Джей Кристоф
Нивганощ (33)

31.
Осъществяване

Тази нощ Мия спа като праведен мъртвец. Леко почукване я събуди малко преди обяда и тя чу приглушения глас на един от ръцете от външната страна на вратата:

— Яви се в Залата за поклонение след час, чирак.

Мия се облече бавно и отиде в Небесния олтар. Пейките и столовете бяха пусти. Тихата планина — по-притихнала от всякога; даже призрачният хор бе замлъкнал. Замисли се за посвещението. Тайните, които щяха да й се разкрият, щом веднъж я приемеха в лоното на Църквата. Беше завършила първа по Истини, това беше сигурно, но Почитаната майка бе загатнала, че ги чакат нови изпитания. Не знаеше какво ще я посрещне в Залата за поклонение. Последните препятствия, които трябваше да прескочи.

По пътя към залата се отби в атенеума. Завари Летописец Елий да се мотае на прага както винаги с пурета в ръка и да нарежда количката ЗА ВРЪЩАНЕ. Без да каже дума, той извади вечната резерва иззад ухото си и я подаде на Мия. Двамата се облегнаха на стената и се загледаха в морето от лавици под тях. Колко ли живота може да прекара там, ако поиска? Колко ли по-лесно ще бъде да се изгуби долу в мрака?

— Посвещението е скоро, нали? — попита Елий.

Мия кимна и направи съвършено кръгче от сивия дим с аромат на ягоди.

— Ами — сви старецът рамене. — Всички хубави неща…

Мия облиза захарта от устните си.

— Не намери ли книгата, която търсех?

Летописец Елий поклати глава.

— Вчера открих цяло ново крило. Хиляди книги. Милиарди думи. Може би там има нещо за здрачините.

Тя погледна към книгите долу. Въздъхна.

— Хубаво място е това. Част от мен иска да остане тук завинаги.

— Внимавай какво си пожелаваш, девойко.

— Знам — кимна Мия. — Тревата винаги е по-зелена в чуждия двор. Но пак ти завиждам, Елий.

— Живите не завиждат на мъртъвците.

Мия погледна към стареца. Челото й бавно се набръчка. Осъзна, че никога не го е виждала да излиза от атенеума. Никога не го е виждала да се храни в Небесния олтар или да прекрачва прага, за да отиде в Църквата поне веднъж. Загледа се в пуретата. В напълно непознатия й знак на производителя.

— Вече не ги правят, както някога.

Библиотеката на Девата на Благословеното убийство.

Библиотека на мъртвите.

— Ти…

— Помниш ли какво ти казах в онзи ден, когато срещнахте книжния червей? — попита я старият човек.

— Каза, че съм момиче, за което ще се разказват легенди.

— А когато ти отвърна, че никой не разказва легенди за последователите на Червената църква?

— Тогава ти ми каза, че може би мястото ми не е тук.

Елий дръпна силно от цигарата. Направи няколко кръгчета, които се подгониха в притихналия мрак.

— Ще погледна в новото крило — обеща той. — Ако открия нещо за здрачините, ще накарам някой да ти го остави в стаята. Или някъде другаде. Ако там е мястото, където искаш да бъдеш.

Мия се смръщи през плуващия сив облак.

— Успех в Залата за поклонение, момиче — рече й старецът. — Знам, че ще се справиш добре.

— Моите благодарности, Летописецо.

Елий угаси пуретата в стената и пъхна остатъка в джоба си.

— Най-добре да тръгвам. Твърде много книги.

— Твърде малко векове.

Тогава той я погледна. Нещо пусто и ужасно в млечносиния му поглед. Но като сви рамене, Летописец Елий закуца надолу по стълбите и влезе между безкрайните лавици.

Тъмнината го погълна цял.

 

 

Трима чираци стояха в сянката на Богинята.

Майката на Нощта се извисяваше над тях и ги гледаше с каменните си очи.

Когато Мия пристигна, Трик и Тих вече чакаха, а няколко ръце стояха на ръба на светлината от стъклописите. Призрачният хор пееше в мрака, докато една фигура с роба придружи Мия до подиума. Като погледна встрани, тя зърна червеникаворуси къдрици, забулено лице.

— Приятелко Наев — прошепна Мия.

Жената стисна ръката й. Кимна.

— Успех. Дръж се.

Мия зае мястото си до Трик. Забеляза, че момчето старателно отбягва да я погледне. Чу гласа на сянката в главата си:

— така е най-добре, мия…

Тримата чираци се събраха. Победителите в Истините, Песните и Джобовете. Мия се почуди кой ли е спечелил накрая в Залата на Аалеа и каква ли тайна е откраднал, за да заслужи покровителството на Шахида на Маските. Чу стъпки зад себе си. Хвана се, че се моли това да не е Джесъмин. Пое си дъх и надникна през рамо. И там, на ръба на светлината зърна Ашлин. С прясно сплетени бойни плитки и святкащи в мрака очички. На ризата й бе закачена малка брошка от желязно дърво. Маска на усмихнат Арлекино.

— Съжалявам, че закъснях — подсмихна се доволно момичето.

Аш смигна на Мия, качи се на подиума и зае мястото си до Тих. Мия беше удивена. Що за тайна е изкопало момичето? Какво ли…

— Чираци.

Мия застана мирно, очите — напред. Двойните врати, които водеха към преддверието се отвориха безшумно. На прага чакаше ръка с тънка снага и развит свитък пред нея. До жената стоеше Почитаната майка Друсила.

— Поздравявам всички ви — изрече възрастната жена. — Всеки от вас показа майсторство в една от четирите зали в тази Църква и значителна вещина в други области на обучението си. От всички чираци в тазгодишното паство вие сте най-близо до посвещението като завършени остриета. Но преди да коленичите пред лорд Касий и да бъдете въведени в тайните на нашия кръг, остава едно последно изпитание.

Старицата се обърна и с развети черни поли изчезна през двойните врати. Ръката с разгърнатия свитък прекрачи напред и погледна пергамента, който държеше.

— Чирак Трик?

Трик си пое дълбок дъх и излезе напред.

— Да.

— Моля, последвай ме.

Момчето тръгна напред, Наев до него отстрани, с приведена глава. Какво ли го очаква? Мия се опита да изтика спомена от последната им раздяла. Вината, че бе го наранила, гнева в очите му… ако отвъд тази врата дебнеше смъртта, тя копнееше за възможността да поправи нещата между тях. Но той вече беше се скрил, прекрачи прага, без да се обърне назад и вратите се затвориха безшумно зад гърба му. Усети, че Господин Благ се върти около растящия страх в сянката й. Извърна очи към Тих. Ашлин. Дали бащата на момичето беше му казал какво има оттатък вратата.

Тримата зачакаха мълчаливо в сянката на статуята. Минутите течаха. Дълги като години. Единственият звук — този неспирен, призрачен хор. Накрая вратите се отвориха и се появи Трик. Стиснал зъби. Леко пребледнял. Явно жив и здрав. Погледна Мия в очите и през лицето му премина уплаха. За миг й се стори, че ще проговори. Но без да продума, той бе отведен нагоре по витото стълбище.

Аш гледаше право напред. Прошепна, макар че устните й почти не се помръдваха:

— Бъди силна, Корвере.

— Чирак Мия.

Ръката пред двойните врати я гледаше в очакване. Господин Благ измърка в сянката й. Мия излезе напред със стиснати юмруци.

— Да.

— Моля, последвай ме.

Тя слезе от подиума. Наев я придружи, както бе направила с Трик. Когато стигнаха прага, жената я докосна по ръката. Кимна.

— Дръж се, Мия Корвере. Дръж се здраво.

Мия погледна в очите жената, но нямаше как да попита какво иска да й каже. Обърна се и последва ръката по дълъг коридор от черен камък. Единственият звук идваше от тихите им стъпки, а хорът притихна, щом двойните врати се затвориха зад тях. В края ги очакваше голямо помещение, оградено от всички страни с просторни прозорци от красиви стъклописи. Имаше абстрактни мотиви, кървавочервени спирали се увиваха и гънеха, дванадесет пръста от светлина се застъпваха на пода.

В центъра на светлината стоеше Почитаната майка Друсила. Ръцете й бяха прибрани в робата и тя бе си сложила онази търпелива майчинска усмивка. Обсидиановият ключ на врата й проблясваше при всяко повдигане и спускане на гърдите й. Мия се приближи бавно, като оглеждаше сенките наоколо, благодарна за не-очите на гърба си.

Забеляза, че подът пред Друсила е мокър.

Току-що изтрит.

— Добър ден, чирак.

Мия преглътна.

— Почитана майко.

— Това е последното изпитание преди посвещението. Готова ли си?

— Зависи от изпитанието.

— Просто е. Трае само миг. Наточихме острието ти толкова фино, че можеш да разрежеш светлината на шест. Но преди да те посветим в по-дълбоките загадки, първо трябва да видим какво бие в сърцето ти.

Мия си спомни мъченията в килията в Божигроб. „Изповедниците“, които едва не я удавиха в изпитанието на верността на Друсила. Тогава не бе се пречупила. Нямаше да се пречупи и сега.

— Желязо или стъкло — рече Мия.

— Точно така.

— Не отговорихме ли вече на този въпрос?

— Ти доказа верността си, това е истина. Но ако станеш острие на Майката, ще срещнеш смъртта във всичките й цветове.

Мия чу тътрене на крака в сенките. Двама от ръцете с черни дрехи влачеха фигура, която се съпротивляваше. Момче. Едва-що станало юноша. С разширени очи. Изцапани от сълзите бузи. Вързано и с кърпа в устата. Ръцете го довлякоха в средата на светлината, насила го накараха да коленичи пред Мия.

Момичето погледна Почитаната майка. Милата й почтена усмивка. Старите й добри очи, сбръчкани по краищата.

— Убий това момче.

Три думи. С един и същи тон всяка. Целият свят притихна. Мракът я притисна. Тежестта се стовари върху раменете й и я повлече надолу. Не можеше да диша. Не можеше да вижда.

— Какво? — смогна да попита.

— Ще дойде време, когато заради дълга пред паството ще се наложи да убиеш невинен. Дете. Жена. Мъж, живял като честен и добър човек. Не е твоя работа да питаш защо. Или кого. Или какво. Трябва само да служиш.

Мия погледна в очите на момчето. Бяха разширени от ужас.

— Всяка смърт, която причиняваме, е молитва. Всяко убийство — дар за Тази, която е всичко и нищо. Нашата Дева на Благословеното убийство. Майка, Девица, Матриарх. Тя те е белязала, Мия Корвере. Ти си Неин служител. Последовател. Може би дори избраница.

Старицата поднесе кама в отворената си длан. Погледна в очите на Мия.

— А ако срежеш гърлото на това момче, ще станеш нейно острие.

Всичко се проточи цяла вечност. И само миг. Момичето стоеше в кървавочервената светлина от стъклописа. Умът му се блъскаше. Сърцето туптеше учестено. Въпросите се въртяха в главата му, тъй и неизречени.

Вече знаеше отговора.

— Кой е той?

— Никой.

— Какво е направил?

— Нищо.

— Защо трябва да го убия?

— Защото ние ти казваме.

— Но…

— Желязо или стъкло, Мия Корвере?

Мия взе камата от ръката на Друсила. Изпробва ръба, натисна острието. Мислеше, че може да има пружина, че това е поредната измама, че ще трябва само да покаже воля и всичко ще бъде наред. Но камата бе достатъчно остра, че да пореже пръста й. Ножът беше здрав, колкото всеки друг, който бе държала.

Ако го забиеше в гърдите на момчето, съвсем сигурно щеше да го прати в гроба.

Погледна мокрия камък в краката си. Отлично знаеше какво е било измито малко преди да влезе тук. Трик не беше трепнал. Не бе се пречупил.

Това беше то. Всичките години. Целият път. Безсънните нощи и безкрайните дни. Пътят, по който бе поела. Бяха обесили баща й. Бяха я откъснали от майчините й обятия, убили братчето й. Унищожили бяха рода, семейството й, света й.

Но беше ли това достатъчна причина? Да убие едно безименно момче?

Сложеше ли край на живота му, осигуряваше си място в Църквата. Щеше да стане острие, за да прониже сърцето на Дуомо, да разпори корема на Марило, да пререже гърлото на Скайва от ухо до ухо. Те заслужаваха да умрат, и Дъщерите го знаеха. Хиляди пъти, не веднъж. С писъци. Молби. Хленч.

Но момчето също хленчеше. Въжета от сополи се стичаха към устната му. Мия го погледна и то изпъшка зад превръзката в устата му. Поклати глава. Тя прочете думите в очите му.

Моля те.

Моля те, недей.

Хвърли поглед към Майка Друсила. Нежна усмивка. Мили очи. Мокър камък в краката й. И потърси в себе си причина да убие момчето. Нечий брат. Нечий син. Едва ли по-голям от нея. Зарови се надълбоко в калта и кръвта. В дрипите от морала, който беше захвърлила, когато стъпи на пътя, постлан с най-добри намерения. В главата й отекнаха предсмъртните писъци на Диамо. Безбройните мъже и жени, които бе заклала във Философския камък. Луминатите, които бе избила жестоко на стълбите пред Basilica Grande.

Аз съм стомана, рече си.

Всичко ще отнеме секунда. Миг под хладния взор на Почитаната майка и нейната мила и хитра усмивка. И в следващия миг Мия коленичи пред момчето. Погледна навътре в очите му. Допря острието в гърлото му. Пръстите й туптяха по дръжката. Сърцето барабанеше в гърдите й. Докато изричаше думите, които би изрекъл вярващ.

Аз съм стомана.

— Чуй ме, Ния — прошепна тя. — Чуй ме, Майко. Тази плът е твоето угощение. Тази кръв — твоето вино. Този живот, тази смърт е моят дар за теб. Приеми го.

Старата жена се усмихна.

Момчето изхленчи.

Мия пое дълбок, накъсан дъх. Предупреждението на Наев отекна в главата й. И за свой ужас, най-сетне разбра. Най-сетне я чу. Точно както беше станало на бойните кули над форума, където обесиха баща й.

Музиката.

Погребалната песен на призрачния хор. Тътнежът на собствения й пулс. Тихите хлипания на клетото момче прерязаха спомена за ръкоплясканията на светия разбойник, красивия консул и гнилия, грешен свят. И тогава разбра. И винаги бе го знаела. Независимо от целия път, годините, всичките прашни томове, цялата кръв по ръцете и пагубния мрак. Желязо, стъкло или стомана — все едно беше от какво е направена. Имаше значение само в какво ще се превърне, ако убиеше това момче.

Скайва заслужаваше да умре. Дуомо. Ремус. Диамо. Луминатите пред Basilica Grande бяха маша във военната машина на сената. Дори мъжете и жените в Камъка бяха престъпници. В мрака, преди да дойдат сънищата, ако много се напънеше, можеше даже да убеди себе си, че смъртта им е оправдана. Можеше да повярва, че всички, които бе убила досега, безбройните кончини, които бе дарила, кръвта по ръцете й… те всички си го заслужаваха.

Но това момче?

Това безименно, невинно дете?

Ако го убиеше, тя щеше да заслужи същото.

Но независимо от дългия път и годините, отмъщението не беше достатъчна причина да се превърне в чудовището, което преследваше.

Мия оттегли ножа от гърлото на момчето.

Бавно се изправи на крака.

— Не и за това — рече.

Друсила се взря внимателно в лицето й, погледът й стана твърд като желязо.

— Предупредих те, Мия Корвере. Белязана от Майката или не. Няма да получиш специално отношение. Ако се провалиш сега, проваляш се напълно. Целият труд на Меркурио, дните, в които си се учила от него и между тези стени. Кръвта, смъртта, всичко ще бъде напразно.

Тя погледна в очите на момчето. Нечий брат. Нечий син.

Ръцете й трепереха. В очите й — сълзи. По езика — пепел.

И все пак…

— Не без причина.

И върна обратно ножа.

 

 

Лежеше в тъмното на леглото си. Сянката до нея мълчеше.

В ръката й — последната пурета. Дълъг, прекършен пръст пепел висеше от тлеещия връх. Косата падаше в очите й. В главата й — тъмнина.

Какво щяха да направят с нея? Да я пратят да стане ръка?

Да я бичуват?

Да я убият?

Каквото и да станеше, всичко беше отишло напразно. Тя никога нямаше да стане острие. Никога нямаше да научи дълбоките тайни на Ордена, нито тайните коя е и какво. Никога нямаше да стане толкова умела, че да убие Скайва. Засега той беше недосегаем, както Меркурио беше…

Меркурио…

Как ще постъпи той?

Какво ще каже?

Ключ във вратата. Дори не си направи труда да посегне към камата. Все едно кой беше. Не я интересуваше. Лапна пуретата и се загледа в тавана, а сенките започнаха да се огъват сред виещите се струйки карамфилов дим.

Тихи стъпки. Трак-тракането на бастун по студения камък.

Превита, уморена фигура застана в основата на леглото.

— Да си вървим у дома, гардже.

Тя погледна стареца. В очите й — сълзи.

О, Дъщери, как се ненавиждаше тогава.

— Да, Шахид.

 

 

Тръгна си с малко вещи. Камата от гробнакост. Значката от желязно дърво, за която бе се трудила така усърдно. Кожената чанта, натъпкана с книгите й, окървавената тетрадка на Лоти. Нищо друго нямаше да мине по кървавата пътека. Нищо друго не можеше да носи.

Наев ги придружи, Мия и стареца, по вития път до стаята на Говорител Адонай. Но отказа да влезе във владенията на Адонай и се сбогува с Мия на прага.

— Помисли ден-два — посъветва я жената. — Раните зарастват с времето. Наев ще се радва тя да се върне. Наев ще говори с Майката от нейно име. Тя може да идва с Наев на курсовете до Последна надежда. Земята е хубава. Животът е лек. Може би не това, което тя иска — погледна към стаята и Говорител Адонай — … но животът рядко е това, което искаме.

Мия кимна. Стисна ръката й.

— Благодаря ти, Наев.

Влязоха в стаята на Адонай. Миризмата на кръв тежеше във въздуха. Говорител Адонай коленичи в края на басейна, омазан с кървища. Поклони се на Меркурио с очи към пода.

Старецът изглеждаше по-уморен от всякога. Слизането му по стълбището бе минало бавно и мъчително, на всяка стъпка бастунът се удряше силно. Навярно никога не бе си представял, че отново ще мине по тази пътека. Никога не бе си помислял, че ще се върне, за да я прибере — най-добрата си ученичка, провала му — да я завлече, опозорена обратно в Божигроб. Но Почитаната майка беше го посъветвала за доброто на всички Мия да не остава за посвещението. Паякоубийцата бе побесняла, че покровителството й е било прахосано, останалите чираци бяха отвратени. Лорд Касий нямаше време за слабости и страхливци и скоро се очакваше да пристигне в Планината. Тя можеше да се върне там и да прекара живота си в служба на Майката като ръка. А можеше да реши, че е неприемливо да живее в провал и да намери изход.

Друсила ясно й даде да разбере какъв избор предпочита да направи Мия.

А така и не успя да се сбогува с Трик…

— Хайде, гардже — въздъхна Меркурио. — Никога не съм понасял тези отвратителни басейни. Колкото по-скоро влезем вътре, толкова по-бързо ще излезем.

— Стойте! — чу се вик.

Мия се обърна, сърцето й се развълнува, вероятно си помисли, че е дошъл да я изпрати. Но към нея по коридора тичаше Аш. Разочарованието и радостта се смесиха в гърдите й. И двете момичета се прегърнаха здраво в обятията си.

— Тръгваш си, без да се сбогуваме? — попита Аш.

— Ще се върна. След някой и друг ден.

Аш огледа многозначително кожената чанта на Мия и вещите й. Не каза нищо.

— Приличаш ми на някого — обади се Меркурио. — Как се казваш, девойче?

— Ашлин — отвърна тя. — Ашлин Ярнхайм.

Меркурио подсмръкна.

— Ти си момичето на Торвар? Как е старото псе?

— Все така, както от години. Полусляп. Куц. Осакатен.

— Той ще се гордее с теб, Аш — каза й Мия. — Ти мина оттам, където други се провалиха.

— Ти не си се провалила, Корвере. Дори не си го помисляй.

Мия тъжно се усмихна.

— И още как.

— Говоря сериозно — Аш стисна ръката й. — Мястото ти никога не е било тук. Ти заслужаваш повече.

Усмивката на Мия угасна. В погледа й настъпи объркване. Меркурио нетърпеливо изстена.

— Хайде, стига с тези глупави прегръдки. Да си вървим!

Аш изгледа намръщено стареца. Погледна неуверено Мия. Пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да се гмурне в дълбоки води. И тогава се наведе бавно и целуна Мия по устните.

Целувката се проточи малко повече. Може би не чак толкова дълго? Преди Мия да успее да реши, вече беше свършила. Аш се отдръпна, усмихна се, стисна ръката й. В очите й грееха хиляди неизречени думи. И още толкова на езика на Мия.

— Ще кажеш ли сбогом на Трик от мен? — попита накрая.

Лицето на Аш посърна. Тя въздъхна. Кимна бавно.

— Ще му кажа. Обещавам.

Мия пусна ръката на приятелката си. Огледа стените наоколо. Магическите знаци и кръвта. Дали ги виждаше за последен път? Обърна взора си към Адонай, Меркурио, Аш. И с едно дълбоко вдишване нагази в басейна.

Кръвта се навдигна край нея.

Мия затвори очи.

И пропадна.

 

 

Ашлин остана дълго в аления мрак. Прекара пръсти по устните си и въздъхна дълбоко. Почуди се как другояче можеше да свърши всичко. Обърна се към Адонай, който гледаше кръвта. Пагубната красота, бледата трагедия, свита долу в тъмнината. Паяк в средата на червена мрежа, който усеща и най-слабата вибрация по нишките й.

— Кога пристига Господарят на остриетата, велики Говорителю?

Адонай примигна. Вдигна изненадан глава, че тя още е там.

— Когато пристигне, малък чирако — отвърна той.

Аш се усмихна, поклони се ниско и излезе. Пое по витото стълбище с палци в колана, дъвчейки крайчето на една от бойните си плитки. Камбаните удариха два, тя изруга и ускори ход. Изкачи пъргаво сърцето на Планината до масивната тераса на Небесния олтар.

Помещението беше излъскано, а местата — готови за празника на посвещението. В кухните цареше оживление и шум, но самият Олтар беше пуст. С изключение на една самотна фигура в сенките, облакътена на перилата и загледана в мрака.

— Как я караш, Трики?

Момчето вдигна глава и кимна вместо поздрав. Обърна очи към хълмистата пустиня отдолу. Звездите примигваха на хоризонта. Безкрайна, красива нощ.

— Гледката все така не ми омръзва.

— Бива си я — съгласи се Аш и се облегна на парапета до него.

— Оз ми каза, че си искала да говориш с мен — измърмори той. — За Мия.

— Тя замина за Божигроб за нивганощ или две. Да избистри главата си.

— Още не разбирам — въздъхна Трик. — От всички ни тя имаше най-сериозните причини да бъде тук.

— Почти.

— И през ум не ми е минавало, че ще се препъне в последното препятствие.

— Може би не се е препънала. Може би е избрала да не скочи. Радвам се, че няма да бъде тук тази вечер. Тя избра да не убие невинен и това я прави по-добра от това място.

Трик я погледна косо.

— Ти издържа изпитанието. Ти уби невинен.

— Защото аз имам по-сериозна причина от Мия да съм тук, Трики.

— И каква е тя?

— Семейството.

— Мия също беше тук заради семейството си.

— Да — кимна Аш. — Разликата е, че моят татко е още жив. Ще се изненадаш да научиш колко мотивиращ може да бъде един бивш убиец без тестиси.

Трик се подсмихна и пак обърна очи към мрака. Аш каза тихо:

— Мия ти каза сбогом.

— Тя ще се върне. Пак ще я видя.

— Не съм съвсем сигурна.

— Одеждите на ръцете ще й подхождат. Иначе какво ще прави, ще се откаже? Тя? Няма начин.

— О, тя може и да реши да се присъедини към ръцете. Но пак мисля, че ти няма да я видиш отново.

— Защо?

Аш въздъхна чак от пръстчетата на краката си.

— Както ти казах и преди, голяма работа е носът ти, Трики. Но тази вечер няма да те оставя да помиришеш основното ястие.

— Какво… хър-р-р.

Трик примигна пред камата в ръката на Аш. Острието блестеше в червено и капеше. Той погледна разстилащото се петно по ризата си. Тя пак го заби в гърдите му. И пак. Той изохка, протегна ръце към гърлото й с ококорени очи. Но бърза като мълния тя го блъсна силно и той полетя през парапета. Надолу, надолу във вечночерната пустиня.

Без звук.

Без хленч.

Изчезна.

Аш погледна в мрака. Тихо прошепна:

— Съжалявам, Трики.

Момичето коленичи и попи с кърпичката си няколкото капчици кръв, които бяха паднали върху камъка. Изтри ножа и го пъхна в ръкава си. Погледна през рамо. Олтарът още бе празен, ръцете се суетяха в кухните и подготвяха предстоящия празник. Девет прибора бяха сложени на масата. По един за всеки чирак, който щеше да бъде посветен в края на празненството. Пет за Духовенството: Друсила, Мишелов, Солис, Аалеа и Паякоубийцата. А накрая, начело на масата, Господарят на остриетата. Главата на паството на Червената църква.

— Касий — прошепна тя.

— Свърши ли?

Ашлин се обърна и зърна човек с крадена роба на ръцете.

— Свърших — Аш се изпъна и погледна към пустинята. — Малкият Трики вече го няма, за да надуши нещо. Ако допуснем, че ще има нещо намирисващо, естествено.

— Аз ще свърша своя дял от работата — отвърна брат й.

— Не оплесквай нещата, Оз — предупреди го Аш. — Ти пропиля последната ни възможност. Можехме да пипнем Касий още преди месеци. Той просто си стоеше тук на въздух.

— Казах ти, че онзи глупак Приливен зов ме видя да го дебна. Какво трябваше да направя?

— О, дай да помисля. Защо да не го убиеш и да оставиш тялото му на показ? Защо да не утежниш десет пъти задачата ни да опитаме втори път?

— Още тогава ти казах, че е глупаво да го нападнем като двойка улични разбойници. Появата на Приливен зов беше благословия. Разполагахме с месеци да подготвим удара. Момичето, което изработи формулата за мен, е мъртво. А единственият, който можеше да ни надуши, също е мъртъв. Спри да се вайкаш и се приготви.

— Аз съм готова — изсъска Аш.

Осрик отново провери през рамото си и сниши още повече глас.

— Вчера си ги видяла, така ли?

— Да — Аш кимна. — След като ми подшушнаха слуха, с който станах първа в Маските, че и още.

— Готови ли са?

— Няма съмнение. Първа и Втора кохорта на нашия благороден джустикус са в готовност. Ще нападнат Свинекланицата при седмата камбана. Ти само гледай да мотивираш Адонай.

— Този мутант обича сестра си повече от живота. С ножа до гърлото й ще играе Балина, стига да му наредя.

— Внимавай, когато отвличаш Мариел. Нали видя какво направи с…

— Аз не съм дете, Ашлин — изръмжа Осрик. — Ще се справя с Тъкачката и Говорител Адонай. Ти се погрижи за твоята част. Вържи Касий и останалите от Духовенството и запуши устите им, когато Ремус и главорезите му пристигнат. Изповедниците ще поискат да говорят с тях, затова ще трябва да прекараме всички по пътеката. Без белезници.

— Не се бой. — Момичето се усмихна мрачно. — Шахид Аалеа ме научи на няколко номера с въжета.

— След няколко часа — кимна Осрик — тези стени ще рухнат.

Двамата се загледаха към пустинята. В безкрайния мрак над главите им, изпъстрен с милиарди светлинни точици. В лицето на Богинята, която бяха научени от деца да почитат и която сега предаваха.

— За татко — рече Ашлин.

— За татко — отвърна Осрик.

Момичето целуна брат си по бузата и тръгна в мрака.