Джей Кристоф
Нивганощ (28)

26.
Сто

В онова утро в Залата на Истините миришеше различно. Между гнилите и свежите цветя. Изсушените билки и киселините. Нов мирис, тежък и ръждив, покриваше познатото ухание.

Кръв.

Мия си проби път край струпалите се ръце. Аш и Трик я следваха по петите. Слугите се опитаха да я спрат, но тя изруга, взе да ги блъска и удря с лакти и накрая един глас извика отвътре:

— Пуснете ги.

И Мия се намери в зелената светлина на залата с разширени от ярост очи.

Карлота бе паднала на чина си, студената й ръка стискаше перо. Локва съсирена кръв, покриваща масата, бе потекла под стола й.

Почитаната майка и Паякоубийцата стояха до тялото и говореха с приглушен тон със Солис. От обичайната усмивка на Майка Друсила нямаше и помен, а Паякоубийцата изглеждаше по-сериозна от всякога. Устните й бяха лишени от обичайното черно червило. Солис се вторачи в празното пространство над дясното рамо на Мия с лице, мрачно като кланица.

— Часовете няма да започнат скоро, чираци — обяви Паякоубийцата. — Вървете по стаите си.

— Тя е наша приятелка — каза Мия и посочи тялото на Карлота.

Шахидът на Истините поклати глава:

— Вече не.

— Как е умряла? — попита Трик.

— Не е умряла — изплю Аш. — Била е убита.

— Прерязано гърло — отвърна Паякоубийцата. — Много бързо. Почти безболезнено.

— Откъм гърба?

Шахидът кимна.

— Джесъмин — изсъска Мия. — Или Диамо. Може би двамата.

— Проклети страхливци — прошепна Аш.

Майка Друсила вдигна вежди.

— Знаете ли нещо по въпроса, чираци?

Мия погледна Ашлин и Трик и кимна бавно.

— Преди няколко дни Карлота и Джесъмин се скараха на вечеря, Почитана майко. Карлота бе на път да разгадае формулата на Паякоубийцата, но Диамо унищожи записките й. Лоти счупи носа на Джесъмин, а Джес обеща да я убие за това. Питайте, когото искате. Всички я чухме.

— Разбирам.

— Лоти каза пред всички, че ще помоли Шахид Паякоубийцата да й разреши да работи до късно, за да възстанови бележките си. Джесъмин и Диамо са знаели, че ще я открият тук.

— От думите ви става ясно, че това важи за всички, които са били на вечеря.

— Но Джесъмин обеща да я убие. Пред всички ни.

— И това какво доказва? — изръмжа Солис. — Спомням си как неотдавна чирак Трик заплаши да убие друг чирак по време на вечерята. И на следващото утро момчето беше мъртво. — Солис се обърна към Трик. — Ще направиш ли признания, чирак?

— Нямам нищо общо със смъртта на Приливен зов, Шахид. Кълна се.

Едрият мъж се обърна към Мия и й се присмя:

— Напразните заплахи не убиват.

— Дори не ви интересува, нали? Пукната пара̀ не давате, че Лоти е мъртва.

— Напротив, чирак, това ни интересува дълбоко — отвърна Майка Друсила. — Ето защо разследваме смъртта обстойно вместо да си направим прибързани и очевидни изводи. Джесъмин е хладнокръвна, вярно. Но мислите ли, че е такава глупачка, та да убие момиче, което открито е заплашила пред пълна с народ зала само преди няколко вечери?

— Може би си е помислила, че на никого от Вас няма да направи впечатление — ядно повиши глас Мия. — Не може да се каже, че преобърнахте всеки камък в Планината, за да намерите следи от онзи, дето преряза гърлото на Приливен зов. Оттогава повече от половината от нас измряха, но нито една сълза не бе пролята за тях.

Солис изръмжа, слепите му очи присветнаха.

— Ще те посъветвам да смениш тона си, когато говориш с учителите си, момиче. Твоята неприязън към Джесъмин е добре известна. Боят, който ти хвърля в Залата на Песните, е достатъчна причина да сееш лъжи за нея. И ако има някой в това паство, който ще спечели от смъртта на Карлота, това си ти.

Мия примигна. Потресена.

— Какво?

— Сама каза, че Карлота е била близо до решаването на задачата на Шахид Паякоубийцата. Ако тя бе успяла да забърка противоотровата, ти щеше да изгубиш възможността да станеш първа в Залата, нали? Защото шансовете ти да излезеш победител в Залата на Песните са колкото на слънчев лъч да проникне тук.

— Ти, жалък…

— Мия — предупреди я Трик и я хвана за ръката.

— зъл…

— Корвере — измърмори Аш.

— проклет…

— мия…

— ЗЛОДЕЙ! — изрева Мия. — Тя беше моя приятелка! Ти за кого се мислиш?

Солис тресна с юмрук по чина и изкрещя:

— Аз съм Шахид на Червената църква! Избраник на Майката, нейно острие на тази земя. Тридесет и шест осветени убийства в нейно име! И кълна се, ти ще бъдеш тридесет и седмото, ако още веднъж дръзнеш така да се обърнеш към мен!

Мия направи безстрашна крачка напред, а сянката й се издуваше и закръгляше. Солис стисна юмрук, оголи зъби. Трик и Аш хванаха Мия за ръцете и я спряха. Но не друг, а гласът на Почитаната майка най-сетне накара залата да притихне:

— Къде беше снощи, чирак?

Друсила наклони глава и погледна тялото на Карлота.

— Някъде около третата камбана?

Слюнка по устните на Мия. Очите — присвити. Челюстта — стегната.

— В леглото, естествено.

— Значи никой не може да потвърди.

— Не.

Почитаната майка отправи към нея хладния си син поглед.

— Интересно.

— Защо?

— На младини съм прерязвала не едно и две гърла. — Друсила посочи трупа на Карлота. — По вида на раната бих казала, че убиецът е бил левак.

Над стаята се спусна мълчание. Ашлин и Трик си размениха неспокойни погледи, а потта по кожата на Мия изстина. Майката гледаше право в нея.

— Джесъмин си служи еднакво добре и с двете ръце — рече Мия.

— А ти коя предпочиташ, чирак?

Мия все така гледаше кръвнишки Солис, а слепецът се взираше във въздуха над рамото й.

— Лявата, Майко Друсила.

Старицата посочи писалището. Мия забеляза смътни очертания в червената локва, сякаш някакъв четвъртит предмет бе лежал пред Лоти, закривайки отчасти чина от шурналата кръв.

— Карлота явно е работила върху нещо, когато е била убита. Изглежда, то е било с формата на книга. Бележник може би. Дали не знаеш нещо за това, чирак?

— Карлота пазеше бележките си за противоотровата ето там. Това беше известно на всички.

Почитаната майка наклони глава.

— Интересно.

Мия срещна погледа й, без да мига. Гласът на Паякоубийцата наруши мълчанието:

— Чираци, чака ни работа. Вървете на закуска. Ще се видим пак тук за Истините, когато стане време за часа.

Аш хвана Мия за ръката и я поведе навън. Тримата хапнаха вяло закуската в Небесния олтар, а през цялото време Мия не изпускаше Диамо от поглед. Големият айтриянец я наблюдаваше с хладни, мъртви очи, предизвикваше я. Джесъмин не се виждаше никаква.

Мия скръцна със зъби. Храната приличаше на пръст и смърт в устата й, не чуваше шепота на Аш. Кръвта бучеше в ушите й. Трик настоя да й помогне, да потвърди, че е прекарал нощта в леглото й. И тя не би могла да убие Карлота. Но работата на Тъкачката с него бе свършила доста след деветата камбана и той бе получил разрешение да се прибере в стаята си, а не да се разхожда до стаята на Мия. И тъй, накрая тя го измоли да си мълчи. Нямаше смисъл да рискуват да бъде измъчван, преди да се разбере колко гореща е водата, в която плуваше Мия.

Когато се върнаха в Залата на Истините, момичето не можа да откъсне поглед от празния стол на Карлота. От бледото кърваво петно, което дори алхимията на Паякоубийцата не бе могла да избели докрай от желязното дърво. Представи си последните й мигове. Приведена над тетрадката. Нечия бърза ръка дръпва главата й назад. Кратък миг на ужас между времето, в което усеща острието, и времето, когато чернотата я поглъща. Ножът проблясва в мрака.

Мия погледна Джесъмин, която влезе в стаята секунди преди началото на часа. Мълчалива клетва отекна в главата й.

Мъртва си, кучко…

— Мия Корвере.

Мия примигна. Вдигна глава от лицето на Джесъмин. Отпред стоеше Почитаната майка Друсила, обкръжена от половин дузина ръце.

— Да, Майко Друсила?

— Ела с нас незабавно.

Двама от ръцете с черни роби я хванаха за ръцете. Момичето запротестира възмутено, когато я вдигнаха от стола и доста грубо я поведоха към вратата. Поиска да знае какво става, но ръцете мълчаха. Чу протеста на Трик, сбиване, заповедния вик на Почитаната майка. Обърна се — старицата вървеше след тях, заобиколена от злокобните черни фигури. Погледът й беше хладен, леденосин.

— Майко Друсила, къде ме водите?

— В покоите ми.

— Защо?

— На разпит.

— За какво?

— За убийството на Карлота Валди.

 

 

Друсила сложи смачкано парче лен в скута на Мия и скръсти ръце:

— Обясни ми това.

Покоите на Майката бяха сгушени високо в Планината, на върха на безкрайно стълбище. Вътре светеше мъждива светлина в алхимично скулптурно стъкло, което висеше от тавана. Украсено с дърворезба писалище с високи купчини от пергамент заемаше по-голямата част от стаята, бял килим на пода, бяла боя по стените. Отдясно и отляво стаята бе опасана с претъпкана с книги библиотека, но зад писалището в стената бяха издълбани безброй ниши. В тях се виждаха най-различни чудатости. Центурионска кама. Красива роза от ковано злато. Окървавено копие от Евангелието на Аа. Чифт счупени очила. Пръстен със сапфири. А в средата — вратичка от обсидиан, поставена в стената и изписана с необичайни, местещи се знаци.

— Кое да обясня, Почитана майко?

— Това.

Друсила взе чаршафа и го вдигна пред лицето на Мия. Там, попило в тъканта, Мия видя да аленее малко засъхнало петно.

— Прилича на кръв.

— Кръвта на Карлота, чирак. Говорител Адонай го потвърди.

Мия погледна албиноса, който се възхищаваше прав на колекцията от антикварни вещи на Майката. Беше босоног, както винаги, гладките му, белокожи гърди се показваха през отворената яка на копринената роба. Въпреки разговора им край кървавия басейн, както обикновено, Адонай изглеждаше странно отегчен.

— Това е виното на убитата — кимна Говорител Адонай и погали с пръсти челото на голия, ухилен череп. — Без съмнение.

— Не разбирам. Това е кръвта на Карлота. Тя какво общо има с мен?

Друсила сгъна прилежно чаршафа, сложи го пак в скута на Мия.

— Това парче е било откъснато от твоето легло тази сутрин.

Мия се намръщи. Умът й взе да се блъска. Пулсът й се ускори.

— В това няма логика.

— Можеш ли да обясниш как кръвта на Карлота е попаднала в леглото ти, чирак?

Мия преглътна, очите й пребродиха стаята. Пое дъх през стиснатите си зъби. Спомни си Диамо, който седеше сам на закуска. Джесъмин, която едва не закъсня за часа на Паякоубийцата.

— Джесъмин — изплю Мия. — Нямаше я в Небесния олтар тази сутрин. Сигурно тя го е сложила.

— Тази сутрин Джесъмин беше в моята стая, чирак — въздъхна Друсила. — Разпитвах я по същия въпрос.

— Почитана майко, нямам нищо общо със смъртта на Лоти. Тя беше моя приятелка!

— Тук няма приятели, чирак. Ние сме убийци, всички до един. И макар че в прав текст ви казахме, че убийството на ваш другар е престъпление, което заслужава строго наказание, ако си признаеш, че имаш пръст в смъртта на Карлота, Духовенството няма да те съди толкова сурово.

— Няма да призная нещо, което не съм сторила!

— Всички доказателства говорят за противното, чирак. — Друсила седна на края на писалището и се наведе към Мия. Ключът от обсидиан на врата й проблесна на замъглената светлина. — Ти си единствената левичарка в това паство. Не можеш да кажеш къде си била снощи, а кръвта на жертвата беше открита по твоите постели — факт, който не можеш да обясниш. Карлота идвала ли е в стаята ти?

— Не, но…

— Била ли е ранена в свадата с Джесъмин в Небесния олтар, например? Възможно ли е по някакъв начин да си изцапала дрехите си с кръвта й?

За миг Мия си помисли да излъже, но знаеше, че Друсила ще зададе същите въпроси на всички свидетели на боя между двете момичета. Лоти беше надвила другото момиче и нямаше дори драскотина. А да я хванат в лъжа сега…

— Не, Лоти не беше ранена — намръщи се Мия. — А вие какво сте правили в стаята ми?

— Търсихме липсващата тетрадка на Карлота, естествено.

— Наистина ли мислехте, че ще я намерите? Трябва да съм глупачка, за да я оставя в стаята си, след като съм прерязала гърлото й, нали?

— Но ако някой иска да те натопи за убийството, както твърдиш, няма ли да е по-изгодно за извършителя да остави тетрадката вместо следи от кръв?

— Ако я бяхте открили, щеше ли това да докаже, че съм невинна, или не?

Друсила смръщи чело, скръсти ръце.

— Няма ли кой да потвърди къде си била, чирак?

Ноктите на Мия се забиха в дланта й. Естествено, имаше кой. Но ако Трик признаеше, че е дошъл в стаята й, това означаваше да признае, че е излязъл след деветата камбана. И щяха да го бичуват. Сигурно по-жестоко и от Тих.

— има кой да потвърди къде е била…

Стомахът на Мия се преобърна. Господин Благ бе се материализирал върху писалището на Почитаната майка и се взираше в старата жена с килната главица. Друсила се обърна към съществото с неприкрито недоверие. Но Мия знаеше, че той не е привързан към Трик. Не му е предан. И би продал момчето за секунда, ако можеше да й спести миг от унижението.

— О, нима? Да се осмеля ли да попитам?

— не знам. ще се осмелиш ли?…

— Господин Благ, недей — предупреди го Мия.

— и защо не?…

— Защото това не е твоя работа. Защото аз те моля.

При тези думи Друсила се извърна рязко и изгледа Мия с присвити очи.

— Чирак, едва ли има нужда да обяснявам сериозността на престъплението. Ако те признаем за виновна за убийството на Карлота, бичуването е най-лекото наказание, което ще получиш. Духовенство, най-вероятно, ще гласува за допълнително наказание. Може би дори смърт. Ако има кой да ти осигури алиби за вчера вечерта…

Мия гледаше втренчено не-котката. Умолително.

— някога ми вярваше повече…

— Моля те, недей.

— какво се промени, мия?…

— Достатъчно — отсече Друсила. — Аз съм Господарката на тези зали. Не говори с нея, говори с мен. В името на Девата, заповядвам ти.

Щом чу това, Господин Благ обърна глава и бездънният му поглед се спря на Друсила.

— всъщност е очевидно…

— Господин Благ, недей.

Не-котката взе да мята опашка. Огледа жената от горе до долу.

— аз бях с нея…

В последвалата тишина Мия можеше да се закълне, че чу Адонай да се смее. Не-котката се обърна към нея и поклати глава, сякаш за да каже че е трябвало да се досети.

— аз никога не я оставям сама. бдя над нея, докато спи. знам отлично какво е правила снощи…

— Ти за глупачка ли ме взимаш, малки Пътнико?

— между тези стени има глупаци, почитана майко, но вие с нея не сте между тях…

Господин Благ кимна към Мия.

— тя не би сторила това, а и не би могла…

Друсила изсумтя, стана и се премести на креслото зад писалището си. Адонай вървеше край нишите и все така се възхищаваше на чудатите й вещи. Старата жена допря върховете на пръстите си под брадичката си.

— Чирак Мия Корвере. Ще останеш в стаята си до следващо нареждане. Ще ти носим храната заедно с материалите, които ще са ти необходими, за да продължиш със заниманията си. Забраняваме ти да контактуваш с хора отвън, а пред вратата ти ще сложим един от ръцете на стража, докато решим въпроса. Тази вечер Духовенството ще се събере и ще обсъди съдбата ти.

Двама от ръцете се материализираха до стола на Мия. Беше безсмислено да предизвиква повече гнева на Майката, затова се надигна бавно, поклони се дълбоко и излезе. Ръцете я придружиха по витите стълби чак до спалнята й. Вкараха я вътре, поклониха се кратко и затвориха вратата. Бърз поглед през ключалката показа, че качулатите фигури са останали на пост в коридора точно отпред.

Стаята й бе преобърната с краката нагоре, чекмеджетата бяха извадени, постелите на леглото — свалени. Мия се тръшна на голия матрак, запали пурета и се втренчи в тавана.

— Плява!

Господин Благ се появи на рамката на леглото и надникна в очите й.

— предпочитам да получа писмено извинение, макар че и някоя особено красноречива дума ще стигне…

— Да — рече Мия и се покашля. — Извинявай.

— това сигурно е някаква нова порода красноречие, която ми е неизвестна…

— ’Паст и кръв, ще ти напиша едно хубаво извинение върху позлатен пергамент и ще го подпиша от върха на Планината по-късно. Сега ни чакат по-неотложни дела, нали?

— дори да те признаят за виновна, няма да те убият…

— Защо си толкова сигурен? Може да ме дадат за пример.

— в това няма логика. убиецът е бил достатъчно ловък, за да се измъкне от стаята си след деветата камбана, да се прокрадне от спалните до Залата на Истината, да пререже гърлото на момичето от ухо до ухо, да се измие от кръвта и да се върне крадешком в леглото, без никой да го види…

Мия издуха дима в лицето на не-котката.

— Тя се казваше Карлота, Господин Благ.

— независимо от това, убиецът показва значителни умения именно в изкуствата, които преподават тук…

— О, да, току-виж ми закичили цицките с панделка.

— едва ли. но също така се съмнявам, че учителите в училище, където се обучават изкусни убийци, ще се разстроят особено, ако някой от учениците се окаже изкусен убиец…

Момичето всмука силно от пуретата, издиша сива ругатня.

— джесъмин е очевидният избор, върху чиято глава да стовариш обвиненията си. но не непременно действителният извършител…

— Кой друг тогава?

— кой е третият най-способен ученик по отрови?

— Тих може би? Но Осрик и Марселус също не са за подценяване.

— и всеки от тях е придобил необходимата потайност, за да извърши убийството…

Мия пое дима, мислите препускаха в главата й. Джесъмин трябваше да изчезне. Но ако с Диамо ги откриеха мъртви, Духовенството незабавно щеше да заподозре Мия. А след отсъждането им по случая с Лоти, тя и бездруго щеше да е стъпила върху тънък лед.

Но така или иначе, всичко зависеше от обстоятелствата. Нямаше смисъл да мисли за Джесъмин и Диамо, преди да узнае присъдата си. Проблемите й значително щяха да намалеят, ако Духовенството й пререже гърлото…

Вместо да се страхува излишно, Мия отново се зае да работи по формулата на Паякоубийцата. Наведе се над жалките останки на леглото си и взе да драска мислите си в тетрадката с кожена подвързия. Часовете се нижеха в мрака, а Господин Благ й помагаше с каквото можеше. Загадката отвлече ума й от Духовенството и вероятността всичките й добре скроени замисли да се сгромолясат само след няколко часа. Какво ли щеше да каже Меркурио, ако нищо не излезеше накрая?

Съсредоточи се върху това, което можеш да промениш, щеше да я посъветва той. Останалото само ще се нареди.

Мия въздъхна.

По един или друг начин.

 

 

Часове по-късно почукване по вратата изтръгна Мия от алхимичния танц в главата й към опушената светлина. Без да усети кога, бе изпушила половината от пуретите си и чашата до леглото й преливаше от пепел и угарки. Гърлото я дразнеше, главата й беше замаяна. Смачка с гримаса каквото бе останало от пуретата.

— Зъбите на Гърлото, трябва да ги намаля.

— наоколо има по-опасни неща, които да пъхнеш в устата си…

Господин Благ я погледна през гъстия облак дим.

— дюимера, да речем…

— О, браво! Не ти ли омръзнаха тези шеги.

— едва от вчера е…

— Добре прекарваш времето си.

— по-добре, отколкото да стоя тук, подложен на гледки с разпърхали се гърди и тупкащи члено…

— Добре, добре. Достатъчно. Последното нещо, което искам да чуя преди екзекуцията, е как ме критикуваш в избора ми на пениси.

— смешни неща. ако човек търси доказателство за злобата на създателя, достатъчно е да погледне между краката на един обикновен юноша…

Чук-чук-чук.

— Чирак. Призовават те в Залата за поклонение.

Мия показа юмрук на Господин Благ и стана от леглото. Без страх в корема. Сърцето й биеше спокойно. Скри дузина остриета по себе си, решена, че ако ще мре, няма да се даде без бой. Какво ли я очаква под погледа на статуята?

Шестима от ръцете стояха пред вратата, нахлупили качулки ниско над очите си. Макар че на пръв поглед изглеждаха невъоръжени, Шахид Мишелов ги придружаваше, затъкнал в колана си меча от черна стомана. От познатата му сребърна усмивка нямаше и помен.

— Шахид — кимна Мия.

— Ела с нас, чирак.

И я поведоха по коридора към Залата за поклонение. Господин Благ пиеше страха й толкова бързо, колкото можеше. И все пак, паниката започна да се просмуква. Пот по дланите. Лекота в корема й. Тя нямаше да загине на колене като някое подсмърчащо дете. Но толкова упорито бе се трудила. Толкова далече бе стигнала. Да се препъне сега в това убийство и да падне?

Мракът наоколо се сгъсти и я притисна от всички страни. Реагираше на растящия й гняв. На напиращата тревога. Той беше неин, ако поискаше да го подчини. Чакаше на върха на пръстите й. Само да притежаваше волята да протегне ръка и да го сграбчи. Беше го правила и преди. Не толкова отдавна. На четиринадесет. Каменни стени. Писъци във въздуха. Кръв по ръцете й.

Не поглеждай.

Духовенството беше се сбрало под гранитния поглед на Ния. Чираците също. С един по-малко от последния път. Трик я гледаше с агонизиращо лице. Тя срещна погледа му, поклати глава и стисна устни. Мълчаливо го предупреди да стори същото.

По пода се разливаше цветната светлина от стъклописите — кървавочервена и призрачно бяла, хорът пееше монотонно и безкрайно на заден план. Отведоха я до празното място пред Духовенството. Лицата на събралите се Шахиди бяха мрачни, а най-злокобно от всичките бе това на Почитаната майка.

— Мия Корвере. Духовенството дълго се съвещава за смъртта на чирак Карлота. Макар да липсва убедително доказателство за вината ти, кръвта, открита в стаята ти при убийството не може да бъде пренебрегната. Освен това мотивът ти е безспорен. След смъртта на чирак Карлота имаш най-голям шанс да излезеш начело в залата на Паякоубийцата. Освен думите от тази сутрин, имаш ли да кажеш още нещо в своя защита?

Мия огледа лицата на събралите се учители. Слепия поглед на Солис. Красивата маска на Аалеа. Бяха взели своето решение. А тя не беше от хората, които щяха да се молят.

— Не, Почитана майко.

— Много добре. В светлината на уликите и без убедителни доказателства за противното, потвърждаваме вината ти. Поради характера на обучението тук и сръчността, с която е извършено убийството, ще бъдеш пощадена от екзекуция. Дори сме длъжни да те похвалим за умелостта ти. Но след като изрично ви предупредихме, че ви забраняваме да убивате другарите си, ще трябва да получиш наказание. Ще изтърпиш кървавото бичуване. Петдесет удара.

Мия стисна зъби срещу внезапния прилив на страх. Господин Благ се изду в сянката й. Зъбите на Гърлото, петдесет удара. Тих бе получил половината, а бичуването едва не го погуби. Тя се обърна към синеокото момче там, в края на полукръга. Можеше да се закълне, че той й кимна леко. Гласът на майка й отекна в главата й.

Никога не трепвай. Никога не се страхувай. И никога, никога не забравяй.

Взря се в очите на Трик и пак поклати глава. Нямаше смисъл да поеме наказанието върху себе си. Въпреки всичките им приказки за правила, това си беше училище за убийци и престъплението, в което я обвиняваха, поне имаше някакъв престиж в очите на Духовенството. Не като очебийното нарушаване на заповедта на Майката заради една открадната, обречена целувка?

Жив ще го одерат. Буквално.

— Освен това — продължи Друсила, — след като престъплението ти е било мотивирано от желанието да спечелиш предимство по Истини, те отстраняваме от съревнованието и няма да се състезаваш за първото място в тази зала.

Мия се сви, дъхът в дробовете й секна, все едно Майката бе я ударила в корема. Първенството по Истини беше най-добрият й шанс да получи посвещение и това бе известно на всички. Без състезанието на Паякоубийцата никога нямаше да бъде произведена в острие. Какво ще стане с нея? Ще я пратят да прави курсове до Последна надежда с Наев или да се грижи за кървавия басейн в някоя дупка като замъка Леш или Елай? Каква надежда има да отмъсти на Скайва и другите, когато я провъзгласят за прислужница?

Мия огледа лицата край себе си. Солис се усмихваше. Джесъмин бе се ухилила, сякаш всичките й Велики десятъци бяха дошли наведнъж. На Диамо направо му потекоха лигите в очакване. Майка Друсила кимна на ръцете и те я хванаха. Тя можа само да се отдръпне назад. Мракът наоколо потрепери, сенките се размърдаха. Стисна зъби, притисна език и се остави да я отведат до железните халки в основата на статуята. С единия край на окото си улови движение, зърна Мариел и Адонай в сенките. Лицето на Говорител Адонай беше безизразно, но кървящите устни на Тъкачката бяха се разцепили в усмивка.

Жената изпука кокалчетата си.

Ръцете взеха ризата й и Мия се изопна, когато се приготвиха да я свалят от гърба й. Погледна Богинята отгоре, празните й очи, които я следваха навсякъде.

Дай ми сили…

— Спрете.

Мия въздъхна. Едновременно от облекчение и гняв.

Проклет глупак.

Обърна се. Всички очи бяха насочени към Трик. Момчето бе излязло напред и се взираше в събралите се Шахиди:

— Майко Друсила, спрете това.

— Върни се на мястото си, чирак. Присъдата е взета. Сега ще бъде изпълнена.

— Трик, недей — извика Мия.

— Присъдата е несправедлива. Мия не е могла да убие Карлота.

— Не ме интересува оценката на нрава й, чирак.

— Не говоря за проклетия й нрав — изръмжа Трик. — Мия не е могла да убие Карлота снощи, без аз да разбера.

— Как по-точно?

— Трик, спри!

Трик не обърна внимание на молбата й, но спря поглед на Тъкачката. С пресъхнали устни. И макар да знаеше какво предстои, пак проговори:

— Защото бях при нея в стаята й.

Духовниците се спогледаха, с изключение на Солис, който се взираше мрачно в тавана. Друсила погледна Мариел и брат й и отново Трик.

— Признаваш, че не си бил в стаята си след деветата камбана?

— Не бях в стаята си през цялата нощ. Аш може да го потвърди. Тази сутрин ме видя в леглото на Мия.

Друсила се обърна към Ашлин.

— Вярно ли е, чирак?

Ашлин прехапа устни. Кимна с неохота.

— Да, Почитана майко.

— И тъй, Мия не е могла да убие Лоти — продължи Трик. — Въпреки Вашите „доказателства“. Аз бях в леглото с нея през цялата нощ.

— И защо не ни уведомихте за това по-рано?

— Защото аз го помолих да не го прави — обади се Мия.

— Защото е страхливец — изръмжа Солис, вперил слепия си взор в момчето. — Защото си нарушил правилата и си се опитал да избегнеш справедливото наказание.

— И всичко за едното нищо — Друсила се обърна към ръцете, които държаха Мия. — Вържете го.

Фигурите с робите го наобиколиха и го завлякоха до основата на статуята. През цялото време Друсила нареждаше:

— Чирак Трик, изглежда, наказанието на чирак Тих не е било достатъчно да спре неподчинението. Може би твоето наказание ще предотврати бъдещото непокорство.

Тя се обърна към Мариел.

— Сто удара.

По редицата чираци премина шепот. Лицето на Трик пребледня. Дори Адонай да спреше кървенето, дори Мариел да не го оставеше да умре, агонията от стоте камшика със сигурност щеше да го убие. След всичко, през което бе минал, всичко, което бе изстрадал, щеше да свърши тук в недрата на черната Планина, крещейки до лудост и молейки за смърт.

Не.

Не, не по този начин.

— Почитана майко — обади се Мия, — почакайте.

Хладен син поглед се обърна към нея.

— Чирак?

— Аз помолих Трик да дойде в стаята ми. Вината е моя.

Солис завъртя слепите си очи, а Майката каза:

— Колкото и да не се съмнявам, че под нежното ръководство на Шахид Аалеа обаянието ти е пораснало, чирак, момчето не е твой роб. И при все че е било взето от по-малката от двете му глави, решението му да напусне стаята си остава само негово.

— Майко, моля ви. Поне половината от вината е моя. Аз трябва да понеса половината от наказанието.

Всички в залата затаиха дъх. Почитаната майка огледа редицата с Шахиди, попита мълчаливо всеки поред. Мишелов сви рамене. Солис поклати глава — явно залагаше на това, че Мия ще страда по-жестоко, докато наблюдава как свалят кожата на Трик с камшика, отколкото ако сама изтърпи наказанието. Но Аалеа кимна и Паякоубийцата също не възрази, вперила черните си очи в Мия. Друсила допря пръсти до устните си и челото й се набръчка умислено.

— Много добре — рече накрая. — Вържете и двамата.

Ръцете придружиха Трик до статуята, вързаха китките му. Мия през цялото време го гледаше гневно и клатеше глава. Момчето също я гледаше с изопнато, пребледняло лице.

— Ти, проклет глупак! — прошепна тя и в същото време го чу да казва същото.

Раздраха ризата й. Притиснаха я в студения камък, голата й плът настръхна. Погледна през рамо и видя Адонай и Мариел да заемат позиция зад нея. Страхът й започна да надвива апетита на Господин Благ. Изби я лека пот. Пулсът й се ускори.

А Трик как ли се чувства?

Момчето се задъхваше, поглъщаше въздуха през стиснатите си зъби. Ококорил очи, вперил ги в черния камък, за който беше вързан. Мия протегна с всички сили пръсти през оковите и стисна здраво неговите.

— Дръж се за мен — прошепна му.

Трик примигна, за да прогони потта от очите си. Кимна. И тогава ръцете прекрачиха зад гърбовете им и завързаха очите им, скривайки светлината.

Трик стисна силно пръстите й, едва не ги смаза. Мия знаеше точно къде се е озовал. Едно четиринадесетгодишно момче, вързано за дървото пред дома на дядо му. Очакваше да го уцели следващият камък. Следващият шамар. Следващото заплюване.

Копеле. Син на мръсница. Koffi.

— Господин Благ — прошепна тя.

— не, мия…

— Помогни му.

— ако помогна на него, кой ще помага на теб?…

Нечии ръце провериха белезниците на китките й. Чу отдалечаващите се стъпки. Трик стискаше толкова здраво пръстите й, че я заболя.

— Ти ми каза, че за да подчиня тъмнината отвън, първо трябва да се изправя срещу мрака вътре…

— не тук. не по този начин…

— Ако не тук, тогава къде?

Усети как сянката й потрепери. Страхът в нея се надигна.

— Мога да се справя — изрече тя.

Кокалчетата на Тъкачката Мариел изпукаха.

Гласът на Майка Друсила отекна в черния мрак под превръзката.

— Започвай.

Миг на пустота и безкрайност.

— както кажеш…

Тъмнината се раздвижи в краката й — едно кратко последно сбогуване. А след него Господин Благ изчезна, плъзна се по черния камък в сянката на Трик. Момчето си пое малко по-леко дъх и отпусна желязната хватка на пръстите й още щом не-котката се нахвърли върху страха му. И там, притисната в ледения черен камък и въпреки предстоящата болка, Мия усети, че се усмихва. Тишината отекна в залата, дълбока като вековете. Светът затаи дъх.

Тогава Тъкачката сви юмруци.

Ударът беше като нагорещен до бяло пламък и ръждясали бръсначи. Счупено стъкло и прогарящи киселини. Лимон и сол, втрити в прясна и кървяща рана, одрана в четири нащърбени ивици по гърба й. Устата й в безмълвен крясък.

Всички мускули в тялото й се изопнаха. Гърбът й се разкъса като хартия. Взе да се блъска в камъка, стисна по-силно пръстите на Трик, когато страхът нахлу в празнината след отшумяването на камшичния удар. Огромни, смразяващи вълни се стовариха върху главата й и я повлякоха надолу. Всяка секунда кървеше към вечността. Всеки миг, в който очакваше да се стовари следващия удар, беше агония. Хвана се, че почти се моли за него, за да сложи край на очакването. И тогава той падна, разкъса гърба й на четири линии от съвършена болка.

Тя отметна глава назад. Отвори уста, но не изпищя. Нямаше да им достави това удоволствие. Усещаше погледите им. Долавяше усмивките им. А в това време кръвта се стичаше по гърба й, събираше се в празната сянка в краката й. Тъкачката удари пак, звукът от невидимите камшици изплющя във въздуха, болката пламна до бяло. Но тя продължи да стиска ръката на Трик, вкопчена в тази единствена, изгаряща мисъл; все едно колко болеше

(храс)

все едно колко много искаше

(храс)

тя никога нямаше

(храс)

да им позволи

(храс)

да я чуят

(храс)

как вика.

Но до десетия удар бе изтървала ръката на Трик. До дванадесетия изтърва контрола над ужаса и викът се изля от устните й — дълъг, пронизителен и треперещ. Трик опита да стигне ръката й, но тя сви пръсти в юмрук. Наведе брадичка и притисна чело в камъка. Без патерици. Без спътници. Без никой до нея. Никой в нея. Само тя (храс) и болката (храс) и страха (храс). Събрани в едно.

Беше замаяна вече. Унасяше се, но още беше будна. Магьосниците и техните магии я държаха нейде между съзнанието и забравата. Кратък отдих изгря след двадесетия камшик, топлината потече обратно по краката й, проникна в разкъсаните й вени и разсечените артерии, сложи край на зимата, която заплашваше да я надвие. Чу нейде отдалече шепота на Трик,

— Мия, вземи я обратно…

разтърка чело в камъка с кръв в очите.

— Мия, моля те…

Мракът се надигна пред нея. Кошмарът, който дебнеше зад тънката стена на съня. И когато Тъкачката удари пак, агонията се разрази отново и от гърлото й се откъсна кървав, безсловесен вой, а стените започнаха да се сриват. Нямаше го будното съзнание, за да ги задържи да не паднат, тук на ръба на забравата. Нямаше я кацналата над леглото й не-котка, за да следи с не-очите си идването на кошмарите. Само тя. Малката Мия Корвере. Сама, препъваше се в мрака, а той ставаше все по-дълбок, страхът й прииждаше все по-бързо, лудостта напираше все по-наблизо. И там, в изтънелия като хартия мрак не остана нищо между тях и нея, нея и тях, и тя най-накрая видя с будните си очи образите, които я преследваха в съня й през всичките тези години.

(храс)

Не призраци.

(храс)

Не кошмари.

(храс)

(храс)

(храс)

Спомени.