Джей Кристоф
Нивганощ (24)

22.
Сила

Тя беше на четиринадесет години последния път, когато слънцата паднаха от небето.

Най-великите ковачи на думи в републиката никога не са успявали да уловят красотата на пълния айтриянски залез. Вонята на кръв, която се носи над улиците в Божигроб, докато свещениците на Аа колят стотици животни и се молят на Бога на Светлината да не се бави много. Кървавочервената светлина на Саан остава на хоризонта, сблъсква се с бледосиньото сияние на Сааи, за да се превърне във враждебно индигово. Три пълни дни минават, докато светлината умре. Три пълни дни на молитви, клане и набъбваща истерия, докато Майката на Нощта за кратко си възвръща владението на небето.

И тогава започва Carnivalé на пъленмрак.

Мия се събуди от веселието по улиците. От непрестанната пукотевица на фойерверките от Железния колегиум, която трябваше да изплаши отново Гърлото зад хоризонта. Тя протегна ръка — сенките се въртяха и танцуваха. Усети как силата, която растеше в нея през последните няколко дни, най-сетне разцъфна. С едно замахване на ръката тъничка сянка хвърли цяла купчина с книги във въздуха и томовете се пръснаха из стаята. По нейна прищявка дузина сенки се протегнаха и върнаха всяка книга на мястото й. Момичето отвори вратата на стаята с поглед. Облече се, без да помръдне пръст.

— браво… — беше казал Господин Благ. — … жалко че нямам ръце, за да ръкопляскам…

Мия се удари по задника.

— Ще остана доволна и от устни, които да ме целунат по сладкото дупе.

— първо ще се наложи да го открия…

— Дупетата са като хубавото вино, Господин Благ. По-добре малко, отколкото в излишък.

— хубавица и философ, но спри, непокорно мое сърце…

Не-котката погледна прозрачните си гърди.

— о, стой…

Момичето метна вързопа си през рамо. Провери ножовете на колана, в ботушите, под ръкава. Мия беше слабичка и дребна, с нащърбен перчем и заострени, хлътнали бузи, пълна с увереността, която носят четиринадесетте години на света. Ослуша се и чу от долния етаж познатото мърморене на стария Меркурио, който разменяше клюки с един от редовните си не-клиенти. Старецът не беше човек на веселието. За разлика от всички останали граждани на Божигроб нейният учител нямаше да излезе на улиците тази вечер. Вече имаше достатъчно очи там.

— значи не си се отказала?

Тя погледна приятеля си. Всяка следа от насмешка се отцеди от лицето й и то остана непреклонно и бледно.

— Това е най-добрият ми шанс. Никога не съм се чувствала толкова силна, колкото по пъленмрак. Ако някога ще се вмъкна там, това ще стане тази вечер.

— трябва да се обадиш на стареца…

— Той ще опита да ме разубеди.

— не се ли питаш защо?

— Тази вечер там няма да има стражи, Господин Благ.

— защото скоро ще започне спускането, стотици затворници ще се изколят за правото да напуснат философския камък. наистина ли искаш да бъдеш с тях вътре?

— Четири години, Господин Благ. Четири години, откакто са затворени в онази дупка. Брат ми е проходил в затворническа килия. Не знам кога за последен път майка ми е видяла слънцата. ’Паст, за какво тренирах през всичките тези години, ако не за това? Трябва да ги измъкна оттам.

— ти си едно четиринадесетгодишно момиче, мия…

— Не — отсече тя троснато. — Това ще приключи тази вечер. Избирай. С мен ли си, или ще ми пречиш?

Не-котката въздъхна.

— знаеш на коя страна съм. винаги…

— Тогава няма какво да обсъждаме.

През прозореца. На улицата. Блъсканицата и веселието. Всички с карнавални маски; красиви домина, страховити voltos и смеещи се пунчинели. Момичето се провря през тълпата с лице на Арлекино върху нейното, качулка на главата. Покрай въздишките на влюбените на Моста на клетвите, търговците на Моста на монетите, долу до насечения бряг. Отметна платното от крадената гондола, протегна ръце и затвори очи. Тъмнината се плъзна като змия от нишите и цепнатините и обви момичето и лодката в нощен покров.

Скрита в мрака, Мия заплава през Залива на касапите, покрай Моста на глупостта, поклащайки се на прилива.^[1] Щом излезе в открито море, свали наметалото, часовете се въртяха бавно, а тя държеше курс право към мрачното каменно острие, което се подаваше от лицето на океана. Дупката, в която майка й и брат й вехнеха четири дълги години по заповед на Сената, безнадеждни и безпомощни.

Повече не.

Акостира на назъбените скали, като преди това се загърна в сенките, за да не я забележат. Тъмнината изтегли гондолата на брега и я пощади от зъбатата целувка на скалите, които обграждаха Камъка. Мия облиза устни, вдъхна соления въздух. Заслуша се в далечния химн на чайките. Насилието вече барабанеше във вътрешностите на Камъка. Господин Благ взе да гълта страха й и я остави безпощадна и безстрашна.

Тя протегна ръце. Наложи си да поеме нагоре. Силата пулсираше във вените й и не приличаше на нищо, което бе изпитвала преди. Черно родство, вливащо се като растящия мрак. Обгърнаха я дълги пипала от тъмнина, излязоха от пръстите й, впиха се в тухлите в основата на камъка. Черни и аморфни, като прозрачните крайници на огромен паяк, те я задърпаха нагоре. С по една черна хватка всеки път момичето започна изкачването.

Нагоре по високата стена с развята коса от усилващия се вятър. Над назъбения парапет на кулите, счупените стъкла и огънатите плетеници от бурени бръсначи върху стените. Сенките я прегърнаха, увиха я като пеленаче и я спуснаха в наситената на мед воня на кръв.

Мия тръгна предпазливо по коридорите от окървавен камък, увита тъй плътно в тъмнината, че едва виждаше. Тела. Навсякъде. Удушени и пронизани мъже. Пребивани до смърт със собствените им вериги, млатени до смърт със собствените им крайници. Наоколо кънтеше звукът на убийства, въздухът бе наситен от зловоние на карантия. Край нея притичваха неясни фигури, валяха се и пищяха по пода. Виковете отекваха някъде далече, някъде, където тъмнината не й позволяваше да чуе.

Тя се мушна във Философския камък като нож между ребра. Затвора. Тази кланица. Надолу покрай отключените килии към по-тихите места, където вратите още стояха плътно запечатани, където затворниците, които не желаеха да опитат късмета си в Спускането, оставаха под ключ, мършави и изгладнели. Сърцераздирателни викове. Трескави стенания. Тя свали наметалото от сенки, за да вижда по-добре, надзърна през решетките към слабите като вейки плашила, към призраците с хлътнали очи. Разбираше защо хората искат да опитат шанса си в зловещия гамбит на Скайва. По-добре да умрат в боя, отколкото да линеят тук в тъмното и да мрат от глад. По-добре да се изправят и да паднат, отколкото да коленичат и да живеят.

Освен, разбира се, ако четиригодишният ти син не е затворен в килията с теб…

Чучелата крещяха по нея, взимаха я за привидение, за някой безогнищник, дошъл да ги измъчва. Тя пробяга килийния блок надлъж и шир с разширени очи. Отчаяние. Страх, въпреки не-котката в сянката й. Къде бяха? Трябва да са тук някъде? Доня Корвере не би завлякла сина си в клането горе, за да избягат от този кошмар.

Или?

— Мамо! — извика Мия със сълзи в очите. — Мамо, аз съм Мия!

Безкрайни коридори. Непрогледен мрак. По-навътре и по-навътре в сенките.

— Мамо?

 

 

— Мамо!

Мия скочи, ококорена, кичури коса бяха полепнали по потната й кожа. Сърцето й биеше в ребрата, очите й се разширяваха, гърдите й се повдигаха. Примигна в мрака, подгизнала от страх, накрая позна стаята си в Тихата планина, светлината без източник, която обливаше всичко в мекото си сияние. Беше в безопасност. Беше тук.

— Само сън — прошепна.

Не сън. Кошмар. Какъвто не бе имала от години. Някога, когато ужасиите на нивганощ се промъкваха към леглото й над магазинчето на Меркурио, когато призраците от миналото се прокрадваха в главата й, докато спеше, Господин Благ винаги беше до нея. Разкъсваше ги на дрипави парчета. Ала сега беше сама. На милостта на сънищата си.

На спомените си.

Дъщери, къде ли може да е той?

Мия се изправи, трепереща. Със сведена глава. Обгърнала тялото си с ръце. Страхът тупкаше в гърдите с нейния пулс. Сенките край нея се поклатиха, огънаха се по стената. Тя сви юмрук. Спомни си как бяха се събрали по нейна заповед последния път, когато слънцата слязоха от небето. Последния път тя…

Не поглеждай.

Помисли си, че ще се оправи. Трик я придружи до стаята й след посещението в библиотеката, увери я, че Господин Благ ще се върне. Когато удари деветият час и кухият месингов звън отекна по коридорите, тя си легна, опита се да се убеди, че всичко ще бъде наред. Но без нейния другар, дето я пазеше, нямаше нищо, което да спре сънищата. Спомените от черния, пропит с кръв ад. И онова, което бе открила в него.

Не поглеждай.

Тя стисна здраво очи.

Не поглеждай.

Празната стая. Празното легло. Самота. Страх. Заливаше я на вълни. От години не бе оставала напълно сама. Никога не бе се изправяла срещу дебнещия ужас на съня, без да има някой до нея. Тя притисна юмруци в очите си, въздъхна.

Деветият час беше ударил. Би било глупаво да излезе навън и да наруши забраната на Почитаната майка, особено след онова, което сториха с Тих. Но и преди излизаха с Ашлин и не ги заловиха. А мястото, където искаше да отиде, беше само няколко врати по-надолу.

Мястото, където искам да бъда?

Безкрайни, безсънни часове се стелеха пред нея.

Растеше страхът й, че Господин Благ никога няма да се завърне.

Увереността се разпъпи в гърдите й.

Мястото, където искам да бъда.

 

 

Притъмнял коридор. Треперещи ръце. Мия натика сенчеста материя в ключалката, за да заглуши звука, но пръстите й трепереха тъй лошо, че се питаше дали ще успее. Ако почукаше, някой друг от съседните стаи можеше да я чуе. Ашлин. Диамо. Джесъмин.

Най-сетне ключалката щракна. Вратата се открехна на приглушените от сянката панти. Тя надникна в потъналата в мрак стая и се вмъкна вътре. Ахна от уплаха, когато някой я сграбчи за ръката и я блъсна с гръб в стената, с нож на гърлото й. Той спря, щом най-сетне я позна в тъмното, свали острието и проговори през стиснати зъби.

— Мия? Какво, в името на ’паст, търсиш тук? — изсъска Трик.

— Изненада?

— Зъбите на Гърлото, можех да прережа гръкляна ти!

Тя се опита да овладее препускащото си сърцебиене, потисна страха толкова, че да отговори шепнешком:

— Не можах да заспя.

— Затова влезе без позволение в стаята ми? Деветият час мина, ами ако те заловят?

— Съжалявам. — Тя облиза пресъхналите си устни. Преглътна.

Той още стоеше, притиснат до нея, толкова близо, та да вдъхне мириса му. Осъзна, че Трик спи гол — гладката му кожа светеше на мъждивата светлина. Огледа дължината на тялото му, твърдите мускули на неокосмените му гърди, изопнатите жили на врата му, по ръцете му. Задъха се малко. Събудилият се у нея страх още бушуваше, но с него се събуди и друго. Нещо по-старо. По-силно.

Искам ли това?

Погледна в дълбоките лешникови очи, които се смекчиха от съжаление. Той не знаеше. Не проумяваше какво означава за нея Господин Благ. Но ето че гневът му се стопи и на негово място се появи нежно разбиране.

— Аз също съжалявам. Изплаши ме, това е всичко.

Трик въздъхна, понечи да се отдръпне. Безмълвно възражение се изплъзна от устните й и тя бавно го погали нагоре по ръцете. Кожата му настръхна. Тя обгърна с ръка твърдата издутина на рамото му. Спря го, преди да се е отдалечил.

Привлече го към себе си.

— Мия…

— Може ли да спя тук тази нощ?

Той се намръщи. Големите му лешникови очи се вглеждаха в нейните.

— Да спиш?

Нали беше гол, тя усети как се притиска в крака й. Сведе брадичка, погледна го през тъмната мъгла на ресниците си. Лека, многозначителна усмивка изви устните й, щом почувства как той се размърдва. Без да бърза, погали със свободната си ръка дължината му, усети как набъбва. Пое го в ръката си и той изпъшка. Докосна го по коприненогладките слабини. Изпълни се с тъмно задоволство — и най-лекото й докосване го разгорещяваше.

Дъщери, как само гореше той. Като желязо, току-що извадено от огнището, което едва не попари дланта й. И разливът от студен страх в корема й започна да се топи, заменен от бавно лумваща жар.

Тя се хвърли, захапа го за устната. Толкова силно, че да му пусне кръв. Сол на езика й. Пламъкът се разгоря, удави страха. Той се опита да се отдръпне, но тя го стисна. Той застина, изстена и затвори очи. Устните й се извиха в усмивка, изпълни я опияняваща топлина. Високата канара от мускули, убиеца, а тя го държеше като подплашена сърна с една ръка.

Беше уплашена. Замаяна. Объркана. Но под всичко това осъзна, че го желае. Копнееше да го изпие. Да го притежава. В този миг нищо нямаше значение — нито страхът и кошмарите, нито местата, на които е била, нито нещата, които бе правила. Нито дългият път от убийства напред, нито този назад. Само мускусът му, мъжествеността и копнежът изпълваха дробовете й. Огънят му в ръката й, гръмовният пулс под кожата му, тя погълна въздишките му, намери устата му, езика му. Той изпъшка, когато го целуна, дълбоко, дълго, топло, ръцете се вплетоха в косите й. Тя го блъсна силно с гръб в стената, мускулите се удариха в камъка.

Устните й се спуснаха на шията му, езикът й погали изгарящата пътека на пулса му, кожата му плувна в нова пот. Едната й ръка милваше гладката издутина на гърдите му, другата — него. Той потрепери и въздъхна. Все още уплашена, с разтреперан дъх, тя се спусна по-надолу, устните й се преместиха от ключицата на гърдите му. Той я спря с нежна ръка, погледна я в очите, кръвта — все така размазана по устата му.

— Мия… не е нужно.

— Аз искам.

Преднамерено бавно тя впи поглед в него и коленичи. Погали с две ръце потръпващата му дължина и се усмихна, когато той отметна глава и изстена. Никога не бе го правила. Нямаше представа как да продължи, въпреки всички уроци на Аалеа по темата. Но жадуваше да го притежава с ярост, която удавяше всичко останало от страха в нея.

Докосна го с език по пламналата кожа и той подскочи. Дъщери, беше толкова твърд. Отвори уста и го облиза от основата до върха; усмихна се, когато изпъшка. Вкуси солената сладост на короната, пареща върху езика й. Целуна го, нагоре и надолу, коленете му почти бяха се подкосили. И като навлажни устни с върха на езика си, тя го напъха в устата си.

Тогава се забрави. Инстинктът я поведе напред. Не вярваше на гладкия му огън. Отначало се суетеше, неуверена под страстта, а той уви пръсти в косата й и нежно я поведе, нагоре и надолу по дължината си, с хлътнали бузи, докато ръката й се движеше в основата му.

Той беше неин. Изцяло. Без остатък. Безпомощен. Дъщери, това едва не я отвя. Чувството на абсолютна власт. Наслаждаваше се на различните стонове и трепети, които предизвикваше, докато въртеше езика си и самата тя стенеше с нарастващ глад. Само за едно нещо копнееше в този миг. Нямаше я разтрепераната девица върху окървавените постели. Нямаше го момичето, което беше заложник на кошмарите си. Нямаше я уплашената девойка.

Той стисна по-силно косата й, пулсът му се усили. Гърдите му потрепериха, въздухът не му достигаше.

— Мия — промълви. — Аз…

И взе да блъска, пулсиращ в устата й. Притегли я по-близо, и още, и още. Гърбът му се изви, краката му потръпнаха. Сетне изрече името й със стенание, мускулите му се изопнаха и я изпълни със струя сладък, солен огън. Тя изпъшка, опиянена от силата си. Продължи да движи ръката си по дължината му, изцеждайки и последната капчица, а той изохка от сладката болка, отдръпна я, поемайки на пресекулки жадни глътки въздух.

Тя стана, дяволита усмивка извиваше лъскавите й устни. Засмя се на погледа в очите му, недоверието, глада и удовлетворението. Той едва се държеше на краката си, пъхтеше, не можеше да проговори. И всичко това тя бе му сторила за няколко минути.

Ето затова говореше Аалеа.

— Добре ли си?

Той примигна с мъка. Поклати глава.

— Дай ми минутка.

Тя се засмя и се тръшна в леглото му. Постелите още не бяха изстинали от кожата му. Миризмата му беше проникнала в козината. Той се свлече до нея гол, макар тя още да беше напълно облечена. Отмести солните кичури от очите си и я погледна.

— Моля те да отбележиш, че не се оплаквам, но, ’паст, какво беше това?

— Трябва ли да има причина?

— Обикновено.

— Харесваш ми — Мия сви рамене. — И исках да видя дали ще мога. Преди Шахид Аалеа да е довела някой мъжествен млад роб от Лийс, за да се упражняваме.

Трик се изсмя кратко.

— Не ми се вярва, че това е цялата истина.

— Аз… не исках да бъда сама. Нещата, които виждам, щом затворя очи…

Тя се намръщи и поклати глава — думите й изневериха. Трик я погали по бузата, по извивката на устните й.

— Аз също си имам моите демони. И те харесвам, наистина. Но се питах… това разумно ли е?

— Кое „това“?

— Ами, това. Ние. — Той обгърна с жест мрака край тях. — Не сме тук за дълго. Дори да приемем, че ни посветят за остриета, ще ни изпратят в различни църкви. Ще станем убийци, Мия. Животът, който ще водим… обикновено не завършва с „и заживели щастливо“.

— Ти това ли мислиш, че искам? Заживели щастливо?

— Това е загадката, нали? — въздъхна Трик. — Не знам какво искаш.

Тя се извъртя и се надвеси над него на лакът. Дългата й черна коса се спусна по кожата му. Вгледа се в бездънните му лешникови очи.

— Не си глупак.

— Вярно е — усмихна се той.

Тя го целуна по устата. Погали го по гърдите, по хълмчетата и браздите на корема, усети как мускулите се стягат в контраст с мекотата на устните му. Със затворени очи. Сами в мрака, без да са сами.

Тя се отдръпна, огледа лицето му. Ужасните драскулки на омразата по кожата му. Белезите. Красивите му, бездънни очи отвъд.

— Дръж сънищата далеч от мен тази нощ. Само това искам. Ще го направиш ли заради мен?

Той се вгледа в очите й. Кимна бавно.

— Това ще мога.

Тя взе ръката му, притегли я. Допря я до гърдите си, спусна я към изпънатия си корем, мушна я в бричовете си. Пръстите му се провряха в окосмението й, продължиха надолу. Дъхът секна в дробовете й.

Усети как нежно разтваря устните й, изстена, когато пръстите му леко се свиха. Пак посегна към пениса му, но той я бутна по гръб, а сръчните ласки на ръката му изпратиха приятни тръпки по бедрата й.

— Мой ред е — прошепна той.

Тя се облегна назад, изстена, когато я целуна по врата, процеждайки поощрения през зъби, докато я хапеше силно, по-силно. Тя уви пръсти в косата му. Той вдигна ризата й нагоре, изпъшка, езикът му описваше кръгове около твърдите й, набъбнали зърна. Пое я в устата си, засмука, а пръстите му продължиха да вършат магията си между краката й. В недрата й бликна плам, бедрата й потрепериха, плувнали от желание. Той скъса връзките на предницата на бричовете й, свали ги до глезените й, където се запънаха в ботушите й. Тя ги изрита, но единият крак не се освободи. Изви гръб на леглото, а той продължи с ласките си в твърди, настойчиви кръгове по най-нежното й място.

— О, Дъщери — пророни тя. — О, да.

Той коленичи между краката й, едната му ръка милваше гърдите й, другата все тъй палеше огньове между бедрата й. С една последна целувка, той се спусна надолу по разтрепераното й тяло. Остави диря от изгарящия допир на устните си по гърдите й, по корема й. Тя знаеше накъде се е запътил и изведнъж отново се уплаши, очите й се разшириха. Стисна косата му, дръпна я нагоре.

Той погледна, въпросът гореше в очите му зад заслепяващия глад.

— Не е нужно — пророни тя.

— Но аз искам.

Той повдигна крака й, целуна нежната кожа зад коляното й. Алхимична тръпка пробяга по гърба й. Погали я по изопнатия й корем. Прекара устни по вътрешната страна на бедрото й, дъхът му остави влажни следи по кожата й. Страстта най-сетне надви страха й, тя сплете пръсти в кичурите му и го притегли надолу. Преднамерено, агонизиращо бавно той се спусна в спирала, приближи, облиза свежата влага, принуди я да стене, тя се задъха на пресекулки. Спря пред устните й, вдъхна я, сякаш тя беше въздухът, а той — удавник. Мия изстена в безмълвна молба. Той разтвори с нежни пръсти гънките й и тя усети първото докосване на езика му.

— О, Богиньо — изпъшка.

Отначало нежно се завъртя около набъбналата й пъпка. Гърбът й се изви, краката се вдигнаха във въздуха с изопнати пръсти. Той си играеше с нея, езикът му се подаваше навън, навътре, охлаждаше я с дъха си между нежните атаки на устата му. Усещанията я заляха, тя се отвори, остана изцяло на неговата милост. Но, Дъщери, как го желаеше. Отдаваше се. Сграбчи косата му в шепи, дръпна го, принуди го да усили натиска, да я поеме, да я вкуси, да разпали огъня й.

Той я пиеше ритмично и Мия взе да се мята на леглото, изопнала мускули, с обезумели очи. Огънят в нея се разгаряше, мъчителен и всепоглъщащ. Въздухът се изпълни с безсловесни молби. Точно когато й се стори, че няма да понесе повече, усети нов натиск, настойчив и жарък. Той разтвори влажните й устни с ръка и бавно проникна с пръст в нея.

Искри в съзнанието й. Ослепителна светлина пред очите й. Мия изстена. Той продължи да я гали и милва, ритъмът в недрата й съответстваше на нарастващото темпо на езика му. Тя започна да трепери по-силно с всеки накъсан дъх, огъна се, когато вълната придойде, притисна се към скрития бент, по-нависоко и по-жарко. Трик продължаваше магията си с пръстите и устата си, с езика и дъха си, звездите се сблъскваха зад очите й, проклятия се изплъзваха от устните й „О, мътните, о, мътните ме взели“, докато бентът се затресе, вълната преля заедно с безсловесния вик от устата й. С извит гръб и отметната назад глава тя тихо извика името му.

Трик спря, отдръпна ръката си, но продължи да описва нежни кръгове по напоените й устни с езика си. И тогава я целуна, нежно, сякаш това бе устата й и той се сбогуваше.

Вдигна глава, Мия изплъзна пръсти от косата му. Хвърли й закачлива усмивка.

— Добре ли си?

— Къде…, в името на ’паст…, си се научил на това?

Усмихнато, момчето се строполи до нея на леглото.

— На същото място, където се научих да танцувам. Шахид Аалеа ми даде две-три указания, в случай че ми се наложи да прелъстя дъщерята на ребророден или човек от сой.

Мия въздъхна. Сърцето й още блъскаше в гърдите й.

— Ще й благодаря следващия път, когато я видя.

Трик се усмихна, наведе се и я целуна. Тя вкуси себе си на устните му, в сплетения му с нейния език. Протегна ръка и видя, че той е все така твърд и горещ като желязо. Това не й стигаше. Но мразовитият страх изгаряше съзнанието й, усилваше се дори когато свали крачола и се метна отгоре му. Разкъса ризата си, той се нахвърли на гърдите й, като я целуваше и хапеше. Тя се огъна назад, хвана горящото му копие и притисна короната в копнеещите си устни. Напред-назад, изкушаваше се да потъне, сантиметър по пулсиращ сантиметър, чак до края.

— Желая те — пророни той. — Майко на Нощта, желая те.

Устните й намериха неговите. Дъхът й до кожата му.

— И аз теб. Но…

— Какво но?

— Не знам дали е безопасно?

Той сграбчи бедрата й с уста на гърдите й, повдигна се към нея, докато тя го движеше по зажаднелите си устни. Върхът му се плъзна в нея — о, свети Дъщери, колко хубаво беше — и тя почти се забрави. Копнееща. Жадуваща. Повече, отколкото бе жадувала и копняла. Но вплете пръсти в косата му и го отдръпна от разранените си зърна. Облегна се назад и му даде още сантиметър от себе си, потъна надолу върху твърдината му и изстена от дълбините си. Сетне спря. Стисна го в хватката си и се надигна. Остана празна. Той въздъхна, но тя се усмихна. Удари го игриво, бутна го на леглото, стана и легна на подгизналата от пот козина до него.

— Не тази вечер, дон Трик — прошепна.

Трик въздъхна, отпусна се на разпилените възглавници и завивки. Напразно се опита да успокои дъха си.

— Ти си студено момиче, Бледа щерко — успя да каже.

Тя взе ръката му и я притисна между краката си.

— А сега?

— Зъбите на Гърлото, сега се държиш като садист.

Тя се засмя. Лежеше на възглавниците и се взираше в тавана. Присви очи и огъна сенките около себе си. Уви ги една в друга и ги видя как се извиха. Страхът бе изчезнал. Погълнат изцяло от мисълта, която гореше в ума й.

В този миг той ще стори всичко, за да ме има. Всичко, което поискам. Ще убие. Ще умре заради мен. Ще окъпе в кръв хиляди, за да издъхне в мен.

Мия изви гръб, промуши ръка между бедрата си. Притисна сладката болка там, затвори очи и въздъхна.

Това е силата, която поваля крале. Погубва империи. Дори раздира небето.

Плъзна влажни пръсти по усмихнатите си устни.

Това е власт.

 

 

Събуди се часове по-късно от блажен сън без кошмари. Протегна се като котка, притисна здраво бедрата си и се наслади на спомените от докосванията му. Погледна момчето до себе си, лицето под мастилото, смекчено от съня, сплетените солни кичури на главата му. Каза си, че всичко е било, за да прогони сънищата.

Предположи, че наближава сутрешната камбана и със спомена за бичуването на Тих, реши, че за всички най-добре би било да се измъкне от стаята на Трик, без някой да я види. Затова се облече безшумно и се измъкна, без да го събуди. Увила раменете си с наметалото от сенки, тя се придвижи опипом покрай стената до стаята си. Отключи вратата с бързо завъртане и се шмугна вътре незабелязано. Въздъхна с облекчение.

— съвършеното престъпление…

— Господин Благ!

Ето го, седнал в долния край на леглото, късче наситена сянка в тъмнината. Тя се хвърли върху козините, изпълнена с желание да го погали, да го гушне и да го стисне. Протегна се към него, той скочи в ръцете й и тя с изненада откри, че усети смътно, кадифено докосване, когато ръцете й минаха през него, студено като лед, нежно като дъх на пеленаче. Той скочи на раменете й, провря се в косата й и дългите кичури се раздвижиха като от лек ветрец. Сълзи на облекчение бликаха в очите й.

— Тревожех се за теб, малка гадино!

— съжалявам…

Тя се облегна върху купа с възглавниците и не-котката се метна на гърдите й, надзърна в очите й. Цяла вечер го нямаше без звук. А това, въпреки облекчението от завръщането на приятеля си, все пак плачеше за въпроса…

— ’Паст, къде беше?

— о, кратка разходка до театъра, бърза серия от ейл и курви, нали знаеш…

— Спри, няма да ти позволя да остроумничиш тази вечер. Часове наред те нямаше.

— струва ми се, че през това време си намерила начин да се забавляваш…

— О, кратка разходка до атенеума, малко четене, нали знаеш.

Не-котката изви глава и погледна по посока на стаята на Трик.

— мисля, че е по-добре да не…

Тя се усмихна широко, прекара пръсти през него и отново почувства смътния хлад, от който косъмчетата по кожата й настръхнаха. Въпросите за уреждането на спането можеха да почакат.

— Е — рече тя.

— е…

— Джесъмин е откраднала Троицата на Мишелов.

— нима, не бях забелязал…

— Предупредих те за остроумието.

— едно слънце предупредило друго, че грее твърде ярко…

— Тя ме мрази в червата, Господин Благ. А сега разполага с оръжие на врата, срещу което не можем да се браним.

— ами кажи на мишелов. на духовенството, нека конфискуват троицата…

— На донасянето пред Духовенство му липсва известен… стил, не мислиш ли?

— значи имаш друг план?

— О, да. Започва с Р и свършва с коленичилата Джесъмин.

— нямаш време за дребнави лудории. не забравяй защо си дошла тук…

— Добре, но ако Джесъмин реши да си отмъсти веднъж завинаги? Вади онази Троица и аз падам на колене, като се опитвам да не изповръщам червата си.

— в случай че не си забелязала, джесъмин мрази почти всички. остави я да си мисли, че те е надвила, и тя ще се отегчи. момичето мрази карлота колкото теб…

— И какво, да легна и да я оставя да ме гази?

— целта ти е посвещението. и никога не вреди да те подценяват…

Мия прехапа устна. На върха на езика й напираше въпрос. Въпрос, който никога не бе й се налагало да задава. Но и Господин Благ никога не беше я изоставял. Всичко видяно, всичко сторено. През годините им заедно котката сянка неизменно беше неин довереник. Звездата, която направляваше пътя й. Господин Благ бе я избавил от хората на Скайва. Беше застанал до нея, когато майка й…

Не. Недей.

Не поглеждай.

Ала Троицата беше му повлияла даже по-зле, отколкото на нея. Слънцата бяха я ужасили, но Господин Благ бе полудял от паника. Какво в погледа на Всевиждащия го наранява толкова? Дали защото е направен от сянка? Или е повече от тъмнина?

— Какво си ти, Господин Благ?

Не-котката се размърда върху ключицата й, погледна в очите й и наклони глава.

— твой приятел…

— Но какво друго? Демон, както се казва във фолклора?

Студен смях като вятър по надгробни камъни увисна във въздуха.

— да, демон. канех се да те накарам да подпишеш този пергамент. с кръв и в три копия, ако обичаш…

— Не съм в настроение за шеги. Защо не искаш да ми кажеш?

— защото не знам, мия. преди да те намеря, бях форма, която чакаше в сенките…

— Какво?

— някой като теб…

— Толкова просто, а?

— кое му е лошото на простите неща…

— Защото нищо никога не е просто.

— твърде млада си, за да бъдеш толкова цинична…

— Защо ме избра? Когато бях малка?

— кой казва, че ти не си ме избрала?

Мия скочи, мина право през Господин Благ и слезе от матрака. Не-котката облиза лапичката и почисти мустаците си, сякаш всичко беше наред.

— Проклет да си тогава! Пази тайните си. Аз ще отида при лорд Касий, когато се върне за посвещението. Него ще попитам какво съм. За здрачините и какво означава да бъдеш от тях. Той ще знае повече от мен. И сигурно ще ми каже повече от теб.

— това не е разумно, мия…

— Защо? Защото може да ми каже истината?

— защото той е опасен. сигурно си го усетила…

— Всичко, което усещам, когато съм близо до него, е твоят страх.

— и мислиш, че аз се боя за себе си?

Мия прекъсна тирадата си, впери очи в не-котката, седнала в долния край на леглото й. Господин Благ винаги бе я закрилял. Той прогонваше кошмарите й, когато беше дете, нивганощните фантоми на удушвача на кученца, които идваха да я удавят. Плашилата и сенките, които бе видяла във Философския камък. Всички отблъснати и съдрани на ивици от ноктите му.

— Тогава ще почакам Летописец Елий. Все трябва да има книга в атенеума, която съдържа истината. Въпрос на време с той да я открие.

— наистина ли вярваш, че ще се научиш да подчиняваш сенките от книга?

— Но, ’паст, какво се очаква да направя? — изкрещя тя.

— хиляди пъти съм ти го казвал, мия…

Тя погледна приятеля си, свит на ръба на леглото. Хладни нокти пробягаха по гърба й. Далечни писъци отекнаха в главата й. Образът на лице с петна от сълзи. Празни, уплашени очи. Кръв.

— за да подчиниш мрака отвън, първо трябва да се изправиш срещу мрака в себе си…

Задъха се. Пот изби по кожата й. Бръкна в бричовете си, извади кутията с пурети. Сложи една между устните си с разтреперани ръце.

— вината не беше твоя, мия…

— Млъкни — прошепна.

— вината не…

— МЛЪКНИ!

Момичето запрати сребърната табакера в стената. Лицето й — сгърчено. Черни снопчета коса, залепнали за кожата й. Не-котката прилепи уши до главата си, сви се и прошепна:

— както кажеш…

Мия въздъхна. Затвори очи и си пое дъх. След дълги, безмълвни минути драсна кремъка и запали пуретата. Всмукна дълбоко и седна на леглото. Проследи как димът се извива в накъсани спирали през мрака. Най-сетне изпусна въздишка.

— Превръщам се в нещо като кучка, нали?

— превръщаш се?

Котаракът се засмя, тя му хвърли кос поглед и изтръска пепелта към него.

— всичко е ново за теб. едва ли ти е лесно…

Тя дръпна силно от пуретата, изпусна дима през ноздрите си.

— Целта не е да бъде лесно. Но мога да се справя, Господин Благ.

— не се съмнявам и съм с теб до края…

— Сериозно.

— сериозно…

Мия остана будна, като наблюдаваше как пуретата бавно догоря. Седеше в тъмното. Смълчана. Умислена. Господин Благ имаше право. Трябваше да се стреми към посвещението. Всичко друго бе глупави безсмислици. Тя не беше майстор по Джобовете като Аш или Джесъмин. А тренировките с Трик не й помагаха да върти меча по-добре. Можеше обаче да се възползва от сегашната си слабост в Залата на Песните, а по отрови само Карлота бе й равна. Както бяха казали Господин Благ и Меркурио, това че я подценяваха, беше оръжие, което можеше да превърне в предимство.

Време е да се застраховам срещу загуба.

Тя се отпусна на леглото с угасналата цигара. Благодарна, че димът е заличил каквото е останало от Трик по кожата й. Загърби го в мислите си. Само този път, рече си. За да се отърва от сънищата. Умората най-сетне надделя, умът й забави ход и сънят я обгърна в нежните си обятия, ресниците потръпнаха до бузите й. И накрая тя заспа.

Котката от сенки седна до нея и зачака идването на кошмарите.

Вечно нащрек.

Вечно гладна.

Не чака дълго.

 

 

Преди закуска Мия се надигна тихо от леглото си и тихомълком излезе от стаята. Подмина стаите на чираците и навлезе в Планината. Помоли възпитано един минаващ черен силует и той я придружи през недрата — навсякъде — черен гранит и мотиви от спирали. Надолу, по виещи се стълбища, въздухът ставаше все по-тежък, към част на Планината, която никога не бе виждала. Миризмата на прах и сено, камили и говна.

Щом излезе в издълбаната в сърцето на Планината голяма пещера, разбра къде се намира.

— Оборите…

Пещерата бе висока поне петдесет стъпки, а в големите дървени кошари имаше две дузини хъркащи, ръмжащи плюещи машини. Ръцете разтоварваха току-що пристигналия от пустинята керван и пояха зверовете. Фургоните бяха натоварени догоре със стоки от Последна надежда и оттатък. И там, сред прашните одежди на ръцете, Мия зърна едно забулено в коприна лице. Рижаворуси къдрици. Черни, искрящи очи.

— Наев!

Ръката се обърна с усмихнати очи.

— Приятелко Мия.

Мия я прегърна и на свой ред получи топла прегръдка. Надуши миризмата на пот по кожата на жената, мръсотията и прахоляка от дългия път.

— Извинявай, че идвам тук. Знам, че сигурно си уморена. Когато попитах за теб, дори не бях сигурна, че си се завърнала от Последна надежда.

— Току-що пристигам — каза жената. — Всичко ли е наред?

— Да, наред е — кимна Мия. — Заета ли си?

— Малко. Но Наев може да отдели време за нея.

Жената я отведе в една сенчеста ниша встрани. Почака с любопитство, докато наоколо се чуваха викове и ревът на камилите. Мия разбра, че Наев бърза и че въпреки първото златно правило на Шахид Аалеа в този случай най-добре е да прескочи прелюдията.

— Когато кръстосахме мечове в Шепотната пустош — поде Мия, — преди да повикам Мрака… ти беше ме преценила правилно. Ако бях се била честно, щеше да ме надвиеш.

Наев кимна. В гласа й нямаше надменност, а обикновен прагматизъм.

— Тя се бие в стила Орлани. Малко Караваджо. Достатъчно умела. Но борбата с мечовете има много лица, а тя познава само едно.

— А ти познаваш много.

Очите на жената светнаха.

— Наев ги познава всичките.

— Тогава може би ще ми помогнеш.

— Какво й трябва?

— Зависи.

— От?

Мия се усмихна.

— Дали можеш да пазиш тайна.