Джей Кристоф
Нивганощ (36)

34.
Гонитба

Тя се прокрадна в Залата на Истините, откри, че е празна, а слабата светлина блестеше по стените от зелено стъкло. Но като порови в писалището на Паякоубийцата, ги намери — трите торбички с орисно стъкло. Повечето от черните бяха свършили, но кесиите с бели и червени орисни стъкла бяха почти пълни. Две торби с Несвяст и алхимичния огън на Паякоубийцата.

Ще стигнат.

След това се запъти към Залата на Песните, спря колкото да убие безшумно още двама луминати, които стояха на пост в Залата за поклонение. Притича бързо покрай небелязаните гробове, като се стараеше да не си представя Трик в някой от тях. Превърна мъката в гърдите си в ярост, усети как тя става по-корава и по-студена. На средата на стълбището намери труповете на ръце, пребити до смърт с тояги. Близо до горния край откри още дузина тела, сред тях и тялото на Марселус, отворил широко невиждащите си очи.

Нямаше време за молитва.

Нямаше време да мисли сега.

Хукна към Залата на Солис, облече тежко кожено яке върху пропитата с кръв риза. Претършува рафтовете и натъпка ботушите си с ками, на кръста си върза отличен остър гладиус, на гърдите си преметна патрондаш от ножове за хвърляне, а на гърба — колчан със стрели и лък.

— Зъбите на Гърлото…

Обърна се с вдигнат и зареден лък, а сенките около нея кипнаха гневно. Там, на самия край на стълбите видя шепа облечени в черно фигури, не повече от шест. Сред тях зърна червена коса. Красиво лице. Очи на ловец.

— Джесъмин?

— Корвере — изсъска момичето. — ’Паст, какво правиш тук?

Забулена фигура с усмивка в очите си проправи път през групичката.

— Наев се радва да я види.

— Богиньо, ти си жива и здрава!

Мия изтича през стаята и прегърна жената. Ала Наев трепна в обятията й и с охкане я избута. Мия огледа дружинката им и видя, че повечето са ранени; Джесъмин кървеше лошо от дълбоко срязване над окото, а ръката й бе превързана през рамото, неколцина от другите се държаха за счупени ръце или ребра. Наев дишаше тежко, хвана се отстрани за тялото.

— Какво стана? Добре ли си?

— Мерзавците ни нападнаха като потоп. — Джесъмин изтри с гримаса кръвта от очите си. — Без предупреждение. Убиха всички ръце и чираци, които успяха да намерят. Как, в името на Пропастта, са се вмъкнали тук? Къде е проклетото Духовенство?

— Сигурно вече в окови. Ашлин и Осрик са ни предали. Сипали са отрова в храната за посвещението. Убили са Тр…

Мия преглътна думите. Поклати глава.

— Ашлин? — отрони Джесъмин. — Осрик? Но те са проклети ученици!

— Отмъщават за баща си. — Мия поклати глава. — Все едно. Ремус е тук с две кохорти. Заловили са лорд Касий и Духовенството. Искат да ги отведат обратно в Гроба, за да ги измъчват и екзекутират.

— Значи са глупаци, щом предизвикват учениците на Ния в нейния дом. — Наев се обърна към другите ръце и посочи оръжията. — Въоръжете се. Ножове и лъкове.

— Искаш да се бия до нея? — Джесъмин изгледа кръвнишки Мия. — След като уби Диамо? Няма да стане.

— Трябва да се държим заедно.

— Аз няма да се доближа до тая кучка — каза Джесъмин.

— Нямаме време за личните си разпри, Джес. Тук става дума за джустикус Ремус Марило. Той помогна да се сложи край на бунта на Кралесъздателите. Вероятно е тъпкал черепа на баща ти всеки ден в продължение на шест години на влизане в сградата на Сената. А всички номера, дето ти ми скрои? Цялата омраза? Това е злодеят, който заслужава тази омраза.

Момичето се вторачи в очите на Мия, а споменът за Диамо все още в нейните. Секундите, с които не разполагаха, изтичаха в пясъчния часовник. Омразата към Мия се бореше с омразата към онези, погрижили се да унищожат семейството й.

Но накрая остана само един избор.

— ’Паст, и какво ще правим сега?

— Адонай замина. — Мия видя как Наев застина при думите й и стисна успокояващо ръката на приятелката си. — Отведе Мариел. В безопасност са. Но без кървавата пътека отстъплението на Ремус е отрязано. Остава му само един начин да се върне в Божигроб.

— Шепотната пустош — довърши Наев.

Мия кимна.

— Те вече са разбрали, че няма да стане през кървавата пътека. Но Ашлин е с тях. Ще ги заведе в оборите. Досега сигурно са стигнали там и впрягат камилите в кервана за пътуването до Последна надежда.

— Значи ще ги ударим в оборите — обобщи Джесъмин. — Ще ги отрежем.

— Там е тясно — съгласи се Наев. — Броят им няма да е от значение.

— Вие сте ранени. Всички. Там ще настане касапница, а аз не искам…

— Напомни ми откога ми пука какво искаш ти, Корвере? Може да си вярваш, че си дар от Майката за света, но не си и наполовина майсторът с острието, за какъвто се мислиш. Ако искаш да убиеш онези кучи синове, ще ти трябва нашата помощ.

Мия погледна Наев, посрещнаха я студени, твърди очи.

— Тя казва истината.

— Добре — въздъхна Мия. — Имате право.

Ръцете се въоръжиха до зъби и покриха робите си с тежки кожени якета за тренировки, натовариха се с лъкове, мечове и ножове. Мия разпредели орисните стъкла между всички, като запази една тлъста шепа от червените и белите за себе си. Изобщо не знаеше как ще се справят с това. А още по-малко дали някой от тях ще да оживее, за да посрещне утрото.

Нямаха време.

Нямаха шанс.

Не се страхуваха.

Огледа един по един последователите около себе си. Кимна веднъж.

— Да вървим.

 

 

Явно джустикус Ремус не беше от хората, които да излъжеш два пъти.

При нападението над Планината той бе оставил гърба си открит, като не очакваше атака. Прекалената му увереност беше отмъстена с клането на ариергарда край кървавия басейн на Адонай, да не говорим за загубата на самия Говорител. След като пътят му беше отрязан, джустикусът бе се отправил към оборите, както Мия предвиди. Но трябваше да му се признае, че се е поучил от старите си грешки.

За съжаление, джустикусът не беше предвидил Господин Благ.

Не-котката се прокрадна надолу по стълбите пред Мия и останалите, шмугна се в Залата за поклонение и тозчас надуши във въздуха лекото трептене на страха. Само сянка в мрака, той забеляза скритите фигури, които чакаха в засада в нишите или се спотайваха в преддверията. А устните им шептяха молитви към Всевиждащия.

Изтича обратно нагоре по стълбите, сля се с рамото на Мия и прошепна в ухото й:

— Долу има легионери — повтори тя. — Към четиридесет човека. Чакат в Залата за поклонение.

— Четиридесет — прошепна Наев и огледа жалката им шесторка.

Мия извади от кесията на колана си шепа бели орисни стъкла и се усмихна:

— Струва ми се, че ще мога да изравня броя. Щом чуете данданията, идвайте.

Момичето се загърна с наметалото от сенки и чу как Джесъмин и другите ръце ахнаха, щом изчезна от поглед. Под плаща светът се сви като черна дупка и тя пое пипнешком надолу по стълбите. Но скоро долови свода, обширния простор на залата. Успя да види смътния силует на статуята на Ния над нея, която изпъкваше на замъглената светлина от стъклописите.

Промъкна се бавно, почти сляпа, скри се зад една от колоните, които ограждаха залата. Приклекна ниско и отметна плаща, колкото да огледа добре обстановката. И като стъпи в сянката в краката си, се появи на четиридесет стъпки над земята, сгушена в дълбоките сенки в качулката на Ния.

Един от луминатите съзря движението и извика предупредително. Но Мия вече ги замерваше с орисни стъкла от позицията си, из стаята избухваха слаби гърмежи и гъсти облаци Несвяст. Поне дузина луминати се натръшкаха, след като погълнаха отровата, другите избягаха от скривалищата и пролуките да се скрият на други места.

Щом луминатите изскочиха от убежищата си, Наев, Джесъмин и другите ръце нападнаха залата — черни, пъргави и смъртоносно безшумни. Войниците дори не разбраха, че имат насреща си повече от един нападател, докато още петима от тях загинаха. Последователите се нахвърлиха върху нашествениците със смайваща ярост, острието на Джесъмин летеше мълниеносно, а Наев се биеше като дявол въпреки счупените си ребра. Може би това бе яростта срещу похищението на дома им. Може би беше заради присъствието на Богинята с меча и везните над тях, чиито студени каменни очи следяха клането. Ала не след дълго засадата на луминатите бе се превърнала в касапница и мракът потече в червено от кръвта на преданите слуги на Аа.

От мястото си Мия се прицелваше с лъка в бягащите и поваляше всеки, който помислеше да нападне в гръб последователите. След като изстреля десет стрели, тя извади камите и излезе от сянката на статуята. Заби ножа в гърба на някакъв окаян глупец, а друг повали с шепа от ножове за хвърляне. С Наев се биеха гръб до гръб, размахваха стена от кървава стомана, песента на мечовете им изпълваше опустялото пространство вместо хора на Майката, а виковете на посечените продължиха да отекват в мрака, след като падна и последният мъж.

Наев залитна, притисна ребрата си, от ъгъла на устата й шурна кръв. Джесъмин беше в кръв и дишаше тежко. Двама от ръцете — момче на име Пиетро, не по-голям от Мия, и един по-възрастен мъж, Нериус — бяха паднали под ударите на луминатите.

— мия…

Момичето застана над тялото на Пиетро със сведена глава. Загледана в невиждащите му очи.

— мия, другите са в оборите…

Момичето стоеше в притихналия мрак. Опитваше се да не си спомня.

Опитваше се и не успяваше.

— Той е само момче, Господин Благ.

Поклати глава.

— Само момче.

— сега не е време да скърбиш, мия. за това момче или за някое друго…

Тя го погледна с промъкнала се в очите й скръб.

— вместо това си отмъсти…

Момичето кимна бавно.

Избърса кръвта от ножовете си.

И побягна напред.

 

 

Оборите представляваха развълнувано море от хора, животни и прахоляк. Воня на пот, кръв и говна, крясъците на центурионите и Първите копия, гърлените звуци на обърканите камили, а над всички тях — джустикус Ремус. Гърмеше.

Мия и друг път бе крила човек под наметалото си, но Трик беше великан, а Наев и Джесъмин бяха на половината му. И тъй, след като трите оставиха назад ранените ръце, те се промъкнаха крадешком по стълбището и влязоха в пещерата, където се помещаваха оборите на Червената църква. Джесъмин погледна към стълпотворението и възкликна.

— ’Паст и кръв, закъснели сме.

Луминатите вече бяха успели да отворят стените на Планината и от Шепотната пустош навътре проникваше ослепителна светлина и пръсти от пясък. Войниците бяха впрегнали два фургона за камилите и ги извеждаха към хълмовете, докато другите луминати оседлаваха отделни животни и ги теглеха за поводите. Повечето никога през живота си не бяха виждали камили и процесът отнемаше повече време. Това беше причината за виковете на гореспоменатия джустикус. Но тъй или иначе, няколко мига деляха луминатите от бягството.

Мия видя, че в челния фургон товарят шест вързани фигури с чували на главите. И макар че главите им бяха покрити, тя тозчас ги разпозна. Духовенството и едно източено момче, което сигурно беше Тих, а накрая — един от най-едрите луминати, които бе виждала, понесе фигура, овързана като пашкул във въжета и с белезници.

— Лорд Касий — изрече тя шепнешком.

— ’Паст и кръв — изсъска Джесъмин. — Убили са другите камили.

Мия надникна в кошарите — Джесъмин имаше право; всяко животно, което не беше впрегнато в кервана или оседлано, бе заклано на място. Тя поклати глава, изруга тихо и се загледа в скалистото подножие на планината.

— Наев, когато за първи път пристигнахме тук, в Планината имаше някаква магия. Объркване и нещо като…

— Раздора.

— Да, точно това. Това няма ли…

— Не — въздъхна жената. — Той въздейства само на хората, които искат да влязат тук неканени. Тези искат да си тръгнат. Раздорът няма да им повлияе.

— Плява — изстена Мия. — Заклали са всички камили, които няма да използват. ’Паст, как ще ги преследваме?

— Качи ни тайно на някой от фургоните с твоята сенчеста магия — подсети я Джесъмин.

— Те вече излязоха. Силата ми действа дълбоко в Планината, защото слънчевите лъчи никога не са прониквали в тези коридори. Но навън… Не съм достатъчно силна, та да скрия всички ни. А ако ни видят, ще сме мъртви като излишните камили. Освен това фургоните са препълнени до пръсване. И бездруго няма да има къде да се скрием.

Мия казваше истината — всички фургони бяха натъпкани с войници. При все че броят им бе пооредял в библиотеката и в Залата за поклонение, тук все още имаше над сто луминати и само шест фургона. Между другарите си и провизиите за неколкоседмичното пътуване до Последна надежда хората на Ремус бяха пресовани един до друг като осолени свински резени в каца.

— Да ги вземат мътните — изруга Джесъмин.

— Да — съгласи се Мия. — Добре би било.

Луминатите извеждаха в подножието навън последните няколко камили и се качваха тромаво на гърбовете им. Ремус вече бе се качил на първия фургон и през надигащия се облак пясък Мия видя Ашлин, гневна и със зачервени очи, да стои най-отгоре и да гледа към входа на Планината. Шестимата осакатени от Мия войници в Залата на Адонай бяха положени до пленниците от Червената църква в първия фургон, но те сигурно вече бяха разказали на момичето какво се е случило с брат й. Ашлин знаеше, че Осрик е мъртъв.

Освен това знаеше, че вината е на Мия.

Момичето изръмжа нещо на Ремус, но в отговор той само изрева. Независимо от помощта му в унищожаването на Църквата, изглежда, джустикусът не беше в настроение да приема заповеди от една седемнадесетгодишна еретичка.

Радвам се, че съм трънчето в задника ти, пачавро…

Изведоха и последните камили навън. Спуснаха чергилата, провериха поводите. Всичко беше готово. Наев произнесе молитва и се приготви за нападение, но Мия я хвана за ръката.

— Не може да излезеш навън.

— Не бива да ги оставяме да избягат — изсъска жената.

— Петдесет срещу един, Наев. Те ще ни изколят, преди да сме направили десет крачки.

— Не може да стоим тук! — ревна Джесъмин.

Мия захапа устната си. Впери поглед в стометровия пробег до последния фургон.

— Аз ще успея. Няма да ме видят. Ще мога да се кача.

— И какво ще направиш? Ще избиеш сама сто луминати?

Сянката на Мия се раздвижи. Във въздуха потрепна хлад.

— тя никога не е сама…

Мия погледна към не-котката, която помахваше с опашка. И там в сенките, докато клечеше в праха и мрака, пъзелът се нареди в ума й. Последното парченце, последната мисъл, последният отговор дойде на мястото си.

Щрак.

— Сетих се как да ги спра — пророни тя. — С мен ли си?

Господин Благ наклони озадачено глава.

— винаги…

Преди Наев или Джесъмин да успеят да кажат нещо, Мия бе изхвърчала. Дръпна сенките, наметна ги на раменете си и през оборите хукна навън. Керванът вече бе потеглил, прах и мръсотия напълниха очите и устата й, а тя тичаше с всички сили по виещата се следа — едно подвижно петно във вдигналия се прахоляк. Препъна се в мрака, мина през неясните образи на ездачите до последния фургон, препълнен с охкащи, окървавени войници. Пъхна се отдолу, плъзна се по колене и се преметна върху предната ос, където зачака.

Фургонът скърцаше и подскачаше по ронливия склон, а кочияшите здраво зашибаха камилите. Явно Ремус искаше да се отдалечи колкото може по-надалеч от Планината с плячката си; джустикусът може и да беше смелчага, когато убиваше котенца и хвърляше дечица в каналите, но когато плановете му се объркваха, желанието му за битка секваше. А може би Скайва желаеше лорд Касий по-силно, отколкото Мия можеше да си представи.

С побелели кокалчета, тя беше се впила като пиявица в търбуха на фургона. Захвърлила наметалото от сенки, подскачаше и се друсаше, блъскаше се и се удряше, а гърбът и дупето й през цялото време крещяха от болка. Прахът бе полепнал по езика, по очите й и по засъхналата кръв върху косата й. Дузина пъти едва не падна, но затваряше очи и се молеше за сила. Пътуването сякаш нямаше край.

След пет-шест часа хълмовете започнаха да стават по-гладки и пътуването — по-поносимо. Пясъкът стана по-мек, а кочияшите хванаха камшиците. Камилите побягнаха в галоп с фургоните зад тях.

Да видим сега…

Макар че на небето грееше единствено Саан, светлината тук бе ослепителна в сравнение с недрата на Планината. Мия владееше сенките немощно. Но тя взе тъмнината под фургона, загърна се пак през раменете с нея и я стисна здраво. Извика силно към Мрака с надеждата не само да отговори.

— струва ми се, че ме помоли да ти напомня никога вече да не призоваваш мрака в тази пустиня…

— Струва ми се, че жената има право да променя решенията си.

Господин Благ измърка, а гласът му се накъдри развеселено.

— май имаш право…

Още половин час мина, преди да чуе уплашен вик от първия вагон. По дъските над главата й се раздвижиха стъпки, луминатите започнаха да си подвикват през прахоляка.

— Клавдий, видя ли го?

— Какво е това?

— Виждам още едно! Две са!

— Не, три!

Под вибриращото скърцане на дървото, тракането на колелата и виковете отгоре, на Мия й се стори, че чува далечен тътнеж. Вик от предния фургон на кервана:

— Пясъчни кракени!

Мършавото, подгизнало от кръв момиче се вкопчи здраво в пръта и се усмихна. Не си направи труда да погледне — даже и да не беше полусляпа под наметалото, пак нямаше да ги види между прахоляка от колелата и многочислените ездачи зад фургона. Но като се заслуша внимателно, ги чу, точно както беше ги чула първия път, когато повика Мрака. Шепотът на масивни туловища, които се гмуркаха в дълбините на пустинята. Слабите отгласи на далечен гръмовен рев.

Големи са.

И идваха право към тях.

Мия изпълзя опипом под търбуха на фургона до разклонените дървени щанги, чрез които бе закачен за първия. В отчаянието си да надбягат страшилищата, ездачите шибаха здраво камилите. Мия знаеше, че поне Ашлин знае за чудовищата на Шепотната пустош и как да ги държи на разстояние, и да, ето че се чу — ужасният ритъм на желязнапесен. Луминатите взеха да бият по проклетите камбани с цялата си мощ и Мия сгърчи лице при врявата току над главата й. Дали шумът изобщо имаше ефект върху по-големите кракени не беше ясно, но противният музикант не беше склонен да рискува. Какофонията бе пронизителна и Мия вече губеше търпение. И сякаш за да отрази настроението й, тя чу нов ужасен грохот отдолу.

Близо.

— ужасно ги ядосваш…

Мия се изплю — в устата й имаше толкова пясък, че едва говореше:

— Ще им се реванширам.

— и как ще стане това, кажи ми, моля те?…

Бяла усмивка лъсна посред мръсното лице със засъхнала кръв.

— Ще им уредим вечеря.

Раздрусана и разкандилкана от фургона, който подскачаше по пясъците, тя изпълзя от оста върху теглича. През тъмнината над очите си успя да види неясните форми в надигналия се пясък и прахоляк. Вероятно петнадесет луминати яздеха камили край кервана. Във всеки фургон сигурно имаше по двадесет войници, които бяха се изправили и гледаха назад. Грохотът под земята приближаваше. Май откъм изток? Неколцина отзад със сигурност.

— Още един! — чу се вик.

— На запад! На запад!

— Светлината на Аа, виж само колко е голям!

Мия се усмихна на себе си, изтри мръсотията от очите си. Беше се надявала, че като повика Мрака толкова навътре в пустинята, ще събере от по-големите кракени. Ако се съдеше по звука, вече бе закачила поне едно-две чудовища.

При вида на четвъртия им неканен гост луминатите, които отговаряха за желязнапесен, взеха да блъскат по камбаните като вятър врата на клозет. Мия пак изруга и запуши ушите си. Врявата не беше досадна, беше направо болезнена.

Защо вместо това не ударят камбаната за обяд.

Тя скочи върху теглича на втория фургон и надникна през собствената си сянка и пясъчната буря, за да види как точно са свързани фургоните. Наведе се и като се взря, различи метален прът, проврян в кръгла дупчица и овързан с дебело въже, за да не се откачи при друсането. Със светкавична бързина извади нож от ботуша си и започна да реже въжето, като от време на време хвърляше поглед към неясните очертания на луминатите във фургона.

Както можеше и да се очаква, мъжете имаха очи само за страшилищата, които бяха решили да погълнат любимите им личица с пипалата си; ни един не забеляза потрепващото петно, кацнало на теглича отдолу. Въжетата бяха дебели и здрави, но с напипване и усилено търкане, Мия ги преряза и остави само куката и дупчицата да свързват фургоните.

Едно хубаво друсване…

Тя пак се пъхна под пръта и се вкопчи като мида за задната ос на средния фургон. Керванът удари камък в пясъка, подскочи рязко на две колела. Мия затаи дъх в очакване прътът да излезе. Ала късметът на луминатите и куката издържаха, а Мия изплю червена прах и излази напред по търбуха на фургона. Не виждаше нищо, но грохотът наближаваше. Над трясъка на колела, подкови и желязнапесен, чу силно дръпване на струна и осъзна, че луминатите стрелят по най-близкия кракен с арбалетите от страничните стойки на фургона. Със стиснати зъби и впити в дървото нокти, тя изпълзя до свръзката между предната и средната кола. Присвила очи в тъмното, постепенно преряза въжетата. Единственото нещо, което държеше фургоните един за друг, беше късметът и няколко парчета износен метал.

А късметът все някога свършва.

Фургоните обърнаха на запад; поеха към по-скалистата земя, където кракените нямаше да могат да ги последват. Мия се вкопчи с всички сили, а земята стана по-неравна, колелата хрущяха, щрангите скърцаха и фургоните взеха да подскачат над чимове, дупки и едри камъни. Керванът изкачи едно малко било, камилите плюеха и се пенеха, докато кочияшите ги шибаха безмилостно с камшиците. Започнаха да се спускат надолу по дълбоката бразда от другата страна. Свръзките изстенаха. Войниците изругаха. И сред облаци прах, чакъл и пищящо желязо, последната кола се откачи.

Дъските се счупиха, осите се изметнаха, тегличът заора в земята и фургонът се надигна във въздуха, задържа се на челната си част няколко мъчителни секунди, после се изтъркаля надолу. Двадесет и няколкото мъже вътре се разхвърчаха като играчки с викове и крясъци, падаха тежко един върху друг, излитаха през разкъсаното чергило или биваха смазани под валящите сандъци с провизии. Трима от ездачите се забиха с камилите си право в останките, тварите ревяха, ездачите нададоха вопли. Фургонът продължи да се преобръща, мачкайки луминатите, накрая спря върху покрива, потрошен.

Тревожни викове се разнесоха от средната кола. Писъци на ужас, когато нещо гигантско се надигна от пясъка близо до разбития фургон и се залови за работа, разтворило лакомо гърло и размахало пипала. Хора и камили бягаха или мряха, червеният пясък подгизна в мораво червено, а другарите им в отдалечаващия се керван се взираха безпомощно и се молеха. Но както става по волята на късмета, един от луминатите прояви здрав разум и се почуди как така последният фургон се е откачил, наведе се над задната кола и видя, че въжетата са прерязани. Намръщи се, изглежда, това бе игра на светлината, присви очи срещу странното… петно, кацнало на теглича. В няколкото кратки мига, в които се питаше какво ли е, петното се надигна, приближи се и заби кама от гробнакост в окото му.

Мъжът се сгърчи и се строполи мъртъв с лице напред от дъските. Луминатите викнаха предупредително, но тялото се свлече под фургона и беше смляно на каша между колелото и малка издадена скала. Средната кола подскочи силно и мъжете вътре се разкрещяха. Прекатуриха се един върху друг, нарушиха центъра на тежестта, фургонът се вдигна на две колела и с ведрия звук на цепещо се дърво се отдели от партньора си.

Разлетяха се хора и облаци прахоляк. Потрошиха се оси и кости. Войниците пищяха. Мия бръкна в торбата на колана си и извади шепа лъскави червени топчета. И щом шест размазани фигури надникнаха над опашката на фургона, за да видят какво, в името на Дъщерите, става с теглича, тя ги хвърли над перилата в каросерията.

Над Шепотната пустош отекнаха пукащи гърмежи като фойерверки по време на карнавала на пъленмрак. Орисните стъкла на Паякоубийцата разцъфнаха като нажежени до бяло цветя. Експлозиите се разстлаха във фургона и разкъсаха чергилото и хората на парчета. Мия свали наметалото от сенки и мрак, което покриваше очите й, преметна се през опашката и стъпи в мелето.

С извадени ножове. Оголени зъби. Пристъпи сред заслепените, препъващи се мъже като змия през вода. Стоманата святкаше, войниците гъргореха, падаха, викаха и замахваха с тоягите си към петното сред тях, окървавеното, съскащо петно, което се движеше през дима, въоръжено с лъскави, дълги и зловещо остри ножове. Едни я взеха за нещо от Пропастта; други — за демоничен слуга на Майката, тръгнал по дирите им. Някои я сбъркаха със страшилищата от Шепотната пустош; чудовище, изплюто на белия свят чрез черна и зла магия. Но докато тя се движеше на зиг-заг сред тях, а остриетата свистяха и дъхът й съскаше, най-бързите от луминатите осъзнаха, че това не е демон. Нито страшилище. А момиче. Едно момиче. И тази мисъл ги уплаши повече от всички демони или страшилища, които знаеха.

Усещаше ги, даже и тези, които не виждаше. Усети ги, както бе усетила сенките на летящите от мрака мишени в Залата на Песните. И нападна с всичките умения, на които бе я научила Наев, с цялата ярост на онова четиринадесетгодишно момиче на стъпалата на Basilica Grande. Но сега нямаше кардинали и ярко светещи Троици, които да им помогнат. В ръцете им нямаше слънчева стомана, нито бели, лъскави брони на гърдите им. Само кожа върху плътта им и прах в очите им, разкъсаните и почернели трупове на другарите им по пода наоколо, ехото от експлозиите, което звънеше в ушите им. И тя, въоръжена с натрупаната през годините омраза, дъщерята на убити родители, сестра на погубен брат, белязана от най-черна майка.

И един по един — до последния — нахрани с тях Гърлото.

Камилите, които теглеха фургона, продължаваха да препускат напред, все така смъртно уплашени от кракените, че да бягат и без камшика на кочияша. Когато враговете вътре бяха мъртви, Мия свали арбалета от гърба си. Застана на едно коляно и се прицели в най-близкия ездач. Уроците от Залата на Песните засвириха в главата й, подвижните цели и нестабилната земя изобщо не я притесняваха. Промуши един в сърцето, зареди нова стрела и прониза второ гърло. Неколцина избягаха извън обстрела, но повечето изреваха предизвикателно, шибнаха яко камилите и се впуснаха след фургона и момичето в него. Това бяха войници от Първа и Втора кохорта все пак — най-добрите ескадрони, с които разполагаше Божигроб. Нямаше да се оставят на някакво си еретиче, я.

Ала арбалетът на Мия пееше, орисните стъкла летяха, мъжете падаха от седлата или политаха от взривовете. Един посивял мъж като великан достигна перилата на фургона с разкривено лице, пръскащ ругатни, но един хвърлен нож в гръкляна го накара да замлъкне завинаги. Друг скочи от камилата на опашката на фургона, но докато драпаше със зъби и нокти нагоре, тя тикна едно орисно стъкло в устата му, изрита го, а последвалата експлозия откъсна краката на друга камила и прати ездача й в полет, макар мъжът да нямаше крила.

Мия огледа пустинята, видя, че кракените са се отказали от преследването — между края на нейния призив на Мрака и пиршеството, което бе оставила след себе си, гигантските чудовища изглеждаха съвсем доволни и като се търкаляха, се спуснаха след пищящите луминати по пясъците. Тя прибра камите в ножниците им, скочи на мястото на кочияша, грабна поводите и хукна след предните фургони.

Насред касапницата керванът на Ремус бе спечелил неудържима преднина. Но без товара на нежеланите й спътници, камилите на Мия тичаха по-бързо, плюеха, сумтяха и издаваха всякакви звуци, каквито там издават камилите, когато тичат.^[1] Фургонът й подскачаше по каменистите дюни, криволичеше между заострените кули от остарял от времето камък и градините от счупения ашкахски монолит и бързо скъсяваха разстоянието. Тя видя Ремус в първата кола, но само защото мъжът бе твърде едър — всички останали представляваха неясни форми във вдигналата се буря от пясък и прах. Мия ясно съзнаваше, че поне шестдесет добре обучени и фанатични главорези я чакат напред, ако фургонът й изобщо ги настигне. Претегли шансовете си, които хич не бяха благоприятни за нея, и се почуди какво точно се кани да направи, когато ги настигне.

За късмет, така и не й се наложи да научи отговора.

Все пак луминатите в кервана на Ремус тъкмо бяха видели как тя уби над шестдесет от другарите им и макар че си струва да се отбележи как никой не спря да помогне, най-доблестните айтриянци имаха склонност да бъдат злопаметни. Когато фургонът на Мия ги настигна, войниците на тежките арбалети откриха огън и стрели с дължината на метли се понесоха от облака прах към нея. Мия не можа да се скрие под наметалото от сенки; първо, така нямаше да може да управлява камилите, защото нямаше да вижда нищо, но по-важното — нямаше нужда да си изтънчен учен от Великия колегиум, за да разбереш къде е седнал кочияшът, все едно дали се вижда, или не. Но джустикус Ремус, доста впечатлен как едно такова дребничко момиченце току-що бе успяло сам-само да избие половин кохорта от най-добрите му мъже, беше повече загрижен за бягството, отколкото за отмъщението си. И тъй, вместо да нареди на хората си да стрелят по побърканата, която шибаше горките камили така, че бяха се запенили, той им заповяда да се целят в горките добичета.

И те ги застреляха.

Първата стрела уцели водача на екипажа в гърдите и животното се строполи като дърво. Падна на колене, омота се в хамута и препъна другите отзад. Нова стрела полетя от облака прах, последвана от трета и сред противното хрущене на кости и рева на агонизиращите камили фургонът на Мия се блъсна в окаяната купчина, която го теглеше, преобърна се и спря с пронизителен шум.

Мия прелетя двадесет крачки във въздуха, преди да се приземи в пясъка по очи. Успя да падне на рамо, въздухът излезе от дробовете й и тя се превъртя през глава, пясъкът шепнеше, единият й ботуш изхвърча; накрая спря да се търкаля, задъхана, ругаеща на около четиридесет крачки от потрошения фургон.

Опита се да стане, ушите й звъняха, главата й се въртеше. Изправи се трудно на крака; още няколко стрели долетяха от облака прах, отдавна извън обхват, и тя видя как фургонът на Ремус с лорд Касий, Духовенството, с отмъщението й се отдалечават все повече и повече.

Падна на четири крака. Повърна. Имаше чувството, че ребрата й са счупени, устата й беше пълна с горчилка и пясък. Тръшна се по корем, взе да дращи пясъка. Накрая дори и за това не й стигаха сили.

Беше стигнала толкова близо.

Толкова близо.

Но пак бе се препънала в последното препятствие. И беше паднала.

— Историята на моя живот — измърмори тя.

И очите й се затвориха.

Въздъхна.

И мракът се спусна.