Джей Кристоф
Нивганощ (23)

21.
Думи

Забавиха се, колкото да вземат нова риза за Трик и да проверят в стаята на Мия за следи от котката сянка. Претърсиха мрака под леглото, в ъглите и шкафовете, но като не намериха нищо, двамата хукнаха през спираловидната тъмнина. Камбаните за вечеря звъняха, но Мия и Трик се отдалечаваха от Небесния олтар, запътили се в чернотата, докато пристигнаха пред атенеума. Вратите се въздигаха над Мия, високи над три метра и дебели тридесет сантиметра. Отвориха се безшумно, щом ги бутна с кутрето си.

Познат мирис я върна към по-щастливи дни — сгушена в стаята си над магазина на Меркурио, обградена от планини от най-скъпите си приятели. Тези, които я откъсваха от мъката, ослепителната светлина, мисълта за майка й и брат й, хвърлени в непрогледната тъма в някоя килия.

Книгите.

Мия погледна в нозете си. Сянката й лежеше върху камъка до сянката на Трик, влезе преди нея в стаята. Продължаваше да бъде светла като на дюимера. Без разлика. Празнотата в нея се надигна и оголи зъби и за миг тя се почувства толкова уплашена, че не можа да направи следваща крачка. Но накрая сви ръцете си в юмруци, влезе в атенеума и вдъхна миризмата на мастило, прах, кожа и пергамент. Трик застана до нея и огледа морето от рафтове. Мия вдъхна думите. Стотици, хиляди, милиарди думи.

— Летописец? — извика тя. — Летописец Елий?

Мълчание. Тишината властваше в това царство на мастило и прах.

— Елий? — повика тя отново. — Ехо?

Слезе тихо по стълбите на основния етаж в гората от рафтове. Същото сияние без източник огряваше помещението, но сред книгите светлината бе по-мъждива, сенките — по-дълбоки. Двамата тръгнаха по пътеките и скоро бяха обградени от всички страни. Черни лавици, стигащи до тавана, натъпкани с украсени свитъци и прашни томове, грамадни, дебели албуми и изваяни сборници с ръкописи. На всички теми, за които Мия можеше да си помисли. Гласовете на преписвачи и кралици. Воини и светци. Еретици и богове. Всичките, обезсмъртени.

Влязоха навътре между лавиците и докато викаха Летописец Елий, се изгубиха между сенките. Рафтовете представляваха лабиринт, който се виеше и гънеше на всички посоки. Трик се покашля и проговори, гласът му отекна в мрака:

— Трябва ли да се мотаем тук сами?

Мия огледа рафтовете, сърцето й взе да се блъска в гърдите й.

— Уплаши ли се, мой смели центурионе?

— Знам, че умният театър на принцесата с острия като бръснач език е естественият ти защитен механизъм, но трябва да ти обърна внимание, че съм тук, за да ти помогна.

Мия му хвърли кос поглед.

— Да. Извинявай.

— Какво, в името на ’паст, търсим?

Мия си пое дълбоко дъх. Поклати глава.

— Когато Джесъмин вдигна онези слънца… сякаш някой ме подпали. Не разбирам нищо и ми дойде до гуша. Това е най-голямата библиотека, която съм виждала. Ако на света съществува книга за здрачините, ще е тук. Трябва да разбера какво съм, Трик.

— Твоят Шахид не те ли научи коя си?

— Предполагам, че Меркурио знае толкова малко за здрачините, колкото и всеки друг в Планината. — Мия посочи рафтовете. — Духовенството казва, че съм докосната от Майката, но на никого не му е ясно какво означава това. И лорд Касий не е тук, за да го попитам.

Мия продължи, като викаше Летописец Елий, но не чу отговор. Докато вървеше, четеше заглавията, много от книгите в атенеума бяха написани на езици, които не разбираше. Азбуки, каквито не бе виждала преди. Автори, за които никога не бе чувала. Спря, смръщена, пред лавица с много прашни томове и присви съсредоточено очи в заглавията им. Един том привлече окото й; тежък, масивен, с подвързия от черна кожа и сребърни букви на гърба.

— Но това е невъзможно — пророни тя.

Издърпа с мъка тежката книга. Отиде до малка махагонова поставка за четене и разгърна страниците.

— Не може да бъде…

Трик надзърна над рамото й.

— Да. Това е книга.

— Това е Ефес. „Книга на чудесата“.

— Хубава ли е?

— Не знам. Всички съществуващи екземпляри били изгорени на Ярката светлина. Тази книга… не е редно да съществува. — Мия огледа лавиците. — Виж, тук са „Ересите“ на Боскони. И трактатът на стария Лантимо „За Мрака и Светлината“.

— Мия, започва да ме гложди усещането, че нямаме работа тук…

Страхът му отразяваше нейния. Прокрадваше се и пълзеше с гнусни крака през вътрешностите й. Тя го отблъсна, без подкрепа откъм гърба.

— Истината за това какво съм трябва да е тук някъде. Няма да си тръгна, преди да я открием.

— Тогава скромно ще предложа да започнем от буквата Т.

— Т?

— Т като твърдоглава. Т като тиква. Т като толкова съм хитра.

— Т като ти да мълчиш.

— Видя ли, само така.

Смехът я отпусна. Помогна й да се отърси от студа в корема. Усмивката сгря бузите й. Ала Трик се умълча, усмивката изгасна на устните му и той се загледа, смръщен, в тъмнината.

— Усети ли го?

— Кое?

Мия наклони глава и застина. И както стоеше там в мрака, едва доловима вибрация взе да тътне по пода, нагоре през ботушите й и се настани в основата на гръбнака й.

— Усетих го — прошепна тя.

Отначало промяната бе недоловима, томовете потрепериха по местата си. Скоро обаче лавиците започнаха да се тресат, книгите — да шептят, прахолякът — да се изсипва на пухкави облаци. Мия разглеждаше сенките, а вибрациите се усилиха и подът под тях потрепери. Сърцето й биеше тежко. Нямаше представа колко дълбоко се намират в лабиринта, но изведнъж това й се стори най-неразумното място, където да бъдат. Без Господин Благ в сянката й страхът бързо я завладя. Устата й пресъхна. Пулсът й се ускори.

— ’Паст, какво е това? — попита Трик.

Мия чуваше ритмичен звук на кожа. Сякаш някой влачеше огромно туловище по каменния под. А после нейде в мрака на атенеума проехтя гръмовен рев.

— Да се омитаме оттук, Мия.

— Да — кимна тя. — Хайде.

Звукът от влаченето се усили, когато двамата се втурнаха обратно, както Мия се надяваше, по посоката, от която бяха дошли. Но в мрачината гората от лавици изглеждаше една и съща. Издигаше се край тях в безлики редици — всяка толкова анонимна, колкото и следващата. Нов рев прозвуча от тъмното и двамата ускориха крачка. Трик сграбчи Мия за ръката и хукна.

— Какво е това?

— Не знам. Бягай!

Книгите всеки миг щяха да почнат да падат от лавиците. Завиха зад един ъгъл и Мия разбра, че са стигнали до задънен край. Изругаха, обърнаха се и тръгнаха обратно по стъпките си. Нов рев отекна — този път по-близо. Прекалено близо, за да бъдат спокойни. Като не желаеше и частица от онова, дето щеше да произтече, Мия улови сенките наоколо и ги откъсна, увивайки се в плащ от чернота. И макар да й беше за първи път, обградена от мрак, който не бе докосван от слънцето, с пръсти, изтръпнали от силата на вечнанощ, улови Трик за раменете и загърна и него.

Сгуши го до себе си, опрели гръб плътно до лавиците зад тях. От толкова близо почувства как сърцето му бие бясно и осъзна, че и той е уплашен. Полусляп под покривалото, Трик подуши въздуха и се намръщи.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Не мога да го надуша.

— Никак?

Трик поклати глава.

— Надушвам само книгите. И теб.

— Време за баня?

— Това покана ли е?

— О, я стига…

Нов рев. По-близо. Каквото и да беше, те не виждаха достатъчно добре под наметалото й, за да побегнат — опитаха ли, най-вероятно щяха да забият лица в някой рафт. Затова Мия прегърна Трик и двамата клекнаха, по-ниски от тревата. Страхът се изду в нея, заля мястото, което преди заемаше Господин Благ. Тя се притисна в гърба на момчето и се помъчи да не трепери.

Звукът от влаченето се усили, мокър и скърцащ. Подът под тях потрепери. Зад воала от сенки Мия зърна нещо огромно да се плъзга по пода покрай тях. Видя смътно дълго, змийско туловище, десетки тъпи, хищни глави, опасани със зъби. Движеше се между лавиците като някаква гигантска гъсеница, гърбът му се извиваше нагоре, докато се преместваше напред и душеше въздуха със сумтене. Мия стисна здраво камата си, разтреперана от страх пред гледката. Стисна зъби. Прокле се, че е слаба. Дете.

Трик безмълвно взе ръката й и я стисна.

Минутите се проточиха във вечност насред плувналия в пот мрак. Ала каквото и да беше това нещо, то ги подмина, без да ги забележи, и продължи да пълзи нататък. Мия и Трик се гушеха един в друг с ококорени очи. Ослушваха се, докато гъсеницата изчезна, притихнали като мишлета.

— А сега давай да се омитаме, в името на ’паст! — изсумтя накрая Трик.

— И аз мисля така.

Тя захвърли наметалото от сенки, изправи се и помогна на Трик. Прибра камата в калъфа и потърси най-бързия изход от лабиринта. Покатери се на една лавица и оттам огледа морето от книги. В далечината видя вратите на атенеума и примигна силно срещу играта на светлината. Те изглеждаха на мили далеч от тях…

— Търсиш л’ не-що?

Мия изруга и почти подскочи от страх, когато гласът се обади от сенките. Трик се завъртя на място, солните му кичури се разлетяха, в ръката му — нож.

Мия чу драсването на кремък, видя оранжев пламък, отразен в очила с невероятно дебели стъкла, два кичура щръкнала бяла коса. Във въздуха се разнесе кълбо от канелена пурета и Летописец Елий излезе на светлото, като буташе малка дървена количка, натрупана заплашително високо с най-различни книги. Малка табелка отпред гласеше: ЗА ВРЪЩАНЕ.

— Зъбите на Гърлото, тук всички ли стъпват на пръсти? — попита Трик.

Старецът се ухили с бели зъби и издиша сив дим.

— Лесно се палиш, а?

— А ти какво очакваш? Видя ли това нещо?

Елий примигна.

— А?

— Онова чудовище. Онова нещо! ’Паст, какво беше това?

Старецът сви рамене.

— Книжен червей.

— Книжен…

— … червей — кимна Елий. — Поне аз така ги наричам.

— Тях? — Мия не можеше да повярва.

— О, да. Шепа такива живеят тук. Този беше от малките.

— От малките? — извика Трик.

Старецът присви очи през растящия димен покров.

— О, да. Много лесно се палят.

— Оставил си нещо такова да кръстосва из библиотеката ти?

Елий сви рамене с пурета между зъбите.

— Първо, библиотеката не е моя. Тя принадлежи на Девата на Благословеното убийство. Аз само водя летописите на книгите в нея. И не съм оставил книжните червеи да кръстосват тук, те просто си… кръстосват. — Старецът сви рамене. — Странно древно място е това.

— Странно… — отрони Мия.

— Е, очевидно не е странно, ха-ха.

Елий извади още една пурета иззад ухото си. Запали я от своята и я подаде на момичето с пръсти, целите в мастило.

— Ще дръпнеш ли?

Мия усети, че уплахата й бавно изчезва. Страхът още стоеше свит в корема й, нервите й бяха на парчета. Пуретата сигурно щеше да я успокои. И тъй, докато старецът се усмихваше широко, тя се замъкна от другата страна на пътеката, облегна се на лавицата до него и пое цигарата с разтреперани пръсти. Стояха дълго там, смълчани, Мия се наслаждаваше на подсладената хартия върху устните си, докато най-сетне пулсът й почти се усмири. Духаше облаци дим към Трик и се смееше, когато той бърчеше нос и кашляше.

— Хубави пурети — рече накрая.

— Да.

— Но не разпознавам знака на производителя.

— Той е мъртвец — Елий вдигна пуретата на светлината. — Вече не ги правят, както едно време.

— Като тези книги?

— Ъ?

Мия посочи лавиците наоколо.

— Разпознавам някои от заглавията. Трябва отдавна да са били унищожени. Но като се замисля, има логика. Това е Църква на Богинята на убийството.

Трик примигна и прозрение озари лицето му.

— Значи библиотеката на Ния е пълна с умрели книги?

Елий погледна двамата през гъстия облак дим и бавно кимна.

— Някои — отвърна накрая. — Някои книги са били изгорени. Или забравени преди векове. Някои никога не са получили шанса да живеят. Изоставени, полузабравени или твърде страшни, за да бъдат започнати. Мемоарите на избити тирани. Теоремите на разпънати на кръст еретици. Шедьоврите на гении, намерили смъртта си преждевременно.

Мия огледа рафтовете. Поклати глава. Какви ли чудеса се криеха в тези забравени и неродени страници? Какви ли ужаси?

— Ами… червеите? — изпусна тя дима.

— Не съм сигурен откъде идват, честно казано. — Елий сви рамене. — Може би от някоя книга? Нещата върху тези страници не си стоят там винаги, ако разбираш накъде бия. Обикновено изскачат, ако мислят, че думите са застрашени. Или ако, нали… огладнеят.

— С какво се хранят? — попита Трик.

Старецът впи поглед в момчето.

— Ти как мислиш?

— Тук сме от почти четири месеца — Мия дръпна силно от пуретата. — Нали не мислиш, че Духовенството ще спомене за това от първия ден? „О, между другото, чираци, в библиотеката живеят едни такива гигантски, подобни на червеи неща, затова, в името на Гърлото, връщайте книгите си навреме.“

— Ами ако и други чираци се промъкнат тук сами? — попита Трик. — Всяка открадната книга от атенеума ни носи по шест точки в състезанието на Мишелов.

— Е, Мишелов си пада малко негодяй, нали? — изрече Елий.

— ’Паст, какво ли ще стане, ако някой влезе тук скришом и се опита да задигне някоя книга?

Старецът се усмихна.

— Ти как мислиш?

Трик зяпна.

— Лудост…

— Виж, червеите плашат само хора, които закачат думите. И ако си толкова глупав, та да си губиш времето с книги като тези, ще си го заслужиш. Пък и аз те предупредих. — Елий духна едно кръгче дим в лицето на Мия. — При първата ни среща ти казах, че дали ще се върнеш обратно, зависи по коя пътека ще тръгнеш.

— Добре тогава, да знаем занапред — кои пътеки трябва да избягваме? — попита момичето.

— Променят се. — Старецът сви рамене. — Цялото място се променя от време на време. През ден се появяват нови книги. Други се местят там, където не съм ги оставял. Понякога откривам цели секции, за които не съм подозирал, че съществуват.

— И от теб се очаква да водиш летописа?

Елий кимна.

— Тягостна работа.

— Можеш да си вземеш помощник — предложи Трик.

— Имах четирима, веднъж. Нищо не излезе.

— Защо? Какво ги сполетя?

Старецът погледна косо към момчето. Три гласа отекнаха едновременно в мрака.

— Ти как мислиш?

Мия издиша бледосивия дим в тишината.

— Едва ли се намират книги за здрачините тук.

Летописец Елий погледна сянката й. После пак в очите й.

— Защо?

— Това „не“ ли е?

Елий си пое дълбоко дъх. Въздъхна.

— Това е „защо“. Хубавото на библиотека като тази е, че рано или късно всяка книга, написана или не, ще дойде тук. Проблемът е да намериш проклетиите. Много труд се иска, за да откриеш нещо конкретно. А понякога книгите се сърдят. Особено горените. Понякога не искат да ги намериш.

Мия въздъхна и надеждата в гърдите й посърна. Погледна Трик, който безпомощно сви рамене.

— Но — продължи старият човек и я изгледа от глава до пети. — Имаш вид на човек, който не е чужд на книгата. Имаш думи в душата си.

— Думи в душата? — присмя му се Мия. — Какво — „Да се изгори след четене“?

— Чуй, девойче — подсмръкна Елий. — Книгите, които обичаме, на свой ред ни обичат. И както ние оставяме следи по страниците, страниците оставят своята следа върху нас. Виждам това в теб, както го виждам в себе си. Ти си дъщеря на думите. Момиче със свой разказ.

— Хората не разказват истории за последователите на Червената църква, Летописецо. Никой не пее песни за нас. Нито балади, нито стихове. Тук хората живеят и умират в сенките.

— Ами може би мястото ти не е тук.

Тя го погледна остро. Присвила очи в дима.

— Както и да е. — Старецът се отдръпна от рафтовете, стъпка пуретата под петата си. — Ще се оглеждам. И ако намеря книга за здрачините, която си струва да се прочете, ще ти я дам. Съгласна?

— Съгласна. — Мия се поклони. — Моите благодарности, Летописецо.

— Вие двамата по-добре да тръгвате. А и аз с вас. Твърде много книги. Твърде малко векове.

Старецът придружи Мия и Трик през лабиринта от рафтове, като търкаляше количката си с надпис ЗА ВРЪЩАНЕ и оставяше подсладена диря от дима по целия път до вратите на атенеума. И макар че разстоянието бе се видяло на Мия много дълго, те пристигнаха на изхода след пет-шест минути и гората от хартия и думи остана далече зад тях.

— Със здраве.

Елий им кимна, усмихна се и ги избута навън без звук.

Трик се обърна към нея с крива усмивка.

— Думи в душата ти, а?

— О, я стига.

Момчето разпери ръце и извика в мрака:

— Момиче със свой разказ!

Мия го фрасна по ръката. Момчето се сви, а тя изруга, защото беше използвала ранената си ръка. Трик вдигна юмруци, замахна няколко пъти към главата й, но тя го шляпна през ръцете и го ритна по задните части, щом той се обърна. И заедно тръгнаха в мрака.

Мия устоя на порива пак да стисне ръката му.

Но беше на косъм.