Джей Кристоф
Нивганощ (22)

20.
Лица

Само един от тях така и не се завърна жив от Божигроб. Момче на име Тово, с черна коса и с трапчинки. Отслужиха му тиха литургия в Залата за поклонение.

Небелязан камък.

Празна гробница.

Мия никога повече не чу името му.

Докато хорът пееше, а Почитаната майка изричаше думите на молитвата към каменната богиня, надвиснала над тях, тя се опита да открие в себе си тъга и съжаление. Кое беше това момче, защо беше умряло там? Но като разгледа внимателно и другите чираци, студените очи и тънките устни, усети, че й е трудно да не разсъждава като тях.

По-добре той, отколкото аз.

Седмиците се завъртяха, Големият десятък мина неотбелязан, без повече благодарности. Маскарадът уби и последния дъх лекомислие измежду тези стени и сега чираците бяха станали сериозни. Тъкачката продължи работата си, ваеше от лицата им произведения на изкуството, но усмивките и намиганията, ухажванията и докосванията бяха изчезнали. И да не беше така по-рано, вече всички знаеха, че това не е игра.

Денят, след като Диамо бе минал през тъкането^[1], Мия забеляза, че Трик е изпуснал часовете в Залата на Джобовете. След дългия и изтощителен урок на Мишелов върху изкуството на капаните и измъкването от тях, тя бе се качила по витото стълбище и завари дюимера в Залата на Песните. Гол до кръста. Плувнал в пот. С чифт дървени мечове в ръка налагаше една тренировъчна кукла с такава сила, че покритието й направо пищеше.

— Трик. Пропусна Джобовете.

Момчето не я погледна. С широки удари налагаше дървената фигура, а в празната зала отекваше прас, прас, прас. Голото му тяло блестеше, солните му къдрици висяха мокри около лицето му. Половин дузина счупени тренировъчни мечове лежаха на пода до него. Явно целия ден е прекарал тук…

— Трик?

Мия го хвана за ръката. Той се обърна, озъби й се, издърпа ръката си.

— Не ме докосвай!

Мия примигна стреснато от яростта в очите му. Спомни си как същите тези очи я гледаха, докато танцуваха, ръката му — на кръста й, погледът му, впит в нейния…

— Добре ли си?

— Да — Трик прекара ръка през лицето си и си пое дълбоко дъх. — Извинявай. Да започваме.

Двамата застанаха на ринга под златната светлина в залата. И с дървени мечове в ръце започнаха да работят върху Караваджото^[2] на Мия. Ала само след няколко минути стана ясно, че Трик не е в настроение да я учи. Ръмжеше като вълк, когато тя сгрешеше, при всяка неточна стъпка й крещеше, а накрая счупи меча си в ръката й с такава сила, че разцепи кожата й.

— Плява! — Мия пусна меча и стисна китката си. — Заболя ме!

— Ти да не чакаш да те гъделичкам — отвърна Трик. — Свалиш ли гарда така срещу Джесъмин, ще ти пререже гърлото.

— ’Паст, какво ти става?

— Нищо не ми става.

— Виж, ако искаш да ми кажеш защо си ядосан, ще те изслушам. Но ако си търсиш някого, върху когото да си излееш гнева, ще те оставя с тренировъчната кукла.

— Не съм ядосан за нищо, Мия.

— О, нима! — Тя вдигна окървавената си китка.

— Ти ме помоли да те науча и аз те уча.

Мия въздъхна.

— Тази фасада на стоик започва да ме уморява, дон Трик.

— Мътните те взели, Мия! — изрева той и захвърли мечовете. — Казах, че нищо ми няма!

Мечовете изтропаха шумно в тренировъчния ринг и Мия спря рязко. Вгледа се внимателно в очите му. В ужасните мастилени драсканици по кожата му. Белезите под тях. Осъзна, че той е единственият чирак, който все още не е минал през ръцете на Тъкачката.

— Чуй — въздъхна тя. — Не съм най-проницателният човек, когато се налага да прозра чуждите проблеми. Не искам и да си навирам носа. Но ако имаш желание да изплюеш камъчето, аз съм насреща.

Трик се намръщи, вгледа се в празното пространство.

— Ще ми я вземат — рече накрая.

Мия поклати глава.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбираш.

— Сигурно — тя остави меча си. — Но ми се иска да разбера.

Трик въздъхна. Отпусна рамене. Мия седна със скръстени крака и потупа камъка до себе си. Сърдит и нацупен, Трик коленичи там, където си беше, и не помръдна. Мия се премести по-близо, колкото да му покаже, че е там. Мина много време, двамата седяха в мълчание. Абсолютно безмълвни в залата, кръстена така заради своята песен.

Стори й се глупаво. Тук, повече откъдето и да е. Това беше училище за убийци. Всички те постепенно бяха въвеждани в изкуството на смъртта. Чираците мряха като мухи. До утре Трик можеше да бъде труп. А ето че тя се опитваше да го накара да говори за чувствата си…

Дъщери, не е глупаво. Направо е нелепо.

Но може би това бе целта? Може би Наев бе права. В лицето на цялото това коравосърдечие тя трябваше да се държи за нещата, които имаха значение. А като погледна това странно момче и сплъстените му къдрици, които влизаха в обезумелите му очи, Мия разбра, че той има значение…

За нея.

— Не съм убил Приливен зов — каза той накрая.

Мия примигна. Честно казано, с цялата смърт оттогава досега почти бе забравила убийството на дюимера.

— Вярвам ти.

— Исках. Но някой ме изпревари. — Той й хвърли кос поглед. Гласът му беше пълен с ярост. — Той ме нарече koffi, Мия. Знаеш ли какво означава това?

За миг тя загуби дар слово:

— Дете от…

— Изнасилване — изплю Трик. — Дете от изнасилване.

Тя въздъхна вътрешно.

Значи е вярно.

— Баща ти е бил дюимерски пират? Майка ти…

— Майка ми беше дъщерята на бара.

— Какво?

— Принцеса, ако щеш вярвай. — Трик се засмя. Тръсна глава. — Отчасти съм кралска особа.

— Бара? — Мия се намръщи. — Майка ти е била дюимерка?

Мия не разбираше. От всичко, което бе прочела, обикновено дюимерските пиратски лордове и техните екипажи вършеха изнасилвания и грабежи. Но ако майката на Трик е била от Дюим…

— Казваше се Земноходна — въздъхна Трик. — Третородена от нашия бара, Мечотрошач. — Трик изплю името, сякаш беше гранясало. — Била на твоята възраст. Пътувала към Прасило за годишния фестивал. Разразила се буря. Морето я изхвърлило на някакво островче с една прислужница и някакво момче. Трима оцелели от триста. Един айтриянски траулер ги открил. Капитанът ги качил на борда. Нахранил с момчето морските дракони. Изнасилил майка ми и прислужницата й. А когато разбрали коя е, изпратили писмо до дядо ми, че ще си я получи срещу теглото й в злато.

— Зъбите на Гърлото. — Мия стисна ръката му. — Съжалявам, Трик.

Той се усмихна горчиво.

— Ще кажа едно нещо за дядо ми. Той обичаше дъщерите си.

— Платил ли е?

Трик поклати глава.

— Научил къде са се скрили и изгорил селището им до основи. Убил всички мъже, жени и деца. Но си върнал дъщерята. Девет месеца след това се сдобил с внук. И всеки път, когато ме погледнеше, виждаше баща ми.

Мия се вгледа в очите на момчето със свити гърди.

Лешникови, не кафяви.

— Това не си ти, Трик.

Момчето впи очи в нея и разказът заглъхна на устните му. Нещо се раздвижи във въздуха, нещо в погледа му запали огън в корема й. Тези бездънни очи. Драскулките от омразата по кожата му. Сърцето й биеше учестено. Дланите й се потяха в неговите. Потрепери.

— мия…

Потрепери точно като сянката в краката й.

— мия, внимавай…

— Я виж ти.

Магията на тишината се пръсна на парчета, Мия примигна и се обърна към свода отзад. Най-горе на стълбището стоеше Джесъмин, до нея — Диамо. Червенокосата беше облечена за тренировка: черни кожени панталони и туника без ръкави. Едрият й другар се извисяваше до нея и въпреки усилията на Мариел по лицето му, нещо грозно се криеше в погледа му. Но с цялото си туловище момчето се придвижваше като мишка — тя не бе чула ни едно цвърчене, докато са се изкачвали крадешком по стълбите.

Джесъмин затъкна палци в колана си и влезе в залата.

— Чудех се как прекарваш вечерите си, Корвере.

Мия стана и изгледа високомерно момичето.

— Не знаех, че те интересува, Джес.

Червенокосата се озърна; счупени мечове и тренировъчни кукли. Устните й се извиха в презрителна усмивчица.

— Тренираш ли? По-добре започни да се молиш.

— Хм — Мия се навъси. Очите й взеха да кръжат по пода, сякаш търсеха нещо. — Явно съм изпуснала пукнатата пара̀, която се канех да дам за мнението ти…

Джесъмин се хвана за корема и половин секунда се смя гръмко, после усмивката слезе от лицето й и се строши като стъкло в камъка.

— Мислиш си, че си забавна, кучко? — попита Диамо.

— О, кучка — Мия кимна. — Много оригинално. Какво следва? Повлекана? Не, шафрантия, права ли съм?

Диамо примигна. Мия видя как отмята мислено думите от списъка си с обиди и остава с празни ръце. Трик скочи до нея, пристъпи към грамадния айтриянец, но Мия го спря. Джесъмин едва ли щеше да разиграва театри тук, а Мия нямаше нищо против да отбива остроумието им цял ден, ако е нужно. Щеше да прати и двамата, куцащи, у дома.

— Какво искаш, червенке?

— Черепът ти, на стълбището към Сената до този на баща ми — рече момичето.

Мия въздъхна.

— Онези копелета екзекутираха баща ми точно като твоя. Това ни превръща в съюзници, а не във врагове. И двете мразим едни и същ…

— Не ми говори за омраза — изръмжа момичето. — Ти никога не си я вкусвала, Корвере. Цялото ми семейство е мъртво заради проклетия ти баща предател!

— Ако още един път наречеш баща ми предател — изръмжа Мия, — ще видиш семейството си по-скоро, отколкото би искала.

— Знаеш ли, забавно е — Джесъмин подмина заплахата и влезе със спокойна крачка в залата. — Твоето приятелче Ашлин печели състезанието по кражби на Мишелов с голяма преднина. Тя явно притежава ловкостта да се промъква във всяка стая в тази Планина. Човек би си казал, че ще я помолиш да се погрижи и за твоите дела. Но аз влязох в залата на Мишелов преди седмица, и проклета да съм, ако още не беше там…

Мия въздъхна, вдигна нагоре очи.

— Какви ги дрънкаш, в името на Майката?

Усмивката на Джесъмин бе остра като нова стомана. Тя бръкна в яката на туниката си. Извади нещо, което се завъртя и грейна в сумрачната светлина.

— О, нищо важно.

Мия усети как коремът й се сви. Болезнен спазъм. Ослепителна светлина. И докато се препъваше назад, вдигнала ръка, за да предпази очите си, успя да различи три златни окръжности, проблясващи на златна верига.

О, Богиньо…

Троицата на Мишелов. Свещеният медальон, благословен от дясната ръка на Аа.

Джесъмин направи крачка напред с разтегната усмивка и Мия залитна назад. Страхът я заля на студени вълни, Господин Благ се сви в сянката й. И макар че слънцата едва проблясваха на светлината от цветното стъкло отгоре, на Мия й се струваше, че я изгарят. Жарки. Нажежени. Джесъмин продължи да се приближава и тя се свлече на колене, устата й се изпълни с горчилка. Трик грабна тренировъчния си меч и тръгна към червенокосата.

— Прибери проклетото нещо, Джес — изръмжа той.

Момичето се нацупи:

— Ние само се забавляваме, Трики.

— Казах ти да го прибереш!

Момичето направи още една крачка към Мия, слънцата на гърдите й пламтяха. Трик вдигна тренировъчния меч и Диамо излезе да го посрещне. Ковашките му чукове ръце се свиха. Момчетата се сбиха. Трик замахна с дървената сабя със силно прас по ръката на Диамо, а айтриянецът простена от болка и му отвърна с юмрук. Двамата се сборичкаха, кокалчета, лакти, ругатни. През цялото това време Джесъмин приближаваше Мия, която се влачеше назад по пода, сгърчила се срещу светлината, горчилката се надигаше в гърлото й, сърцето й биеше тежко в гърдите.

Беше безпомощна. Ужасена. Страхът на Господин Благ преля в нея. Утрои се. Тя се удари в нещо твърдо отзад и разбра, че е притисната до стената. Затвори очи срещу тази ужасна, изгаряща светлина. Мракът около нея се сгърчи, изгуби силата си, сви се като цветя, престояли твърде дълго на слънцето. Сянката й се удължи по стената, взе да се извива и огъва. А когато Джесъмин направи още една крачка и Мия почувства палещата светлина като физическа тежест, а оглушително блъскащото сърце щеше да изхвръкне от гърдите й, Господин Благ най-сетне се откъсна от сянката.

Откъсна се и побягна.

— Господин Благ!

Сянката хукна през залата, съскайки. По камъните. Надолу по стълбите. Накрая се скри от поглед, а Мия изкрещя и ужасът я заля на студени, смазващи вълни. Тя изрита немощно Джесъмин по краката. Момичето се разсмя и отстъпи встрани. Мия чуваше виковете на Трик. Кръвта бучеше в ушите й. Яростно. Оглушително. Болка. Ужас тъй черен, та си помисли, че ще умре. И точно когато стана непоносимо, точно когато ужасната светлина едва не я ослепи с пламъка си…

— Какво, в името на ’паст, става тук?

Джесъмин се обърна, светлината на врата й се засенчи от тялото й. През гаденето и парещите сълзи Мия видя Шахид Солис да стои на ръба на тренировъчния кръг, скръстил ръце, вперил белите си очи в нищото. Трик и Диамо станаха от пода, Джесъмин мушна огърлицата обратно в туниката. Щом слънцата изчезнаха, болката и прилошаването, измъчващи тялото на Мия, тозчас утихнаха. Но след като Господин Благ бе избягал, страхът остана, пълзящ като кална вълна през нея. Тя се изправи несигурно, сърцето й се блъскаше бясно, огледа се в мрака. Не видя следа от приятеля си.

— Зададох ви въпрос, чираци — изръмжа Солис.

Без да обръща внимание на Шахида на Песните, Мия се прокрадна покрай стената, по-далече от Джесъмин. Слепите очи се обърнаха към стъпките й, но тя стигна до свода и хукна с разтреперани крака по витите стълби. Чу рева на Солис, който настояваше за обяснение. Стъпки зад нея. Трик я гонеше, викаше я, но тя продължи, препъвайки се в тъмното с ококорени, обезумели очи.

— Господин Благ?

Стълбите свършиха, гласът й отекна в мрака.

— Господин Благ!

Нямаше отговор. Не усещаше приятеля си. Само страха, онази отдавна забравена смазваща тежест на страха. Ръцете й трепереха. Устните й трепереха. Беше я изоставил.

Изоставил ме е…

— Господин Благ!

— Мия, спри! — извика Трик и краката му изтропаха зад нея.

Момичето не го чу; хукна надолу по витите коридори сред осветената от цветните стъкла тъмнина, като викаше името на котката сянка.

— Спри! — Трик я хвана за ръката.

— Пусни ме! — изкрещя тя и се дръпна.

— Това е проклет лабиринт. Той може да е навсякъде.

— Точно затова трябва да го намеря! — Тя отново се обърна към мрака и викна: — Господин Благ!

— Уплашил се е, нищо повече. Ще се върне, когато е готов.

— Откъде знаеш! Онези слънца, онази кучка, те го нараниха!

— И какво смяташ да правиш? Да обикаляш в тъмното и да търсиш нещо, направено от тъмнина? Помисли за минута!

Мия примигна с усилие, пое си глътка въздух. Бореше се със страха. Тежестта. Студа. Толкова много, Богиньо, не бе се страхувала от години. Не и от деня, когато той бе я открил, свита в онази каца, и бе й дал камата, спасила живота й. Ала думите на Трик пред Планината бяха прави: като се опираше на котката сянка от толкова време, беше забравила как да се преборва със страховете си. Краката й трепереха. В корема й — студ и хлъзгав лед. Дишаше тежко. Затвори очи и си наложи да се успокои. Страхът отвърна на напора, смеейки се. Твърде голям. Твърде силен.

Беше я изоставил. За първи път, откакто помнеше.

Сама съм…

— О, Богиньо — прошепна. — О, Богиньо, помогни ми…

Остана насред мрака. Не можеше да продължи напред. Твърде уплашена, за да стои неподвижно. Споменът за проклетите слънца гореше очите й, плуваше в тъмнината зад клепките й всеки път, когато примигнеше. Още я усещаше. Тази непоносима омраза. Трите очи на Всевиждащия, изгарящи я до слепота. Какво беше сторила, че да го заслужи? Какво не й беше наред? И какво щеше да прави, ако той не се върнеше?

И тогава усети. Силни ръце я прегърнаха. Стиснаха я здраво. Трик я притисна до гърдите си, скрия я в обятията си. Приглади косата й. Без да я пуска.

— Всичко е наред — прошепна. — Всичко ще бъде наред.

Тя се съсредоточи върху топлината на голата му плът. Звук от биенето на сърцето му. Утешителни думи. Затворени очи. Само дишаше. Сгрята, в безопасност и не чак толкова сама. Отблъсна го. Страха. Бавно. Всеки сантиметър — миля. Но го отблъсна, долу до петите си, стъпка го с всички сили. Опита се да разсъждава. Да разбере какво означава всичко това. Защо слънцата я изгаряха. Какво беше сторила, та да предизвика омразата на един бог. Какво бе изплашило толкова силно едно създание, което се хранеше със страх.

— Твърде много въпроси — прошепна тя. — Недостатъчно отговори.

— Е, какво ще правиш?

Мия подсмръкна, преглътна трудно. Опря ръцете си в гърдите на Трик и събирайки сила, колкото можа, го отблъсна. Погледна в очите му — сърцето още се блъскаше в гърдите й. Устните й — на сантиметри от неговите.

— Мия?

Момичето си пое дълбоко дъх. Опита се да мисли отвъд препускащия пулс във вените й. Погледна сянката си върху каменния под и откри, че е толкова тъмна, колкото и на момчето до нея. Вече не беше черна за двама. И там, в мрака, най-сетне намери отговора на загадката.

— Мисля, че е време да вербувам най-опасния човек в тези зали.

Трик погледна назад към Залата на Песните и Шахида, от когото тъкмо бяха избягали.

— Но ние тъкмо се спасихме от най-опасния човек в тези зали.

Мия се опита да се усмихне.

Реши да поклати глава.

— Явно никога не си бил в компанията на библиотекари, дон Трик.