Джей Кристоф
Нивганощ (29)

27.
Пъленмрак

Не поглеждай.

Мия тръгна предпазливо по коридорите от окървавен камък, увита тъй плътно в тъмнината, че едва виждаше. Тела. Навсякъде. Удушени и пронизани мъже. Пребивани до смърт със собствените им вериги, млатени до смърт със собствените им крайници. Наоколо кънтеше звукът на убийства, въздухът беше наситен от зловонието на карантия. Край нея притичваха неясни фигури, валяха се и пищяха по пода. Виковете отекваха някъде далече, някъде, където тъмнината не й позволяваше да чуе.

Тя се пъхна във Философския камък като нож между ребра. Затвора. Тази кланица. Надолу покрай отключените килии към по-тихите места, където вратите още бяха плътно запечатани, където затворниците, които не желаеха да опитат късмета си в Спускането, оставаха под ключ, мършави и изгладнели. Сърцераздирателни викове. Трескави стенания. Тя свали наметалото от сенки, за да вижда по-добре, надзърна през решетките към слабите като вейки плашила и призраците с хлътнали очи. Разбираше защо хората искат да опитат късмета си в зловещия гамбит на Скайва. По-добре да умрат в боя, отколкото да линеят тук в тъмното и да мрат от глад. По-добре да се изправят и да паднат, отколкото да коленичат и да живеят.

Освен ако, разбира се, четиригодишният ти син не е затворен в килията с теб…

Тя пробяга килийния блок надлъж и шир с разширени от ужас очи. Отчаяние. Страх, въпреки не-котката в сянката й. Трябва да са тук някъде. Доня Корвере не би завлякла сина си в клането горе, за да избягат от този кошмар.

Или?

— Мамо! — извика Мия със сълзи в очите. — Мамо, аз съм Мия!

Безкрайни коридори. Непрогледен мрак. По-навътре и по-навътре в сенките.

— Мамо?

— ще претърся другите коридори. така ще стане по-бързо…

— Не се отдалечавай!

— никога не се страхувай…

Мия усети хлад. Сянката й потрепери, Господин Благ се понесе надолу по коридора. Мракът се затвори над нея, тя издърпа един разтекъл се факел. Сенките затанцуваха. Студен страх пропълзя в корема й, но тя стисна зъби и го потисна. Задъха се. Сърцето й тупкаше тежко, тя обикаляше коридор след коридор и викаше толкова силно, колкото се осмеляваше:

— Мамо?

Надолу, по-навътре в Камъка.

— Мамо!

Докато стигна дъното. Най-тъмната дупка. Където светлината никога не проникваше.

Не поглеждай.

— Красиво цвете.

Момичето примигна в мрака. Сърцето му се сви при звука на гласа й.

— Мамо?

— Красиво цвете — дойде шепотът. — Красиво, красиво.

Мия пристъпи на светлината на капещия факел, надникна между решетките на мръсна килия. Мокри камъни. Изгнила слама. Воня от мухи, лайна и разложение. И там, свита в ъгъла, тънка като вейка и загърната в парцали и мокрите израстъци на собствените си сплетени коси, я видя.

— Мамо!

Макар че вдигна ръка срещу светлината и сгърчи лице, усмивката на доня Корвере беше жълта, крехка и твърде, твърде широка.

— Красавица — прошепна тя. — Красавица. Но тук няма цветя, не. Тук нищо не расте. Какво е тя? — Разширените очи оглеждаха мрака, спираха се навсякъде само не и върху лицето на Мия. — Какво е тя?

— Мамо? — Мия доближи решетките с несигурни стъпки.

— Няма цветя, не.

Доня Корвере започна да се клати напред-назад и затвори очи, за да спре светлината.

— Всичко изчезна.

Момичето остави факлата на земята, коленичи до решетките. Взря се в треперещия скелет оттатък, сърцето й се разби на милиарди лъскави парченца. Твърде дълго. Беше чакала твърде дълго.

— Мамо, не ме ли позна?

— Няма ме — прошепна тя. — Няма я. Не. Не.

Жената взе да дращи по стените с окървавени пръсти. Мия видя безбройни сухи алени следи от счупени нокти по камъните. Шарки на лудостта, изваяни от голите ръце на доня Корвере. Летопис на безмерното време, в което бе гнила тук.

Четири дълги години бяха изминали, откакто Мия не беше я виждала, но не чак толкова много, та да не помни каква красавица бе майка й. Ум, който сечеше по-остро от меч. Нрав, под който земята се тресеше. Къде бе изчезнала сега тази жена? Жената, която бе държала Мия до полите си, за да не извръща поглед? Която бе я принудила да гледа как баща й се мята и гъне на въжето? Докато небето изплакваше сълзите си?

Мия чу гласа на Скайва в съзнанието си, ехото от деня на бащината смърт.

— И докато губите зрението си в мрака, доброто време ще отнеме красотата, волята и анемичното ви убеждение, че сте нещо повече от лийсийска глупачка, нагиздена в айтриянска коприна.

Доня Корвере поклати глава с ръце на очите. Започна да дъвче сплетените кичури на косата си. Някога гарвановочерната й свила беше блестяла със скъпоценни камъни и злато, а сега гъмжеше от бълхи и от нея стърчаха разложени сламки сено. Мия протегна ръка през решетките. Докъдето стигаше.

— Мамо, аз съм Мия.

Очите й се напълниха със сълзи. Долната й устна потрепери.

— Моля те, мамо, обичам те.

При тези думи доня Корвере трепна. Надзърна през окървавените си пръсти. В разбитите дълбини на зениците й грейна проблясък. Някакъв остатък от някогашната жена издрапа с нокти на повърхността. Жената, от която се бояха всички сенатори. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти си мъртва — пророни тя. — Аз съм мъртва с теб?

— Не, мамо, това съм аз.

— Удавиха те. Хубавото ми момиченце. Чедото ми.

— Мамо, моля те — умоляваше я Мия. — Дойдох да те спася.

— О, да — прошепна жената. — Отведи ме до огнището. Сложи ме да седна и ме остави да заспя. Заслужих почивката си, Дъщерите го знаят.

Мия въздъхна. С разбито сърце. Сълзи в очите. Но не. Нямаше нито миг за губене. Щеше да има достатъчно време да лекува раните на майка си, когато бяха далеч оттук. Достатъчно време, когато бяха…

… те…

Мия примигна в мрака. Очите й претърсиха килията.

— Мамо, къде е Йонен?

— Не — прошепна тя. — Няма цветя. Тук нищо не расте. Нищо.

— Къде е брат ми?

Жената изрече беззвучно неясни думи. Устните й се отваряха. Тя взе да дере кожата си, заби ръце в сплъстената си коса. Скърцаше със зъби, клатеше глава. Светлината я заслепяваше, тя пак затвори очи и сълзите се разляха по страните й.

— Замина — отрони. — С баща си. Замина.

— Не — Мия поклати глава, хвана се за болката в гърдите си. — О, не.

— О, Дъщери, простете ми!

Трябваше да впрегне цялата си сила. Всяка частица от себе си. Но избута скръбта. Смачка я под петите си. Отпрати сълзите с няколко примигвания. Опита се да не си спомня нощите, в които бе гушкала братчето си и бе му пяла, за да успокои плача му. Без да обръща внимание на трескавите вопли на майка си, тя разгледа внимателно ключалката на вратата. Извади шперц от колана си и се залови за работа, както беше я учил Меркурио. Съсредоточи се върху задачата. Отдушника на рутината. Тъмнината около нея потрепери. Виковете от далечните убийства се усилиха. Приближиха?

Не поглеждай.

Ръката на майка й изпълзя от сенките. Сключи се около китката й. Момичето трепна, но доня Корвере стисна здраво дъщеря си. През зъбите й се процеди гнил дъх:

— Как мога да те пипна, щом си мъртва?

— Мамо, аз не съм мъртва. — Тя взе другата й ръка, притисна я до лицето си. Сърцето в гърдите й затуптя лудо. — Виждаш ли? Жива съм. Като теб. Жива съм.

Доня Корвере стисна китката й толкова силно, че я заболя.

— О, боже — промълви жената. — О, не. Няма цветя…

— Тихо. Сега ще те измъкна оттук.

— Момченцето ми, чедото ми — заплака тя. — Мъничкият ми Йонен. Замина. Замина.

Сълзите потекоха по мръсните й бузи. Прошепна, тихо като сняг:

— Моята Мия също е мъртва.

— Не, тук съм — Мия целуна кървящите й, раздрани пръсти. — Това съм аз, мамо.

— мия, пътят е чист, трябва да побързаме…

Господин Благ се появи на пода до нея и шепотът му прониза мрака. Доня Корвере хвърли поглед на котката от сенки и извика, сякаш беше се изгорила. Отстъпи назад, сви се в най-далечния ъгъл и озъби.

— Мамо, всичко е наред! Той е мой приятел.

— Черни очи. Бели ръце. О, боже, не…

— мия, трябва да тръгваме…

— Той е в теб — прошепна доня Корвере. — О, Дъщери, той е в теб.

Ръцете на Мия трепереха. Ключалката не помръдваше. Ръждясала и покрита с мръсотия. Доня Корвере клечеше в ъгъла, вдигнала три пръста срещу Господин Благ; защитния знак на Аа срещу злото. Отгоре се чуваше безпорядъкът, виковете на умиращите, във въздуха — зловоние на кръв. Тогава мъченията, които бяха прекършили майка й, я изпълниха с гняв. Слънцата бяха далеч под хоризонта, силата на пълнемрак отвън набъбваше в костите й. Без да мисли, тя вдигна и двете си ръце със сгърчено лице и сенките потръпнаха. Течният мрак се уви като змия около решетките и тя дръпна здраво. Желязото нададе писък и беше изтръгнато от мястото му, килията се отвори, а железата се пречупиха като сухи клонки. Мия влезе през дупката и й подаде ръка.

— Ти си негова — изсъска майка й, — ти си негова.

— мия, трябва да тръгваме…

— Мамо, ела с мен.

Доня Корвере поклати глава. Очите й бяха пълни с ужас.

— Ти не си моето момиче.

Мия сграбчи ръката й. Жената изпищя, опита се да се измъкне, но Мия я стисна силно. Върза ръцете й с ивици мрак, изправи я на крака и я изведе от килията. Алин Корвере вече не разпознаваше дъщеря си и се гънеше и виеше в ръцете й. Но Мия не я пусна, а я повлече по коридора и нагоре по стълбите към бойните кули. Миризмата от сечта се усили, песента на убийството се издигна пронизително. И когато започнаха да се препъват през телата, вайканията на доня Корвере прераснаха в писъци. Кървясалите й очи замижаха на ярката светлина. Устата й — зина.

Пищеше.

— тя трябва да мълчи!

— Мамо, спри, ще ни чуят!

— Пусни ме! ПУСНИ МЕ!

— мия!

В тъмнината напред се появи мъж, стиснал в юмрука си чифт окървавени окови. Щом ги зърна, той изрева и хукна към тях. Мия се обърна към него, врътна китката си. Сенките се разгънаха, вдигнаха мъжа и го запокитиха в стената. Той се свлече на колене, замаян и в рани, а в това време още двама затворници се появиха иззад ъгъла — две момчета, не повече от юноши, с окървавени лица. По волята на Мия мракът се раздвижи и взе да ги премята, сякаш бяха направени от слама. Но докато се разправяше с момчетата, беше отпуснала хватката върху майка си и доня Корвере се отскубна и хукна по коридора.

— Мамо!

Мъжът, когото бе повалила в стената, се надигна на треперещите си крака и й се нахвърли. Мия пак го запрати в камъните, този път по-силно, и със стенание той се смъкна на земята и остана да лежи там. Момичето се втурна след доня Корвере и й изкрещя да спре.

Всички сенки се спуснаха напред, потоци от тъмнина, решени да заловят майка й. Но ето че заприиждаха още затворници — писъците на Алин ги привличаха като дракони към кървава вода. Мия ги блъскаше настрани, а камъните се изкорубваха под тях.

— Мамо, спри! Моля те!

Алин продължи да бяга нагоре по каменното стълбище към двора навън. Едната ръка прикриваше очите й от факлите по стените, които ги изгаряха след години абсолютен мрак. Жената хвърли поглед през рамо и изстена — дъщеря й я настигаше със сенките, а те се мятаха и гърчеха като живи. Демон до нея. В нея.

— Не-е-е-е!

— Мамо, спри!

— Стой далеч от мен!

Мъжът се появи от мрака пред тях; някакъв полумъртъв от глад бездомник с парче нащърбена стомана в ръка. По-уплашен и от Алин. Но в страха си, в уплахата си той замахна, острието се оцвети в червено. Доня Корвере се препъна. Хвана се за гърдите. А зад нея дъщеря й изкрещя:

— НЕ!

Сенките се протегнаха почти по своя воля, сграбчиха момчето и кървавия нож и го блъснаха с все сила в стената. Мия спря до майка си — тя бе се превила до камъка, гърдите й плуваха в кръв.

— Мамо, не, не, не!

Притисна с ръка раната, опита се да спре кръвотечението. Тъмната почти колкото сенките наоколо кръв бликаше през пръстите й. Доня Корвере погледна в очите на дъщеря си. Светлината в нейните угасна.

— Не и… дъщеря ми…

Тя стисна с лепкавата си алена ръка дланта на Мия.

Отблъсна я.

— Само… сянката й…

Главата на Алин увисна, светлината в очите й бавно угасна. Момичето бе коленичило на камъните, а сенките край нея се въртяха и гънеха. Самата постройка потрепери. Зидарията се пропука. От тавана падаха камъни. Устните й оголиха зъбите. Кръв по ръцете й. Кипящите наоколо убийства отекваха в съзнанието й, кръвта се стичаше в мрака, сгушен между каменните плочи.

Не поглеждай.

Момичето се изправи, гарвановочерната му коса се развя като че от невидим вятър. Ръцете в юмруци. Стотици сенки пълзяха като змии във въздуха около него. Стените се разцепиха, напукаха се. Таванът се огъваше. И тъкмо когато тонове камъни заличиха витото стълбище и всичко в него, момичето пристъпи в един от гънещите се ластари тъмнина

и излезе от сянката

пет нива

отгоре.

Намираше се на горните нива. Спускането бе в разгара си. Убийци и жертви. Хаос и кръв. Мъжете биваха размазвани в останките от тяхната касапница, стиснали в ръцете си груби оръжия или откъснати крайници. Един я видя, пристъпи към нея с усмивката на череп. Тя погледна към него и мракът го разкъса. Като дете, което подхвърля счупена играчка. Стените наоколо се разцепиха и поддадоха. Камъните се превърнаха в прах. Надойдоха още хора, мъже и жени, подгизнали в убийство, раздрани като прогнили черги. Момичето тръгна по кулите, зад него камъните се ронеха, валяха като град от стрит хоросан и надробени отломки, надолу-надолу в морето.

Философският камък започна да се накланя, цели части от централната кула рухнаха, а сенките се промъкваха между всеки камък, пораждайки буря от мрак, вихреща се около плачещото момиче. Сълзите се лееха по страните му. Лицето му бе сгърчено от мъка. Очите му — черни като кехлибар. Твърде тежка беше болката. Твърде непоносима.

— мия!

Една котка от сенки се появи до Мия и заглуши грохота от изтерзания камък, умиращите хора, виещата тъмнина. Кулата се разцепи по най-външната стена, крепостните валове паднаха в океана долу. Крадците и разбойниците спряха борбите си, свиха се по ъглите или побягнаха обратно към килиите си, от които бяха поискали да се спасят. Камъните под краката й пропаднаха и тя остана да виси в мрежа от увиващ се мрак.

— мия, спри това нещо!

Цялото тяло на момичето сега бе обвито в сенки. Черни като мастило ластари никнеха от гърба му като крила:, от всеки пръст изскачаха ивици остър като бръснач мрак. Черните очи бяха вперени оттатък Залива, към Ребрата, които се издигаха над Града на мостовете и костите, дома на сената на Айтрия и неговите реброродени благородници, управлявани от злорадстващия консул, който бе унищожил семейството му. Убил баща му. Братчето му. А сега и майка му.

Момичето поклати глава. Изръмжа.

— Това ще спре, когато той спре.

И като сви пръсти в разтреперани юмруци, Мия изчезна.

 

 

Стъпка.

Намираше се на дъното на Камъка сред сенките на назъбени скали.

Стъпка.

Беше оттатък Залива в движещата се чернота на брега.

Стъпка.

Стоеше на булевард Касапски залив и наблюдаваше множеството на Carnivalé с усмихнати маски. Господин Благ вече не беше до нея, на негово място крачеше гневът и кипеше там, където страхът се опитваше да пусне корени. Тя се прехвърли от една сянка на следващата като дете, скачащо по камъни през наводнена пътека. Хората потръпваха, когато минаваше край тях. Градът наоколо бе с размити, неразличими очертания; неясни силуети на фона на наситен мрак. Но небето отгоре блестеше като слънце. Звездите — разхвърляни като диаманти по погребална плащаница. Сенките й пееха. Държаха я здраво и бършеха сълзите й. Коремчетата ги боляха. Езиците им копнееха.

Гладен, осъзна тя.

Мракът беше гладен.

Мия огледа небосвода, спря поглед на Ребрата, които стърчаха над далечните покриви. Стъпка. И стъпка. И стъпка. Докато стигна пред Basilica Grande. Те щяха да дойдат за литургията на пъленмрак. Всички, по ред. Консул Скайва. Кардинал Дуомо. Джустикус Ремус. Фалшиво благочестие и красиви одежди. Сведени глави. Подгизнали в кръв, сключени ръце, очи обърнати към небето и молещи за слънцата, които никога вече нямаше да видят.

Тя излезе от дългите сенки на триумфалната арка, огледа базиликата пред себе си. Просторен кръгъл двор, опасан от всички страни с мраморни колони. В центъра се издигаше статуя на всемогъщия Аа с изваден меч и три огромни алхимични глобуса в обърнатата му длан. Високата сграда зад нея — цялата в стъклописи и величествени широки куполи. Сводовете и заострените кули се осветяваха от хиляди глобуси в напразен опит да прогонят Гладния мрак.

Дворът беше изпълнен с народ, не толкова богат и с добро потекло, та да бъде допуснат вътре в черна нощ като тази. Но до всяка колона стояха мъже с лъскави бели брони, с алени наметала и пера в шлемовете. Легионери на луминатите бяха струпани, за да бранят сенаторите, преторите, проконсулите и кардиналите в пустите зали на базиликата. Гледката им й напомни за баща й в дните, преди да умре. Как я носеше на рамене по улиците на града. Гъделичкането на наболата му брада, докато я целуваше.

Лицето моравее.

Краката ритат.

Гър-гър-гър.

Тя вдигна очи към статуята на Аа. Разхвърча се омраза.

— Отправях молитви. Умолявах те да ги върнеш у дома. Не беше ли достатъчно всевиждащ, за да видиш страданията им? Или не даваше пукната пара̀?

Тя се протегна към Бога на Светлината и глобусите му и ги уви в ивици чернота. Тълпата наоколо се разпищя, ужасена, а тя стисна юмруци, скръцна със зъби. Мускулите й се изопнаха. Вените изпъкнаха на врата й. С писъка на измъчен камък, статуята се олюля върху основата си. Вярващите се развикаха, уплашени, пръснаха се на кресливи вълни, в същото време могъщата статуя силно се разлюля, стовари се най-сетне напред и с оглушителен трясък се разби върху каменната настилка.

Сенките се преместиха към най-близкия луминат, увиха се около главата и хълбоците му и го разкъсаха на части. По полирания мрамор плисна кръв. Хората врещяха. Легионерите зареваха тревожно, извадиха мечовете си. Дори тук под спускащата се нощ те блестяха така, сякаш пълната светлина танцуваше по ръбовете им. Огнените езици пълзяха по слънчевата стомана и караха мрака да танцува. Мия стъпи в сенките в краката си и оттам — зад най-едрия и як легионер, когото видя. Мракът се уви около врата му, като че по своя воля, гърбът на мъжа се пречупи като овлажнели фойерверки. Миг след това го пусна мъртъв върху камъните.

— Демон! — чу се вик. — Убиец!

Тревогата отекна през обширния двор. Преданият народ побягна панически от руините на разрушения си бог. Войниците нападнаха от всички страни. Мракът започна да й пее, изпълни главата й. Изтика съзнателните мисли в студените и пусти места, оставяйки само яростта. Глада. Черни филизи се развихриха в тъмното. Кости и кръв. Ярка, ослепителна светлина, която изгори очите й. Толкова много мечове. Толкова много мъже. Газеше посред тях, прехвърляше се от сянка на сянка. Подхвърляше ги като играчки, острите като мечове сенки разрязваха бялата стомана и показваха червените части отвътре.

Примъкваше се от колона до колона. Към грохналата статуя на Аа и разбитите тройни слънца в протегнатата му длан. Отскочи встрани от един удар, който едва не откъсна главата от раменете й. Още един човек погина. Вече беше на стълбите. Внушителните двойни врати, украсени с ковано злато, отразяваха огъня на стотиците мечове, извадени зад гърба й. Мия вдигна ръце, блъсна вратите широко и изрева името му:

— СКАЙВА!

Зад вратата я чакаха войници. Викът й се превърна в писък, когато вдигнаха пиките си. Кардинал Дуомо и свещенослужителите му, облечени празнично с най-изящните си облекла. Годините след екзекуцията на баща й почти не бяха променили кардинала; той все така приличаше повече на разбойник, задигнал одеждите на светец, отколкото на човек, на когото те принадлежат. Той прекрачи напред, обграден от духовниците си. Черната му брада — настръхнала, устата — отворена за вик:

— В името на Светлината, скверност, изчезни!

Ослепителен блясък от Троицата на края на жезъла му. По-ярък и от трите слънца. Мия изпищя, отстъпи назад. Светлината беше тъй силна, тъй изгаряща. Тя вдигна ръце пред очите си, примижа пред убийственото сияние. И там, в края на главния корпус на църквата, обкръжен от две дузини легионери в снежнобяло и кървавочервено, тя го видя. Красивият консул с черните си очи, пурпурната одежда и златния венец на челото… Онзи, който при смъртта на баща й бе се усмихнал. Обрекъл бе майка й на лудост. Убил братчето й.

— СКАЙВА! — изрева тя.

— Това е свещеният дом на Аа! — извика Дуомо. — Ти нямаш сили тук, демоне!

Мия сви юмруци, заслепена от светлината пред себе си. Вятърът виеше в ушите й. Огънят се сипеше отгоре й като от трите слънца. Стомахът й се надигна, горчилка в устата й. Нямаше пред себе си сенки, които да сграбчи. Беше прекалено силно. Прекалено ярко. Извърна глава от свещения пламък със сълзи в очите. Видя огромен мъж с бели брони, вълчото му лице — почервеняло от ярост.

— Заловете я! — изкрещя джустикус Ремус. — В името на Светлината!

Мия се завъртя и в същия миг луминатите се втурнаха нагоре по стъпалата към нея. Светлината зад гърба й бе тъй яростна, че сенките които хвърляше на камъка, бяха дълги като при залеза на слънцата. Нещо остро и горещо се удари отзад в черепа й и тя залитна. Легионерите приближаваха вече с дузини. Джустикус Ремус я нападна с блеснал меч. Гневът пламтеше ярко. Тъмнината в нея се размъти. И поиска да поглъща. Да се отвори широко и да ги изпие. Да се удави в кръвта, която щеше да пролее. Момичето усещаше Мрака. Навсякъде край себе си. Усещаше как се просмуква през цепнатините на Божигроб. Агонията. Яростта. Чистата и заслепяваща ненавист, сгушена в костите на града.

Ала в студените и пусти места остана малка частица от Мия. Частица, която не беше нито ярост, нито омраза, нито глад. Само едно четиринадесетгодишно момиче, което не искаше да умре.

Джустикусът се хвърли тромаво между редиците на свещенослужителите, замахна с меча с цялата си мощ. Троицата на ефеса му гореше по-ярко от самото острие. Мия залитна назад, мечът сряза ръката й, кръвта шурна кипнала. Ремус замахна отново, отново, луминатите я обградиха, ярки и заслепителни. И с дрезгав вик тя падна в сянката в краката си и от там изчезна далече на стотици стъпки.

Арбалетите запяха. Пламъците танцуваха по лъскавата стомана. Ремус изрева. Хората се разпищяха. Но тя беше далеч. Стъпваше между сенките; малкото момиченце отново скачаше от камък на камък. Кръв по тила, почти сляпо от изгарящата светлина на кардинала. А под раните и яростта, свито в студените и пусти места — най-пустото чувство от всички.

Провалът.

Озова се на бойните кули над форума. Над мястото, където загина баща й. Площадът се осветяваше от яркочервена алхимична светлина. Гуляйджии и пияници танцуваха по плочките. Чуваше виковете, отекващи в града. Убиец! Демон! Скверност!

Преви се до хладната гробнакост. Омазаните й с кръв ръце трепереха. Мракът край нея шепнеше, умоляваше. Точно като този в нея. А тя — едно дете посред него. Малко момиче в един толкова студен и пуст свят, че сенките наоколо не можеха да го утешат.

Нямаше представа колко дълго стоя там. Кръвта засъхна в тънка коричка по ръцете й. Градът тънеше в хаос. Тълпите се стичаха към южния бряг, за да зяпат разрушението на килналия се Философски камък, чиито кули се отцепваха и падаха в морето. Патрули от луминати крачеха по улиците на града и се опитваха да въдворят ред сред надигащата се паника и пиянския безпорядък. Юмручни схватки и счупени стъкла.

Потрепване в сянката й.

— мия…

Тънка нишка на камъка до нея.

— Каза ми, че ще те намеря тук.

Старият Меркурио коленичи до нея, костите му изпукаха. Мия не го погледна, очите й бяха впити в хоризонта. Ребрата се издигаха над тях. Военните пехотинци стояха в безмълвно бдение. Оттатък — яркото сияние на Basilica Grande.

— Тежка нощ, а, гардже?

Сълзите се търкулнаха по бузите на Мия. Гърдите й се разтресоха. Риданията дращеха гърлото й, напираха да излязат. Тя прехапа устни, за да не изскочат и да утежнят провала й. Вкуси кръв.

Меркурио извади сребърна табакера от палтото си. Момичето сви личице, когато той драсна кутията с кремъка — моментният блясък й напомни за светлината в ръцете на Дуомо, за огъня по меча на Ремус. Мирисът на изгорял карамфил обагри нощта.

— Вземи.

Тя погледна стареца. Подаваше й пурета.

— Успокоява нервите.

Мия примигна в тъмното. Протегна окървавените си ръце. Мушна цигарата между устните си, вкуси захарта. Топлина, за да прогони мраза. Димът, който погълна, задуши риданията, спря треперенето й. Тя се закашля. Сиви пръски. Сгърчи лице.

— Има ужасен вкус.

— Утре ще ти хареса повече.

Тя извърна очи към примигващите светлини на града. Горящото сърце на Божигроб се разстилаше пред нея. Сви се, когато си спомни убитите от нея хора и онези, с които бе се била. Те бяха толкова много, а тя — съвсем сама. Слънцата горяха в ръцете им. По стоманата им. В очите им.

— Беше толкова светло — прошепна тя. — Твърде светло.

— Никога не се страхувай.

Старецът се усмихна. Потупа я по ръката.

— Колкото по-ярка е светлината, толкова по-дълбока е сянката.