Джей Кристоф
Нивганощ (30)

28.
Отрова

Часове по-късно Мия се събуди в мрака. Тъпа, смътна болка по гърба й, където бяха се стоварвали ударите на Тъкачката. Изтезанието още отекваше в костите й. Погледна нагоре, където трябваше да има чифт очи. Господин Благ я наблюдаваше от таблата, докато спи.

— добре ли си?…

— Може да се каже.

— ти ме отпрати да се погрижа за момчето. не можах да спра кошмара…

— Той винаги е бил там — тя въздъхна. — Винаги.

Мия седна в леглото, наведе глава и косата й се провеси край лицето. Мускулите я боляха от ударите на Тъкачката, устата й беше пресъхнала от спомените, които бе заключила. Беше отказала да поглежда. Майка й. Течащата във вените й сила на нощта. Тя, не друг, бе разрушила Философския камък. Тя беше предизвикала Клането по пъленмрак, избивайки десетки мъже на стълбището на Basilica Grande. И още толкова в самия Камък. Бащи. Братя. Синове.

Беше опитала да убие Скайва.

И бе се провалила.

Толкова кръв по ръцете й. Толкова много сила в пръстите й.

А дори не бе успяла да се приближи до успеха.

— Чака ни работа.

 

 

И тъй, започна се.

Времето течеше под небето на вечнанощ, а посвещението наближаваше все повече. Рутинно ежедневие и церемонии. Хранене, изтощителни упражнения и сън.

Изтърпяването на петдесетте камшика от ръката на Тъкачката си беше подвиг и след бичуването повечето чираци започнаха да се отнасят към Мия с ново уважение. Трик пък бе понесъл цялото изпитание без никакво хленчене и сега другарите му го гледаха със страхопочитание. Дори Шахид Солис го похвали за все по-добрата му техника в Залата на Песните. В редките мигове, които успяваха да откраднат преди деветата камбана (вече никой чирак не смееше да пристъпи пред стаите им), Трик бе прошепнал на Мия, че това е нелепо и че тя е била смелата, не той. Но Мия предпочиташе да остави славата на него. По-лесно беше да остане незабелязана в мрака.

А към Мия Солис продължи да показва жестокост. Тя все така удряше слабовато с ръката, с която държеше меча, а защитата й се пречупваше, щом я притиснеха по-силно. Макар че сам й беше причинил нараняването, Шахидът я пращаше да тича по стълбите и при най-малкия неуспех. Тя понасяше мълчаливо оскърблението и успяваше да спаси гърдите си от пронизване, когато я слагаха в двойка с Джесъмин или Диамо, а това се случваше по-често, отколкото диктуваха законите на шанса.

След Песните тя често се отбиваше при Тъкачката, която поправяше нараняванията й. От своя страна, Мариел не отронваше и дума за кървавото бичуване и се отнасяше към Мия все по същия начин. Но Мия не забравяше. Не прощаваше.

Адонай показваше още по-малко загриженост за момичето и от сестра си. Все тъй надменен, той контролираше редовните кървави разходки, с които пращаше чираците до Божигроб в търсене на тайни за Аалеа. Понякога в смесени групи. Понякога всички момчета и момичета заедно. Понякога я пращаха сама да се спотайва в таверната, да говори сладки приказки с момчетата войници, да плува в слухове. Слаба врява бе се вдигнала в Сената, когато Скайва официално бе въвел седемгодишния си син Луций в Легиона на луминатите; осемнадесет беше долния праг за възрастта на Този, който светеше. Чу мълвата, че джустикус Ремус заченал копелето на щерката на някакъв сенатор. Говореше се, че Скайва тихомълком е агитирал да бъде провъзгласен за император — титла, която щеше да му даде властта над айтриянските легиони чак до смъртта му. Всичко това Мия донасяше на Шахид Аалеа с надеждата да спечели благоразположението й. Жената се усмихваше в знак на благодарност, целуваше я по бузата и с нищо не издаваше кое място заема в състезанието й.

Беше влудяващо.

Още по-влудяваща беше загадката на Паякоубийцата. Във всеки свободен миг Мия работеше над нея, но противоотровата все така й се изплъзваше. Започна да носи тетрадката си в Небесния олтар, макар вечно да беше нащрек за летящи подноси с напитки. Пишеше и ругаеше. Наблюдаваше как алхимичните символи се сблъскват в окото на съзнанието й, докато започнаха да й се явяват на сън.

С Трик бавно се въртяха един край друг, приближавайки към поредния сблъсък. Многозначителни погледи. Тайно докосване, когато се разминаваха по коридорите. Но преживяната агония продължаваше да крещи по-силно от копнежа да бъдат заедно. Между часовете нямаше време, след деветата камбана нямаше къде, а в това да се сврат в някой тъмен ъгъл като крадци, нямаше удовлетворение. Заслужаваха повече. И тъй, чакаха мига, в който другият няма да издържи. Докато мечтаеше сама за това в леглото си, ръцете й се спускаха все по-надолу и тя безмълвно крещеше името му.

А в минутите на покой, в сенките, се срещаше с Наев.

Потеше се точно толкова.

Но изобщо не крещеше.

 

 

— ’Паст и кръв, това ще е краят ми.

Мия беше се привела над записките си на масата за закуска с парче въглен в ръка. Отсреща седяха Осрик и Ашлин, до нея — Трик. Разговорите между чираците се носеха на вълни сред звъна и тракането на съдовете. Пип както винаги мърмореше на ножа си, а от дъжд на вятър от масата на Шахидите избухваше смях, след като Мишелов гощаваше учителите с някое ново остроумие.

Някой почука с вилица по стъклена чаша и всички очи се обърнаха към главната маса. Почитаната майка Друсила стоеше права с обичайната си усмивка. Тя огледа насъбралите се лица и кимна доволно на себе си.

— Чираци, това е последният ден на официалните ви занимания като новаци в Червената църква. От тази вечер до посвещението ви след две седмици можете да използвате времето си както сами намерите за добре. Състезанията на Шахид Мишелов и Шахид Аалеа ще продължат още седем дни; тайни и откраднати вещи ще се приемат до края на седмицата. Шахид Паякоубийцата също ще приема решения на задачата си в следващите седем дни. Първият, който успешно забърка противоотрова за нейната формула, ще стане победител по Истини. Ще отбележа, че до този ден още няма участници, и ще подчертая, че никой чирак не бива да се разкайва, ако не реши загадката на Шахида на Истините. Надявам се, че Паякоубийцата съвсем ясно ви е обяснила какво ще бъде наказанието за провала ви.

Мрачната жена наклони глава, черните й устни се извиха в мълчалива усмивка.

— Утре започва състезанието на Шахид Солис в Залата на Песните. Предварителните битки ще се проведат сутринта, а финалните — след обяда. Говорител Адонай и Тъкачката Мариел ще бъдат подръка, за да се погрижат за раните ви, но помнете, че тя няма дарба да поправя счупени кости. Щом всяка зала излъчи победител, Духовенството ще подложи на серия последни изпитания тези, които заслужават да станат остриета. Отлично представилите се ще бъдат посветени от ръката на самия лорд Касий.

Мия преглътна мъчително. Всичко, за което бе се трудила. Всичко, което бе жадувала.

Още пет-шест дни и щеше да разбере дали си е струвало.

— Предлагам ви добре да си отдъхнете след часовете. Утре започват последните изпитания.

Жената седна отново на масата и учителите се разприказваха помежду си. Лека-полека разговорите между чираците отново набраха сила, а тежестта на предстоящото увисна над главите им. Ала скоро тревогата бе заровена под купища храна. През последните няколко дни в кухнята по всякакъв начин се стараеха и чиниите бяха пълни догоре с вкусни сладкиши, пресни яйца, пареща шунка и хубаво отлежало сирене.

На Мия не й се ядеше. Тя се върна към бележките си и се намръщи. Формулите се гънеха и виеха пред очите й, главоболието се спусна в основата на черепа и я стисна в клещите си. Взе да проклина на всички езици, които владееше, а Ашлин я поглеждаше между залъците и се смееше на все по-цветистите ругатни.

— Потини ши мако!

Мия вдигна поглед от тетрадката си.

— Какво?

Аш се помъчи да произнесе по-ясно думите, разтваряйки пълната си уста пред Мия.

— Потини. Ши. Мако.

— Черна майко, не говори с пълна уста, Аш — измърмори Осрик.

Аш глътна малко вода и изгледа смръщено брат си.

— Странно. Казах съвсем същото на едно войниче последния път, когато бях в Божигроб.

Брат й запуши ушите си.

— Ла-ла-ла-ла-ла-а-а-а-а.

— Пееше като хорист, да. По време на и след това. Луминатите получават всичкия сок.

— Струва ми се, че казах ла-ла-ла — изръмжа Осрик.

Ашлин го замери по главата с едно кръгло хлебче.

Осрик вдигна лъжица с каша.

— Сега ще умреш…

Мия се намеси, преди войната да е избухнала с пълна сила.

— Какво казваше, Аш?

Момичето остави второто хлебче и вдигна предупредително пръст към брат си.

— Казах, че трябва да си починеш малко. Нищо друго не забелязваш от тази алхимия. Само работа и никакво забавление не е добре за теб. Ела с мен следващия път, когато ходим до Гроба. Ще те заведа в някои от кръчмите на луминатите. Пусни малко косата си.

— Косата ми е пусната.

— Мъже в униформа, Корвере.

— Само за това мислиш, Ярнхайм.

— Те поне знаят какво значи гребен.

Аш се усмихна косо на Трик в очакване на реакцията му. За негова чест дюимерът запази каменното си изражение. Спокойно взе едно хлебче и го хвърли по главата й.

— За някои вече всичко е вързано в кърпа — измърмори Мия и погледна към масата на Духовенството. — Ти водиш в състезанието на Мишелов с почти седемдесет точки. Със сигурност ще свършиш първа по Джобове.

Аш скръсти ръце на главата си, облегна се назад и въздъхна.

— Какво да се прави, имам природна дарба. Мога да открадна пържола от зъбите на куче пазач. Като самата нощ. Трябваше да ме видиш, когато задигнах ножовете на Паякоубийцата. Чиста магия си беше.

— Видях лицето й, след като осъзна, че ти си ги отмъкнала — обади се Трик. — По-смела си от мен, Аш.

— В любовта и кражбите всичко е позволено — сви рамене момичето.

— Две седмици до посвещението — промърмори Мия. — Състезанието на Солис в Залата на Песните започва утре. Ако скоро не открия противоотровата, никога няма да успея. Никой не знае кой печели състезанието на Аалеа, а аз нямам никакъв шанс да спечеля в другите зали, освен ако не измъкна някак си ключа от врата на Почитаната майка.

— Зъбите на Гърлото, даже на мен не ми стига смелост да опитам — потрепери Аш и хвърли поглед към старата жена. — Би те убила два пъти само защото си си го помислила.

— Така — Мия започна да пише отново. — Да видим докъде стигнахме.

— Не те ли е страх, че записваш всичко в тетрадката? — Аш повдигна вежди.

— Защо, да не смяташ да откраднеш и нея?

— Проклети да са алчните ти очички, жено! Та аз откраднах една въшлива кама за юмручен бой и ти се извиних след това. Човек ще си рече, че съм задигнала хубавеца ти.

— Очите ми не са алчни.

— Внимавай къде оставяш бележките си — предупреди я момичето. — Работата ни с червенокосата и момчето й още не е приключила. Не забравяй какво сториха с Лоти.

Мия погледна към Джесъмин и Диамо — както винаги, неразделни. Макар да бе скроила дузина планове да отмъсти за убийството на Карлота, тя знаеше, че би било чиста глупост да ги приведе в действие. На всички им беше известно, че с Лоти бяха приятелки, а между нея и Джесъмин имаше търкания. Ако беда сполетеше момичето или Диамо, десет секунди след това Духовенството щеше да почука на вратата й, а когато я бичуваха, ясно дадоха да се разбере, че животът на другите чираци е неприкосновен. Учителите продължаваха да разпитват новаците и ръцете за смъртта на Лоти. Но отговори… нямаха.

 

 

Докато похапваше, Диамо наблюдаваше Мия, а Джес шепнеше в ухото му. Мия се почуди за миг дали двамата спят заедно. Никога не показваха открито привързаността си, но и не беше в стила на Джесъмин да излага на показ слабостите си. Тя беше достатъчно умна, та да изиграе добре и скришом картите си. И въпреки че смъртта на Лоти лежеше между тях, въпреки че двете никога не са били приятелки, Мия се улавяше, че мисли за баща й. За луминатите, които бе избила пред Basilica Grande. Колко още деца бяха останали сираци в онзи пъленмрак? Колко още като Джесъмин?

Дали синовете и дъщерите на убитите ще я гледат така, както тя гледаше Скайва?

Не изпускай наградата от поглед, Корвере.

Мия сложи край на неприятните си мисли, обърна се към Аш и промърмори:

— Нека първо да намеря решението, пък после ще се тревожим, нали?

— Докъде си?

Мия сви рамене. Въздъхна.

— Близо. И не съвсем.

Аш кимна към червенокосата в другия край на масата.

— Ако разгадаеш формулата, мълчи си. Щом това е единствената ти възможност да излезеш първа в някоя от залите, бъди сигурна, че червенокосата ще забележи. Разбираш ли?

Мия погледна Ашлин. Мисълта й се избистри. Устата й бавно се отвори.

— Я пак повтори?

— Кое да повторя?

— Червенокосата ще забележи…

— Какво?

— Червена далия — пророни Мия и очите й се разшириха. — Чернопетниста отрова.

— Ъ?

Мия взе да прелиства страниците, докато намери една, изписана от горе до долу с разкривен почерк, и прекара пръст по бележките си. Аш отвори уста да каже нещо, но Мия вдигна ръка за тишина. Надраска набързо няколко формули. Разгърна напред-назад между новите и старите записки. Накрая погледна момичето и се ухили до уши.

— Ашлин, ще те разцелувам…

— А аз си мислех, че никога няма да ме помолиш.

— Ти си гений! — извика Мия.

Аш се обърна към брат си и се подсмихна:

— Видя ли. Нали ти казвах…

Мия стана, вдигна я за ушите и й залепи шумна целувка право по устните. Трик изръкопляска непринудено. Ашлин вдигна и двете си ръце в знак на протест, но Мия вече събираше записките си и хукна към изхода. Джесъмин и Диамо я проследиха с поглед. Трик и Аш видяха как изчезва по стълбището, а Осрик се върна към закуската, клатейки глава.

— Съвсем се е побъркала.

— Но знае как да целува — подсмихна се Аш. — Разбирам защо си лапнал по нея, Трики.

Дюимерът запази каменното си изражение.

Спокойно взе още едно кръгло хлебче.

 

 

Изпотена и останала без дъх, Мия пристигна в Залата на Джобовете десет минути след камбаните. Шахид Мишелов беше навлязъл в урока и преговаряше някои от техниките за отключване на катинари за напреднали и препитваше чираците, когато момичето влетя в стаята и измърмори нещо за извинение. От сребърната усмивка на Шахида нямаше следа.

— Обикновено не закъсняваш, чирак. Вярвам, че обяснението ти е образцово. Смърт в семейството? Пясъчен кракен е изял записките ти? Позорните „женски проблеми“, до които твърде често прибягвате?

— Мисля, че имам… — задъха се Мия.

— Все едно, Корвере — присмя й се Джесъмин. — Ще го наложиш с компрес.

Мишелов щракна с пръсти, за да прекъсне смеха и посочи Джесъмин.

— Достатъчно.

— Извинения, Шахид — подсмихна се момичето.

— Шахид, може ли да ме извините от часа? Трябва да говоря с Паякоубийцата.

Мишелов огледа момичето от главата до петите. Беше притиснала тетрадката с кожена подвързия до гърдите си. В очите й — вълнение. Престъпяше от крак на крак. Накрая той кимна.

— Да. Върви, момиче.

— Моите благодарности, Шахид.

Мия хукна към Залата на Истините, за да се посъветва с Шахида на Истините и остатъка от деня прекара в стаята си, приведена над пергамента с въглен между пръстите. Разстла бележките си на леглото и отново и отново прегледа сместа. Вечерната камбана удари, но тя не помръдна — пушеше, за да убие глада. Не-очите на Господин Благ шареха по решението й, страница след страница, и през цялото време мъркаше.

— умно…

Мия всмукна дълбоко.

— Ако стане.

— а ако не стане?…

— Ще си търсиш нов приятел.

— аз си имам приятел и сега…

Момичето изтръска пепелта в лицето на не-котката. Чу звъна на деветата камбана и тихите стъпки на чираците, които бързаха към стаите си. Сенки преминаха през светлината от пролуката, която се процеждаше от коридора. А до тях — навит пергамент, промушен под вратата.

Мия скочи от леглото, открехна вратата и надникна. Никой не се виждаше. Взе пергамента, разгъна го и прочете думите върху него.

Желая те.

Т.

Сърцето на Мия заби по-бързо, окаяните пеперуди пак надигнаха крилца в корема й. С пурета, увиснала от устните й, тя погледна Господин Благ. Не-котката седеше на леглото, насред море от записки. Без да отрони дума.

— Трябва да съм кръгъл идиот, за да се измъкна отново след деветата камбана.

— особено вечерта преди състезанието на солис…

— Трябва да се наспя.

— любовта превръща всички ни в глупци…

— Аз не съм влюбена в него, Господин Благ.

— значи е добре, че всички наоколо си мислят точно това…

Мия събра пръснатите по леглото страници, пъхна ги в тетрадката си и я завърза здраво. Премести тежкото махагоново писалище, мушна тетрадката под най-долното чекмедже и после върна писалището на мястото му. Около крачетата му натрупа стари книги и мръсни парцали.

— Ще ми пазиш ли гърба?

— винаги…

Господин Благ се пъхна под вратата и провери дали коридорът е чист. Мия притегли сенките и изчезна в мрака. Шмугна се след не-котката и тръгна опипом по коридора. Меките й ботуши не издаваха ни най-малък звук по камъка. Неясната и тъмна фигура на една ръка пресече коридора напред и тя застина, притисната до стената. Облеченият с роба силует премина, без да извърне поглед, натоварен с изпрани чаршафи. Мия изчака да се отдалечи и чак тогава тръгна отново. Накрая стигна пред вратата на Трик.

Опита дръжката и откри, че е заключено. Приклекна и надникна през ключалката. Трик беше в леглото и четеше на светлината на алхимичната лампа. Глобусът хвърляше дълги сенки по пода и тя се протегна към тях. Спомни си какво е пак да е на четиринадесет години. Силата на нощта — в ръцете й. Вече не се страхуваше коя е и какво е.

Затвори очи,
                           стъпи
           в сенките
                            в краката си
и от тях се прехвърли
                                   в стаята му.

Трик зяпна, щом тя се появи от мрака с развята коса като че от невидим ветрец. Ножът се измъкна из ръкава му, но застина, когато я разпозна. Момчето погледна към заключената врата, в очите му плуваше въпрос.

Тя изрита ботушите от краката си.

— Мия?

Свали ризата през главата си.

— Ш-шт — прошепна.

И въпросите в очите на Трик се стопиха.