Джей Кристоф
Нивганощ (35)

33.
Стъпки

Тя чакаше.

Макар че в ума й се въртяха картини на случващото се горе, макар че кръвта й кипеше при мисълта за предателството на Ашлин, а отмъщението беше под носа й, тя чакаше. Ако луминатите заловяха Касий и Почитаната майка, всички последователи на Червената църква бяха изложени на риск. Не само приятелите й, а и Меркурио. Първата й стъпка беше да отреже бягството на Ремус. Не биваше да позволява Касий и Друсила да попаднат в ръцете на Изповедничеството.

И тъй, тя се спотайваше в кръвта. Проклинаше се, че е била глупачка. Аш бе убила Лоти. Беше се опитала да натопи нея за убийството. Всеки миг, всяка нейна дума е била лъжа. Тих също бе се опитал да я предупреди онази вечер в Залата на Истините.

— Ти имаш един приятел в тези зали. не карлота. нито трик или ашлин. не съм и аз.

Този приятел дебнеше в сенките на стаята и наблюдаваше с не-очите си. Ремус и взводът му бяха излезли. Но в залата на Говорител Адонай останаха дузина луминати, стиснали зъби, с мрачни лица, облечени сега с кожени брони. Половината пазеха Адонай и Мариел. Другите шестима наблюдаваха коридора. Тъкачката още лежеше в безсъзнание, а Осрик клечеше до нея, опрял острието в гърлото й.

Започни от началото…

И бездруго не виждаше почти нищо под наметалото си, затова затвори очи. Протегна се към сенките в стаята. Тук във вечния мрак на Планината те горяха по пръстите й и тя ги усещаше така, както усещаше себе си. Спомни си какво е отново да бъде онова четиринадесетгодишно момиче, което превърна Философския камък в руини. Разруши статуята на Аа пред Basilica Grande. Придвижвайки се между сенките като призрак. Ала най-вече си спомни човека, по чиято вина започна всичко и който беше обесил баща й, оковал майка й и убил брат й, преди да проходи.

Разпери ръце под кръвта. Разтвори пръсти. Протегна се през мъждукащия мрак и светлината от алхимичните глобуси до сенките в краката на легионерите. Изви ги като куки, заби ги в подметките на всички до последния. И колкото може по-тихо се надигна от басейна на Адонай.

Но тозчас осъзна грешката си — макар все така да беше скрита под наметалото от сенки, кръвта, попила в нея, не беше. Когато се повдигна на ръба, по камъка пръснаха капки, под дланите й останаха кървави отпечатъци. Легионерите се обърнаха при шума, челото на Осрик се набърчи.

Объркване. Колебание.

Това беше достатъчно.

Мия стъпи в сянката под себе си и
           излезе
               от сянката
                       на стената
                               зад Осрик.

С крайчеца на окото си единият от легионерите зърна движение, вдигна тревога, но дотогава ножът на Мия вече беше забит до дръжката в ставата между врата на момчето и ръката с ножа, прерязвайки сухожилията. Осрик изпищя, ножът падна от безчувствените му пръсти, Мия го изрита с коляно в челюстта и го метна на пода. Грабна камата му и тогава

            пристъпи
                   в мрака в

краката си, излезе от сенките зад друг легионер и с едно замахване на ножа от гробнакост преряза подколянното му сухожилие и го повали на земята. Мъжът до него удари със сопата си, тя се отдръпна назад, а ударът изсвистя покрай брадичката й; влезе в обхвата му и заби камата с такава сила в слабините му, че накара всички мъже да се сгърчат от съчувствие. Войниците крещяха, но опитаха ли да нападнат подгизналото в кървища страшилище от басейна, откриваха, че ботушите им са приковани за камъка.

Мия я усещаше. Силата на Нощта, която течеше под кожата й, Гладния мрак. Самата Майка, Богинята, която бе я белязала, се взираше с черни очи в хората, нахлули в святата й земя.

И беше разгневена.

Тя свали един, после друг, грабна една тояга, счупи я в челюст и тилове, прескачаше от едно тъмно петно в друго и оставяше кървави дири след себе си. Това бяха най-зелените войници на Ремус. От онези, дето оставяш да пазят влака с провизии, докато ветераните му отиват на бой. И съвсем скоро изпаднаха в паника.

— Ботушите! — извика един. — Свалете ботушите си!

Сенките сграбчиха тоягите на младежите и потушиха виковете им, докато те падаха един по един. Разположените наблизо техни другари, които чуха виковете им и пристигнаха да видят какво става, бяха посрещнати от същата съдба — покосиха ги яростни удари по главите или бяха повалени с прерязани гърла. Докато остана само един. Младеж с черни, напоени с кръв къдрици падна по задник, сваляйки ботушите си, изтегли се заднешком до стената с разширени от страх очи и тогава демонът от Пропастта излезе от сенките пред него. С окървавен нож в едната ръка. С окървавена сопа в другата. С коса, залепнала по кървавото му лице като черни бурени.

И демонът отвори уста. И проговори:

— Съжалявам.

Острието се заби.

Мия се изправи от кървавия безпорядък, който бе сътворила, и чу стон. Осрик се мъчеше да стане. С гневни крачки тя отиде при вааниеца и с един силен ритник в главата го просна на плочките. Коленичи до Мариел, увери се, че Тъкачката още диша и покри измъчената й кожа с парцаливите останки от робата й. После клекна до главата на Адонай и каза предпазливо:

— Говорителю, аз съм Мия. Сега ще те развържа. Сестра ти е жива и здрава. Каквото и да видиш, искам да не убиваш никого за минута или две. Съгласен ли си?

В отговор Адонай изгрухтя. Мия преряза въжетата на ръцете и краката му, извади парцала от устата и развърза очите му. В миг мъжът скочи на крака, озъбил в крива гримаса лице, с вдигнати ръце. От басейна се надигнаха ластари кръв, извиха се като змии, заострени като копия. Очите му пребродиха стаята, спряха се на сестра му, на момчето до нея, което бе заплашило да я убие…

Осрик пак се опитваше да стане, охкаше и се държеше за челюстта. Адонай вдигна ръце над главата си, свил пръсти като кукловод на марионетка. Кървавите филизи се стрелнаха от басейна, увиха се около китките и краката на Осрик и го повлякоха по каменните плочи към кръвта.

— Казах да не го убиваш!

Мия сграбчи Говорител Адонай за ръката и го обърна към себе си. С едно махване на ръката, мъжът уви нов камшик от кръв около врата й и я вдигна от земята. Тя започна да се задушава, задави се, краката й ритаха във въздуха. Дузина сенки в стаята скочиха, плъзнаха се като змии, омотаха се около крайниците на Адонай, а заострените им като иглички краища се спряха на сантиметър-два от очите му.

— Пусни ме — изграчи Мия. — В случай че не си забелязал, току-що спасих живота ти. Живота на сестра ти. Ние сме на една страна. А Осрик ни трябва жив, за да разберем какво, в името на ’паст, става горе.

— Нима не е видно? — изръмжа Адонай. — Луминатите дойдоха за лорд Касий. Какво повече има да знаем?

— Пусни. Ме. Глупако.

Говорител Адонай изкриви устни в подигравателна и кисела усмивка. Но хватката на врата й се отпусна и филизите я спуснаха внимателно на камъка, преди отново да се приберат в басейна. Мъжът махна с ръка и Осрик се показа, полузадушен, кашлящ, с балончета кръв на устните. Прошепна:

— Мия, моля те…

И отново бе натиснат под пороя.

— Адонай, ти и Мариел трябва да се махнете оттук.

— И къде да отидем? — попита той. — Отгледали сме предател сред нас. И сега луминатите знаят нахождението на всяка църква от тук до Елай.

— Това не означава, че са нападнали всичките. Най-вероятно се боят да не изплашат дивеча. Плячката е лорд Касий, а ние не можем да им позволим да го отведат в Божигроб. Ако теб те няма, означава, че на тях им остава един път обратно към цивилизацията.

— Шепотната пустош — рече Адонай.

— Именно. Затова стига си вършил дивотии, ами се омитай оттук.

— А ти какво ще направиш, малки здрачино? Ще убиеш сама цялата армия?

— Това е мой проблем, нали?

— наш проблем…

Адонай не откъсваше очи от Мия. Гласът му беше студен и твърд като камък.

— Това псе заплаши любимата ми сестра, моята родна сестра, малки здрачино. Ако бях на твое място и се нуждаех от сведенията му, за мое добро щях да бързам да задам въпросите си.

Адонай махна лениво с ръка. Осрик пак се показа над повърхността, закашля се с балони, почти припаднал.

— Осрик, чуваш ли ме? — попита Мия, а очите й не се откъсваха от Адонаевите.

— Мия, моля…

— Затваряй си устата, говно такова — изръмжа тя. — Имаш само една възможност да оживееш — като ми кажеш това, което искам да знам, ясно?

— Аз… — момчето заломоти, повърна и се закашля. — Ясно.

— Отровили сте гозбите за посвещението. Касий, Духовенството и посветените?

Момчето кимна, кървавата коса капеше в очите му.

— Да.

— И никой от тях не е мъртъв?

Осрик пак поклати глава.

— Н-не. Използвахме доза Несвяст. Ремус искаше учителите живи за р-разпита.

— Ами посветените? Трик? Той би надушил Несвяст в храната от километър. Как му попречихте да забележи?

Осрик замълча. Устните му се задвижиха беззвучно.

— Осрик?

— Ашлин, тя…

Тогава Мия разбра. Чу го в гласа му. Сърцето й се срина в петите. Очите й се затвориха. Спомни си прегръдките му. Целувките му.

Не го обичаше, но…

Не.

Не го обичаше.

Отвори очи. Погледна Адонай. Пое си дъх.

— Това исках да знам.

— Мия, н…

Басейнът погълна риданието на Осрик и момчето бе повлечено надолу към гибелта си.

— мия, трябва да действаме…

Мия кимна към не-котката, остана колкото да си поеме глътка въздух и да събере мислите си.

— Адонай, трябва да изчезнеш оттук. Веднага.

Говорител Адонай се взира известно време в нея. Тихото плискане на басейна беше единственият звук наоколо. Накрая откъсна от врата си едно шишенце на кожена връв. Мия го позна — същото, каквото Наев носеше в пустинята.

— Виното ми. Ако имаш успех, разлей го на пода, пиши, сякаш кръвта е плочка, а пръстът ти — четката. Аз ще знам.

Мия върза стъкълцето на врата си, избърса съсирената кръв от миглите си. Усещаше как съхне по кожата й, по напуканите й устни, докато говори.

— Тръгвай.

Адонай вдигна сестра си на ръце и по мраморните стъпала влезе в кипналия басейн. Кръвта полепна по него, докато вървеше, а тънички пипала се надигнаха от повърхността и го погалиха. Той се обърна към Мия, кимна веднъж.

— Късмет, малка здрачин. Ще имаш нужда от него.

В края на следващото ниво двама луминати стояха на пост на стълбището към горния етаж. Но, естествено, очите им бяха вперени нагоре и те чакаха завръщането на джустикуса и хората му. Тя се прокрадна до тях толкова тихо, че можеше да накара Меркурио и Мишелов да засияят от гордост. Беше по-безшумна от шепот, когато се изправи зад гърбовете им. По-тъмна от петно, когато ножът й от гробнакост разпори единия мъж от ухо до ухо и прониза сърцето на другия в мига, в който се обърна и видя как другарят му пада.

Войникът залитна и се строполи на стълбището с ръка на гърдите. Очите му търсеха в мрака убиеца му. Тогава тя захвърли плаща си, за да може да я види. Да види бледото изоставено дете, подгизнало в черно и червено, в чиято ръка блестеше смъртта. Да види маската от засъхваща кръв и очите зад нея. Да види сянката на мъртвото момче в зениците й, когато запуши устата му, преряза гърлото му и зашепна:

— Чуй ме, Ния. Чуй ме, Майко. Тази плът е твоето угощение. Тази кръв — твоето вино. Този живот, тази смърт е моят дар за теб. Приеми го.

Не-котката в краката й се поду и раздвижи, докато пиеше на големи глътки последния ужас на войника. И тя го почувства навсякъде край себе си. Мрака. Шепнещ. Подканващ я да бърза.

Беше доволен.

Мия разтвори ръце, накара сенките да се вдигнат, да загърнат телата и да ги завлекат в тъмното. Почти й се прииска да остане, за да види как другарите им ще се върнат и ще открият само петната от кръв, бележещи края им. Да види как първите зрънца страх покълват и мъжете осъзнават колко далеч от дома се намират. И как Мракът наоколо им не е просто разгневен. А гладен.

Тя хукна по стълбите, срещна още двама войници най-горе и ги дари със същата смърт като онези долу. Те изглеждаха тъй дребни тук, в търбуха на Планината. Без слънчевите си мечове, белите брони и плащове като пурпурни реки. Дребни човечета, покрити в засъхваща кръв, чиято вяра във Всевиждащия не беше достатъчна да ги предпази от невестата му. От онази, която бе белязала. От онази, която бе избрала, тук, в нейния храм. Нейния олтар. Нейния дом.

Мия бе наближила Залата за поклонение, когато я забелязаха. Плъзна се зад още двама легионери и безшумно ги уби, но не видя, че други двама слизат. Чу свирки, разтревожени викове, обърна се навреме и видя, че луминатите тичат към нея. Приклекна и като сряза единия от коляното до срамните части, прекъсна бедрената артерия и го остави да свърши от загуба на кръв на пода. Вторият я удари в слепоочието с тоягата си. Тя залитна, омота краката му в тъмнина, плъзна се зад него и заби ножа си шест пъти в гърба му. Ала се чуха нови викове и топуркане на още крака.

Половин дузина луминати се спускаха по стълбището към нея, а сред тях и центурион Алберий, самият водач на кохортата. Мия можеше да се наметне със сенките и да се изплъзне незабелязано. Но мисълта за предателството на Ашлин, за убийството на Трик, за тези кучи синове, нападнали мястото, което вече беше неин дом — всичко това се разгоря в гърдите й със сила, която почти я изплаши.

Никакво бягане повече. Никакво криене.

— Добре, мерзавци! — прошепна тя. — Елате да ме хванете.

Легионерите я видяха, изкрещяха предупредително. Тя извади камата от гробнакост. В дясната й ръка — ножът на Осрик. Изсъхналата кръв на устните й се напука, когато изръмжа, сенките наоколо взеха да се огъват и тя се спусна към стълбите, за да ги пресрещне. Алберий и легионерите до него бяха широки като планини, вдигнали тоягите и щитовете си. Центурионът присви очи насреща й в мрака към острието, привлякло окото му. Най-сетне прозрението осени пребледнялото му лице.

— Ти… — пророни той.

Центурионът докосна с три пръста челото си и ги вдигна срещу Мия:

— За Светлината! — изрева той.

Мия изкрещя беззвучно, сърцето й запя, щом вдигна ножовете. Луминатите извикаха в отговор, хукнаха надолу по стълбите към нашарения с кръв демон, вдигнали тояги, размахвайки ги здраво, но очите им се разшириха, щом момичето стъпи

       в сянката
              в краката си,
                    излезе от сенките зад тях
                                   и продължи да тича.

Луминатите спряха, последният войник се завъртя при звука от стъпките на момичето и го видя как се скри нагоре по стълбището. Алберий изрева на хората си да го догонят и преследването започна, там в по-просторните коридори и в самата Планина. Четирима луминати спринтираха отпред към Мия. Тя се втурна по-бързо с проблясващите остриета. И точно когато я стигнаха, с вдигнати сопи и оголени зъби, Мия пак скочи

       през сенките
                и излезе от мрака зад гърбовете им.

Те се обърнаха смаяни, докато тя се преви на две, за да си поеме глътка въздух. Яростните викове на Алберий отекваха в далечината. А Мия се изправи, вдигна кокалчета, прати им целувка и пак хукна.

Тридесет мъже я преследваха. Нови викове отекваха в Планината, шум от още приближаващи крака. Мия хвърли поглед през рамо и видя в очите им ярост и смърт. Спря пред огромни двойни врати, отвори ги, пъхна се вътре и ги залости след себе си. Обърна се и побягна.

Право в мрака на атенеума.

Луминатите нахлуха в библиотеката, вратите блъснаха малката дървена количка с надпис ЗА ВРЪЩАНЕ, оставена — както изглеждаше малко небрежно — точно на пътя им.

Количката се преобърна, разби се в камъка и дузина книги паднаха разтворени и се разпиляха. Почервенелият Алберий влетя, изрита настрани количката и по площадката полетяха още книги. В това време войниците се разположиха от двете му страни.

      Някъде от гората от страници и лавици
             се чу тътнещ,
                       грохотен
                              рев.

— ’Паст, какво беше това? — обади се един от тях.

— Разпръснете се! — нареди центурионът. — Намерете онази кучка еретичката и я изкормете!

Двадесет и девет салюта отекнаха в двадесет и девет гърди. Луминатите слязоха шумно по стълбите и се пъхнаха между рафтовете с вдигнати оръжия. Разделиха се безмълвно в малки колони от по шестима, разгърнаха се и започнаха да претърсват пътека след пътека. Алберий водеше група от най-добрите си мъже и с присвити очи претърсваше всяка ниша и ъгъл. Шест години бе живял с лъжата. Безсънни нивганощи, в които бе се въртял тревожно дали на следващия ден Скайва няма да открие, че дъщерята на Корвере е още жива. Ако консулът знаеше истината, Алберий щеше да бъде убит на мига. А сега му беше паднало не само да си отмъсти за окото, но и да погребе страховете си, че провалът му ще излезе на светло.

Питам се дали си е въобразявал, че е късметлия.

А там в мрака отекна нов рев.

Този път по-близо.

— Центурионе? — повика го един от хората му. — Какво е това?

Алберий спря, огледа мрака. Извиси глас и се провикна над рафтовете.

— Гракус? Марцино? Рапортувайте!

— Нищо не се вижда, сър!

— Нищо, сър!

Нов рев. Звукът от приближаването на нещо тежко.

По-близо.

Добрият центурион вече изглеждаше разтревожен. Като поразмисли, първоначалният му устрем поугасна. И тъкмо отвори уста да проговори, чу тихи стъпки, полазващ хлад, болезнен вой. Обърна се, видя един от легионерите си коленичил притиска прободната рана на гърба си, а дребничко, чернокосо момиче да се взира в него иззад маска от засъхваща кръв.

— Здравей, центурионе — поздрави го тя.

— Тя е тук! — извика силно Алберий.

Момичето се усмихна и леко хвърли нещо в гърдите му.

— Подарък за теб.

Центурионът вдигна щита си, отблъсна предмета във въздуха. Беше стара книга с кожена подвързия и прашна, но подвързията се скъса и дузина страници изхвръкнаха от кориците. Тя се плъзна по пода и изсипа още от съдържанието си по пътя.

— о, майчице… — чу се шепот.

— Убийте тази подла…

Нещо се изправи отгоре на лавиците. Нещо огромно, многоглаво и чудовищно, с тъпа муцуна, твърда кожа и челюст пълна с, о!, тъй много зъби. Луминатите извикаха — трябва да им се признае — не от уплаха, а като предупреждение — вдигнаха щитчетата и пръчките си и извикаха на другарите си по другите пътеки. И тогава Нещото нападна, погълна центурион Алберий с, о!, тъй многото си зъби и го разклати като куче с особено тъжно и кърваво кокалче.

Войниците пристигнаха тичешком. Войниците се разбягаха с писъци. Още Неща се надигнаха над лавиците, огромни и безоки, и с тракащи челюсти и рев започнаха да разкъсват на парченца дребните човечета, които се мъчеха да се съпротивляват, като през цялото време не побутнаха ни една страница по ни една лавица.

Обратно на площадката Мия излезе от сенките на парапета. Застана до стар човек, който, прегърбен като въпросителна, бе се облегнал на перилата и наблюдаваше спектакъла.

— Момиче, за което ще се разказват легенди — усмихна се Елий.

— Така са ми казвали.

— Цигара?

— Може би по-късно.

И си тръгна.