Джей Кристоф
Нивганощ (31)

29.
Разлъка

Събуди се в обятията му.

За миг забрави къде се намира и какво я очаква. Трик още спеше, гърдите му се повдигаха бавно, солните кичури бяха се сплели по възглавниците. Дълго и мълчаливо го наблюдава със свити устни и мрачни очи.

— това не бива да се случва отново, мия…

— Знам — измърмори тя.

— няма бъдеще…

— Знам.

Тя погледна Господин Благ, сгушен на таблата над главата й.

— Всичко наред ли е?

— всичко е наред…

Тя въздъхна. Кимна. Сутрешната камбана заби.

Трик седна с изпънат гръб и пребледняло лице. Заслуша се в броя на ударите. В очите му — паника.

— Това…

— Успали сме се — рече Мия.

Трик я зяпна, отмести солните кичури от лицето си.

— О, плява! Изпитанието!

Време за закуска нямаше и тя едва смогна да навлече дрехите си. Кожата й още миришеше на потта му. Надзърна през вратата да види дали всичко е чисто, кимна и двамата с Трик хукнаха по коридора и нагоре по витото стълбище. Камбаните за началото на часовете удариха, звънът още висеше във въздуха, докато тичаха, и точно когато последната нота заглъхна, двамата заеха местата си в кръга.

Другите чираци вече бяха се събрали, отпочинали и нахранени. Мия и Трик не бяха свършили нито едното, нито другото. Четирима от ръцете в черни роби стояха в средата на кръга. Единият държеше човешки череп, чиято корона бе отрязана с трион. Шахид Солис стърчеше до тях, обърнал слепите си очи към Мия и Трик.

— Колко любезно от ваша страна да се присъедините към нас, чираци — рече той.

— Радваме се… че сме тук… — задъхана, отвърна Мия.

— Не за дълго, боя се.

Солис се обърна към другите чираци и посочи ръцете до себе си.

— Започва изпитанието на Песните. Ще обясня правилата веднъж, само веднъж, затова, ако имате желание да победите — той обърна глава към Мия и се подсмихна, — съветвам ви да отваряте ушите си.

— Изпитанието ще започне с елиминационния кръг. Всеки от вас ще участва в пет битки срещу петима противници измежду другарите ви. Всяка битка ще продължи, докато единият се предаде или получи смъртоносен удар. Говорител Адонай и Тъкачката Мариел благосклонно се съгласиха да ни бъдат подръка за празненството. — Солис посочи двете фигури, които стояха до стойките с мечовете. — Те ще поправят всяка рана, която ви е извадила от строя или заради която сте изпаднали в несвяст, с най-голяма бързина. Може да поискате помощта им по всяко време на турнира, но това ще доведе до загуба. Ако стъпите или сте принудени да излезете от кръга по време на състезанието, това също ще доведе до загуба. В края на елиминационния рунд четиримата чираци, натрупали най-много победи, ще стигнат до финалите. Всяка загуба на финала ще доведе до отпадане. Чиракът, спечелил последната битка, ще завърши първи в залата.

Бездушният поглед на Солис преброди присъстващите.

— Въпроси?

— Ние сме тринадесет, Шахид — обади се Аш. — Броят е нечетен.

— Само дванадесет от вас ще се състезават. Чирак Диамо избра да не участва в изпитанието.

Мия погледна в другия край на кръга към Диамо — скръстил ръце, той се усмихваше право към нея. Ашлин, която изглеждаше така, сякаш не беше спала повече от Мия, прошепна на брат си.

— Аз водя Джобовете с голяма преднина и пак ще се състезавам в Песента. Диамо не е майстор с меча като Джесъмин, но всяка възможност е по-добра от никаква, нали?

Осрик поклати глава.

— Ако не беше стояла в Божигроб до никое време, щеше да знаеш какво става тук.

— Зъбите на Гърлото, Оз, няма ли да изплюеш камъчето, или ще ме караш да гадая?

— Носи се мълвата, че тази сутрин Диамо е решил формулата на Паякоубийцата.

Мия усети как стомахът й се надигна.

— Диамо? — изсъска Аш. — Той разбира от отрови колкото тая проклета стена…

Осрик сви рамене.

— Казвам само това, което чух. Отишъл при Паякоубийцата преди закуската. С голяма тетрадка с бележки в ръце. Тя заключила вратите на залата, но Диамо излязъл малко след това жив и здрав. Дошъл право при Солис и се отказал от играта.

Аш погледна ококорено Мия.

— Тетрадка със записки…

Мия преглътна мъчително. Погледна Трик. После Паякоубийцата, която седеше до Почитаната майка. Двете бяха потънали в разговор и от време на време хвърляха по едно око на Диамо. И на Мия.

— Ти къде скри бележките си, Корвере? — попита Аш.

— В стаята си.

— О! На сигурно значи.

Трик погледна Мия.

— Освен ако снощи не си излизала…

Ашлин погледна ту единия, ту другия.

— О, не, кажи ми, че не си?

Мия не отговори, оглеждайки Диамо от глава до пети. С крайчеца на окото си забеляза усмивката на Джесъмин, която казваше проклета да си. Блясък в змийски зелените й очи. Черен, искрящ поглед на Паякоубийцата.

— Зъбите на Гърлото, Корвере — пророни Аш. — Зарязала си записките си за едното въргаляне в леглото? Малкият Трики не може да е толкова добър…

Трик се обиди, отвори уста да…

— ’Паст и кръв, внимавайте — прошепна Осрик. — Ще започнат.

Аш се обърна към Солис и асистентите му и заключи уста. Ръката с човешкия череп бе го подала на друга жена зад нея. От кухата корона извадиха черно камъче с изписано име отгоре и го вдигнаха високо, за да го видят чираците.

— Марселус Домициан.

Красивият айтриянец вдигна глава, щом чу името си.

— Да.

— Излез напред, чирак — заповяда Солис.

Марко кимна и пристъпи в средата на кръга. Изви глава, докато вратът му изпука, протегна ръце и докосна пръстите на краката си. Ръката взе камък, доближи го и прочете името.

— Мия Корвере.

Мия видя как Марселус се усмихна на себе си, а Диамо и Джесъмин се спогледаха самодоволно. Марко бе изкусен фехтовач и имаше чудесна възможност да се помести в първата четворка. Момчето беше пердашило Мия яко във всеки мач помежду им и това бе известно на всички тук.

Мия взе да кръжи по кръга, запъхтя се. Веждите на Солис бавно се вдигнаха.

— Чирак?

Мия си пое дълбоко дъх и влезе в кръга безшумно като котка. Спокойна крачка. Равномерно дишане. Зае мястото си в средата. Само Солис и няколко крачки деляха противниците. Чираците се изгледаха високомерно и устните на Марко се извиха в крайчетата.

— Не се бойте, мидоня — рече той. — Ще бъда внимателен с Вас.

Мия го изгледа смразяващо. Марко се ухили. Един от ръцете поднесе сребърен свещеник върху отворената си длан. Показа и двете страни на монетата, за да няма измама. От едната страна — три преплетени слънца. От другата, релефно изображение на сградата на Сената в Божигроб, а зад нея — надигащите се в небето Ребра.

— Чирак Мия, коя страна избираш?

— Троицата.

Чиракът взе монетата и я завъртя. Солис стрелна ръката си като змия и я улови във въздуха. Слепият като червей поглед на Шахида се впери в Мия.

— Едва ли си забравила последния урок при мен, чирак. Но ще ти напомня още веднъж, че това е Залата на Песните, а не на Сенките. Ако аз или някой друг от учениците надуши, че се биеш с нещо повече от остриетата в тези мачове, няма да ти отрежа само ръката, с която държиш меча. Ясно ли е?

Мия погледна в празните му очи. Отвърна с шепот:

— Ясно е, Шахид.

Едрият мъж пусна монетата. Тя блесна на светлината от цветните стъкла и падна със звън на камъка.

— Сенатът е отгоре — доложи ръката.

— Избери си оръжието, чирак Мия — подкани я Солис.

Мия отиде до стойките с оръжия, мина покрай безкрайните редици наострена стомана. Погледна Джесъмин и извади рапира и кама. Червенокосата й се изсмя. Трик бе много загрижен, а в кръга се надигна любопитен шепот. Мия никога не беше блестяла с Караваджо или Делфини — традиционните стилове с две ръце. В часовете Солис редовно я хокаше, че ръката й е твърде слаба, а и не беше се справила много по-добре, когато Трик се опита да я научи на по-фините движения. Тя видя въпроса в очите на момчето.

’Паст, какво правиш?

При всичките си съмнения, Трик все пак й се усмихна окуражително. Но зад него, стаена в сенките по края на залата сред другите ръце, Мия зърна Наев. Жената бе се загърнала с наметалото си, червено-русите къдрици обрамчваха забуленото й лице. И не на момчето, а на жената прати усмивката си Мия.

Марселус заложи на тежък дълъг меч и щит в противовес на Мия, разчитайки на по-голямата си сила да спечели бързо състезанието. Тя го наблюдаваше през перчема си, докато двамата заемаха позиции. Усмивката на хубавото лице на Марко бе се изпарила. Всички знаеха какъв е залогът. Първенец на Залата. Една крачка по-близо до завършеното острие. Марселус кимна на Мия хладно и уверено. Както всички присъстващи, и той знаеше, че ще я надвие.

В сумрака прозвуча гонг. Марко пристъпи напред, започна да разсича въздуха с безмилостни, широки удари, като очакваше Мия да отстъпи и да залегне. И през ум не му минаваше, че момичето има други планове. Планове, които бе кроила с Наев в часовете преди закуска. Когато остриетата им свиреха в мрака. Болката и труда. Седмиците и месеците, в които се преструваше на слаба в часовете на Солис, оставяше се да я порязват, промушват и все да я побеждават: Джесъмин, Диамо, Пип, Петрус и всички останали. Само и само да изгради илюзията, че е слаба. Пепелянка, която се преструваше на кротка.

Стана, както бе казал Меркурио.

Понякога слабостта е сила. Недостатъкът е предимство.

Ако си достатъчно умна, за да го използваш.

Мия посрещна третия удар на Марко с камата, изви ръката му настрани и той загуби увереност. Вдигна щита си да се предпази, готов да отбие слабия ответен удар на Мия, както бе правил стотици пъти. Но със скорост, заучена в безбройните часове с Наев, със сила, която бе пазила скрита по време на безкрайните загубени битки под безмилостните очи на Солис, тя замахна с рапирата във въздуха и отвори дълбока рана в рамото на Марко.

Объркано, момчето се олюля.

Мия отстъпи назад, подскочи на пръсти и преряза въздуха с окървавеното си острие.

— Още ли искаш да бъдеш внимателен с мен, Марко? — усмихна се тя.

Момчето се намуси и се впусна в нова атака. Ударите косяха въздуха край главата на Мия, докато момичето отскачаше под тях. То се движеше, въртеше се като танцьорка и схватката завърши с още една дълбока рана за Марко, този път по ръката с меча. По камъка плисна кръв. Сянката на Мия потрепери, приближи сянката на момчето. И когато Марселус най-сетне започна да проумява в какви дълбоки води е нагазил, Мия се хвърли към него, удар, удар, финт, удар, сряза го дълбоко на лакътя, измъкна меча от ръката му и най-накрая допря острието си над гръмовно разтуптяното му сърце.

— Предай се — настоя тя.

Той я погледна в лицето. Надолу към камата. Гърдите му се повдигаха. Плувнал в пот.

— Предавам се — изрече накрая.

— Точка! — извика Солис и някой удари гонга.

Мия направи реверанс без поли и се върна на мястото си в кръга.

Удивени, другите чираци си шушукаха.

Воалът на Наев скри усмивката й.

Джесъмин изобщо не се усмихваше.

 

 

Турнирите продължиха цялата сутрин, подът лъщеше от кръв и пот. Осрик едва не изкорми Пип, а Джесъмин преряза гърлото на Марко от ухо до ухо с бърз като мълния удар на рапирата, но Говорител Адонай и Тъкачката Мариел бързо се намесиха, за да поправят сериозните рани. Никой от останалите чираци не изгуби повече от няколко капчици от скъпоценната си кръв в кръга.

Напук на очакванията и под неприкрития навъсен поглед на Солис, Мия спечели три от четирите оставащи битки. Истината беше, че благодарение на Меркурио тя никога не бе слаба с меча, а под напътствията на Наев уменията й достигнаха съвършенство. Освен това мисълта, че всички в залата очакват от нея да се провали, я караше още по-здраво да натрие носовете им в праха. Натупа Ашлин в мача им (предвид първото си място в състезанието на Мишелов Аш не беше твърде разтревожена, но все пак не се сдържа да размаха кокалчета) и здравата опердаши Петрус, като го обезоръжи с отличен контраудар и заби камата си в гърдите му.

След като предварителните битки свършиха, четиримата най-добри чираци останаха по края на кръга, а другите се оттеглиха на пейките наоколо. Джесъмин и Осрик нямаха нито една загуба и съответно заемаха първото и второто място. Трик бе се класирал трети, изгубвайки само от Джес. А на четвърто място, въпреки буреносните облаци, които видимо се трупаха над челото на Шахида на Песните, седеше нашата Мия Корвере.

— Започват финалните елиминации — обяви Солис. — Изберете противниците.

Ръцете до него се поклониха. Едната подаде човешкия череп, втората бръкна и извади отвътре единия от четирите камъка с имената. Мия наблюдаваше внимателно с присвити очи. Усети как сенките се сгушиха в кухата корона. Върху гладкия черен камък бе гравирано името на всеки от участниците. Сви пръсти зад гърба си.

— Чирак Осрик… — Втори камък. — … се изправя срещу чирак Трик.

Мия погледна отсреща. Посрещна я ледената усмивка на Джесъмин.

— Чирак Мия среща чирак Джесъмин.

Солис кимна, обърна се към двете момчета.

— Чираци, заемете местата си.

Мия погледна Трик, усмихна му се. Непобеденият Осрик влезе в кръга, яките му ръце лъщяха от пот. Момчетата застанаха едно срещу друго. Трик върза отново солните си кичури, Оз избра страна на монетата и спечели.

Трик избра любимия си ятаган и щит, Осрик — два къси меча. Гонгът в мрака звънна, остриетата им се кръстосаха и те се хвърлиха един срещу друг като вълни и камъни по обрулен от стихиите бряг. Мия наблюдаваше мълчаливо, хапеше устни. И безмълвно се молеше.

Богинята, изглежда, слушаше.

След дълга и кървава битка пред възхитените погледи на Мия и останалите чираци Трик постигна невъзможното. Осрик се сражава смело, беше в отлична форма, но Трик може би имаше повече да спечели и много повече да изгуби. Мачът завърши с разпорения от слабините до ребрата корем на Осрик, а вонята на черва и кръв увисна тежко във въздуха сред напяванията на Адонай. Солис обяви високо „Точка!“ под аплодисментите на другите Шахиди и на чираците. Мия пляскаше най-силно от всички.

Трик се оттегли на пейките, подгизнал от пот и задъхан. Но щом зърна погледа на Мия, се усмихна.

— Чирак Мия — извика Солис. — Чирак Джесъмин. Заемете местата си.

Мия огледа залата. Забеляза Диамо, който седеше на пейките при другите. Той също й се усмихваше, криво и самодоволно.

— Гладна съм, Шахид — каза Мия. — Колко е часът?

— Почти обяд — отвърна Солис. — Но ще се нахраним чак след като свършат предварителните битки. Заеми мястото си в кръга.

Мия се изправи бавно, протегна ръце, докосна пръстите на краката си. Мускулите й бяха се схванали и въпреки всичките упражнения, които бе правила, за да заздрави лявата си ръка, тя я болеше. Прекара пръсти през косата си, пристегна плитката си, Джесъмин крачеше напред-назад на мястото си, впила зелените си очи в противника си. Хитрост на ловец, съчетана с животинска ярост.

— Зъбите на Гърлото, размърдай се, Корвере.

Мия погледна Трик. Момчето кимна окуражително и й смигна. Най-накрая тя зае мястото си, а сенките потрепериха в краката й.

Солис изръмжа, обърна се към ръката до него.

— Чирак Джесъмин, какво избираш?

— Троицата.

Монетата се завъртя във въздуха. Падна и се преобърна.

— Сенатът е отгоре — обяви ръката.

— Чирак Джесъмин, избери си оръжието.

Червенокосата отиде до стойките. Хвърли поглед през рамо към Мия с обичайната усмивка. Мина нагоре и надолу покрай мечовете и ножовете, сякаш се колебае, притиснала пръст до устните си като девойка на пазара, тръгнала за нова рокля. Но накрая се спря там, където Мия си знаеше, че ще спре — рапирата и камата, които всички бойци в стил Караваджо предпочитаха. Оръжията бяха остри като игли и изсвириха весела мелодия, когато Джесъмин ги завъртя във въздуха над себе си. Момичето се върна в кръга и кимна с глава на Мия.

— Жалко че на стойките няма арбалет, а? Можеше и да успееш с четиридесет метра и една здрава стрела между нас, момиче.

Мия пренебрегна влудяващата насмешка и отиде до чакащите оръжия. Извади два гладиуса и разряза въздуха с няколко пробни замахвания. Гладиусът беше по-къс, но по-тежък от рапирата. Почти толкова бърз и създаден да поема повече удари. Един силен удар лесно можеше да счупи рапирата, а Наев бе показала на Мия, че в ръцете на умел боец чифт такива ножове може да изгради стена от остриета, която боецът в стил Караваджо няма да успее да пробие. Въпросът беше дали Мия изобщо ще има възможност да нападне Джесъмин…

Джесъмин погледна Диамо, който седеше при другите чираци. Той я наблюдаваше внимателно, все така усмихнат с ококорени, грейнали очи.

Мия му прати целувка.

— Спри да протакаш, Корвере — въздъхна Джесъмин. — Да свършваме с това.

— Ами, да — отвърна Мия. — Време е.

Шахид Солис и неговите помощници се оттеглиха и оставиха момичетата сами. Светлината без източник грееше отгоре и осветяваше ринга в мъждиво сияние. Мия погледна Тъкачката Мариел, усмивката на грозните й устни. Говорител Адонай бе се подпрял на стената до нея и разглеждаше ноктите си. Почитаната майка, Аалеа, Мишелов и Паякоубийцата бяха се събрали да проследят последния тур, седнали на каменните пейки между чираците. Алхимично течение танцуваше във въздуха. Кожата на Мия настръхна, когато сянката й прошепна.

— не се бой…

Ашлин направи фуния с ръце и извика от пейките:

— Сритай мършавия й задник, Корвере!

— Достатъчно! — изкрещя Солис.

Мия си пое дъх.

Джесъмин зае позиция.

Гонгът отекна в тъмното.

Червенокосата нападна с бърза стъпка по камъка и се прицели в гърлото на Мия. Мия отстъпи, отблъсна светкавичния удар с дясната си ръка, а замахът й профуча покрай челюстта на Джесъмин. Остриетата пееха, бялата светлина се отразяваше в лъскавата стомана. Отначало двете съпернички бяха предпазливи — Мия от уважение към способностите на Джесъмин, а Джесъмин от респект към остриетата в ръцете на Мия. Скоро обаче червенокосата възвърна увереността си и избута Мия до ръба на кръга с впечатляващи движения на краката, а ударите й се сипеха като град.

Удар, финт, промушване — вървеше куплетът. Париране, контраудар — отговаряше припевът. Момичетата танцуваха в кръга с този ритъм, а потта пареше в присвитите очи. Мия бе изцяло в отбрана и пристъпваше назад-напред по ръба на ринга. Но след три-четири минути гладиусите започнаха да й натежават. Макар че нанесе няколко похвални удара, вече се задъхваше. Недоспиването казваше думата си. Празният й стомах също с нищо не помагаше. И тя като всички в залата знаеше — постоянният огън на Джесъмин с по-леки, по-бързи оръжия означаваше, че краят й ще е мъчително дълъг.

Мия отблъсна бавно атаката и Джесъмин й пусна кръв веднъж, после втори път. Тънка червена резка се отвори по лявата й предмишница, дълбок жлеб се обели от рамото й. Вече едва си поемаше дъх, по устните й имаше слюнки. Кръвта предаде здравата й хватка. Дробовете й горяха. Джесъмин се усмихна, без да забавя темпото финт удар, удар финт. Не даваше на Мия миг покой. Малко по малко пясъкът изтичаше от часовника. Нямаше смисъл да рискува да получи някой солиден удар от гладиусите, когато загубата на кръв и умората щяха да свършат работата вместо нея.

— Уплаши ли се от мен, Джес? — Мия нападна и опита да я притисне.

— Разтреперих се — отвърна червенокосата, измъкна се и клъцна ново парче от ръката на Мия.

Двете се завъртяха в кръг една около друга с вдигнати оръжия. Мокрият перчем влизаше в очите на Мия.

Пръстите й лепнеха по дръжката.

Дишаше тежко.

— Значи Диамо успя да намери противоотрова, а?

Джесъмин се усмихна, червена и отровна.

— И аз така чух.

— Този кретен не би разпознал отрова, дори тя да танцува по топките му на лийсийски токчета.

— Шахид Паякоубийцата не смята така.

Финт, париране, атака.

Мия обърса потта от челото в ръкава си.

— Надявам се, че когато довечера се прибера в стаята си, всичко ще си бъде на мястото.

— Надявай се, че ще стигнеш до стаята си, момиченце.

Джесъмин пристъпи напред и удари по лицето, гърдите, корема. Мия залитна назад и нанесе отчаян удар, за да я отблъсне. Червенокосата отстъпи, остриетата се завъртяха с бързо и уверено движение. Още се усмихваше.

— Големите касапски сатъри май вече ти натежават, а?

— Мислиш, че времето е на твоя страна, нали?

Джесъмин само се ухили. Но Мия се усмихна още по-широко.

Камбаните за обед забиха и екливата месингова песен изпълни залата.

— Ами Диамо? Мислиш ли, че времето е на негова страна?

Джесъмин хвърли поглед на момчето, което се усмихваше, докато наблюдаваше зрелището.

— ’Паст, Корвере, за какво говориш?

Мия се усмихна още по-широко.

— Питах се дали ще бъдете такива глупаци. Мислех си, че май попрекалих. Вие никога не сте били най-умните остриета сред нас. Но бележката от Трик беше добро хрумване. Какво друго освен един снажен дюимер може да примами момиче извън стаята му, нали?

Джесъмин спря танца си, гледаше Мия с ококорени очи.

— Питах се дали Диамо ще предложи записките ми на теб. Добре че си по-добрият фехтовач. И че рицарството е мъртво като него.

— Говориш безсмислици — подигра й се червенокосата.

Мия наклони глава.

— Така ли.

— Дж-джес…

Червенокосата погледна Диамо, а лицето й пребледня още повече. Момчето стана, залитайки. Хвана се за корема. Тънка кървава струйка потече от устните му. Той сгърчи лице, зъбите му бяха се оцветили в червено, изпъшка. Докато чираците край него се отдръпваха погнусени, момчето напълни гащите, плюейки кръв навсякъде по пода.

— О, Богиньо… Ди?

Той падна на колене и цветът се отцеди от лицето на Джесъмин. По-бърза от живак, Мия направи крачка и счупи рапирата в безчувствените й пръсти. Момичето се обърна към неприятеля си, опита да се защити прилично. Но Мия изби камата и с безформен яростен вик заби меча дълбоко в корема на Джесъмин.

Червенокосата се хвана за раната с разширени очи. Мия извади гладиуса сред потоци от кръв, изрита я яростно в гърдите и я прати да се пързаля по излъскания под. Солис извика „Точка!“. Гонгът в мрака удари. Но край ринга се разрази странна бъркотия. Адонай и Мариел коленичиха на пода до Джесъмин. Говорител Адонай започна да напява песента, кръвта потече обратно в тялото на момичето. Пръстите на Тъкачката взеха да танцуват над противната рана и я затвориха, сплитайки плътта. Но Джес не откъсваше очи от Диамо.

Момчето бе на четири крака сред пейките. И пак повръщаше съсирена кръв на пода. Чираците се отдръпнаха от страх да не се заразят, смърдеше на изпразнени черва, но Трик изтича до него и коленичи, без да знае какво да прави.

— Някой да донесе вода! — извика той. — Помогнете ни!

— Нищо подобно — обади се Паякоубийцата.

В Залата на Песните се възцари тишина, нарушавана само от дългите, окаяни стенания на Диамо. Паякоубийцата стана от мястото си до Почитаната майка. Докато вървеше, солните й кичури се извиваха — гнездо от змии на челото й. Черните й очи бяха впити в Диамо, той протегна ръка към нея. Беше се проснал по гръб, задъхваше се, опитваше се да каже нещо, а кръвта бълбукаше на устните му.

— Шахид, моля ви — простена Джесъмин и се надигна на лакът, докато Тъкачката работеше. — Моля ви, спасете го.

Паякоубийцата примигна.

— Всички знаехте правилата на изпитанието ми. Тези, които опитат и се провалят, умират. Без милост. Без изключение.

— Аз… — гъргореше Диамо в краката й, стискаше ръба на роклята й. — Съъъ… жалявам.

— О, да — кимна Паякоубийцата. — Не се и съмнявам.

Момчето се закашля, розова пяна излезе от гърлото му. Сгърчи се, навсякъде пръснаха кървави слюнки. Конвулсиите се засилиха и Трик се отдръпна. Диамо притисна корема си и изпищя. Кръвта избълбука нагоре по гърлото му. Мяташе се по мокрия камък. В очите му бликнаха сълзи. Пръстите му деряха кожата. И след няколко минутни агонизиращи вопли с един последен гъргорещ вик той застина.

Мия стоеше в центъра на кръга.

С окървавения гладиус в ръка.

— Това беше за Лоти, мерзавецо — прошепна тя.

— Ти, кучко… — Джесъмин беше на крака, кръвта засъхваше по туниката и устните й. Стискаше се на мястото, където Мия бе я пробола и което вече бе напълно изцелено. — Ти го уби…

— Аз ли? Как? Не съм виновна, че сам се отрови. Освен ако… — Мия наклони глава. — Освен ако е имало нещо нередно в записките, които е използвал.

Джесъмин грабна падналата си рапира, озъбеното й лице се изкриви.

— Достатъчно! — извика Солис. — Чирак Джесъмин, турнирът свърши. Долу оръжията. Точка за чирак Мия. Върнете се по местата си, всички!

Джесъмин забарабани по дръжката на меча. Измери Шахида с преценяващ поглед. Не откри милост във взора му и захвърли настрани оръжието. Ръцете се разбързаха да изнесат тялото на Диамо и да почистят кръвта след него. Говорител Адонай облиза пръстите си до блясък и с грейнали очи проследи всичко.

Джесъмин седна на пейките. С каменно лице. Мия седна извън кръга срещу насъбралите се чираци. Аш я погледна, кимна одобрително.

Добра работа, изрече тя беззвучно.

Мия сви рамене, сякаш не разбираше. Обърна поглед към Джесъмин. Червенокосата не откъсваше очи от нея. Пръстите й докосваха златната верижка около врата й. Джесъмин кимна обещаващо.

Мия й отвърна с усмивка. И й изпрати целувка.

 

 

Солис разпусна чираците, за да обядват в Небесния олтар, и им напомни да се върнат след час. Финалът щеше да се състои пред всички, а победителят щеше да получи знакът на признание от Солис. Чиракът, който завършеше първи в залата, щеше да бъде обявен за първенец до края на деня.

Мия и Трик седяха един срещу друг на обяда, препълнили чиниите си догоре. Мия нагъваше ястията ненаситно заради пропуснатата вечеря и закуска и се мъчеше да отбягва погледа му. Момчето не беше гладно, побутваше храната, отпиваше от виното и когато не гледаше в нея, се взираше в празното пространство.

Смъртта на Диамо означаваше, че загадката на Паякоубийцата още не е решена — Мия можеше да завърши първа по Истини, ако дръзнеше да приеме предизвикателството. Но ако спечелеше изпитанието на Солис, нямаше да се страхува, че може да се отрови сама, и, зъбите на Гърлото, след всичките наказания, които Шахидът беше й наложил, щеше да бъде блаженство да види как снизходителният кучи син я признава за победител.

От друга страна, тя се съмняваше, че Трик има шанс да спечели първото място в друга зала. Той не беше майстор по отровите, нито в кражбите, макар сигурно да бе посъбрал някоя и друга тайна от Гроба. И все пак, ако го изхвърлеше от състезанието на Солис, тя значително орязваше възможностите му да стане острие.

Усещаше погледа му между залъците. Сбръчканото чело. Свитите устни.

Дали и той мисли същото? И се питаше до какво ли ще доведе всичко това? Какво лежи между тях? Рано или късно, единият от двамата трябваше да загуби. Напрежението бе тъй плътно, че можеше да го вкуси на езика си.

— Ти ли го направи? — попита накрая той.

— Кое? — Мия примигна.

Трик огледа масата в двете посоки и сниши глас, за да не го чуят другите.

— Бележките. Ти ли ги остави, за да ги открадне Диамо? С лъжливата противоотрова?

Мия погледна в големите му лешникови очи. За миг в тях проблесна нежност. Същата, която показваше в леглото. Когато я държеше в прегръдките си и приглаждаше назад косата й.

Проблемът беше, че тук нямаше място за чувства.

Мия остави паницата. Присви очи.

— И какво, ако съм била аз, дон Трик?

— Когато снощи дойде при мен… искаше да бъдеш с мен или искаше да излезеш от стаята?

— Не може ли и двете?

— Виж, знам, че Диамо и Джесъмин убиха Лоти. Те си го заслужиха. Но… той умря мъчително, това е. — Трик я гледаше настойчиво. — Може би по-тежко, отколкото трябваше?

Мия хвърли кос поглед на чираците до нея. Всички си даваха вид, че се хранят усърдно, но тя долавяше, че ги слушат. Усещаше очите им. Взираха се в тази сянка на Мия Корвере, която никога не бяха виждали. Лъжкинята. Змията. Лисицата.

— Добре — рече накрая.

— Добре?

— Да, Трик. Добре. Радвам се, че проклетникът умря в мъки. Ако той е откраднал бележките ми и е погълнал отровата, глупакът си го е заслужил. Човек, който е толкова глупав, няма да оцелее и месец в истинска църква. Аз му сторих добро.

— Добро? — Трик се намръщи. — Той се задави до смърт със собствената си кръв, Мия.

Погледът на Мия се плъзна към Джесъмин в другия край на пейката, после се върна към Трик.

— Искаш да кажеш като Лоти?

Джесъмин удари по масата, стисна здраво в юмрук ножа. Хвърли поглед на Шахидите, страхувайки се да не привлече вниманието им. Впи очи в Мия, гласът й бе тих и премерен:

— Ние не сме пипнали Карлота с пръст.

— Врели-некипели — измърмори Аш с пълна уста. — Всички тук чуха, че заплашваш да я убиеш, пачавро!

— ’Паст и кръв, и щях да го направя, ако имах възможност — изсъска Джесъмин. — Но после щях да си призная, Корвере. Поне пред теб. Щях да се радвам да видя физиономията ти. — Червенокосата разклати глава, извила насмешливо устни. — Но също щях да искам да надникна в очите на Карлота. Затова щях да я убия, като я гледам право в тях. За да може да види лицето ми, когато й тегля ножа.

Мия се взря втренчено в Джесъмин, черните й очи светнаха като излъскан кремък.

— Тогава и ти си глупачка.

— Мия… — предупреди я Трик.

— Какво? — сопна се тя. — Чуй, само защото съм готова да омокря постелята с теб, не значи, че ще ти позволя да съдиш мен и действията ми. Това не е детска градина. Зъбите на Гърлото, ние сме бъдещи убийци, Трик. Може би трябва да започнеш да се държиш като такъв. ’Паст, спомни си защо дойде тук. Спомни си кой си бил някога, нищо че огледалото е забравило. — Тя изгледа шишенцето с мастило, което висеше на врата му, остатъка от омразата на дядо му.

Трик вдигна ръка към огърлицата, очите му се разшириха. От гняв и болка поравно.

Мия пренебрегна и двете. Избута паницата настрани.

— Ще се видим в кръга.

И без нито една дума повече стана и излезе.

 

 

Мия погледна дюимера в очите. Не видя и следа от нежността. Не беше останало нищо от гальовността, с която я прегръщаше в леглото и приглаждаше косите й. Ни следа и от болката. Нея бе оставил в Небесния олтар.

Не, сега виждаше само ярост.

Чираците бяха се насъбрали около кръга. Солис и неговите ръце чакаха със сребърна монета в дланта му. Почитаната майка, Паякоубийцата, Аалеа, Мишелов, Тъкачката и Говорител Адонай. Мия и Трик се гледаха от десет крачки излъскан гранит, петната от края на Диамо вече не личаха.

— Чирак Мия, избери една страна.

— Сенатът.

Среброто проблесна в мрака. Ведър звън отекна в камъка.

— Сенатът.

Трик отиде до стойките, издърпа един жесток ятаган и разсече въздуха. На другата си ръка върза малък щит и се върна в кръга. Очите му гледаха студено. Челюстта беше стисната.

Бесен е. Жегнах го остро.

Мия отиде след него, избра кама и рапира.

Добре.

Отекна гонгът. Трик вдигна оръжието и замахна право в главата на Мия. Двата ножа му отвърнаха, стоманата срещна стомана, бързината и сръчността срещу силата и свирепостта. Вече за никого от чираците не беше тайна, че Мия и Трик делят едно легло. Може би всички очакваха да се бият внимателно. Да оставят другия да спечели.

Така щеше да е романтично, нали?

Десет секунди след като отшумя гонгът, тази мисъл остана да лежи мъртва в кръга. Трик искаше кръв. Лицето му беше изкривено. Зъбите — стиснати. Солните му кичури се развяваха, докато той сипеше удар след удар по гърдите и главата на Мия. Момичето беше бързо, но придвижването на едрия дюимер бе безупречно. Той я притисна до ръба на кръга, където скоростта й нямаше никакво значение. Изненадата вече не беше на нейна страна; всички знаеха, че лявата й ръка не е толкова слаба, колкото бе показвала, а и не беше така неопитна, както се преструваше. И тъй, Трик беше нащрек, вардеше се, не се протягаше и не се оставяше открит за рапирата й.

Ятаганът му свиреше във въздуха, лъчистите ноти отекваха в залата, когато ударите им се срещаха. Мия сключи меч с неговия, остриетата се преплетоха и тя се наведе към него, а той напъна насреща й с цялата си мощ. Изпотена. Лицето — зачервено. Ухилена.

— Ядосан ми се виждаш, дон Трик.

Той я изпсува.

— Не и тази вечер, любовнико.

Момичето отправи удар с коляно и чираците изкрещяха, когато то се заби в слабините му. Момчето се сви, Мия се измъкна, завъртя се и пак се върна в центъра на кръга.

Трик се изправи, обърна се с лице към нея. Кичурите му се развяха. Едната му ръка още придържаше наранените му скъпоценности.

— Искаш ли да ги цункам, та да минат? — викна му Мия.

Трик нададе разярен вик и се втурна. Чиста ярост. Споменът за нея в обятията му бе забравен. Мия взе да танцува заднешком, сряза предмишницата му с рапирата. Нов удар прониза туниката и разтвори дълбока кървяща рана в корема му. През цялото време се усмихваше широко и гледаше как гневът на Трик расте. Чираците край тях се наслаждаваха на зрелището. Почитаната майка Друсила гледаше съсредоточено, Тъкачката — също. Дори Говорител Адонай бе седнал на ръба на стола си. Лицето на Солис бе пребледняло, докато слушаше с наклонена глава. Стиснал зъби. И юмруци.

С един бърз ляв удар Мия изби ятагана на Трик и го прати да се търкаля по пода. Залегна, щом той я нападна с щита и отстъпи встрани, когато пак замахна. И като падна мигом в краката му, заби рапирата в корема му.

Чираците възкликнаха шумно. Аш нададе радостен вик.

Мия погледна към пронизаните му от болка очи.

Гледаше го, без да трепва.

Усмихната.

— Koffi — прошепна тя.

Лицето му пребледня. Той стисна зъби. Присви красивите си лешникови очи. Пресегна се към ръката, с която Мия държеше рапирата и я стисна силно. И с побелели кокалчета, изкривено лице и лееща се кръв от устата му, дюимерът се наниза още по-навътре на острието. Вдигна Мия от пода, докато дръжката се притисна в кървящия му корем.

Замахна с щита. Размаза с него лицето на Мия. Момичето падна назад, от сцепените й устни потече кръв. Олюля се, хвърли се напред и заби камата си в гърдите му. Но той не трепна и пак я удари по лицето. Щитът срещна бузата й, в очите й избухнаха звезди, главата й клюмна и тъмнина се спусна в погледа й. Един удар в гърдите я прати на пода, ноктите й дращеха по камъка, докато се мъчеше да се надигне. Един ботуш я изрита в ребрата. Още един. И още един. Погледна през червената мъгла — Трик измъкна рапирата от корема си, вдигна острието над нея с две ръце и се приготви да го забие в гърдите й.

— Предавам се — прошепна Мия, а кръвта образува балончета по устните й.

Целият свят притихна.

— Предавам се — повтори тя и падна на пода.

Гърдите на Трик се надигаха. Ръцете му трепереха. Гледаше я с неподвижни очи.

Момичето се усмихна с кървави устни.

И му намигна.

— Точка! — извика Солис. — Победител е чирак Трик!

Трик не помръдна. Яростта още бушуваше в гладкия му лешников поглед. Част от Мия се чудеше колко ли силно желае той да я види мъртва в този миг. Въпросът вече не беше ако. Но накрая свали рапирата. Захвърли я настрани и падна на колене, изкашля кръв с ръка, притисната в новата дупка, която тя му подари. Чираците бяха станали на крака, надаваха радостни възгласи и очите им светеха кръвожадно.

Тъкачката и Говорител Адонай влязоха в кръга и се заеха да лекуват раните, които Мия и Трик бяха си нанесли.

Ами тези от думите им?

Мия погледна в очите му и разбра, че не знае отговора.

 

 

В остатъка от деня чираците бяха освободени. С излекувани от Тъкачката рани, но с все още наболваща я челюст Мия стоеше в стаята си с ръце на хълбок.

Диамо и Джесъмин бяха прикрили отлично следите си; едва две-три улики издаваха, че някой е влизал тук. Но както подозираше, записките й ги нямаше в тайника под писалището, несъмнено задигнати някъде в ранните часове, докато е била в леглото на Трик. Пет часа, бе изчислила, плюс-минус. Моментът бе изчислен до съвършенство.

— чувстваш ли се доволна от себе си?…

Господин Благ я погледна от шкафа.

— Да, доста.

— сега джесъмин ще се опита да те убие…

— Важната дума е „ще се опита“.

— и въпреки театъра в небесния олтар, все още не си решила загадката на паякоубийцата…

— Още малко ми остава.

— диамо открадна записките ти…

— Помня повечето от тях. Близо съм, Господин Благ.

— шест дни остават до края на състезанието на паякоубийцата, мия…

— Радвам се, че си тук, за да ми го кажеш.

— сега трябваше да си спечелила предимство при солис и да си забравила…

— Тогава Трик нямаше да стане острие.

— по-добре той, отколкото ти…

Мия се тръшна на леглото и впери очи в тавана. Мълчеше. Мислите се гонеха в главата й. Господин Благ казваше истината. Тук бяха заложени по-големи неща от нея и Трик. Скайва. Дуомо. Ремус. Всичко, за което бе се трудила. Само обучен от Червената църква убиец щеше да сложи край на тези мерзавци — нападението й на миналия пъленмрак го доказа. Ако не завършеше първа в залата, кой знае дали щеше изобщо да стане острие. Защо, в името на Дъщерите, не беше…

— оставяш чувствата към момчето да засенчат разсъдъка ти…

— Нямам никакви чувства към момчето.

— о, нима…

— О, да.

— тогава защо месеци наред тренираш тайно с наев, а накрая…

На вратата се почука. Мия стана, изтопурка през стаята. Трик чакаше от другата страна, а солните кичури висяха край лицето му. Щом го зърна, сърцето на Мия затупка по-бързо. Проклетите пеперуди се върнаха в корема й. Тя стисна зъби, хвана ги и оскуба крилата им. Уби ги една по една.

— Добър ти ден, дон Трик.

— И на теб, Бледа щерко.

Тя погледна ризата му. Момчето носеше проста игла на гърдите си — музикален ключ, изваян от полирано желязно дърво. Беше получил брошката като награда в края на турнира от самия Солис — доказателство, че е завършил първи в залата на Шахида.

— Поздравления.

Момчето кимна. Взе да хапе устната си.

— Може ли да вляза?

Мия огледа коридора в двете посоки, не видя други чираци и се отмести от вратата. За безкрили насекоми, пеперудите предизвикаха доста смут.

— Уиски? — попита тя и се обърна към краденото златнопиво.

— Не. Няма да стоя дълго.

Тя чу странната нотка в гласа му. Обърна се. Той гледаше право към нея, лешниковите му очи — твърди като камък. Раменете — изпънати като на човек, който се кани да напада.

— Ти ме остави да спечеля.

— Не съм — Мия поклати глава. — Борих се яростно.

— Но ме предизвика да се боря още по-яростно.

Тя сви рамене.

— Знаех, че иначе ще ме щадиш.

— Познаваш ме добре значи?

— Знам какво изпитваш към мен.

— О, нима. И какво е то?

Мия сведе поглед. Прекара ръка през косата си. Огледа сенките в краката си. Истината лежеше, оголена, там. Вдигна очи към Трик. Не можа да пророни дума. Дано все пак да беше я чул.

Дюимерът поклати глава. Гледаше все така твърдо. Гласът му бе още по-твърд:

— Ти знаеше какво ще ми причини тази дума. Знаеш какво означава.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Познаваш ме достатъчно добре — не съм искала да те обидя. Но ти щеше да ме оставиш да победя. Все още мога да завърша първа по Истини. Нямаше нужда да печеля в Песните.

— Не ми е нужно проклетото ти съжаление, Мия.

— Зъбите на Гърлото, тук не става дума за съжаление! Има място и за двама ни в списъка. Завършваш първи в някоя от залите и със сигурност ставаш острие. Това е крачка, по-близо до гроба на дядо ти, помниш ли? Искам най-доброто за теб, нима не го разбираш?

— Затова свириш на мен като на лира, а? Огъваш ме отвътре и ме заслепяваш. — Трик поклати глава. — Аалеа ли те учи на тези неща? Малката Мия Корвере. Вълк в перушина от врана. Всички ни измами. Мен, Диамо, Джесъмин. Кой още играе по свирката ти и дори не го проумява? Кого още ще убиеш, за да стане твойта?

— Четири Дъщери, Трик, това да не ти е проклета…

— Проклета детска градина! Знам! Каза ми го стотици пъти, Мия.

— И колко още трябва да ти го кажа, преди да го осъзнаеш?

— Никога вече.

Думите я удариха като щит в челюстта. Макар че по-късно щеше да го отрече пред себе си, тя трепна, когато ги чу.

— Чуваш ли ме, Мия? — Трик посочи нея. Себе си. — Ти и аз? Никога. Вече.

— Трик, аз…

На излизане тръшна вратата.

Мия се загледа в празните си шепи. Заканите на Трик се блъскаха в черепа й.

Представи си лицето на Диамо. Агонията в очите му, докато се молеше за живота си. Виковете му отекваха в съзнанието й, преплетени с тези на мъжете, които бе убила на стъпалата на Basilica Grande. Пръснати като раздрани и подгизнали парцали в търбуха на Философския камък.

Оркестър от писъци, а тя — аленият маестро. Кървавите длани се залюляха във въздуха.

Крачките на Трик заглъхнаха в коридора.

Мия остана да стои в мрака.

Приведени рамене.

Сведена глава.

Сама.

— така е най-добре, мия…

И никога сама.

— така е най-добре…