднесоха един по един десятъка си. Някои носеха зъби, други очи. Високото момче с ръцете като ковашки чукове бе донесло гниещо сърце, увито в черно кадифе. Мия осъзна, че сред тях няма нито един, който да не е убиец. И от всички помещения в републиката едва ли имаше по-опасно от това, в което се намираше точно в този момент.^[5]

— Уроците ви започват утре — обяви Почитаната майка. — Вечерята ще бъде сервирана в Небесния олтар след половин час. — Тя посочи редицата хора с дълги дрехи. — Ръцете ще бъдат на ваше разположение, ако имате нужда от помощ, и аз ви предлагам да се възползвате, докато свикнете. В началото е трудно да се ориентирате в планината, а изгубите ли се по коридорите, може да има… злополучни последствия. — Сините очи блестяха в мрака. — Вървете бавно. Учете се добре. Дано Девата не бърза да ви намери. А когато и това стане, дано ви посрещне с целувка.

Старата жена се поклони и се скри в мрака. Един по един си тръгнаха и останалите членове на Духовенството. Трик отиде при Мия, усмихна й се с червени от кръвта бузи. Беше се изкъпал и изтъркал и дори солните му къдрици не изглеждаха толкова щръкнали.

— Избръснал си се — усмихна се тя.

— Недей да свикваш. Случва се два пъти в годината. — Той хвърли кос поглед на Наев и очите му бавно се разшириха, щом я позна. — Как, в името на Девата…

— Пак се срещнахме — мършавата жена се поклони. — Наев му благодари за помощта в пустинята. Дългът няма да бъде забравен.

— Как, в името на Пропастта, още вървиш и дишаш?

— Тайни в тайните крие това място — рече Мия.

— Корвере? — обади се тих глас зад нея.

Мия се обърна. Беше момичето, което бе забелязала — красивото, с червената коса на нащърбена черта и със зелените очи на ловец. Наклонила глава настрани, то разглеждаше настойчиво Мия. Високото айтриянско момче с ръцете като ковашки чукове се издигаше до нея като гневна сянка.

— По време на церемонията чух да казваш, че името ти е Корвере?

— Да.

— Да не би случайно да си близка на Дарий Корвере — бившия джустикус?

Мия претегли момичето наум. В отлична форма. Бърза. Здрава като дърво. Но която и да беше, Мия се съмняваше, че Скайва и приближените му имат съюзници между тези стени. След Клането по пъленмрак Ремус и неговите луминати бяха дали клетва да унищожат Червената църква, тъй че надали бяха пратили свой човек тук. При все това Меркурио беше увещавал Мия да се раздели с името си, преди да прекрачи прага й. Едно от малкото неща, за които бяха спорили. Глупаво вероятно. Ала смъртта на баща й бе единствената причина, поради която пое по този път. Скайва и лакеите му бяха изтрили името Корвере от историята — тя нямаше да го захвърли в праха, все едно какво щеше да й струва.

— Аз съм дъщерята на Дарий Корвере — отвърна най-сетне тя. — А ти коя си?

— Джесъмин, дъщерята на Марциний Грацианус.

— Извинявай. Трябва ли да го познавам?

— Първи центурион на Легиона на луминатите — намръщи се момичето. — Екзекутиран по заповед на Айтриянския сенат след бунта на Кралесъздателите.

Бръчката на Мия се изглади. ’Паст, това беше дъщерята на един от бащините й центуриони. Момиче като нея — останала сираче заради Скайва и Ремус и останалите негодници. Човек, който като нея познаваше отлично вкуса на несправедливостта.

Мия й подаде ръка.

— Радвам се, че се срещаме, сестро…

Джесъмин отблъсна ръката й с блеснали очи.

— Никакви сестри не сме, кучко!

До нея Трик настръхна, Господин Благ се наежи в краката й. Наев се приближи с една крачка, с длан в ръкава. Мия разтри ударената си ръка и каза бавно и предпазливо:

— Тъгувам за загубата ти. Наистина. Баща ми…

— Баща ти беше мерзък предател! — озъби се Джесъмин. — Хората му загинаха, защото удържаха клетвата си пред своя глупав джустикус. Разпънаха ги по бреговете на Хора. Черепите им застилат пътя към Сената. Заради могъщия Дарий Корвере.

— Баща ми беше верен на генерал Антоний. Той също имаше обет, който трябваше да спазва.

— Баща ти беше долна марионетка — изрева Джесъмин. — Всички знаят защо последва Антоний и това няма нищо общо с честта. Баща ми и брат ми бяха разпънати на кръст заради него. Майка ми умря от мъка в лудницата на Божигроб. Без да бъдат отмъстени. — Момичето се приближи с присвити очи. — Но не за дълго. Най-добре си сложи очи на гърба, Корвере, чу ли? И се откажи от дълбокия сън.

Мия изгледа момичето продължително, без да трепне. В краката й Господин Благ се издуваше. Наев се приближи към червенокосото момиче и с тих шепот изфъфли в ухото й:

— Тя ще се отдръпне. Или ще бъде премазана.

Джесъмин изгледа кръвнишки жената, стисна зъби, измери я от глава до пети. След битката с погледи, която се проточи дълго, момичето се завъртя на пети и си тръгна ядно, следвано от голямото момче. Мия усети, че е стиснала ръце в юмруци и ноктите прорязват дланите й.

— Ти наистина знаеш как да си намираш приятели, Бледа щерко.

Мия се обърна към Трик, който се усмихваше, въпреки че ръката му беше в ръкава. Тя се отпусна леко и също си позволи да се усмихне. Макар и да не умееше да си намира приятели, сред тези стени имаше поне един.

— Хайде — подкани я момчето. — Отиваме ли на вечеря?

Мия проследи отдалечаващата се Джесъмин. Огледа и другите чираци. Осъзна още по-дълбоко къде се намира. Училище за убийци. Заобиколена от начинаещи и майстори в изкуството на убийството. Беше дошла тук. Това беше то.

Време беше да се залавя за работа.

— Вечеря ми звучи чудесно — кимна тя. — Няма по-добро място, откъдето да започна разузнаването.

— Разузнаване? За какво?

— Чувал ли си поговорката, че най-бързият път към сърцето на един мъж е през стомаха му?

— Винаги съм се чудел — намръщи се Трик. — През ребрата ми се вижда по-бързо.

— Вярно. Но все пак можеш да научиш много за животните. Като ги наблюдаваш как се хранят.

— … Понякога малко ме тревожиш, Бледа щерко.

Тя се усмихна иронично:

— Само малко?

— Ами през повечето време откровено ме плашиш.

— Хайде — шляпна го тя по ръката. — Аз черпя.