Джей Кристоф
Нивганощ (27)

25.
Кожа

След две седмици всичко започна да се променя.

Както обикновено, паството се събра на закуска. Главата на Мия бе замаяна от дългите часове работа над формулата на Паякоубийцата. През цялото време Карлота не вдигна глава от задачата на Шахида в тетрадката си и не обели дума. Оставаше до късно в Залата на Истините, за да възстанови унищожените си записки, очите й бяха кървясали и с кръгове под тях. Аш запълваше паузите с разказ за някакъв нов красавец, когото бе открила при последното си пътуване до Божигроб; реброродения син на сенатор, който говорил насън за делата на баща си.

Докато чираците се изнизваха от Небесния олтар, Мия видя, че Шахид Аалеа дръпна Трик настрани и взе да му шепне нещо. Под мастилото на татуировките лицето на момчето видимо пребледня. За миг сякаш бе готов да спори, но Аалеа преряза протестите му през колената с усмивка, остра като гробнакост. Превил рамене, той кимна и се обърна.

В този ден имаха час в Залата на Песните. Последните няколко пъти Солис ги учеше да боравят с оръжия от разстояние. Няколко тежки сламени кукли висяха от тавана на смазани железни вериги. Шахидът настани един чирак в кръга; раздаде на всички арбалети и ножове за хвърляне с указанието да атакуват другарите си в гърба и главата с мишените. Бяха толкова тежки, та да те проснат, ако те уцелят, и желанието да избегнеш ударите им се оказа солидна мотивация.

Мия се прояви като доста сръчна, но не защото беше по-добър стрелец или по-пъргава от другите. Преди три дни бе открила, че притежава предимство, каквото останалите нямаха.

Озарението я споходи, след като зае мястото си в кръга с ножове за хвърляне между зъбите. Докато тя сплиташе дългата си коса, Диамо се възползва от възможността да я изненада и безшумно прати мишената си по открития й гръб. Но макар да не можеше да види сламената кукла, която летеше към нея, тя усети атаката. Отстъпи встрани, промуши мишената с три ножа и изгледа Диамо със смразяващ поглед.

Момчето бе й пратило целувка.

Но все едно колко мишени летяха към нея, тя успяваше да избегне всички. Това сигурно се дължеше на мрака тук, който никога не бе виждал слънчева светлина. Или защото Планината вечно беше забулена в нощ. Ала Мия разбра, че дори да не ги вижда, може да ги усети.

Долавяше сенките им.

И от този ден насетне съумяваше да избегне всяко нападение. Благодарна, че има поне едно нещо в Залата на Песните, в което да превъзхожда останалите, и двойно по-благодарна, че имаше почивка от двубоите, през които неизбежно служеше като тренировъчна кукла на Джесъмин. Три дни по-късно, когато един по един чираците се точеха в Залата на Песните и се приготвяха за поредното упражнение със сламените кукли, Марселус изпусна арбалета си в краката на Трик.

Марко му отправи усмивка (доста изкусурена от Тъкачката, помисли си Мия) и се поклони:

— Извинения, Трик. Ама че съм непохватен.

— Защо не гледаш какво правиш? — изръмжа Трик.

Красивата усмивка на Марко бавно посърна.

— Извиних ти се.

— Проклети айтриянци! Ръцете вечно ви пречат!

Марко се намръщи.

— Ти си наполовина айтриянец, глупако!

Сърцето на Мия потъна. Очите на Трик се разшириха. И тогава се започна. Юмруци и ругатни, лакти и оголени зъби, момчетата се блъснаха в стойките с арбалетите и се строполиха един върху друг на пода. Трик сцепи веждата на Марко, разкървави устната му. Скоро Солис се намеси и взе да ги налага с колана си като деца, докато престанаха. Вдигна Марко на крака и му заповяда да отиде при Мариел, за да оправи раните му.

— А ти — изръмжа Шахидът на Трик — десет обиколки на стълбището. Нагоре и надолу. Марш!

Трик изгледа кръвнишки слепеца в очите и Мия се почуди дали се кани да му се разкрещи. Но с мрачна физиономия той се подчини и излезе с отчетливи стъпки от залата. Солис изрева на останалите чираци да се хващат за работа. Тих влезе в кръга и мишените се залюляха безшумно от тавана. Трик така и не се върна в залата след последната обиколка.

Когато урокът свърши, Мия отиде да го потърси, провери в стаята му, в Небесния олтар, в атенеума. Накрая го намери в Залата за поклонение с пръсти в колана си, вперил поглед в статуята на Ния. Безименни гробници опасваха стените. С телата на техните другари.

— Как върви, дон Трик?

Той й хвърли мигновен поглед. Кимна бавно.

Тя се усмихна, приближи полека, скръстила ръце на гърба. Дюимерът пак бе се обърнал към лицето на статуята. Очите на Ния имаха смущаващата способност да гледат право в теб, все едно къде си застанал в залата. Лицето й изразяваше жестокост. Към какво или кого е гледала богинята във въображението на скулптора, докато е ваел изражението й? За първи път осъзна, че Ния държи везни в дясната си ръка. В другата стискаше здраво меч.

— Тя е левачка. Като мен.

— Няма нищо общо с теб — отвърна троснато Трик. — Тя е алчна кучка.

— Сигурен ли си, че е разумно да я наричаш кучка в собствения й дом?

Трик я изгледа косо.

— Ти нали не вярваше в божества?

Момичето сви рамене.

— Трудно е, когато Богът на Светлината явно те мрази в червата.

— Да го вземат мътните. И нея също. Какво добро са сторили за нас? Дали са ни само едно нещо. Живот. Окаян и тежък. А след това. Взимат. Молитвите ти. Младостта ти. — Той махна към безименните гробове наоколо. — Дори живота, който са ти дали.

Трик поклати глава.

— Нищо друго не правят, само взимат.

— Добре ли си?

Трик въздъхна. Отпусна рамене.

— Шахид Аалеа ми заповяда.

Мия почака търпеливо. Момчето посочи рисунките по бузите си.

— До последния момент отлагах. След вечеря. Мой ред е при Тъкачката.

— Ах!

Тя го хвана неловко за ръката. Не знаеше какво да каже.

— Защо отлагаше? Заради болката?

Трик поклати глава. Мия остави тишината да говори вместо нея. Момчето се бореше със себе си. Господин Благ в сянката й се навърташе около страха му като мухи на мърша. Трик искаше да й каже. Нямаше с кого другиго да сподели. Тя трябваше само да му даде…

— Аз ти разказах за майка си. За… баща си.

Мия кимна и едва не й прилоша от мъка. Пак го докосна по ръката.

— Било е ужасно. Случилото се с нея. Но както казах, това не си ти.

Трик въздъхна, забил поглед в нозете си. Думите напираха зад зъбите му. Мия стоеше до него, държеше го за ръката. Чакаше го да запълни тишината.

— Когато се срещнахме, ти ме попита за името — рече накрая. — Каза ми, че дюимерите имат имена като Вълкояд и Гърботрошач. — Мимолетна усмивка. — Даряващия прегръдки.

Мия на свой ред се усмихна безмълвно.

— И отсече, че не е възможно да се казвам Трик.

— Да.

Момчето погледна статуята. Лешниковите очи бяха потъмнели и мрачни.

— Когато се роди дюимер, завеждат бебето при висшата суфи на остров Прасило. Храмът на Трелена. Суфи повдига новороденото към океана, поглежда в очите му и предрича пътя, който го очаква. А с първите й думи назовават детето. Земноходна за пътешествениците. Драконов убиец за воините. Вълногълтач за удавниците. И тъй, както би сторила една добра дъщеря на бара, майка ми ме отнесла на Прасило, когато съм бил на три дни. — Горчива усмивка. — Запъртък съм бил. Дюимерите са едър народ. Нашите предци се раждали великани. Но аз нося само наполовина тяхната кръв. Бил съм една шепа. Метнал съм се на баща си, предполагам. Акушерката се шегувала, че съм толкова дребен, та майка ми не усетила кога съм се пръкнал на света.

Трик поклати глава. Усмивката посърна на устните му.

— Знаеш ли какво изрекла суфи, когато ме вдигнала?

Мия поклати глава. Няма и натъжена.

— Казала: ta rek ishha che.

Мия свърза първите букви в изречението в една дума.

— Не говоря дюимерски — измърмори.

Тогава Трик я погледна. В очите му бушуваха ярост и болка:

— Къде е останалата част от него?

Гласът му се сниши до потрепващ шепот.

— Това били първите й думи. Ето така ме кръстила. Къде е останалата част от него.

Мия затвори очи.

— О, Трик…

— Суфи ме подала на майка ми и й казала да ме хвърли на вълните. Казала, че Девата на Океаните ще ме приеме, защото народът ми няма. — Горчив смях. — Народът ми.

Той седна на плинта в краката на Майката и се втренчи в мрака.

Мия го последва и се загледа в него.

— Майка ти е казала на жрицата да върви в Пропастта?

— Така е — Трик се усмихна. — Майка ми беше пламенна жена. Дядо ми настоявал да ме удави, затова тя ме отвела далече от Прасило. Далече от него. Умря от проклетата чума, когато бях на десет. Но ми даде това. — Той й показа трите сребърни дракона вечно увити около пръста му. — Духовете на Тридраконовия клан. И ми каза как да докажа, че струвам толкова, колкото тя знае.

Трик се приведе напред, с лакти на коленете си.

— Когато навършат пълнолетие, дюимерските воини преминават през ритуал, в края на който лицата им се татуират, тъй че всички срещнати хора да знаят, че са преминали през изпитанията и са доказали достойнствата си. За воините от моя клан изпитанието беше сурово. Да навлезеш храбро в дълбоки води и да посечеш един от големите морски дракони, които са три вида: дракон буря, дракон сабя и бял дякон.

Мечтаех за това, откакто чух разказа на майка си. Живеехме на остров на изток от Прасило. Пристанище на име Утешение. След нейната смърт един стар морски вълк ме научи да майсторя лодки. Платна. Харпуни. Сам отсякох железните дървета за лодката ми. Отне ми година, за да я направя. А когато навърших четиринадесет, обърнах гръб на Утешение и поех към дълбоките води.

— Виж, драконите буря са огромни, но глупави. Сабите са по-умни, но по-дребни. Белият дракон обаче… той е владетелят на дълбините. Огромен, жесток и умен. И тъй, тръгнах на север към ледените води, където се въдят тюлените. Исках да вляза в пристанището на Прасило с някой шестметров гигант. Да се изправя пред дядо си и да го чуя как казва, че е грешал за мен. Молих се на Девата на Океаните да ми изпрати звяр, достоен за един мъж. И тя отговори на молитвите ми.

Трик запръхтя през стиснати зъби със светнали очи.

— Майко на Нощта, беше огромен, Мия. Трябваше да го видиш. Когато дръпна въдицата ми, едва не разцепи лодката ми на две. Ала беше глътнал куката надълбоко, а лодката ми издържа. Неведнъж се опита да ме блъсне, но след като вкуси харпуните ми, разбра, че не бива да се приближава. Вълните се стоварваха отгоре ни и аз нито се хранех, нито спях. Само се борех. Цели пет пълни дни един срещу друг с окървавени ръце. Представях си лицето на дядо си, когато вкарах чудовището в залива на Прасило. Не можеше да се потопи долу. Носеше се по повърхността и плуваше все по-бавно и по-бавно. И тъй, аз гребях до него и взех най-добрия и най-острия харпун. Харпунът, който бях оставил за накрая.

Трик погледна Мия през завесата на кичурите си.

— Някога надзървала ли си в окото на дракон?

Момичето поклати глава. Не посмя да отговори. Не искаше да наруши мъртвешкия му шепот. Когато Трик проговори отново, едва доловимо, дори статуята на Майката сякаш се заслуша.

— Черни очи имат. Очи на трупове. Поглеждаш в тая чернота и виждаш само себе си. И аз се видях. Себе си. Онзи ужасен копелдак с детското си копие и очите на баща си. И го пронизах с харпуна. Право в сърцето на малкото момченце. Убих го заедно със звяра. И си помислих, че съм мъж. Влязох в залива на Прасило, а главата му бях вързал на планшира. Зъбите му бяха големи, колкото юмрука ми. Край мен се събраха около стотина души, докато ги изтръгвах от венците му. Нанизах ги на врата си и тръгнах към дома на дядо. Всички се питаха кой съм. Това кокалесто момче не прилича на тяхната кръв. Твърде светлолико и дребно, за да бъде един от тях, но все пак познаващ обичаите им. Влязох в къщата на дядо си, коленичих пред него и му казах кой съм. Синът на дъщеря му. И му показах зъбите на врата си, посочих главата на брега и го помолих да ме провъзгласи за мъж.

Трик сви ръце в юмруци. Вените изпъкнаха под кожата му, набраздиха мускулите му. Трепереше, осъзна Мия. От скръб или ярост и тя не знаеше.

Сложи ръката си върху неговата. Каза с нежен глас:

— Не е нужно да ми разказваш, Трик…

На името се запъна, хвана я страх да не го обиди. Не знаеше какво да стори, какво да му каже. Чувстваше се безпомощна и глупава. След всичките уроци на Аалеа. И всичко, което бе научила.

Безсилна.

Трик поклати глава. Гласът му преливаше от гняв:

— Той ми се…

За миг гласът му му изневери, накъса се. Прокашля се.

— Той ми се изсмя, Мия. Нарече ме копеле. Син на шафрантия. Koffi. Каза ми, че след като дъщеря му го опозорила, вече не била негова дъщеря. Каза ми, че аз не съм негов внук.

„Но ти си мъж, малки koffi. Ела, ще получиш мастилените си дракони, за да могат хората да знаят що за човек си.“ И хората му ме сграбчиха, а той откъсна драконовите зъби от врата ми. Взе да ме удря с тях по лицето, а аз пищях. Изля мастилото върху раните и ме би, докато чернотата ме пое.

Мия усети как сълзите й се стичат по бузите. Сърцето я болеше, ноктите се забиваха в дланите й. Тя прегърна момчето с цялата си сила и зарови лице в косата му.

— Трик, толкова съжалявам.

Той продължи разказа си, без да забелязва ласката й. Сякаш бяха срязали рана и отровата се лееше в поток, не можеше да спре. Колко години таеше това в себе си?

— Вързаха ме за мачта пред дома на дядо ми. Децата идваха и ме замеряха с камъни. Жените ме плюеха. Мъжете ме проклинаха. Раните се възпалиха. Очите ми се подуха и не виждах нищо. — Той поклати глава. — Това беше най-лошото. Да чакам в мрака следващия камък. Следващия шамар. Следващата храчка. Копеле. Син на уличница. Koffi.

— Дъщери — пророни Мия. — Ето защо не искаше да сложиш превръзката на очите си.

Трик кимна. Захапа устна.

— Молих се на Девата на Океаните да ме освободи. Да накаже мъчителите ми. Най-много дядо ми. И на третата нивганощ, когато се надигнаха ветровете и смъртта бе на косъм и усещах мразовитата й близост, чух шепот в ухото. Жена. Ледени думи.

— Девата на Океаните не може да ти помогне, момче.

— Не заслужавам да умра така — казах аз. И чух смеха й.

— Заслугите нямат вземане-даване със смъртта. Тя взима всички ни. Както зли, така и справедливи.

— Тогава се моля да вземе бара бавно — изрекох аз. — Моля се той да крещи, докато умира.

— Какво би дал, за да се изпълни желанието ти?

— Всичко. Каквото и да е.

— Тя ме освободи. Отведе ме от онова място. Името й беше Адийра. И стана моя Шахид. Излекува гнойните ми рани и ми посочи пътя. Каза ми, че Майката на Нощта ме е избрала. И ще направи от мен оръжие. Свой инструмент на земята. И един ден ще го видя как умира. Дядо ми. — Трик скръцна със зъби, простена. — С писъци на уста.

— Аз дадох същия обет. Дуомо. Скайва. Марило.

— Една от причините, поради която те харесвам, Бледа щерко. — Трик се усмихна. — Ние сме като две капки вода.

Момчето опипа лицето си. Мастилените белези, които разказваха историята на мъченията му.

— Всеки ден се будех и се взирах в тези неща в огледалото. Припомнях си какво ми причини дядо ми. Даже когато Адийра беше на път да ме пречупи. Гледах се в огледалото и си спомнях как се смееше. Не мога да си спомня как съм изглеждал преди. Татуираните белези… това съм аз. — Той се обърна към Мия. Към вече безукорните й страни и красивите очи. — Мариел ще премахне следите. Адийра ме предупреди. С тях лицето ми лесно се запомня. Но в какво ще се превърна, когато изчезнат? Те са моята същност.

— Небивалици!

Трик примигна, сепнат. Навъси се още повече.

— Какво?

— Ето това е твоята същност — Тя го удари по плочката мускули над сърцето. — Това. — Шляпна го по главата. — Тези двете. — Взе ръцете му, коленичи пред него и го погледна в очите. — Външният вид не променя личността в теб. Все едно какво ще ти вземат, нея няма да могат, ако ти не им позволиш. Това е истинската сила, Трик. Това е истинската власт.

Тя стисна тъй силно ръцете му, че пръстите я заболяха.

— Пази я, чуваш ли ме? Представи си, че стоиш на гроба на онзи подлец. И плюеш върху земята, която го е приютила. Ще го постигнеш, Трик. Един ден ще си отмъстиш. Обещавам. Богинята да ми е на помощ, кълна се.

Момчето погледна ръцете, които държаха неговите.

— Вървим по черен път, Мия.

— Тогава да го извървим заедно. Аз ще пазя гърба ти. Ти — моя. А ако падна преди края, ти ще убиеш Скайва заради мен. Ще накараш онзи злодей да пищи. Кълна се, че ще сторя същото за теб.

Момчето я погледна. Бездънните му лешникови очи. Следите на омраза по кожата му. Сърцето в гърдите й се разтупка. Плам в погледа й, пот по дланите й.

— Ще боли ли?

— Зависи.

— От какво?

— Дали искаш да те излъжа, или не.

Трик се засмя и развали магията, която бе се спуснала над залата. Усмивката на Мия потъмня, когато надзърна в очите му. Доближи се малко. Но не достатъчно.

— После — чу се да казва. — Ако не искаш да бъдеш сам…

— Разумно ли е?

— След деветата камбана? Сигурно не е.

Той се приближи до нея. Наведе се и солните кичури докоснаха бузите й.

— Тогава сигурно не трябва.

Устните й докоснаха неговите и тя прошепна:

— Сигурно не трябва.

Останаха така за миг. Мия усети вълнение в корема и кожата й настръхна, когато я погали нежно нагоре по ръката. Погледът й — сключен с неговия. Знаеше отлично какво е желанието му. И искаше същото. Ала тя висеше между тях — мисълта какво предстои да излезе изпод огъващите се ръце на Тъкачката. И забави мига, докато го уби. И тъй, накрая той стана. Вгледа се в тъмното и пое дълбоко дъх. Дари я с усмивка.

— Моите благодарности, Бледа щерко.

— На вашите услуги, дон Трик.

Тя се усмихна и той си тръгна. Отсъствието му й донесе празнота. Тя остана да седи в мрака в краката на Богинята и сянката й прошепна:

— мисля, че е най-добре да отидеш при тъкачката, след като свърши с трик, мия…

— И защо?

— явно мозъкът и яйчниците ти са сменили местата си…

— О, престани. Страх ме е, че ще прихна в смях.

Прибра се в стаята си, зарови се в купчината с бележки и формули и отново потъна в загадката. Едната й ръка плетеше лениви кръгове във въздуха и сенките в стаята се гънеха, а Господин Благ подскачаше напред-назад сред тях като истинска котка, погнала мишки.

Когато удариха звънците за вечеря, тя остана при задачата, но умът й се понесе към Трик. Питаше се как ли се справя в стаята с маските на Тъкачката. Между чираците се надигаха чувства. С наближаването на посвещението и усилената надпревара помежду им, другите чувства също се разгаряха. Светът ставаше все по-оглушителен и всяко нещо имаше повече значение. Тя не знаеше какво ще й донесе следващият ден. Но го обичаше. Любовта беше глупава. Безумна. За нея нямаше място между тези стени, нито в нейния свят.

Но част от нея се надяваше, че тази вечер няма да бъде сама…

Часове на чакане в мрака. Пеперуди, пърхащи в корема й. Дали е добре? Как ли ще изглежда без белезите на омразата по лицето? Как ли ще се чувства, когато премине болката? Какъв човек ще се окаже накрая?

Чакаше почукването на вратата. Час след час.

— сигурна ли си?…

— Да.

— чудех се дали…

— Знам какво правя.

Но сънят дойде преди момчето.

 

 

Мия се събуди по някое време в тъмното на вечнанощ и очите й се отвориха след отдиха без сънища. Колко ли дълго е спала? Колко ли е час…

Ето пак. Тихо, но настойчиво. Звукът, разбуждащ пеперудите.

Чук, чук.

Стана от леглото, наметна копринения халат над долната си риза. Сърцето блъскаше в гърдите й. Студен камък под голите й нозе. Стигна вратата, завъртя ключа с несигурни ръце и я открехна. И там го видя — силует в мрака, солните кичури, опасали скритите контури на лицето му.

С пресъхнали устни отстъпи встрани, без дума да пророни. Той огледа коридора в двете посоки, постоя още миг на прага. Уловяха ли го след деветата камбана извън стаята му, означаваше мъчения в ръцете на Тъкачката. Но той знаеше какво ще се случи, ако влезе. И двамата знаеха. Миг, който трая вечност — тя го наблюдаваше през спуснатите си клепки. Най-сетне влезе — безшумен като въздишка.

Момичето докосна алхимичната лампа на масата, почака топлината на ръката й да запали светлината в нея. Тя припламна и в стъклото засия топла сепия. Той беше зад нея, усещаше го. Чувстваше страха му, задето е дошъл. Глада му. И като затаи дъх, обърна се и погледна лицето му.

Красив, както си знаеше. Мастилото бе изчезнало, белезите от драконовите зъби също — отдолу — гладък и безукорен загар. Бузите — по-изразени, кръговете около очите му — запълнени. От онази хубост, заради която всяко момиче би вдигнало армиите си, би посякло бог или демон.

Поне това момиче.

— Тъкачката си знае работата.

Трик заби поглед в краката си. Свенливостта му я развесели.

— Как се чувстваш?

— Не толкова зле. Боля като огън и желязо, но накрая не беше толкова зле. — Сви рамене. — Очаквах да бъда по-малко себе си. Но тя ми позволи да го запазя.

Момчето посочи едно шишенце на кожена връв около врата си. Мия видя, че е пълно с черна лъскава течност.

— Това?

Той кимна.

— Всичко, което остана от делото на дядо ми.

Мия посегна да го докосне, прекара пръст по разтворената яка на ризата му до кожата под нея. Пулсът на врата му се ускори. Тя се извърна, за да скрие усмивката си.

— Нещо за пиене?

Трик кимна безмълвно. Тя взе глинените чаши и бутилката, която бе задигнала при предишните си набези за дрънкулки от списъка на Мишелов. Въпреки че уискито нямаше да й донесе никакви точки в състезанието на Шахида, Меркурио бе я научил да разпознава добрия етикет, щом го види.

Тя наля, обърна се и подаде едната чаша на Трик. Той я чукна в нейната и я глътна на един дъх. Мия наля по още една и на двамата.

— Ще седнеш ли?

Момчето огледа стаята, видя столчето, тикнато под тоалетната й масичка.

— Тук има само един стол — каза той.

Мия се обърна с гръб, бавно свали халата от раменете си. Остави го да падне на купчина на пода, качи се в леглото, като се наслаждаваше на това как очите му докосват тялото й. Остави бутилката на нощната масичка, облегна се сред възглавниците, протегна се с уиски в ръка. Чакаше.

Той отиде до леглото с безшумни стъпки по камъка. Придвижваше се като вълк, с приведена глава, вдишвайки я. Вероятно можеше да надуши миризмата на желанието й. Сърцето й биеше като чук в ребрата й. Устата й пресъхна като пустинята отвъд стените. Пак отпи от златнопивото, вкуси с наслада дългия опушен огън в гърлото си. Трик седна на ръба на леглото, без да откъсва очи от нея. Въздухът между тях запращя от напрежение, изви крайчетата на устните й. Тя усети как то тупти в пръстите й. Пулсира под кожата й. Желанието. Нейното за него. Неговото за нея. Нищо и никой между тях.

Той гаврътна уискито и сгърчи лице. Светлината танцуваше на устните му, докато преглъщаше, тя видя дълбоките падини на гърлото му, силната, безупречна линия на челюстта.

— Още едно?

Той кимна. Безмълвен. Гледаше я. Тя се надигна бавно, усети как презрамката се плъзна от рамото й. Седна със скръстени крака и коприната се надипли около бедрата й. Изпълни я мрачно доволство, когато очите му пробягаха по тялото й, надолу към сянката между краката й. Надигна се на ръце и колене и бавно взе да пълзи по кожите, без да сваля очи от неговите. Протегна се към чашата в ръката му, погали с пръсти ръба й, докосна го по китката. Нагоре по гладката издутина на ръката му. Видя как кожата му настръхна, чу как дъхът му секна. Лицето й беше на сантиметри от неговото.

Не знаеше кой направи първото движение. Тя или той. Но двамата се впиха един в друг, очите й бяха затворени, устата й намери неговата, сякаш винаги бе знаела пътя. Топла кожа и още по-топли устни. Силни ръце и здрави мускули. Пръстите му се увиха в косата й. Ноктите й одраха кожата му. Устата му се вкопчи в нейната, тя вдъхна въздишките му, вкуси уискито по езика му. Свали ризата му, разкопча непохватно колана му, пъхна ръка в бричовете му. Той сграбчи ризата й и я раздра, сякаш тя никога вече нямаше да се нуждае от нея.

Блъсна го по гръб, вдигна се на ръце и колене, прекрачи го през лицето. Копнееше да го вкуси, докато той вкусва нея. Устата му остави горяща диря по вътрешната част на бедрата й, ръцете му бродеха по тялото й, караха я да трепери. Тя изпъшка, успя да свали бричовете до коленете му, усети как пръстите му разтвориха гънките й и той я пое в устата й. Тя изстена с дължината му в уста, почувства ласките на езика му, шепнейки молби, изгубена в сенките над главата й. Пръстите му, о, Дъщери, гладката, огнена жар върху езика й. Устата му — върху набъбналата й пъпка, тя стенеше, докато движеше ръката си, извиваше език около короната му, надолу чак до дръжката на меча му. Искаше още. Искаше всичко.

Надигна се, обърна се на място и когато той се спусна след нея с жадно блеснали очи, го блъсна пак да легне. Качи се отгоре му, взе го в ръка, опиянена от копнежа. Погали го силно — той изстена, притисна го в себе си. Той се надигна, целуваше гърдите й с ръце на бедрата й, за да я притегли на долу. Но тя го отблъсна, застинала върху него в един безкраен миг. Вперила поглед в него. Далече на сантиметър и вечност от спускането.

Ала накрая, полека потъна надолу, надолу, надзъртайки дълбоко в очите му, болката и насладата се сплетоха, дъхът не й достигна, едва смогваше да изпъшка. Богиньо, колко твърд беше само. Главата й се отпусна назад, клепките изпърхаха, юмрукът му, стиснал дългите й плитки, докато езикът му се местеше от едната гърда върху другата. Бавно заклати бедрата си, извила гръб, ноктите й дращеха гърба му. Движеха се като един, зъбите му бяха върху гърлото й. Шептеше. Умоляваше.

Той плъзна ръката си между тях, долу между краката й. Нежно завъртя върховете на пръстите си, огънят в нея се разгоря по-силно, по-ярко, по-ожесточен и накрая остана само ослепителният пламък зад очите й, мускулите й се напрегнаха и тя извика тихо в косата му. Той гореше в нея, очите му се разшириха и цялото му тяло потрепери, докато тя се клатеше напред-назад отгоре му. Погледна в очите му, разбра, че е застанал на ръба и я умолява да го пусне да полети. И в частицата време преди края тя се отдръпна от него, довърши го с ръката си, изпъшка тежко, когато той се разля по корема и гърдите й, нашепвайки името й.

Изтощени и останали без дъх, те се стовариха в потна камара на леглото.

В треперещия мрак се възцари тишина. Сенките в стаята се люшкаха и увиваха след края. От рафтовете бяха нападали книги и засипваха пода, разперили криле като орли, с подвити ъгли. Вратите на шкафа зееха, столчето бе се прекатурило, стаята беше в безпорядък. Но Трик я взе в обятията си, притисна устните си в челото й и за един кратичък миг Мия се отпусна. Затвори очи и забрави. Заслуша се в сърцето му, докато топлото зарево избледняваше, на устните й се появи усмивка.

Лежа тъй цяла вечност. Притисната в плътта му, буза до буза. Косата й го покриваше като завивка, ефирно черна като сенките край тях. И там в притихналия мрак тя прошепна:

— Платих на момчето за наслади твърде скъпо.

Чакаше отговора му. Миговете прераснаха в минути. Накрая вдигна глава и видя, че той вече спи, мъртъв за света, между разтворените му устни се промъкваше нежният му дъх.

Мия се усмихна, поклати глава. Наведе се и го целуна дълго и гальовно. Прегърна го, затвори очи и като въздъхна доволно, най-сетне потъна в съня.

И докато тя се отдалечаваше, сенките пак се раздвижиха.

Отначало полека.

Нагънаха се.

Заизвиваха се.

Накрая се сляха в тънка ивица, която се настани в долната част на леглото.

Една не-котка гледаше момичето с не-очите си. И както винаги, чакаше търпеливо. Идването на сънищата. Възможността да къса и раздира, да поглъща страховете, които преследваха Мия всяка нивганощ, откакто Господин Благ бе чул зова й. Оттогава всяка нивганощ, докато тя спеше, той сядаше до нея. И с всяка хапка силата му растеше.

Нещото, наречено Господин Благ, чакаше. С търпение, научено в продължение на еони. Гробна тишина. Малко оставаше. Всеки миг щеше да започне да хленчи. Да го вика с шепот. Какво ли ще сънува тази нощ? Мъжете, които дойдоха да я удавят? Ритащите крака на баща си, посиняващото му лице, гър-гър-гър? Философския камък и ужасите, които бе открила там на четиринадесет години, изгубена в мрака?

Без значение.

Всички те имаха един и същи вкус.

Кошмарите всеки миг щяха да започнат.

Всеки.

Миг.

Ала за първи път от цяла вечност кошмарите не дойдоха.

Момичето не се страхуваше.

И там в пустия мрак не-котката килна глава.

Присви не-очите си.

И не остана доволна.

 

 

Мия отвори очи. Седна в леглото. Усмихна се, когато видя, че Трик още спи до нея, гол и прекрасен в алхимичния мрак, с разпилени по възглавницата солни кичури.

Ето пак. Звукът, който бе я събудил.

Чук, чук.

Трик се размърда, намръщи се в съня си. Мия го погали по бузата и той отвори очи. Най-сетне се опомни къде е, седна, изпънат като струна, и промълви едва чуто.

— ’Паст и кръв, заспал ли съм?

— Ш-шт. Има някой на вратата.

Мия изпълзя от леглото. Потърси в бъркотията халата си, усмихна се, когато почувства очите на Трик по кожата си. Наметна черната коприна върху раменете си и крадешком пристъпи към прага. В този миг отекна ново почукване.

— Корвере — изсъска нечий глас.

— Аш? — Мия завъртя ключа, открехна вратата и подаде глава навън. Почуди се защо Аш не е отключила с шперца, както правеше винаги. Видя момичето да я чака, ококорило сините си очи в тъмното. — Колко е часът?

— Почти е време за сутрешните камбани. — Момичето мина край Мия и влезе в стаята, челото й бе навъсено като черни буреносни облаци. — Един от ръцете току-що ми каза. Проклетата Джесъмин, тази лигава малка…

Едва сега забеляза безредието. Дрехите и книгите по пода. И, о, да, голия дюимер, седнал в леглото на Мия.

— Ах!

Трик й махна за поздрав.

Аш погледна Мия, леко смутена.

— Извинявай, Корвере.

Мия затвори вратата, за да не може някой случайно минаващ по коридора да зърне Трик в леглото й. Ако някой подшушнеше на Почитаната майка, че е бил извън стаята си след деветата камбана…

— ’Паст, ще ми кажеш ли какво става?

Ашлин замълча. С разтворени уста, търсейки думите.

— Какво? — Мия погледна в очите й. — Какво е станало?

— Мия…

— Какво има, Аш?

Момичето поклати глава.

Въздъхна тихо.

— Лоти е мъртва.