Джей Кристоф
Нивганощ (11)

9.
Мрак

Старецът, изправи нослето й, доколкото можа, избърса кръвта от лицето й с парцал, натопен в нещо, което имаше остра, метална миризма. И след като я настани на малката масичка в дъното на магазина, й приготви чай.

Стаята беше нещо средно между кухня и библиотека. Всичко тънеше в сумрак, капаците бяха затворени срещу слънчевата светлина отвън^[1]. Една-единствена алхимична лампа осветяваше купчините мръсни съдини и клатушкащи се камари с книги. Докато сърбаше отварата на Меркурио, пулсиращата болка изчезна и пихтията в средата на лицето й милостиво претръпна. Той й даде торта с мед и семена и тя излапа три парчета. Меркурио я наблюдаваше, както паяк наблюдава муха. А когато тя избута чинията настрани, той най-сетне проговори:

— Как е човката?

— Вече не ме боли.

— Хубав чай, нали? — Усмихна се. — Как го счупи?

— Голямото момче. Ножката. Допрях камата си в слабините му и той ме удари.

— Кой те е учил да се целиш в орехчетата на момчетата при сбиване?

— Баща ми. Каза ми, че най-бързият начин да надвиеш едно момче е, като го накараш да поиска да се е родил момиче.

Меркурио се изкиска.

— Duum’a.

— Какво означава това? — примигна Мия.

— Не говориш ли лийсийски?

— Защо да говоря?

— Помислих си, че майка ти те е научила. Тя беше от тук.

Мия примигна.

— Нима?

Старецът кимна.

— Много отдавна. Преди да се ожени и да стане доня.

— Тя… никога не е споменавала това.

— Едва ли е имала много причини. Сигурно си е мислила, че завинаги е оставила тези улици зад себе си. — Той сви рамене. — Както и да е, най-близкият превод на duum’a ще бъде „мъдро“. Използва се, когато чуеш думи на място. Както би казала „чуй, чуй“ или нещо подобно.

— Какво означава: Neh diis lus’a, lus diis’a?

Меркурио вдигна вежди.

— Къде си го чула?

— Консул Скайва го каза на майка ми. Когато я накара да се моли за живота ми.

Меркурио погали наболата си брада.

— Това е стара лийсийска поговорка.

— Какво означава?

— Когато всичко е кръв, кръвта е всичко.

Мия кимна, като си мислеше, че разбира. Известно време седяха в мълчание. Старецът запали една от своите пурети с дъх на карамфил и пое дълбоко дима. Най-сетне Мия отново заговори.

— Каза, че майка ми е от тук? От Лийс?

— Да. Много отдавна.

— Имала ли е семейство тук? — В очите й светна надежда. — Някого, когото бих могла…

Меркурио поклати глава.

— Всичките заминаха, дете. Или умряха. Или и двете.

— Като баща ми.

Меркурио се покашля, всмукна от пуретата.

— Срам. Това, дето му сториха.

— Казаха, че е предател.

Мъжът сви рамене.

— Предателят е патриот от неправилната страна на победата.

Мия отметна перчема от очите си и погледна с надежда.

— Значи е бил патриот?

— Не, гардже, той изгуби.

— И те го убиха. — Омраза се надигна в душата й, сви ръцете си в юмручета. — Консулът. Онзи дебел свещеник. Новият джустикус. Те го убиха.

Меркурио изпусна тънко сиво колелце, като внимателно я наблюдаваше.

— Той и генерал Антоний искаха да свалят Сената, момиче. Бяха готови да поведат кървава армия срещу собствената си столица. Помисли си за убийствата, които щяха да последват, ако не бяха ги заловили преди началото на същинската война. Може би трябваше да обесят баща ти, момиче. Може би той си го заслужи.

Очите на Мия се разшириха, изрита стола си назад и посегна към камата, която не беше там. Яростта изплува на повърхността, цялата болка и гняв от последните двадесет и четири часа пламнаха в нея с такава сила, че ръцете и краката й потрепериха.

И сенките в стаята също потрепериха.

Мракът взе да се гърчи. В краката й. Зад очите й. Тя стисна юмручета. Проговори през стиснати зъби:

— Баща ми беше добър човек. И не заслужаваше да умре по този начин.

Чайникът падна с трясък от плота. Вратичките на шкафовете се разтресоха, чашите затанцуваха върху чинийките. Кулите от книги се прекатуриха и се пръснаха по пода. Сянката на Мия се протегна към стареца, дращейки по нацепените дъски, пироните изскачаха от приближаването й. Господин Благ се надигна в краката й с настръхнала прозрачна козина и взе да съска и да плюе. Меркурио отстъпи назад по-бързо, отколкото би си представила за човек на неговата възраст, с умолително вдигнати ръце и увиснала от пресъхналите му устни пурета.

— Мир, мир, гардже. Това е изпитание. Не исках да те обидя.

Съдините спряха да се тресат и шкафовете се умълчаха, а Мия се отпусна на стола, сълзите й се бореха с яда. Всичко се стовари отгоре й. Гледката на баща й, който се олюлява, писъците на майка й, нощуването на улицата, грабежът, сбиването… всичко. Твърде много.

Твърде много.

Господин Благ се завъртя в краката й и като истинска котка взе да преде и да кръстосва напред-назад. Сянката й се плъзна обратно по пода, зае обичайната си форма, малко по-тъмна за един човек. Меркурио махна пуретата от устните си и посочи нататък.

— Откога се появява?

— … Какво?

— Мракът. Откога се отзовава, щом го повикаш?

— Не знам за какво говориш.

Тя се преви напред, опита се да се сдържи. Да стисне зъби, да натика болката навътре в душата си. Раменете й потрепериха. Коремчето я заболя. И тя заплака тихичко.

О, богове, как само се мразеше тогава…

Старецът бръкна в палтото си. Извади една почти чиста кърпичка и й я подаде. Тя я грабна, отри, колкото можа, счупения си нос, омразните сълзи на миглите си. А накрая той коленичи на дъските пред нея и я погледна с очи, остри и сини като необработен сапфир.

— Нищо не разбирам — прошепна тя.

Старецът се усмихна и очите му заискриха. Погледна котката от сенки, извади камата на майка й от палтото си и я заби в дъските помежду им. Лъскавата гробнакост отрази светлината на фенера.

— Искаш ли да научиш?

Мия погледна ножа, кимна полека.

— Да, сър.

— Тук няма сърове, гардже. Нито дони и донове. Само аз и ти.

Мия прехапа устни. Изкушаваше се да грабне ножа и да побегне с всички сили.

Но къде ще отиде? Какво ще прави?

— Как да те наричам тогава? — попита най-сетне.

— Зависи.

— От какво?

— Дали искаш да си вземеш обратно своето от онези, дето са ти го отнели. Дали си от хората, които не забравят и не прощават. Които искат да разберат защо Майката ги е белязала.

Мия го гледаше. Без да мига. Сянката се размърда в краката й.

— И ако съм от тях?

— Тогава ще ме наричаш Шахид. До деня, в който започна да ти казвам Мия.

— Какво означава Шахид?

— Това е древна ашкахска дума. Означава „благороден учител“.

— А ти как ще ме наричаш междувременно?

Тънко кръгче дим изплува от устата на стареца, когато каза:

— Познай.

— Чирак?

— По-умно си, отколкото изглеждаш, момиче. Едно от малкото неща, които ми харесват у теб.

Мия погледна към сянката под краката си. Нагоре към ослепително яркото слънце, което чакаше зад капаците. Божигроб. Град, построен от кости, който бавно се пълнеше с костите на любимите й хора. Тук нямаше никой, който да й помогне, и тя го знаеше. И ако искаше да освободи майка си и брат си от Философския камък, ако искаше да ги спаси от гроба, който стоеше до бащиния й — ако допуснем, че той изобщо е погребан — ако искаше да въздаде справедливост за хората, които унищожиха семейството й… Е, тогава щеше да има нужда от помощ.

— Добре, Шахид.

Мия посегна към ножа си. Меркурио го грабна с мълниеносна бързина, задържа го помежду им. Кехлибарените очи проблеснаха срещу нея в здрачината.

— Не и преди да си го спечелиш.

— Но той е мой — възрази Мия.

— Забрави момиченцето, което е имало всичко. То е умряло заедно с баща си.

— Но аз…

— Ти започваш от нищото. Нямаш нищо. Не знаеш нищо. И си нищо.

— Защо да го правя?

Старецът смачка пуретата на дъските между тях.

Усмивката му я накара на свой ред да се усмихне.

— Защото тогава ще можеш всичко.

 

 

В идните години Мия щеше да поглежда назад към онзи миг, когато за първи път зърна Небесния олтар, като към мига, в който бе започнала да вярва в божествата. О, Меркурио бе я въвел в религията на Майката. Смъртта като жертвоприношение. Животът като призвание. А преди всичко това, тя беше отгледана като добра и богобоязлива дъщеря на Аа. Но едва когато зърна тази тераса, прегърна идеята и започна истински да осмисля къде се намира.

Наев и другите фигури с мантии поведоха нея и Трик по (явно безкрайните) стълбища в Църквата. Всичките двадесет и осем чираци бяха решили да вечерят и докато се изкачваха, тихо разговаряха, а смесицата от диалекти й напомняше на пазара в Малкия Лийс. Ала щом групата стигна площадката, разговорите замряха. Дъхът й секна и Мия притисна ръка към болката в гърдите си. Наев прошепна в ухото й:

— Добре дошла в Небесния олтар.

Откритата платформа беше изсечена в склона на планината. Масите бяха разположени във формата на буква Т, а във въздуха се носеше ароматът на печено месо и пресен хляб. И макар че стомахът й изкъркори, мислите й бяха изцяло обсебени от гледката.

Площадката се издаваше от планинския скат, а отвъд парапета от желязно дърво на хиляда крачки височина се разстилаше Шепотната пустош, малка, красива и застинала. Но над главите им, където небето би трябвало да изгаря от светлината на неумолимите слънца, се виждаше само тъмнина — черна, пълна, съвършена.

Изпъстрена с дребни звезди.

— Какво, в името на Светлината… — пророни тя.

— Не на Светлината — смотолеви Наев. — На Мрака.

— Как е възможно? До пъленмрак остава поне още година.

— Тук винаги цари пъленмрак.

— Но това е невъзможно…

— Само ако тук е мястото, където тя си мисли, че се намира. — Жената поклати глава. — Но не е.

Чираците, зинали към мрака нагоре, бяха настанени по местата им. Макар че на тази височина ветровете би трябвало да вият, и най-лек полъх не смущаваше пейзажа. Нито звук, с изключение на приглушените гласове и собственият й бърз пулс.

Мия седна между Трик, от дясната й страна, и мършавото момче с леденосините очи, от лявата. Срещу нея беше двойката, за която бе предположила, че са брат и сестра. Момичето имаше руса коса, сплетена на бойни плитки и избръсната отстрани. Лицето му беше хубавичко, с трапчинки и тук-там с лунички. Брат му имаше същото кръгловато лице, но той не се усмихваше, затова трапчинки не се виждаха. Косата му беше късо подстригана на озъбени шипове. И двамата имаха очи, сини като пусто небе. По бузите им още личеше засъхналата кръв от церемонията по кръщението.

Мия вече бе получила предупреждение за убийство. Питаше се дали всички чираци в тазгодишния випуск ще й бъдат съперници, или направо врагове.

Момичето посочи бузите на Мия с ножа си.

— Имаш нещо на лицето си.

— Ти също — кимна тя. — Цветът обаче ти подхожда. Така очите ти изпъкват.

Момичето изсумтя, усмихна се накриво.

— Искаш ли да се запознаем, или цяла вечер ще се гледаме кръвнишки? — каза Мия.

— Аз съм Ашлин Ярнхайм. Аш за по-кратко. Това е брат ми, Осрик.

— Мия Корвере. Това е Трик — и кимна към приятеля си.

От своя страна, Трик зяпаше навъсено другия дюимер в края на масата. По-едрото момче имаше същата квадратна челюст и ниското чело на Трик, но беше по-високо, по-широкоплещесто и докато татуировките на Трик бяха надраскани нескопосано, лицето на по-якото момче бе изписано от изящна и майсторска ръка. Наблюдаваше Трик, както бял дракон наблюдава малко тюленче.

— Здравей, Трик — Ашлин му подаде ръка.

Момчето я стисна, без да я поглежда.

— Приятно ми е.

Ашлин, Осрик и Мия се обърнаха в очакване към слабото светло момче отляво на Мия. То се взираше в нощното небе с ококорени очи. Беше свило устни, все едно смуче зъбите си. Мия си помисли, че има приятни черти — е, красив може би беше по-подходящата дума — с високи скули и най-пронизващите сини очи, които бе виждала. Но слаб. Твърде, твърде слаб.

— Аз съм Мия — подаде му тя ръка.

Момчето примигна, обърна поглед към нея. Взе от скута си парче черна дъска, написа нещо отгоре с тебешир и я вдигна, за да може Мия да прочете.

Тих, пишеше на нея.

Мия примигна.

— Така се казваш?

Красивото момче кимна и без звук отново обърна поглед към небето. По време на цялата вечеря не се озърна нито веднъж.

Ашлин, Осрик и Мия разговаряха, докато им сервираха пилешки бульон и овнешко в лимоново масло, запечени зеленчуци и превъзходно айтриянско червено вино. Ашлин пое по-голямата част от задълженията да води разговора, а Осрик повече се интересуваше от залата. Сестрата беше на шестнадесет, а братът — на седемнадесет. И двамата бяха пристигнали преди пет дни. Техният учител (и баща, както се оказа) бил далеч по-благоразположен, отколкото стария Меркурио, и бе им помогнал да открият Църквата и да избегнат страшилищата по пътя си към Тихата планина. Ашлин бе заинтригувана от разказа на Мия за пясъчните кракени. Осрик се впечатли повече от Джесъмин. Червенокосата с лукавите вълчи очи беше седнала три стола по-надолу и Осрик не можеше да откъсне поглед от нея. От своя страна, момичето се интересуваше предимно от айтриянския главорез до нея, шепнеше му нещо и от време на време гледаше сърдито Мия.

Мия усещаше и други потайни погледи, както и погледите, дето се спираха по-дълго, и макар някои да умееха да се прикриват по-добре, всички чираци изучаваха новодошлите си другари. Само Тих се взираше в небето и сърбаше бульона си, все едно беше досадно задължение, без да докосва другата храна.

Между блюдата Мия разглеждаше с любопитство духовниците и отношенията между тях. Солис, слепият Шахид на Песните имаше превъзходство в разговора, но най-остроумен беше Мишелов — Шахид на Джобовете, съдейки по изблиците смях, които от време на време предизвикваше; Паякоубийцата и Аалеа, Шахиди съответно на Истината и на Маските, седяха толкова близо, че телата им се опираха. Всички се отнасяха с голямо уважение към Почитаната майка и беседата замираше, щом тя почнеше да говори.

Насред основното ястие в корема й полази слаб страх. Огледа залата и усети, че Господин Благ се свива в сянката й. Почитаната майка се надигна неочаквано, Учителите около нея побързаха да последват примера й, свели поглед към пода.

Майка Друсила погледна чираците и каза:

— Чираци, моля да станете.

Мия се изправи, леко намръщена. Ашлин се обърна към брат си и прошепна почти трескаво:

— ’Паст и кръв, той е тук.

Тъмнокос мъж стоеше на балкона на Небесния олтар, който гледаше към подвижните пясъци долу, макар че, убийте я, Мия не бе го видяла да влиза в залата. Усети как сянката й потрепна, смали се, а Господин Благ се сви в краката й.

— Лорд Касий — поклони се Друсила. — За нас е чест.

С тънка усмивка мъжът се обърна към Почитаната майка. Беше висок, мускулест, облечен с меки черни кожени дрехи. Дълга черна коса опасваше проницателни очи и челюст, на която човек можеше да си строши пестника. Носеше тежко черно наметало и два еднакви меча на кръста. Напълно обикновени. Напълно смъртоносни. Мъжът проговори с глас, от който Мия настръхна.

— Мир Вам, Почитана майко. — Черните очи обиколиха новите чираци, все така като че нащрек. — Исках да се насладя на гледката. Може ли да вечерям с вас?

— Разбира се, лорд.

Почитаната майка освободи мястото си на челото на масата, а другите Шахиди се сместиха, за да може да седне и тя. Все така усмихнат, мъжът пристъпи към стола на Майката, безшумен като залеза. Движенията му бяха изискани, плавни като вода. Той отметна плаща си и седна. Страхът в корема на Мия се надигна, когато непознатият погледна право към нея. Но щом се настани и вдигна чаша вино, пълната неподвижност, която бе донесъл в залата, бавно се пропука. Ръцете се разбързаха да донесат нови прибори, учителите бавно потънаха на местата си, а чираците последваха примера им. Разговорът пак беше подет, отначало предпазливо, но постепенно глъчката изпълни помещението.

През цялата вечер Мия не свали очи от загадъчния новодошъл, проследи извивката на челюстта, на врата му. Сигурно беше игра на светлината, но й се струваше, че дългата му гарвановочерна коса се движи, а очите му блестяха с някаква вътрешна светлина.

Мия потърси Наев, но жената бе седнала твърде далече при другите ръце.

— Ашлин — прошепна тя накрая. — Кой е този?

Момичето я изгледа. Брат й Осрик вирна вежди.

— Зъбите на Гърлото, Корвере, това е Касий. Черният принц. Господар на остриетата. Водач на цялото паство. Дясната ръка на самата Майка. Убитите от него са повече отколкото труповете в Лийсийския некрополис.

— Какво прави тук? Учител ли е?

— ’Паст, не. — Осрик поклати глава. — Не знаехме, че ще присъства тази вечер.

— Сигурно иска да огледа новата кръв? — прошепна Трик и сви рамене.

— Татко винаги ни е казвал, че Касий страни оттук — обясни Ашлин. — Пази в пълна тайна пристиганията и заминаванията си. Никой последовател на Църквата не знае къде ще бъде, преди да се появи там. Казват, че идва в Планината само на церемонията по посвещаването.

Осрик кимна, огледа новаците наоколо:

— Някои чираци го зърват само веднъж в живота си. В нощта, когато обявява, че са готови за остриета.

Мия не можеше да откъсне очи от мъжа.

Ашлин й показа усмивката си с трапчинките.

— За водач на култ от масови убийци не боде очите, нали?

Мия отмести перчема от миглите си със сърце в гърлото. Ашлин не…

— Продължавай да ме гледаш, koffi — рече дълбок глас, — и ще избода хубавите ти очички.

В настъпилата тишина Мия примигна и се обърна към масата. Едрият дюимер говореше на Трик с презрение в погледа.

Трик стана, стиснал ножа от масата.

— Как ме нарече, кучи син?

— Ти ли ми казваш кучи син? — разсмя се здравенякът. — Аз съм Приливен зов, третороден син на Бягащия в дъжда, Първи от клана на Морското копие. Кой е твоят клан, koffi? Баща ти казал ли е името си на майка ти, когато е избърсал миризмата й от члена си?

Лицето на Трик пребледня, стисна зъби.

— Мъртвец си — изсъска.

Мия понечи да го спре, но Трик се нахвърли върху гърлото на Приливен зов. По-едрото момче прескочи масата, събори чинии, чаши и в бързината си да стигне Трик, блъсна Мия и Тих. Мия падна сред оглушителния шум на посудата и изруга. С рамо бе изкарала дъха на бледото момче, от чиито устни се разхвърчаха пръски.

Приливен зов улови Трик в мечешка прегръдка и двамата се строполиха на пода, потрошавайки стъклените чаши и глинените съдове. Той беше по-тежък от Трик с петдесет килограма и бе най-силният човек в залата. По-масивен дори от Шахида на Песните, който обърна слепите си очи към ръкопашния бой и изрева:

— ДОСТАТЪЧНО, МОМЧЕТА!

Ала момчетата не го чуваха, размахваха крака и юмруци и ревяха. Трик стовари отличен удар в лицето на Приливен зов и размаза устните в зъбите му. Грамадният дюимер обаче го надви с учудваща лекота, преметна го, притисна го с предмишница през гърлото и взе да блъска юмрук след юмрук в ребрата и челюстта на по-дребното момче. Останалите ги наобиколиха, но никой не понечи да ги разтърве. Мия се отдели от Тих и тъкмо се канеше да се намеси, когато Шахид Солис изблъска стола си назад и се приближи.

Макар да бе сляп и очите му да бяха извърнати към небето, мъжът се движеше бързо и уверено. Потупа Приливен зов по рамото и стовари в челюстта му тежък като наковалня удар, който го просна на земята. Трик се опита да стане, но Солис заби ботуша си в корема му и с един ритник изкара въздуха и желанието му да се бие. Шахидът се обърна към Приливен зов, стъпи силно върху орехчетата му и момчето се сви на врещяща топка.

Всичко това отне не повече от секунди. Шахидът бе ги напердашил като непослушни кутрета, обърнал през цялото време бялото на очите си към небето.

— Срам — изкрещя той и хвана стенещите момчета за вратовете. — Ако ще се биете като кучета, ще се храните навън с тях!

Шахидът на Песните завлече Трик и Приливен зов на балкона. Сграбчил всеки от тях за врата, снажният мъж ги блъсна в парапета — зад тях зееше пропастта от хилядата крачки. Двете момчета се давеха, дращеха с нокти по ръцете му. В слепите очи на мъжа нямаше милост и само миг ги делеше да полетят към смъртта в скалите отдолу. Ръката на Мия беше на камата, когато Почитаната майка се обади:

— Достатъчно, Солис.

Мъжът наклони глава, обърна млечнобелите си очи към гласа й.

— Почитана майко.

Приливен зов и Трик се проснаха на земята, мъчейки се да си поемат глътка въздух. Мия също се задъхваше. Потърси лорд Касий и установи, че го няма — празен стол бележеше мястото, където Господарят на остриетата бе седял допреди малко. И тя отново можеше да се закълне, че не бе го видяла да излиза. Майка Друсила тръгна към момчетата, които кашляха и пръскаха слюнки.

— О, аз помня какво е да бъдеш млад. Все нещо трябва да доказваш. А хората казват, че момчетата си остават момчета. — Тя коленичи и докосна окървавената буза на Трик. Приглади солните къдрици на Приливен зов. — Но вие вече не сте момчета. Вие сте слуги на Майката, десятък за нейната Църква. Вие сте убийци. Всички. До един. И аз очаквам от вас да се държите като такива. — Тя погледна насъбраните чираци. — Лош пример беше даден тази вечер.

Майка Друсила помогна на кървящите дюимери да се изправят, а почтената й фасада се изпари и всяко едно от осемдесет и трите й убийства се доловиха в гласа й:

— Така. Следващия път, в който двамата се сбиете като малчугани в глуха уличка, ще се погрижа да си останете момчета до края на живота. Ясно ли е?

Двете високи туловища се свиха и забиха поглед в земята. А когато отговориха в един глас като деца пред мъмрещ ги родител, от гърлата и на двамата излязоха тънки гласчета:

— Да, Почитана майко.

— Добре. — Майчинската усмивка се върна, все едно никога не бе слизала от лицето на Друсила; огледа чираците с топли очи. — Мисля, че приключихме с вечерята за днес. Вървете по стаите си. Уроците ви започват утре.

Групата бавно се пръсна и всички поеха надолу по стълбите. Мия отиде при Трик и докато разглеждаше кървавата цепка над веждата му, улови Джесъмин да я наблюдава с подигравателно извити устни. Приливен зов куцукаше към изхода и все така гледаше кръвнишки. Ашлин й кимна за довиждане и тръгна надолу. Мия погледна за последен път мястото, където бе седял Касий.

През целия път до стаите им мълча, а гневът й все повече растеше. Защо Трик бе избухнал толкова бързо? Къде беше изчезнало мълчаливото момче, което понасяше шеговитите подмятания в бара на „Старият империал“? Беше изгубил самообладание пред лорда на цялото паство. В първата му вечер тук. За това избухване можеха да го убият. Това не беше игра. Това не беше място, на което се прощават грешките.

Най-накрая, точно пред вратата си, даде воля на гнева си.

— Ти да не си изгубил ума си? — изсъска тя съвсем тихо. — Какво, в името на Пропастта, беше това?

— Как е вратът ти, Трик? Видях, как те смазват от бой, но не можех да помогна. О, добре съм, Бледа щерко, моите благодарности за…

— Ти какво очакваше? Първият ни ден между тези стени, а ти вече изкара от нерви Шахид Солис и може би най-страховитият убиец в айтриянската република. Да не забравяме и нашия другар, който е решил да те убие.

— Той ме нарече koffi, Мия. Късмет извади, че не спуках черепа му.

— Какво е koffi?

— Все едно — той измъкна ръката си от нейната. — Забрави.

— Трик…

— Уморен съм. Ще се видим утре.

Момчето си тръгна и остави Мия сама с Наев. Жената я наблюдаваше с черните си, грижовни очи, кръжеше като молец около черен пламък. Мия бе сбърчила вежди пред наполовина решената загадка.

— … Случайно да говориш дюимерски? — попита тя.

— Не. Но Наев е сигурна, че в атенеума има томове речници.

Мия прехапа устни. Представи си леглото, планините от възглавници и меката сива кожа.

— Отворен ли е толкова късно?

— Библиотеката е винаги отворена. Но да влезеш без покана…

— Можеш ли да ме заведеш до там? Моля те?

Черните очи на жената светнаха.

— Както тя желае.

Стълби и сводове. Сводове и стълби. Както й се стори, двете с Наев вървяха километри единствено в компанията на черния камък. Момичето започна да съжалява, че не си легна — пътуването от Последна надежда взе да си казва думата и то бързо отмаляваше. Няколко пъти се обърка — коридорите и стълбите изглеждаха еднакви и се почувства като в лабиринт.

— Как успяваш да не се изгубиш тук?

Жената плъзна пръсти по спиралите, изсечени в стените.

— Наев чете.

Мия докосна хладния камък.

— Това са думи?

— Повече от думи. Това е стих. Песен.

— За какво?

— За намирането на пътя в тъмнината.

— Достатъчно е да намерим библиотеката. Очите ми са на път да си легнат без мен.

— Тъкмо навреме значи. Пристигнахме.

В края на коридора имаше висока двойна врата от черно дърво, изваяно със същите спираловидни мотиви, дето бяха изписани по стените. Нямаше дръжки, а всяко крило сигурно тежеше тон. При все това Наев ги бутна леко и те се отвориха широко почти без шум.

Мия пристъпи вътре и за трети път в този ден усети как остава без дъх. Намираше се върху площадка, която гледаше над гора от черно дърво — гора от разкошно декорирани лавици, разположени като градински лабиринт. На всяка лавица имаше книги. Купища с книги. Планини от книги. Океани и океани от книги. Книги от вехт и нов пергамент. Книги, подвързани в кожа, дърво, листа, заключени книги и прашни книги, книги, дебели колкото кръста й и тънки като юмрука й. Очите на Мия грейнаха, ноктите й се впиха в дървените перила.

— Наев, не ме пускай долу — прошепна тя.

— Защо не?

— Никога повече няма да ме видиш отново…

— По-верни думи не са били изричани — отвърна дрезгав глас. — Зависи по коя пътечка ще тръгнеш.

Мия се извърна към притежателя на гласа и видя един съсухрен лийсиец да се подпира в другия край на перилата. Носеше бричове и неугледна жилетка. На орловия му нос се мъдреха чифт невероятно дебели очила, два кичура бяла коса стърчаха от олисяващата му глава, сякаш не можеха да решат кой е най-добрият път за бягство. Гърбът му бе извит като въпросителна. От устата му висеше пурета, зад ухото му — още една. Изглеждаше на около седем хиляди четиристотин петдесет и две години.

Старецът стоеше до малка дървена количка, натоварена до горе с книги, с надпис: ЗА ВРЪЩАНЕ.

— Това разумно ли е? — попита Мия.

— Кое? — примигна възрастният мъж.

— Това е библиотека. В проклетите библиотеки не се пуши.

— О, плява…

Старецът извади пуретата, погледа я, погледа я, и пак я тикна в устата си.

— Ами ако книгите се подпалят?

— О, пля-я-я-я-я-ява — повтори старият човек и издиша облак, от който езикът на Мия изтръпна.

— Тогава… може ли една?

— Една какво?

— Пурета.

— Ти с всичкия ли си? — мъжът я погледна през невероятните си очила. — Не можеш да пушиш в проклетата библиотека. Ами ако книгите се подпалят?

Мия затъкна палци в колана си, килна глава.

— О, пляяяява?

Старецът свали пуретата от ухото си, запали я със своята и я подаде на момичето. То се усмихна широко, вкуси ягодовия дим, облиза устни и се наслади на подсладената хартия. Наев посочи възрастния мъж.

— Наев представя Летописец Елий, пазител на атенеума.

— Как е? — попита старецът.

— Отлично — кимна Мия.

— Чудесно.

Наев се закашля от гъстия облак дим.

— Летописецо, тя иска да си преведе една дюимерска дума. Търси книга по въпроса. Има ли той речник във владенията си?

— Имам много. Но ако чиракът иска да научи само една дума, аз бих могъл да си спестя търсенето и да му я кажа тук.

— Вие говорите дюимерски? — попита Мия.

— Ако под слънцата има език, който да не разбирам, можеш да избодеш очите ми и да ги използваш за стъклени топчета, девойче.^[2]

— Във всеки друг ден мисълта да се разходя по пътеките би ме примамила, но мекото кожено легло ме зове, добри ми Летописецо. — Мия всмукна дълбоко. — Тъй че, ако ми дадеш значението заедно с тази хубава пурета, ще ти бъда двойно задължена.

— Кажи думата.

— Koffi.

— Уф! — Старецът сви лице. — Кой те е нарекъл така?

— Никой.

— Хубаво… Чакай, нали ти не си я използвала срещу някого другиго?

— Още не.

— Е, недей. Това е най-голямата обида за един дюимер.

— Какво означава?

— Приблизителен превод? Дете от изнасилване. — Старикът дръпна от дима. — Най-злите дюимерски пирати имат навика да… насилват хората, които залавят. Koffi е резултатът от такива дяволии. Полукаста. Копелето на несклонилата майка.

— Зъбите на Гърлото — прошепна Мия. — Нищо чудно, че Трик поиска да го убие…

Елий смачка пуретата на стената, мушна угарката в джоба си.

— Това ли е всичко? Една дума?

— Засега.

— Е, аз ви оставям тогава. Твърде много книги. Твърде малко векове.

— Благодарности, Летописец Елий.

— Успех с уроците по пеене утре.

Мия се намръщи, проследи превития му гръб, докато старецът тътреше крака навътре. Смачка пуретата си и погледна Наев:

— Време е за лягане, ако бъдеш така мила да ни върнеш.

— Разбира се.

Жената поведе Мия обратно през виещия се лабиринт. Кръпки алхимична светлина се разливаха през прозорците от цветно стъкло. Мия можеше да се закълне, че вървят по друг път — или това, или стените се движеха. Мислите й се въртяха като кречетало.

Дали това, което бе казал Приливен зов, беше истина? Нима не бе възможно родителите на Трик да са се обичали, макар да са имали различна кожа? Мия си спомни отчетливо гнева в очите на Трик. Дали щеше да се засегне толкова, ако в обидата нямаше зрънце истина?

Питаше се дали да не поговори за това с него. Не искаше през нивганощите си да се тревожи, че в тъмното го дебне нож, но момчето бе твърдоглаво като фургон мулета. На всичкото отгоре трябваше да се озърта през рамо за Джесъмин. Трик не разполагаше като Мия с не-очи на гърба си, а Приливен зов вече бе доказал, че може да помете пода с него.

Ако не внимаваше, щеше да остане погребан тук.

Можете да си представите учудването й, когато на следващата сутрин Приливен зов бе открит да лежи в сянката на статуята на Ния. Локва кръв изстиваше на камъка край него.

Гърлото му бе прерязано от ухо до ухо.