Джей Кристоф
Нивганощ (19)

17.
Стомана

Силен плесник.

Пръски и стенание.

— Събуди се, миличка.

Мия отвори очи и тозчас съжали. Ослепителна болка разряза челото й чак до основата на черепа. Кратки проблясъци в съзнанието й. Група мъже. Тояги. Окови. Тежка борба. Ножът й проблясва. Многократни удари. Ругатни. Кръв в устата й.

После чернило.

Сгърчена от болка, тя се огледа. Каменни стени. Метална врата с решетъчно прозорче. Бяха я сложили на тежък железен стол. Ръцете, оковани зад гърба й. Господин Благ се спотайва в сянката й и поглъща страха й. Не е сама.

Никога сама.

— Събуди се.

Нов плесник през лицето изви главата й настрани. Провиснала и мокра, косата й лепнеше по кожата. Опита се да изрита с крака, но и те се оказаха оковани.

— Будна съм, шибано копеле!

Мия погледна нагоре към мъжа, който бе я зашлевил. Туловище от мускули, метър и осемдесет високо и почти толкова широко. Повече белези по лицето, отколкото здрави места. Зад него стоеше още един мъж — с гладко лице и добре сложен, с мъртви, празни очи. И двамата носеха бели дрехи. Вързани на тежки железни вериги, на вратовете им висяха копия от евангелията на Аа. Капчици кръв по ръкавелите им.

— О, плява — пророни Мия.

Изповедници…^[1]

— Да — обади се мъжът с мъртвите очи.

Белязаният обиколи бавно килията и застана зад Мия. Момичето изви врат и видя дълга, груба маса с наредени инструменти. Клещи. Ножици. Менгеме за палци. Мангал с горящи въглени. Поне пет различни вида чукове.

Без страх в корема. Без неувереност в гласа. Гледаше втория мъж в мъртвите му очи.

— С какво мога да ви помогна, добри братко?

— Ти си Мия Корвере.

Откъде знаят името ми?

— Да.

— Дъщеря на Дарий Корвере, обесен по заповед на Айтриянския сенат преди шест години.

Центурионът… Алберий… как е успял да извести толкова скоро Скайва?

— Да.

Тежки ръце се опряха на раменете й, стиснаха я здраво.

— Издънката на Кралесъздателя — чу се гласът на белязания зад нея. — Убий ме, ако това не е удоволствие, братко Микелето?

Без да откъсва поглед от лицето на Мия, мъжът с мъртвите очи се усмихна.

— О, рядко удоволствие, братко Сантино. Коремът ми пърха от радост.

— Не съм извършила престъпление — каза Мия. — Аз съм богобоязлива дъщеря на Аа, братко.

Нареченият Микелето спря да се усмихва. Плесникът му запали звезди в мрака в главата й. Тя клюмна, глухи звънци зазвъняха в черепа й. Ръмженето на Микелето пресече бученето в ушите й:

— Произнесеш ли пак името му, момиче, ще отрежа безбожния ти език с проклетия нож за масло и ще го сваря в чая си.

Мия дишаше дълбоко. Чакаше болката да отшуми. Умът й се блъскаше. Окована. Превъзхождат я числено. Нямаше представа къде се намира. Отникъде помощ. Била е и по-зле, вярно. Но, Дъщери, този побой здраво тичаше към второто място…

Тя отметна косата от очите си, погледна изповедника, който бе се надвесил над нея.

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Да пристигна? — Мия поклати глава. — Братко, аз цял живот съм живяла…

Мия изсъска от болка, когато Сантино я сграбчи за тила и стисна. Усети устните му да докосват ухото й, а когато той заговори — престояло вино и тютюн в дъха му.

— Добрият брат Микелето ти зададе въпрос, миличка. И преди езикът ти да е извъртял още една лъжа, най-добре е да ти кажа, че още надушвам миризмата на кръв в косата ти…

Сърцето на Мия подскочи. Усети как сянката й потрепери, Господин Благ дъвчеше усилено страха й. Възможно ли е да знаят, че принадлежи към Червената църква? Дали подозират как се придвижват чираците от Планината и обратно? Джустикус Ремус отдавна бе дал обет да унищожи убийците. Логично беше да вербува Изповедничеството, за да ги проследи. Но възможно ли е…

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Не съм напускала Божигроб, откакто бях на осе…

Прас. Яркочервен отпечатък от пръсти на лицето й.

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Никъде, братко, аз…

Столът й бе издърпан назад, стържещият звук на желязото в камъка отекна в ушите й. В единия ъгъл на стаята Мия видя каца с черна хладка вода. Груби ръце я сграбчиха за косата и потопиха главата й. Тя взе да се мята, да се опъва, но оковите не я пускаха, ръката я държеше здраво. Зарева, от устата й излязоха балончета в солената вода. Вода от пристанището. Вероятно загребана направо от Залива на касапите. Кръв, боклуци и говна.

И те ще ме удавят в нея.

Черни петна плуваха пред очите й. Дробовете й горяха. Ръката издърпа главата й от водата и давейки се, тя пое отчаяна глътка въздух.

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Моля ви, спре…

Отново под водата. Болката и чернотата. Сянката й кипеше в краката й, безпомощна и отчаяна. Но тук нямаше наметало от тъмнина, което да я скрие. Нямаше смисъл да закове краката на мъчителите си за пода. Избрана от Майката ли? Отлична работа й свърши това, няма що. Защо кучката не й помогне да диша под водата?

Дробовете й се пръскаха, когато отново я измъкнаха на светло. Гърдите й се повдигаха. Краката й трепереха. Кашляше. Давеше се. Страхът свободно я заля, а Господин Благ не смогваше да го погълне всичкия. И все пак тя го потисна. Изплю се отгоре му. Изрита го в зъбите.

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Никъде! — изрева тя.

Пак долу. И горе. Въпросът се повтаряше, отново и отново. Тя плюеше. Ругаеше. Опита се да плаче. Да се моли. Без полза. Всяка молба, всяка сълза, всяка ругатня бе посрещана от същия отговор.

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

Ала под сълзите и виковете умът на Мия не спираше да се блъска. Ако искаха да я убият, щяха да я убият. Ако знаеха откъде е дошла, вече да са завардили Свинекланицата. И ако Изповедничеството беше в съюз с луминатите, това означаваше, че всеки от тези мерзавци е марионетка на Скайва и Ремус. Хората, които пратиха баща й на бесилото. Хората, които я накараха да поеме по този път преди толкова много години. Червената църква беше най-добрата й възможност да им отмъсти. И тези глупаци очакваха да я предаде от страх, че малко ще я подавят?

Тя се оттегли. Обратно в мрака в главата си. Наблюдаваше мъчението с дистанциран интерес. Часове наред я обработваха, докато гласът й спадна, дробовете й крещяха, а всеки дъх я изгаряше. Давеха я и я биеха. Тя плюеше, те я удряха. Часове наред.

Часове.

А после спряха. Оставиха я, превита на стола, с вързани на гърба ръце. Косата й смърдеше на водата от залива и покриваше лицето й като погребална плащаница. Посинена. Кървяща. Почти удавена.

Почти мъртва.

— Имаме цял ден, миличка — рече Сатино. — И цяла нивганощ.

— И ако водата не развърже езика ти — обади се Микелето, — имаме и други средства.

Едрият мъж взе един железен ръжен от масата с инструментите. Пъхна го в горящия мангал и го остави да се нажежи. Изплю се върху въглищата и стаята се изпълни със съскане и цвърчене.

— Когато желязото се нагорещи до червено, ще се върнем. Мисли дълго и усилено на кого ще дадеш предаността си. Сигурно си мислиш, че твоето ценно стадо еретици заслужава да умреш за него. Но, повярвай ми, има много по-лоши изпитания от смъртта. А ние можем да те запознаем с всичките.

Изповедниците излязоха от стаята и затръшнаха тежката желязна врата. Мия чу превъртането на ключ, резето падна на мястото си. Отдалечаващи се стъпки. Далечни писъци.

— мия…

Момичето отметна косата от очите си. Още се мъчеше да успокои дишането си. Трепереше. Кашляше. Накрая погледна към сянката, сраснала се с нейната в краката й.

— Добре съм, Господин Благ.

— за изповедници, тези двамата изглеждат приятни хора…

— Как, в името на ’паст, са ме проследили?

— меркурио?

— Глупости.

— центурионът? алберий?

— Той не знаеше, че съм с Църквата. Тук има нещо по-голямо. По-дълбоко.

Господин Благ килна глава. Смълчан и замислен.

— загадките по-късно, първо трябва да се измъкнеш оттук… — рече той накрая.

— Радвам се, че си тук, за да ми го кажеш.

Мия хвърли поглед на стаята. Ръженът се нагряваше в мангала. Инструментите лежаха, подредени на масата. Бяха й взели ботушите, оръжието. Кутията пурети от Меркурио. Оковите бяха стегнати здраво. Краката й бяха завързани с верига за стола. Тя опипа железата и установи, че са затворени с тежки болтове вместо с обикновена ключалка.

— По дяволите… — изрече тихо.

— трябва да се освободиш…

— Не мога — изсъска тя и напразно се опита да стигне болтовете. — Що за белезници са това, ако успееш да ги отключиш със собствените си две ръце.

— не използвай ръцете си тогава…

Не-котката погледна сенките край тях.

— Знаеш, че така не става.

— може да стане…

— Не съм достатъчно силна, Господин Благ.

— беше…

Мия преглътна. Пред погледа й се занизаха картини. Затъмнени коридори. Неосветен камък.

Не поглеждай.

— спомни ли си?

— Не.

— те ще те убият, мия. освен ако те пречупят, а тогава пак ще те убият…

Мия стисна зъби. Впери поглед в не-котката, която впери не-очите си в нея.

— опитай…

— Господин Благ, аз…

— опитай…

Тя затвори очи. Чернота и топлина зад миглите й. Усети сенките във влажната тясна килия. Студена. Стара. Слънцата никога не стигаха тук. Мракът беше дълбок. Леден и гладен. Тя ги почувства около себе си като живи същества. Проблясваха слабо на немощната светлина от мангала. Падаха едно върху друго и се смееха беззвучно. Познаваха я. Някакво крехко, бледо, дребно същество, което ги докосваше, както вятърът докосва планините. Но тя се протегна, сви юмруци и те се усмириха.

Чакаха.

— Добре — прошепна Мия.

Огъна ги. Плъзна ги по пода, за да се свият на гърба й. Те започнаха да се тресат около железата на китките й. По нейна заповед се увиха здраво около стоманените болтове, дето стягаха белезниците. И дръпнаха.

Болтовете не се поместиха.

Това бяха само сенки все пак.

Истински като сън.

Твърди като дим.

— Няма смисъл — въздъхна Мия. — Не мога.

— трябва…

— Не мога!

— вече си го правила, ако не го направиш пак, ще умреш тук, мия…

Ръцете й потрепериха. Омразните сълзи напираха в очите й.

— ти нямаш власт над мрака около теб…

Не-котката се приближи, вгледа се толкова напрегнато, колкото можеше безокият.

— ти имаш власт над мрака в теб…

Далечни стъпки.

Приглушени писъци.

— Добре.

Пак затвори очи. Този път не посегна навън. Протегна се навътре. Към местата, които слънцето никога не огряваше. Безформената чернота под кожата й. Зъбите й заскърцаха. Потта лъщеше на челото й. Сенките потръпнаха, раздвижиха се, въздъхнаха. Станаха по-черни. По-твърди. По-остри. Тя стисна болтовете, лицето й се сгърчи, сърцето й заби тежко, задъха се, сякаш тичаше с все сили. Но бавно, много бавно, болтовете се разклатиха. Завъртяха се. Миг след миг. Сантиметър по сантиметър. Вените на шията й се напрегнаха. Слюнки по устните й. Съскане. Молби. Докато накрая чу тих звън. После още един. Железата на китките й падаха на камъка.

И тя беше свободна.

Мия погледна Господин Благ. И макар да нямаше уста, той й се усмихваше.

— ето на̀…

Тя разкопча оковите на краката си, свали ги. Изправи се с подгизнали коси и дрехи, промъкна се крадешком до вратата. Прозорчето бе затворено, но тя се ослуша. Чу слаби викове да отекват по камъка. Коридорът беше дълъг, ако се съдеше по звуците. Метал и стъпки.

Приближаваха се.

Мия грабна един чук от масата, притегли сенките, уви се в мрак и приклекна ниско в ъгъла. Резето изтрака, ключалката щракна. Брат Сантино влезе вътре, видя празния стол, празните окови и очите му се ококориха. Чукът на Мия се стовари в лицето му, коляното й се заби в слабините му. Мъжът се сгромоляса с гъргорещ вой. Брат Микелето, втрещен, застана зад Сантино. Мия го удари, но беше почти сляпа в тъмнината си. Замахът й не уцели, едрият мъж се отдръпна и го блокира с предпазителя на предмишницата си. Той присви очи, видя едно подвижно петно и го нападна. Сграбчи я здраво. Изрева, когато чукът го лизна по челото. Падна тежко и я повлече със себе си.

Двамата се затъркаляха по камъка, удряха се с юмруци, ритаха с крака. Микелето се мъчеше да хване момичето, без да може да го види, а Мия се опитваше да го удари сносно, без да знае накъде замахва. Накрая захвърли плаща от сенки и избра чистата свирепост пред безполезното прикритие. Лакътят й размаза носа му на каша, юмрукът й затанцува по челюстта му.

Подъл кос удар я фрасна отстрани по главата и я зашемети. Друг се стовари и я прати на земята. Сантино бе се изправил на крака, от пихтиестото му лице капеше кръв. Мия се опита да се надигне, но братът я стисна за врата. Сенките изплющяха, извиха се, но ударите по главата бяха я замаяли и тя не можа да ги задържи. Замахна жестоко с крак назад, усети, че изрита нещо меко, чу сподавен стон. Но тогава я тръшнаха на стола, плюеща и проклинаща, сплетената коса премрежваше очите й. Сантино я задържа, а Микелето отново върза китките й. Инструментите на масата потрепериха, сенките в стаята се мятаха като змии. Нещо тежко се стовари на главата й и тя се свлече, окървавена и задъхана, главата й клюмна.

— Малка подла кучка — изсъска Микелето.

Той отиде с куцане до мангала, кръвта сълзеше от носа му. Извади ръжена от въглените. Върхът му светеше в гневно яркооранжево, въздухът затрептя. Мия се мяташе на стола, но Сантино я стисна здраво, а другият Изповедник взе ръжена и го доближи до лицето й. Тя застина. Усети нетърпимата горещина на сантиметър-два от лицето си. Един кичур се опря в нажеженото до червено желязо, изви се и взе да пуши.

— Миличката ми чаровница — изгука Сантино. — След миг вече няма да си толкова чаровна.

Ръцете на главата й я задържаха да не мърда. Тя изсъска през зъби. В душата й имаше само ярост. Ако това е краят й, тя няма да се моли.

Никога не трепвай. Никога не се страхувай. И никога, никога не забравяй.

— Кажи ни къде беше по-рано тази вечер — изръмжа Микелето. — Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Върви по дяволите!

— Къде беше преди да пристигнеш в Божигроб? — изкрещя Микелето.

Желязото беше на косъм от кожата й. Вече започваше да я изгаря. Мия погледна нагоре към изповедника. Оголи зъбите си. Прошепна яростно:

 

 

— ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ!

Братът поклати глава.

И с празна усмивка вдигна ръжена до окото й.

— Достатъчно.

Усмивката слезе от лицето му. Ръцете на главата я пуснаха. Двамата изповедници се изпънаха, сякаш застанаха мирно. Брат Микелето отстъпи встрани и зад него на прага се показа фигура в роба.

Мия видя дълги сиви къдрици.

Топла майчинска усмивка.

— Оставете ни — нареди Друсила.

— Почитана майко — отвърнаха Микелето и Сантино.

Мъжете се поклониха дълбоко, кимнаха безмълвно на Мия и бързо излязоха от стаята. В килията влезе Друсила. Застана пред момичето със сключени ръце.

— Браво, чирак.

— Почитана майко?

Мия се огледа. Заля я прозрение. Облекчение. Гняв. Огорчение.

— Изпитание — отрони тя.

— Необходимост. — Старата жена отстрани кичур мокра коса от разбитото лице на Мия. — След като вече знаеш за кървавата пътека. Извън уменията ви с меча, отровата или плътта има едно качество — трябва да сме сигурни, че всеки чирак на Червената църква го притежава в изобилие.

Мия погледна старицата в очите. Ръцете й трепереха.

— Вярност — прошепна тя.

Друсила кимна.

— Червената църква се гордее с репутацията си. Нито един договор, поет от паството, не е останал неизпълнен. Нито един чирак не е разкрил тайната на преследвачите ни. Всяка година вкарваме нови лица в стадото, наточваме ви по-остро от бръсначи. Но колкото и остри да изглеждат, някои остриета са направени от стъкло.

— Стъкло?

— Парче стъкло може да пререже човешко гърло. Да прониже сърцето. Да разреже китките и да оцвети камъка в червено. Ала натиснеш ли го на слабото му място, стъклото се чупи. Желязото не.

Онази мила майчинска усмивка. Онези стари добри очи.

— След проваления опит за убийството на консул Скайва, кардинал Дуомо издаде свещен указ за унищожението на Червената църква. Джустикус Ремус и неговите кучета луминатите ни издирват във всеки ъгъл на републиката. Ако някой от нашите чираци попадне в ръцете им, трябва да сме сигурни, че няма да се пречупи. И тъй…

Друсила обгърна с жест килията. Мия вдигна глава, когато по коридорите отекна далечен вик. Преглътна тежко и се опита да говори:

— Значи изпитанието на Шахид Аалеа беше само уловка?

— О, не. Чиракът, който й подари най-хубавата тайна, ще завърши първи по Маски. И занапред пак ще ви пращаме в града, не се бой. Просто използвам възможността да опипам почвата, тъй да се каже.

— Другите, които дойдоха в Божигроб? И тях ли ги подложихте на изпитанието?

— Подлагаме всички на изпитание.

— Някоя пречупи ли се?

— Винаги някой се пречупва, чирак.

Старата жена погледна изпитателно Мия в очите. Вероятно чакаше укор.

Мия остана безмълвна.

— Всяка смърт, която причиняваме, е молитва — рече накрая Друсила. — Жертвоприношение за Девата на Благословеното убийство. Ние сме убийци, всички до един. Ние сме слуги. Чираци. Ние не се огъваме, не се пречупваме. Никога. Ако това не ти е по душата, чирак, ако смяташ, че си допуснала грешка с идването си при нас, сега е моментът да кажеш.

Мия сгърчи лице, надигна се бавно от стола. Краката й трепереха. Беше й студено. Мокра до кости. Смърдеше на вода от залива и на кръв. Бузите й бяха отекли, очите й — посинели, устата — сцепена. Отмести косата от страните си, погледна в очите старата жена.

Протегна ръка.

— Ще ми върнете ли пуретите?

 

 

Завладя я тъга, но я скри дълбоко в себе си.

Изведоха я от подземната килия. Надолу по ярката дъсчена пътека и обратно в тунелите под Свинекланицата. Дървена кутия, запечатана с лой, стисната в ръцете й. Кама от гробнакост в ръкава й. Ни звук на устните й.

На връщане към Планината кървавата разходка не мина по-леко. Мия свали дрехите си, влезе гола в аления басейн под кланицата (кръвта стигаше до пищялите й). Потъна под прилива с кръв в устата, изкушена за миг да остане там завинаги. Но избута тежестта й, сви ръце в юмруци.

След третата вана една безмълвна ръка я отведе по витите стълби до Небесния олтар, за да закуси, сякаш всичко на света беше наред. От момчетата нямаше и помен — сигурно вече бяха в Божигроб, обградени от хората на Друсила, за да бъдат на свой ред бити и измъчвани. Ашлин седеше на масата с подута устна и сцепена буза. Мия отказа да я погледне в очите. Взе закуската си и седна, без да промълви думичка. Другите момичета бавно се изкачиха по стълбите, усмивките и шегите отпреди бяха само спомен.

До края на закуската на дългата самотна маса седнаха само Ашлин, Джесъмин, Карлота и Мия. Всичките бити. Посинени. С рани. Но поне живи. От деветте момичета, които бяха дошли в стаята на Аалеа вчера вечерта, бяха се завърнали само четири.

Четири, направени от желязо.

Останалите — стъкло.

Спогледаха се. Карлота одобрително. Джесъмин тържествуващо. Тънка бръчка между веждите на Аш — може би при мисълта какво се случва с брат й. Но никоя не обели и дума. Мия гледаше в чинията си, дъвчеше храната хапка по пепелява хапка. Насилваше се да изяде всяка трошичка. Да обере грейвито като кръв от неравен камък. А когато свърши, стана мълчешком, върна се в стаята си и затвори вратата.

Погледна лицето си в огледалото. Посинели, подути очи. Тънки, треперещи устни.

— никога не трепвай, никога не се страхувай…

Мия се обърна към не-котката, свита на кравайче на ръба на леглото.

— И никога, никога не забравяй.

Седна пред огледалото и се втренчи в момичето отсреща. Убийцата. Чудовището. За един краткотраен миг се запита какъв ли живот можеше да й бъде отреден. Опита се да си спомни бащиното си лице. Да забрави майчиното си. Усети паренето на сълзите. Пожела си да изчезнат, докато не остане нищо. Само Мия и момичето със сухите очи, което се взираше в нея.

Меркурио е знаел какво предстои. Знаел е какво е замислило Духовенството. И ако друг на нейно място щеше да се почувства предаден, задето учителят му не го е предупредил, Мия изпитваше гордост. Старецът знаеше какво я чака, но пак дума не отрони. Не защото не я обичаше.

Защото знаеше.

Духовенството нямаше представа. Нямаше представа от какво е направена тя. Но той знаеше.

Желязо или стъкло, бяха попитали те?

Мия стисна зъби. Поклати глава.

Нито едното, нито другото.

Тя беше стомана.