Джей Кристоф
Нивганощ (12)

10.
Песен

Двадесет и седем чираци стояха в Залата за поклонение.

С един по-малко от предишния ден.

Мия ги разгледа умислена. Джесъмин с очите на ловец. Широкоплещесто смугло момче с едно липсващо ухо и нагризани нокти. Кльощаво момиче с остригана черна коса, което се поклащаше на краката си като змия. Едно грозновато ваанийче с татуировки по ръцете, което вечно си говореше само. Мия все още навързваше лицата с имената. И макар повечето да бяха все още непознати, знаеше по едно нещо за всеки чирак.

Убийци, всичките.

Статуята на Майката на Нощта се извисяваше над тях, взираше се отгоре им с безмилостни очи. Докато вървяха към залата преди закуска, между чираците се носеше мълва. Двама от ръцете бяха коленичили на камъка в краката на Богинята и търкаха с четки от конски косъм. Водата в кофата беше прозрачно червена.

От тялото на Приливен зов нямаше и помен.

Ашлин се примъкна до Мия и каза тихо, като гледаше право напред.

— Научи ли за дюимера?

— Не много.

— Ловко прерязано гърло, говорят.

— И аз така чух.

Трик, който стоеше отдясно на Мия, не обели дума. Тя огледа лицето на приятеля си, търсейки някаква следа от вина. Трик беше убиец, не ще и дума, но това важеше за всички присъстващи. Само защото двамата с Приливен зов бяха се сбили предишната вечер, не означаваше, че той е първият заподозрян. Почитаната майка Друсила трябва да го има за глупак, ако си мисли, че ще убие другия дюимер при толкова очевиден мотив…

— Мислиш ли, че Духовенството ще проведе разследване? — попита Мия.

— Нали чу какво каза Майка Друсила: „Вие сте убийци, всички. До един. И аз очаквам от вас да се държите като такива.“ — Ашлин хвърли поглед на Трик. — Може би някой е разбрал това съвсем буквално.

— Чираци.

Момичетата вдигнаха глави, видяха Почитаната майка Друсила с пусната сива коса, сплела пръсти като каещ се грешник в храм. Беше се появила без шум, сякаш бе се откъснала от самите сенки. Старата жена заговори и гласът й отекна в мрака:

— Преди началото на заниманията, трябва да ви съобщя нещо. Знам, че вече сте чули за убийството на другаря ви вчера вечерта, тук в тази зала. — Друсила погледна мокрото петно на камъните, което ръцете още търкаха покорно. — Дълбоко скърбим за кончината на Приливен зов. Духовенството ще проведе пълно разследване. Ако имате някаква информация, елате в стаята ми до края на деня. Вероятно убийството е било справедливо. Но ние се намираме в Църквата на Девата на Благословеното убийство и животът на другарите ви принадлежи на нея, не на вас. Ако това убийство е било акт на отмъщение, злоба или хладнокръвна пресметливост, извършителят ще получи съответното наказание.

Мия можеше да се закълне, че очите на старата жена се задържаха върху Трик, когато каза „отмъщение“. Погледна приятеля си, но лицето на момчето остана невъзмутимо.

— Докато тече разследването — продължи Друсила, — се забранява излизането от стаите след деветата камбана. Вашите Шахиди ще издават специални разрешения за учене и тренировки, но безцелното шляене по коридорите НЕ се разрешава. Тези, които нарушат забраната, ще бъдат строго наказани.

Майка Друсила спря погледа си върху всеки чирак. Мия се почуди какво ли означава „строго наказание“ в паство от кръвожадни фанатици.

— А сега отидете в Залата на Песните и почакайте Шахид Солис, без да говорите.

Жената изчезна в сенките, а черната й дреха се развя зад нея.

Напред-назад по редицата се понесоха шепоти и не един взор падна върху Трик. Момичето змия се усмихваше мрачно. Момчето със смуглата кожа подръпваше малката бучка плът, където преди е било ухото му, и гледаше дюимера с присвити очи. Трик не им обърна внимание и тръгна след ръцете, които се появиха, за да ги придружат. След уморително изкачване сякаш до самия връх на планината, Мия и другарите й се озоваха в Залата на Песните.

Тя нямаше представа защо се казва така, но подозираше, че името й няма нищо общо с акустиката.^[1] Кръгъл прозорец от писано стъкло на тавана хвърляше ярка златиста светлина в сърцето на помещението. Залата бе огромна, краищата й тънеха в сенки, но Мия забеляза същите увивни мотиви по стените. Надуши миризмата на стара кръв, пот, мас и стомана. В прави линии бяха наредени тренировъчни манекени, мишени за стрелба и фитнес уреди. Подът бе от черен гранит, а в средата бе издълбан кръг, достатъчно широк да побере четиридесет мъже един до друг. Всички чираци се наредиха около него в мълчаливо очакване, според указанията, за първия си урок.

Ашлин застана отляво на Мия и след половин минута започна да шепне:

— Вечерен час в девет. Представяш ли си?

Мия огледа залата и отговори:

— И бездруго тук едва ли има какво да се прави, щом светлината угасне.

Момичето се ухили.

— О, Корвере. Не знаеш какво говориш.

— Тогава защо…

— Получихте указания да чакате в мълчание.

В Залата на Песните прозвуча дълбок глас, отекващ в невидимите стени. Мия не чу стъпки, но Шахид Солис излезе от сенките зад гърба й със сключени отзад ръце. Мина на сантиметри от нея и тя забеляза, че отблизо мъжът е по-внушителен с широките си рамене и призрачно белите си очи. Беше облечен с мека черна дреха, на кръста му висеше същата празна ножница. Но стъпваше с безшумна грациозност, сякаш заслушан в мелодия, която никой друг не чуваше.

— Острието на Майката трябва да бъде безшумно като звездна светлина върху бузата на спящо пеленаче. — Солис пристъпи в центъра на кръга. — Веднъж се скрих за седем дни в Големия атенеум в Елай в очакване да се появи Жертвоприношението и дори книгите не разбраха, че съм там.^[2] — Той се обърна към Мия и Ашлин. — А вие, момичета, не можете да замълчите няколко минути.

— Прошка, Шахид — поклони се Ашлин.

— Три обиколки на стълбището за теб, момиче. Нагоре и надолу. Марш.

Ашлин се подвоуми. Шахидът я изгледа гневно и невиждащите му очи пробиха черепа й.

— Шест обиколки тогава. Броят се удвоява всеки път, когато повтарям.

Ашлин се поклони, смотолеви нещо за извинение, обърна се и излезе от залата. Солис се обърна към Мия. Безцветните му очи гледаха над рамото й. Без да мигат.

— А ти? Имаш ли какво да кажеш?

Мия замълча, стиснала здраво устни.

— Е? — Шахидът приближи, надвеси се над нея. — Отговори ми!

Мия гледаше в земята, гласът й бе равен и спокоен:

— Прошка, Шахид, но при цялото ми уважение каквото и да кажа, ще бъде прието като ново нарушение на мълчанието и това ще удвои наказанието ми.

Устните на едрия мъж се извиха в лека усмивка.

— Умно момиче, а?

— Ако бях умна, нямаше да ме хванете, че говоря, Шахид.

— Жалко. В теб няма друго, което да си струва да се забележи. — Солис посочи стълбището. — Три обиколки. Нагоре и надолу. Марш.

Мия се поклони и напусна коридора мълчешком.

На площадката разтегна краката си и започна да тича, броейки наум стъпалата. Стана й чудно откъде знае Солис дали има нещо забележително в нея, или не — очите му бяха слени като на влюбено момче. Беше готова да заложи живота си на това, но той се държеше така, все едно виждаше толкова добре, колкото и тя. На средата на втората обиколка мислите й за Шахида секнаха и бягането погълна ума й. Стигна върха с омекнали като желе крака и отново благодари негласно на стария си учител за всичките стълбища в Божигроб, по които бе я карал да тича за наказание. Почти й се прииска да се е провинявала по-често.

Ашлин (която Мия бе задминала на последните петдесет крачки) стигна върха плувнала в пот и й смигна, когато спря, за да си поеме дъх.

— Съжалявам, Корвере — изпръхтя тя. — Баща ми ме предупреди за Солис. Трябваше да внимавам повече.

— Няма нищо — усмихна се Мия.

— Почакай да видиш. Имам още три обиколки — усмихна се широко другото момиче. — До после.

Мия тръгна към залата с ръце на кръста. Върна се тъкмо навреме, за да види как придружителят на Джесъмин, издълженият айтриянец с юмруци като ковашки чукове, влиза в кръга с Шахид Солис. Шестима други новобранци, в това число Джесъмин и бледото момче, нарекло се Тих, бяха се проснали на местата си покрай кръга, облени в пот, задъхани и с малки кървящи драскотини по лицата.

Солис стоеше в центъра на ринга. Беше съблякъл черната си наметка, останал по мека златистокафява кожена риза, с голи масивни ръце. Тя зърна редица дребни белези на предмишниците му — общо тридесет и шест. Мъжът още не беше свалил ножницата от кръста си, но сега бе въоръжен с къс двуостър гладиус — отличен меч за ръкопашен бой.

От мрака бяха извадени дузина стойки на колела, а върху тях бяха наредени всякакви оръжия. Мечове и ножове, чукове и боздугани, зъбите на Гърлото — даже и секири. Обикновени, без украса и съвършено, очарователно смъртоносни.

Слепият поглед на Солис бе вторачен в пода.

— Как се казваш, момче?

Айтриянският главорез отвърна с поклон.

— Диамо, Шахид.

— Владееш ли песента на острието, малки ми Диамо?

— Знам една-две мелодии.

— Попей ми тогава.

Мия зае мястото си в кръга, а в това време Диамо взе да разглежда арсенала от оръжия. Избра си дълъг меч, цял метър и половина, а когато замахна, стоманата разсече въздуха със свистене. Мия кимна на себе си. Момчето бе избрало добър противник на късото острие на Солис, значи знаеше поне основните неща. Допълнителната дължина щеше да му остави място да се движи свободно.

Диамо зае защитна позиция пред Солис и пак се поклони. Шахидът стоеше, отпуснал ножа си надолу, вдигнал глава, привидно разсеян.

— Не чувам да пееш, момче.

Диамо вдигна меча си и се впусна в атака. Ударът му беше добър, широка дъга, която щеше да отреже главата на Шахида, ако той не беше го блокирал. Но пред удивените очи на Мия Солис направи крачка и отби атаката. Нахвърли се срещу Диамо, момчето отстъпи в защитна позиция и едва успя да парира стихията, глава, гърло, гърди, долни части. Стомана пееше в стомана, мелодията ехтеше в залата и искри хвърчаха при докосването на остриетата. Лицето на Солис беше спокойно като на спящо дете, невиждащите му очи бяха вперени в пода. Ала свирепостта му бе ужасяваща, бързината му вдъхваше страхопочитание. Атаката продължи още няколко мига, Солис позволи на момчето още пет-шест здрави удара и отблъсна всичките. А накрая, пред слисаните очи на Мия, мечът на Диамо бе изтръгнат от ръцете му и острието на Солис леко докосна потната му хлъзгава буза.

Всичко стана толкова бързо, а мъжът едва бе се поместил.

Диамо трепна, когато ножът го поряза — едва-едва, колкото да запомни загубата. А Солис му обърна гръб и пак свали меча си.

— Слабо представяне.

— Простете, Шахид.

Солис въздъхна, а Диамо зае мястото си в края на кръга.

— Няма ли един човек в тази зала, който знае песента?

— Аз мога да изкарам една мелодия — обади се Трик и Мия се усмихна. Окото му бе посиняло от сбиването с Приливен зов, но явно беше готов за бой, въпреки че Солис едва не го изхвърли от Небесния олтар на вечеря. Той свали робата си, остана по тъмни кожени панталони и кожена риза с къс ръкав. Мия се възхити на очертанията на мускулите по ръцете му, на загорялата, стегната кожа. Спомни си битката им пред планината, преплетените образи на страст и насилие. Облиза пресъхналите си устни.

— Ах! Нашият млад метис — кимна Солис. — Вчера научих всичко, дето ми трябваше да знам за стила ти. Но ела, пале — той махна с ръка, — да те чуя как ръмжиш.

Мия беше доволна — Трик явно бе се поучил от пердаха, който получи, защото сви рамене при обидата, без да трепне. Избра си ятаган от стойките и пристъпи под златната светлина. Солис отново остана неподвижен с отпуснат меч. И макар стилът на дюимера да бе смъртоносен, ударите му бързи и точни, двубоят се оказа повторение на битката с Диамо. Трик бързо се озова обезоръжен, задъхан и кървящ от прясната резка на бузата си.

Шахидът се обърна, клатейки глава.

— Покъртително. По-лош клас не съм имал. На какво са ви учили учителите ви, преди да дойдете тук? На ръкоделие и кулинарство? — Той обиколи със слепия си взор кръга. — Най-добрите остриета удрят веднъж, удрят точно, сетне заглъхват като шепот на вятъра. Най-добрите остриета нямат нужда от стомана. От всеки от вас ще очаквам да може да разцепи светлината на шест, преди да напусне тези стени. — Мъжът въздъхна. — Но се обзалагам, че никой от вас не може да разцепи една проклета ръжена пита.

Той посочи оръжията на стойките.

— Вземете си нож и се наредете пред мен. Започваме от самото начало.

— Шахид — обади се Мия.

— Ах! Приказливата се е върнала. Чудех се какъв е този аромат.

— мия, недей…

— Шахид, вие още не сте ме чули да пея.

— Запази се за урока на Шахид Аалеа, момиче. Знам за теб всичко, което трябва да знам.

Мия влезе в кръга.

— При все това, бих искала да опитам.

Солис наклони глава, додето вратът му звучно изпука. Подсмръкна.

— Побързай тогава.

Мия отиде при стойките и си избра чифт дълги ножове, извити по лийсийския обичай. Макар да бяха обикновени на вид, тежестта им беше отлична, остриетата — съвършенство. Това бяха най-бързите мечове на стойките — леки и гладки. Но бяха по-къси от меча на Солис и вършеха работа само в непосредствена близост. Щом Мия влезе в кръга, Шахидът се засмя.

— Изправяш се срещу противник с гладиус и избираш ками, за да пееш с тях. Сигурна ли си, че знаеш думите, момиче?

Мия замълча, зае поза с левия крак напред и забарабани по дръжките на ножовете. Цветното стъкло отгоре хвърли черно петно в краката й. Господин Благ се сви в него и взе да пие с пълно гърло страха й. И без да дочака нова обида, тя се протегна към сянката на Солис и дръпна.

Макар хиляди пъти да беше използвала мрака, Мия не помнеше да го е чувствала по този начин. Може би защото тук нямаше слънца, но силата й беше по-голяма, а тъмнината много по-лесно се подчиняваше. Вместо да овърже краката на Шахида в своята сянка, тя използва неговата, разви я и я заби в подметките на ботушите му. Ни един човек в залата нямаше представа какво прави Мия. Ни едно движение не смущаваше повърхността на тъмнината в краката на Шахида. И все пак, когато тя го атакува, а той се помъчи да отстъпи, слепецът разбра, че ботушите му са здраво залепнали за пода.

Очите на Солис се разшириха, когато Мия замахна; свистящ, пеещ удар, насочен право в гърлото му. Той вдигна меча си, за да го отблъсне, изби дясната й ръка и ножът политна, въртейки се през стаята. Ала с бързина, на която и драконов молец би завидял, момичето направи пирует, косата му се разлетя, замахна с лявата ръка и остави малка резка на бузата на Шахида.

Насъбраните чираци ахнаха. Капка кръв потече по лицето на Солис. Трик изкрещя триумфално. За миг Мия се ухили до уши, изпълнена със задоволство, че е пуснала кръв на този високомерен кучи син.

Но само за миг.

Солис стисна лявата й китка и я изви назад като в железни клещи. Замахна с меча към ботушите си и прати двете катарами да пеят в мрака. Подметките останаха здраво залепнали за пода, но той излезе от тях и се преметна над главата на Мия. Приземи се на каменния под зад нея, приклещил здраво китката й.

Издърпа назад лявата й ръка и я преви на две. Момичето изпищя. Лакътят я заболя, рамото едва не изскочи от ябълката.

— Умно момиче — рече Солис и изви болезнено ръката й. — Но това е Залата на Песните, малката ми, не Залата на Сенките.

Погледна я отгоре със слепите си, безмилостни очи.

— И аз не исках да чуя как пее сянката ми.

Солис вдигна меча си с побелели кокалчета. Стовари го като гръм от небесата и докато Мия пищеше, той удари

веднъж,

два пъти,

три пъти

и съсече ръката й в лакътя.