Джей Кристоф
Нивганощ (18)

16.
Разходка

Нещо близко до рутина се установи в Тихата планина за около месец. Времето минаваше и само камбаните отбелязваха часовете в този вечен мрак. Макар че след смъртта на Приливен зов всички чираци бяха разпитани и вечерният час на Майка Друсила остана в сила, изглежда, разследването на Духовенството замря. Мия не се навираше в очи, учеше се прилежно, а свободното си време прекарваше в компанията на книгите. Щом ръката й оздравя и свали превръзката, се оказа, че притежава сръчност над средната, а по отровите бе ненадмината.^[1] Под грижовните напътствия на Шахид Аалеа, тя дори успя да разбере основите на манипулацията и изкуството на прелъстяването.

Ашлин премина през тъкачницата, а след нея Осрик и Марселус, последният от които, честно казано, и преди беше като нарисуван. Изглежда, изработването на нови лица уморяваше Мариел или тя просто беше капризна. Но тъй или иначе, Тъкачката не бързаше. С това темпо щяха да минат месеци, преди всеки от тях да изпита болката под ръцете й.

Предизвикателството на Мишелов към чираците започна тихо с много малко спечелени точки в онези първи седмици. Забраната да излизат след деветата камбана държеше повечето чираци в стаите им и Ашлин и Мия не предприеха нови експедиции след вечерния час. Но скоро по дъската в Залата на Джобовете започнаха да се появяват числа. Отначало малки цифри, по две-три точки за по-лесните вещи от списъка, докато чираците набираха увереност.

Аш рано пое водачеството, но Джесъмин беше близо зад нея и без да е засегнат от почти фаталното отравяне в ръцете на Паякоубийцата, Тих заемаше третото място. От своя страна, Мия набързо задигна някои от по-леките вещи, по-трудните обаче бяха тези, дето щяха да обърнат състезанието, а все още никой не се осмеляваше да открадне ножницата на Солис или ножовете на Паякоубийцата.

Другите Шахиди обявиха подобни борби в своите зали и отново уведомиха чираците, че на тези, които излязат начело във всяка зала, ще бъде гарантирано посвещението в остриета. В Залата на Песните, щеше да се проведе състезание по бойна сила без ограничения и при пълен контакт. Победителят щеше да получи благосклонността на Солис.

Сред изумрудената светлина на Залата на Истините Шахид Паякоубийцата написа на дъската страшно сложна алхимична отрова и уведоми (все още ужасените) чираци, че който й донесе правилната противоотрова, ще стане победител. Чуха се възражения, разбира се; чираците трябваше да изпробват лека, след като погълнат отровата. Ако лекарството подейства, добре. Ако ли не…

А състезанието на Шахид Аалеа?

Всъщност то се оказа най-интересно.

Една вечер, точно преди деветата камбана, момичетата бяха вдигнати и отведени до Залата на Маските. Това беше необичайно. Наближаваше вечерният час, но Шахид Аалеа обикновено водеше уроците си насаме. Нейният фин занаят изискваше лично внимание, а стая, пълна с подрастващи, рядко благоприятстваше уроците в по-деликатното изкуство на прелъстяването. Ала по неизвестна причина всички момичета бяха отведени при Шахида.

Аалеа носеше рокля от чиста бургундска коприна без никакви накити. Наклонила глава, тя ги посрещаше с красива кървавочервена усмивка.

— Дами, нима не сме красиви тази вечер?

Тя прегърна момичетата поред, целуна ги топло. В обятията на Шахид Аалеа Мия отново бе обладана от сигурността, че усмивката й е предназначена само за нея. Жената я целуна по бузата и Мия усети, че поруменява.

— Трябва да поработим върху това, миличка — Аалеа я погали по кожата. — Никога не позволявай на лицето да издаде тайна, която не бива да излиза от устата ти. — Тя се обърна към насъбралите се момичета, общо девет. — Така, дами. Чух, че другите Шахиди са обявили дебелашките си състезанийца. Кражба на дреболии, бой до припадък и какво ли още не. Но Девата на Благословеното убийство има нужда от различни таланти и в интерес на справедливостта всеки Шахид трябва да даде възможност на чираците си да се отличат. И тъй, аз ви давам своята.

Жената ги огледа, усмихвайки им се.

— Преди края на годината всяка от вас трябва да ми донесе по една тайна.

Карлота вдигна вежди. Мия се улови, че разглежда внимателно момичето. Лоти можеше да върши чудеса с веждите си. Да изрази раздразнение. Любопитство. Веселост. Привличане. Само една жена се справяше по-добре — майката на Мия.

— Тайна ли, Шахид? — попита момичето.

— Да — усмихна се Аалеа. — Тайна.

Ашлин примигна. Тъкачката бе сторила чудо и с нейното лице. Закръглеността и луничките бяха изчезнали. Беше красива като поле слънчогледи… тоест, ако слънчогледите връзваха косите си на плитки и крадяха всичко, дето не беше заковано за пода…

— Каква тайна, Шахид?

— От хубавите. От мръсните. От опасните. Тайните са като любовници, мили мои. Едва след като сте вкусили няколко, можете да ги сравните точно.

Аалеа погледна насъбралите се момичета с мрачна усмивка.

— И тъй, донесете ми тайна. Тази от вас, която ми донесе най-хубавата, ще получи благоразположението ми и ще завърши първа в Залата на Маските. — Аалеа изви изрисуваните си пръсти във въздуха. — Детска игра.

— Шахид, къде да търсим? — попита Джесъмин. — В Планината ли?

— Черна майко, не — усмихна се Аалеа. — Аз отдавна съм изцедила всички тайни от тези стени. Не, искам нещо ново, миличка. Нещо, което да ме топли нощем.

— И къде ще открием такива тайни, ако не тук? — обади се Мия.

— В извора на всички тайни, разбира се. Неговото разядено сърце е разтворено широко към небето…

Сърцето на Мия се развълнува. Имаше само едно място, за което Аалеа намекваше. Изворът на всички тайни. Началото на всички интриги в републиката.

Божигроб.

Ала Градът на мостовете и на костите бе отвъд океана. На Мия щяха да й бъдат нужни осем седмици с кораб и още една през пустинята с кракените, за да се добере до него.

Как, в името на Пропастта, ще стигнем там?

 

 

Аалеа поведе момичетата в недрата на Планината, подминаха виещите се тунели, които отвеждаха към Стаята с лицата на Мариел, и влязоха в гранитни коридори, където Мия стъпваше за първи път. Камъкът бе гладък като стъкло, температурата — по-висока, отколкото горе. Въздухът бе влажен и тежък и колкото по-навътре навлизаха, с всеки дъх Мия се уверяваше, че надушва…

Възможно ли е?

Коридорът свърши в огромна зала, осветена от алхимични глобуси. В пода бе издълбан десетметров триъгълен басейн. На всеки връх в камъка бяха гравирани тайнствени символи. А в самия басейн?

— Кръв — отрони Мия.

Колко дълбок беше, не можеше да каже, но повърхността му се надигаше като бурен океан. Мия огледа стените и видя издълбани карти в гранита. Градове. Държави. Цялата република и всичките й столици; замъкът Леш, Елай, Прасило и Божигроб. До тях, между тях, още магически знаци, от които очите я заболяха. Освен медно-лепкавият мирис на кръв във въздуха се усещаше и мазният аромат на магьосничество.

— Чираци — изрече тих глас. — Добре дошли.

Стройната фигура на Говорител Адонай излезе на светлината. В контраст с безцветната му кожа, той носеше черни кожени бричове, спуснати мъчително ниско на кръста му. Голите му ръце и тяло бяха изписани с кървави пиктограми. Бялата коса бе вчесана назад над изваяното чело, розовите очи под него изглеждаха леко кървясали.

Нова мъртвешка красота грееше в мрака долу.

— Велики Говорителю — Аалеа целуна Адонай по бузите, без да я е грижа за кръвта, — готово ли е всичко?

— Градът на мостовете и костите чака. — Очите на Говорител Адонай огледаха насъбралото се множество. — Само доните ли тази вечер?

— Доновете утре.

— Както желаеш.

Аалеа се обърна към момичетата.

— Свалете накитите си, мили мои. Без пръстени и дрънкулки. Без остриета и катарами. Нищо, познало свежестта на живота, не може да мине по този път.

— Ако се свените от голата си плът, загърнете се с коприната. — Говорител Адонай посочи леко към закачалка с рокли до една от стените. — Бъдете сигурни, че не притежавате нищо, което вече да не съм виждал. При все това ще трябва да се премените от другата страна.

От другата страна? Какви, в името на ’паст, ги говори той?

Въпреки неизказаните си опасения и въпросите, които измъчваха ума й, Мия свали ботушите си и колана. Измъкна ризата през главата си и лицето й се сви от внезапната болка в ръката. Но когато извади камата от кожения й калъф на китката си, тя се поколеба. Години бе се трудила, за да си я върне от Меркурио. И да я остави сега тук…

Адонай погледна Мия в очите, дари я с ленива, красива усмивка.

— Острието ти е от гробнакост, нали?^[2]

— Да.

— Тогава го вземи. — Говорител Адонай килна глава. — Но ако желаеш да го оставиш тук, не се бой. Никой сред живите не би имал куража да ограби килията на паяка.

Мия погледна алените знаци по лицето на Адонай, басейна от кръв, който кипеше и се плискаше като яростно червено море, и му повярва. Но все пак остави острието в калъфа на китката си, а останалите си вещи прибра в гранитните ниши за тази цел. Когато се съблече по копринената камизола под кожените си дрехи, тялото й настръхна.

Адонай коленичи на върха на триъгълния басейн с обърнати нагоре длани. Кимна на Аалеа. Тя свали дрехата от раменете си и разкри светлата гладка кожа. Мия не можеше да откъсне очи от нея, поразена от пълната липса на срам у жената. Дългата й коса се разля по млечнобелите извивки на гърба й като река от нощ. Аалеа влезе гола в червеното море. Отначало басейнът изглеждаше дълбок само няколко сантиметра, но скоро жената газеше до кръста, а косата й се стелеше в кръвта зад нея.

Адонай говореше тихо, очите му се обърнаха навътре. В стаята стана горещо, мирисът на мед и желязо се усили. И тогава кръвта се завъртя.

Плискаше по ръба на басейна, вихреше се в кръг по посока на часовниковата стрелка. Нашепванията на Адонай се превърнаха в нежна, умолителна песен, а водовъртежът се извиваше все по-стихийно. Бялото на очите му стана кървавочервено. Устните му се извиха във възторжена усмивка. Мия гледаше с широко отворени очи, езикът й пареше от вкуса на магията.

Аалеа допря ръцете си с дланите нагоре. Затворени очи, лицето — вдигнато и ведро. И тогава, без предупреждение, тя изчезна. Аалеа се остави на водовъртежа да я повлече надолу. Без съпротива. Без звук.

После се успокои. Кръвта отново се разля, люшкаше се на малки разпенени вълни. Тишината увисна в стаята като труп на предател.

— Следващата — изрече Адонай.

Мия погледна Ашлин. Карлота. Джесъмин. Бел. По лицата им се четеше колебание. Никоя не бе виждала такова магьосничество. Дъщери, от хиляда години никой извън тези стени не бе го изпитвал. Но както винаги, в гърдите на Мия нямаше страх даже когато трябваше да има. Сянката й въздъхна, преситена.

Тя влезе безмълвно в басейна с гъстата и топла кръв между пръстите й. Камъкът бе гладък и трябваше да стъпва бавно, за да не се подхлъзне, навътре, в средата, до кръста. Адонай подхвана отново нашепванията си, приливът пак се завихри, по-бързо и по-бързо, с Мия в сърцето му. Усети се замаяна, затвори очи срещу алхимичните светлини, разперила ръце за равновесие. Вонята на кръв изпълваше ноздрите й. Стаята край нея се люшна. И тъкмо когато се канеше да извика, пропадна, бе засмукана надолу, надолу, надолу в гигантско подводно течение.

Червени вълни се разбиваха над главата й, целият свят се въртеше, преобръщаше, кипеше. Остана без дъх. С кръв в устата. Наоколо — околоплодна тъмнина, глух пулс на огромно, далечно сърце, приглушен от топлокръвния мрак, който бе я погълнал. Отроче в непрогледна утроба. Плуваща все нагоре, към светлина, за която не се знаеше дали съществува. Докато накрая…

Накрая…

Изплува.

Мия изхвръкна на светлината. Задави се. Запъхтя се. Нежни ръце я поеха, тихи гласове я утешиха, че всичко е наред. Изчисти гъстото и лепкаво нещо от очите си и видя, че стои в дълбок до кръста басейн със съсирена кръв. Двама мъже с алхимичните обгаряния на бивши роби стояха до нея и я придържаха, за да не падне. Помогнаха й да се изкачи по мраморните стъпала и я подкрепяха, щом се подхлъзнеше или залитнеше. От главата до петите беше в кръв, която капеше по камъка, а косата и камизолата й бяха залепнали за кожата й. Миглите й бяха се слепили.

— Зъбите на Гърлото — изхриптя тя.

Увиха я в мек плат и един от ръцете я отведе в голямо преддверие. Там Шахид Аалеа се къпеше във втората от три триъгълни вани. Плакнеше косите си с черпаци топла, благоуханна вода. Парата бе пропита с аромата на цветя, но под него Мия надуши смърт. Кръв. Карантия и говна.

— Измий се в първата — Аалеа посочи вана с кървави петна във водата. — Насапунисай се във втората. Изплакни се в третата.

Мия кимна безмълвно, свали подгизналата си дреха и влезе в първата вана. Аалеа се киснеше в третата, а Мия влизаше във втората, когато Ашлин пристигна, залитайки в стаята, червена от глава до пети, а ярките й сини очи примигваха сред маската от лепкава кръв.

— Това беше нещо ново — рече тя.

Аалеа се засмя, надигна се от парата и надяна копринена роба. Посочи врата, която водеше към стаята.

— Когато свършите, там ще намерите дрехи, мили мои.

Жената се усмихна и затупурка с боси крака. Ашлин свали долната си дреха и скочи във ваната. Потопи главата си под повърхността и ваната стана тъмночервена. След малко се показа, захвърля пръски и изтри пурпурната вода от очите си.

— Това значи е кървавата пътека — обясни тя.

— Така ли го наричат?

— Да — момичето наклони глава, за да изтръска водата от ушите си. — Татко казва, че по този начин последователите се придвижват из републиката. Във всеки голям град има църква на Майката. Стига да имат вана с кръв, Адонай може да ни преведе до всеки един. До всичките.

— Искаш да кажеш, че учителят ми ме накара да прекося Шепотната пустош напразно?

Аш сви рамене.

— Те не пускат всеки, Корвере. Адонай трябва да ти позволи да прекрачиш прага. Червената църква няма да издаде на кой да е от бъдещите чираци, че могат да използват ашкахски говорител с кръвта. Ако Сенатът научи, няма да се спре пред нищо, за да го спипат. Представи си, ако републиката може да мести армиите си, където поиска по света?

— Но на нас се довериха. А ние сме чираци едва от месец-два.

Аш сви рамене.

— Зъбите на Гърлото, откъде я взимат? — пророни Мия. — Тук сигурно има тонове кръв.

Ашлин изви вежди.

— Скоро ще разбереш.

— Няма да ми хареса, нали?

Ашлин се засмя и потъна под кървавата вода.

 

 

— От Свинекланицата, естествено — рече тихо Мия.

Тя погледна морето от бекон, който се готвеше на бавен огън, и гнусните парченца дойдоха на мястото си.

От детството си под Хълбоците знаеше, че четири кланици обграждат божигробския Залив на касапите — четири планини от карантии и смрад, които бълваха прясно месо в чиниите на богаташите, а остатъците изливаха в залива. В две от тях се колеха говеда, третата беше за екзотични меса, а четвъртата — само за прасета. Известна като Свинекланицата, тя беше сравнително малка и по-добре уредена от другите. Ръководеше се от човек, известен само като Бекона и тримата му синове, Шунката, Пачата и Прасчо, и се славеше сред божигробските реброродени с най-крехката рибица в цяла Айтрия, а сред типовете с по-съмнителен морал — като отлично място, където можеш да се отървеш от нечие тяло, ако се случи да убиеш човек, представляващ интерес за луминатите^[3].

Момичетата носеха прости кожи и наметала, бяха въоръжени с обикновени, но практични ножове от голямата оръжейна на банята. После ги отведоха нагоре по спираловидно стълбище. Вонята на карантии и изпражнения бе се усилила; накрая излязоха на площадката над мястото, където колеха прасетата. Беше късно и касапите бяха се прибрали по домовете си за нивганощта, но куп прасета се въртяха в огромна кошара. По окървавения под отдолу Мия видя улеи, които несъмнено водеха до басейна в подземието. Момичето събра две и две и откри, че намразва математиката.

— Току-що се окъпахме в свинска кръв — рече Карлота с гримаса.

— Може би и човешка — додаде Мия.

— Кажи ми, че се шегуваш.

Мия поклати глава.

— Голяма част от божигробските браави изхвърлят тук труповете си, когато искат да избегнат въпросите.

Карлота я изгледа. Мия сви рамене.

— Гладните прасета ядат почти всичко.

— О, мътните ме взели! — изстена момичето и изцеди косата си.

— Собственикът Бекона и синовете му са ръце на Църквата — обясни Аалеа. — Парите, които изкарват от местните браави, помагат в божигробските операции. И трябва да призная, че иронията е разкошна. Питам се дали градските реброродени ще продължат да обичат крехката рибица на Бекона, ако знаеха какво точно ядат свинете, от които я режат.^[4]

Карлота се намръщи и стисна по-здраво плитката си.

— Кръвта си е кръв, миличка — усмихна се Шахид Аалеа. — Свине. Просяци. Говеда. Крале. За Девата няма значение. Петната са едни и същи. Измиват се по един и същи начин.

Мия надникна в очите на жената. Отвъд чернилото и боите. Отвъд мрачната красота. Не беше трудно да си помисли за нея, че говори така от коравосърдечие. Белегът на десетките убийства изцедили цялата й човечност, както бе предупредила Наев. Ала нещо друго подтикваше Шахида на Маските да служи на Благословеното убийство. Нещо много по-страшно, защото Мия не го споделяше напълно.

Преданост.

Всъщност тя не знаеше дали вярва истински. Дали боговете на Светлината в небето я наблюдават? Дали майките на Нощта броят греховете й? Ако вълните погубят някой моряк, дали е защото Девата на Океаните не е получила подходящо жертвоприношение, или защото Девата на Бурите е била в лошо настроение? Или е било случайност? Съдба? И не беше ли глупаво да мислиш другояче?

Някога вярата й не беше толкова колеблива. Някога Мия вярваше с жарта на свещеник. Молеше се на могъщия Аа, на четирите Дъщери, на всеки, който би я чул. Убождаше пръстите си с игли и гореше малки кичури от косата си като жертвоприношение. Затваряше очи и се молеше Той да върне майка й у дома. Да запази живота на брат й. И някой ден, някой ярък, хубав ден, пак да ги събере. Всяка нивганощ, преди да се покатери в леглото си над магазина на Меркурио, тя се молеше.

Всяка нивганощ до пъленмрак на четиринадесетата година от рождението й.

А оттогава?

Не поглеждай.

— Вървете, милички. Донесете ми тайни. Хубави тайни. Върнете се тук преди края на нивганощта с джобове, пълни с шепоти. И докато сте навън под погледа на Аа, нека нашата Благословена дева бди над вас и ви закриля от проклетата му светлина.

— Дево, закриляй ни — повтори Аш.

— Дево, закриляй ни — изрекоха и другите.

Мия затвори очи. Сведе глава. Престори се, че отново е онова четиринадесетгодишно момиче. Момичето, което вярваше, че молитвите могат да променят нещо, че боговете са загрижени за хората и накрая все някак всичко ще дойде на мястото си.

— Дево — прошепна тя, — закриляй ни.

Всяко момиче щеше да бъде оценявано според тайните, които щеше да донесе, а за съвместна работа награда не се даваше. Ето защо, макар Аш да беше страхотна компания, а Мия бе започнала да харесва и Карлота, при първа възможност момичетата се разделиха. Мия познаваше квартала на пристанището, както тринадесетгодишно момче познава собствената си дясна ръка. Започна да се промъква напред-назад през лъкатушните улички и проходи, докато се увери, че никой от другите не я следи.

Странно беше отново да върви под светлината след месеците вечна тъмнина. Ослепителните лъчи й причиняваха болка и макар сянката й да беше остра, черна и дълбока, тук, за разлика от вътрешността на Тихата планина, усещаше близостта на мрака по-смътно, а контролът й бе по-слаб. Тя бръкна в наметалото си и си сложи чифт очила с лещи от азурит и телени рамки, които бе задигнала от оръжейната.^[5]

— къде отиваме…? — попита шепот от краката й.

— Щом Аалеа иска тайни — усмихна се Мия, — ще й ги занесем.

Вървеше през предградията, по мостове и стълбища. Вонята от залива се усещаше по-слабо. Нивганощ бе известена и улиците пустееха. Патрули от луминати с червени плащове стъпваха тежко нагоре-надолу по ветровитите широки пътища, по ъглите стояха звънари и обявяваха часа над воя на вихрушката, но освен тях повечето граждани бяха се прибрали по домовете си за вечерта. Само със Саан в небето времето ставаше мразовито, а вятърът хапеше остро. Мия премина покрай криволичещите канали с приведени рамене и накрая пристигна в бедняшкия квартал, където бе се спасила. Уличките, опасващи пазара на Малкия Лийс.

Саан стоеше ниско и сенките се издължаваха. Тя се загърна в мрака и започна да се прокрадва от един ъгъл към друг, покрай просяци и момчетии, които се препираха я за открадната плячка, я за игра на зарове. Малко светилище на Девата на Огъня беше поместено в една от стените, а статуята на Тсана бе обградена от покапали свещи. Богиня на воините и войната, нейните храмове бяха пръснати из целия Божигроб; но даже в мирно време се намираха купища маловажни недоволства и конфликти, в които хората молеха Тсана да вземе страна. Ала точно това светилище беше празно.

Мия отгърна плаща си и се огледа дали наоколо е чисто. Щом остана доволна, завъртя статуята на североизток. Зарови пръсти в пепелта, коленичи в основата на светилището и между краката на статуята написа с въглен числото 3 и думата кралица. После пак се уви в сенките и хукна към Пазара.

Закрачи дебнешком през Хълбоците, покрай уличните музиканти и претъпканите вертепи, кимайки по пътя си вежливо на патрулите от луминати. Прекоси Моста на неспазените обещания^[6]. Един старец караше красива гондола по канала и пееше припева на „Mi Aami“ с дълбок, печален глас.

— къде отиваме сега?

— В Ръката с Щита.

— мразя щита…

— Не идвай, ако не искаш.

— … каза свещеникът на прислужника в олтара…

Ръката с Щита се намира в горната източна част на Божигробския архипелаг и се състои от пет основни острова. Както много райони в метрополиса — Хълбоците, Долната земя, Гръбнака — той е кръстен така по една проста причина; ако бяхте дарени с крила, благородни ми приятели, или отгърнете на картата в началото на книгата, ще забележите, че контурите на Града на мостовете и на костите забележително приличат на легнал по гръб безглав мъж.

Щитът приютява административните сгради, удивителен брой катедрали и е вход към огромния акведукт на Божигроб. Островите подслоняват главната квартира на луминатите, Белия палат, заедно с два от десетте божигробски военни пехотинци. Железните гиганти се извисяват над околните сгради, свили пръсти в титанични юмруци.

Мия стигна голямата статуя в сърцето на Щита — Piazza D’Vitrium. Кимна любезно на стражата отвън, подмина Белия палат с набраздените гранитни колони и великолепни сводове и високата статуя на Аа отпред. Всевиждащия бе облечен с бойни одежди, меч и вдигнат щит. Мия си спомни срещата в Залата на Джобовете и извърна очи от Троицата, изрисувана върху нагръдника му.

Приближи се до спретната таверна на края на площада. На табелата над вратата пишеше „Леглото на кралицата“^[7]. След като бавно огледа уличките наоколо, тя влезе и си намери маса в един мрачен ъгъл. Поръча си уиски, когато уморената на вид прислужница дойде да я попита какво желае. Щом седна, близките катедрали биха дванадесет.

— почва се…

— Ш-шт.

— казах ти, че ненавиждам това място…

Честно казано, на Мия й харесваше камбаненият звън. Нотите се преплитаха, блъскаха се една в друга, а спящите гълъби литнаха от камбанариите в небето. Стражите пред Белия палат се смениха, щом удари часът; патрулите луминати с бели брони и червени плащове се залюшкаха като вълни навън и навътре. Спомни си баща си, облечен със същите цветове, хубав и висок до небето. Гаврътна уискито и си поръча ново.

А сетне зачака търпеливо.

Часовете се нижеха. Камбаните удариха един, после два. Отпиваше бавно от чашата, вслушваше се в тихите разговори на малцината посетители, които още не спяха в този час. Чудеше се къде ли са отишли другите момичета и какви ли тайни ще узнаят. Когато камбаните най-сетне удариха три, звънчетата над вратата пропяха и вътре влезе мъж с триъгълна шапка и дълго кожено палто. Щом го зърна, стомахът й се обърна, а устните й се извиха в усмивка. Той огледа таверната и забеляза Мия в ъгъла. Поръча си греяно вино и докуца до масата. Бастунът му тропаше по дъските.

— Здравей, гардже — поздрави я Меркурио.

Прислужницата се появи с виното и Мия си наложи да стои мирно, докато го поднесе. Когато останаха насаме, тя стисна ръката на стареца, вън от себе си от радост, че пак го вижда.

— Шахид — прошепна.

— Лицето ти изглежда… различно. — Той се смръщи. — По-хубаво.

— Да можех да кажа същото за теб — усмихна се тя.

— Все същата умница отвътре — Меркурио подсмръкна. — Няма да те обиждам с въпроса дали са те проследили. Избрала си чудесно местенце за тайна среща.

Тя кимна към Белия палат от другата страна на площада.

— Шансът да налетя на някоя от другите в тази част на града е малък.

— Виждам, че още не са ти светили маслото.

— Не защото не опитаха.

Старецът се усмихна.

— Паякоубийцата, а?

Мия примигна.

— Знаел си какво ще ни причини, така ли? Защо, в името на ’паст, не ме предупреди?

— Не знаех със сигурност. Всяка година променят изпитанието. Но и без това посветените дават клетва да пазят тайна, а ако ти беше се държала така, че все едно знаеш какъв удар се подготвя, те щяха да се досетят. — Старецът подсмръкна. — Пък и явно съм те научил на това, което е трябвало. Нали още си жива.

Мия размърда устни, но така и не намери какво да отговори. Старецът бе казал истината. В края на краищата беше й дал копие на „Алхимични истини“. Слава на Гърлото, че бе чела повече, отколкото другите в групата…

— Вярно — измънка накрая.

— Е, какво те води обратно в Гроба? Аалеа ли?

— Да.

Меркурио кимна.

— Късметлийка си. Всяка година променят града. Тук не можеш да хвърлиш камък, без да уцелиш слух. В моя випуск старият Шахид Телоний ни прати в проклетото Прасило. Представи си да се ровиш за клюки сред стадо жени на дюимерски рибари…

— Никога не ме е бивало много в научаването на тайни.

— Не е ли редно тогава да се упражняваш навън?

— Надявах се да ми заемеш една, та да прекарам времето на чашка с теб.

Меркурио се засмя и сините му очи се сбърчиха. Сърцето на Мия се сгря, че пак го вижда. Макар да бяха минали едва три месеца, откакто замина, трябваше да признае, че чудатият стар кучи син й липсваше. Тя започна тихо да му разказва за Църквата, за Планината, за сблъсъка й със Солис.

— Да, той е таралеж в гащите. Но дяволски добър с меча. Внимавай в уроците му.

— Трудно ми е да науча нещо, след като не мога да присъствам в часовете му. — Тя поднесе ръката си. Лакътят бе добил прекрасен жълто-сивкав оттенък. — Цяла вечност не може да заздравее.

— Глупости — изрече Меркурио. — Дори не е посинял. Още утре се връщаш в залата.

Мия понечи да му възрази, но старецът повиши глас.

— Солис хубаво те е напердашил. Вземи си поука. Понякога слабостта е сила. Недостатъкът е предимство. Ако имаш достатъчно акъл да го използваш.

Мия прехапа устни. Кимна бавно.

— Някаква вест от Скайва, откакто заминах?

— Ами иска да остане единствен консул за четвърти път, но това не бива да учудва никого.

— Все още ли се позовава на властта в извънредни случаи? — Мия поклати глава. — Бунтът на Кралесъздателите бе потушен преди шест години. Топките на това копеле…

— Сигурно не му е било лесно да убеди сената, че кризата не е отминала, но когато убиец се опита да отнеме живота на главата на републиката в катедрала, пълна със свидетели, това улеснява задачата му. Клането по пъленмрак промени играта. Сега ще ти трябва проклета армия, за да стигнеш до него. Не отива да пусне една вода, без отряд луминати да държат гърнето му.

Мия сръбна от уискито с очи, вперени в масата.

— Естествено, кардинал Дуомо още е край него като кърмаче на цицката на майка си — измърмори Меркурио. — А духовниците му проповядват от амвоните, славят нашия „божествен консул“ и неговата „златна ера на мира“. — Старецът се подсмихна. — Повече прилича на златна ера на тиранина. По-близо сме на трона да седне нов задник, отколкото когато Кралесъздателите вдигнаха армията си. Но простолюдието поглъща жадно лъжите. Мирът означава стабилност. А стабилността означава пари. Скайва е почти недосегаем.

— Дай ми време. Аз ще стигна до него. И няма да съм мила.

— О, да, какво ли би могло да се обърка?

— Скайва трябва да умре, Меркурио.

— Ти гледай уроците си — изръмжа старецът. — Близо си до посвещението. Изпитанията на Църквата ще стават по-тежки, а оттук до края има безброй начини да те заровят. Ще се тревожиш за Скайва, когато станеш острие, не и преди това. Защото само едно завършено острие ще може да го убие.

Мия сведе очи. Кимна.

— Ще стана острие. Обещавам.

Меркурио я погледна, очите му, родени да гледат навъсено, се смекчиха в краищата.

— Как върви в Планината?

— Добре — тя сви рамене. — Ако не броим отсичането на ръката.

— Скоро ще започнат да ви карат да правите разни неща. Тъмни неща. За да докажете предаността си.

Усмивката на Мия се стопи.

— Ръцете ми вече са изцапани с кръв.

— Не говоря за убийството на тези, дето заслужават, гардже. Ти отне живота на човека, обесил баща ти. Това би било лесно и за най-крехките от нас. — Старецът въздъхна. Погледна разперените си пръсти. — Понякога се питам дали постъпих правилно. Като те прибрах. Като те научих на всичко това.

— Ти сам го каза — изсъска Мия. — Скайва е долен тиранин. Трябва да умре. Не само заради мен. Заради републиката. Заради хората.

— Заради хората, а?

Тя се пресегна през масата и стисна ръката му.

— Мога да се справя, Меркурио.

— Да — кимна той. Гласът му внезапно бе станал дрезгав. — Знам, момичето ми.

Изглеждаше по-уморен от всякога. Бремето на живота се трупаше ден след ден. Кожата му приличаше на хартия. Очите му бяха кървясали.

Колко остарял изглежда.

Меркурио се покашля, пресуши остатъка от виното.

— Аз ще си тръгна пръв. Дай ми десет минути.

— Да.

Старият убиец се усмихна, повъртя се неуверено. Мия успя да се удържи да не скочи и да го прегърне. Той направи същото, взе си бастуна и й кимна. Обърна се, направи крачка към вратата и внезапно спря.

— ’Паст и кръв, почти забравих.

Бръкна в палтото си и извади малка дървена кутийка, запечатана с лой. Мия позна магическия знак, обгорен в дървото. Спомни си магазинчето, откъдето старецът някога си купуваше пуретите. Спомни си първата вечер, когато й даде да пуши. Седеше на парапетите на бойните кули над форума. Ръцете й трепереха. Пръстите й бяха изцапани с кръв. Четиринадесетгодишна.

Не поглеждай.

— „Черен Дориан“ — усмихна се тя.

— Хартия. Тютюн. Дърво. Ще издържат разходката. Спомням си онзи път, когато се опита да ги спреш. Помислих си, че е по-добре да си имаш за там.

— Да — Мия се усмихна, взе кутийката с парещи очи. — Благодаря ти.

— Пази си гърба. И предницата. — Махна неопределено. — И всичко останало.

— Винаги.

Старецът нахлупи ниско триъгълната си шапка, вдигна яката си. И без повече думи, накуцвайки, излезе на улицата. Мия го проследи, отброявайки наум минутите. С очи към стареца, докато той се отдалечаваше.

Скоро ще започнат да ви карат да правите разни неща. Тъмни неща. За да докажете предаността си.

По улицата приближаваше шумна група мъже с белите брони и червените наметки на луминатите. Смехът им привлече погледа на Мия — млади лица и приятни усмивки. Щом службата им беше толкова близо до Палата, сигурно всичките бяха синове на реброродени. Щяха да изкарат две-три години в Легиона, за да улеснят политическите амбиции на семействата си. Ако обстоятелствата бяха се стекли другояче, тя щеше да е сгодена за някое момче като тези. Щеше да живее в охолство и за миг нямаше да…

— Простете — изрече глас.

Мия се извърна от прозореца и примигна. Един от луминатите стоеше над нея. Ослепителна усмивка и зъби на богаташ.

— Простете ми, мидоня — поклони се младежът. — Забелязах, че сте седнали сама и си помислих, че това е престъпление срещу самата Светлина. Питах се дали ще ми позволите да ви правя компания?

Космите по врата на Мия настръхнаха, пръстите й се свиха конвулсивно. Ала осъзна, че изглежда като реброродено момиче, което пие самотно. Спомни си трудно научените уроци на Аалеа за обаянието, приглади перушината си и показа най-хубавата си усмивка.

— О, звучи прекрасно. За мен е чест, сър, но се боя, че тъкмо си тръгвах.

— Едно питие? — момчето вдигна вежди с надежда. — Не съм ви виждал тук.

— Извинявам се, сър — Мия стана от масата. — Но наистина трябва да тръгвам.

— Стойте — момчето й препречи пътя от сепарето.

Мия се опита да потисне растящия си гняв. Да не повишава глас. Сведе очи.

— Извинете, сър, но сте застанали на пътя ми.

— Аз просто се държа приятелски, момиче.

— Така ли му казвате, сър? — Очите на Мия светнаха и гневът й най-сетне се показа. — Някой друг би казал, че се държите като задник.

Лицето му се покри с петна от гняв — избухливата ярост на момче, свикнало да се налага. Сграбчи Мия за китката и я стисна здраво с ръкавицата си.

Тя можеше да му счупи челюстта. Да го настъпи по пръстите и да забие коляно в топките му. Но това щеше да я бележи като момиче, което знае Песента, а тя се намираше в кръчма с половин дузина от неговите приятели все пак. И тъй Мия реши да извие ръката си, както бе я учил Меркурио, да блъсне момчето и да се отскубне от желязната му хватка.

Копчетата на ръкавелите й изхвръкнаха. Платът се раздра. Калъфът на китката й се изви, кожата се скъса шумно и камата й от гробнакост изтрака на пода.

Тежка ръка удари момчето по тила, гласът на пушач изръмжа:

— Остави момичето намира, Андио. Дошли сме, за да пием, не да гоним гълъбици.

Момчето и Мия погледнаха над рамото му и видяха над младия войник да се извисява по-възрастен мъж с униформата на центурион. Беше едър човек с мрачно, белязано лице.

— Простете ми, центу…

Със звънко дрънчене центурионът изрита напред по-младия мъж, скръсти ръце и го изгледа намръщено, докато момчето се върна при другарите си. Беше широкоплещест, явно ветеран, едното му око бе покрито с парче черна кожа. Доволен, центурионът чукна по ръба на шлема с перото и извинително кимна на Мия.

— Простете нахалството на войника ми, доня. Дано не ви е наранил?

— Не, сър — тя се усмихна, сърцето й се успокои. — Благодарности, центурион.

Мъжът кимна, наведе се и вдигна камата на Мия. С лек поклон поднесе на предмишницата си. Момичето се усмихна по-широко, направи реверанс с невидимите си поли и взе камата. Но докато я пъхаше в ръкава си, очите на мъжа проследиха острието, враната, изваяна на дръжката. Дълбока бръчка пусна корени на челото му.

Лицето на Мия пребледня.

О, Дъщери!

Сега го позна. Бяха минали шест години, но тя не бе го забравила. Беше се подпрял на бурето, в което бяха я натикали, с красивите си сини очи и усмивката на човек, който извива вратленцата на малките кученца за развлечение.

— Зъбите на Гърлото — изрече тихо първият. — Та тя не е на повече от десет.

— Никога няма да стане на единадесет. — Въздишка. — Стой мирно, момичето ми. Няма дълго да боли.

Центурионът вече не се усмихваше.

Мия се завъртя около масата, събори празната си чаша. Направи нов припрян реверанс и опита да изтича до вратата, но също като войника преди това, центурионът препречи пътя й от сепарето. Единственото му синьо око се присви. Пръстите му попипаха коженото парче върху прободеното толкова отдавна око. На лицето му се изписа недоверие.

— Не може да бъде…

— Извинете ме, сър.

Мия се опита да си пробие път със сила, но центурионът хвана ръката й и я стисна здраво. Мия с мъка сдържаше раздразнението си, защото смяташе, че все още ще може да се измъкне с блъф. Офейкаше ли като подплашена сърна, щеше да привлече внимание, а при близостта на Белия палат вниманието означаваше неприятности. Мъжът обаче изви ръката й, погледна камата в калъфа на китката й още веднъж, враната, издялана на дръжката с малките й кехлибарени очи.

— ’Паст и долна кръв — изсъска мъжът.

— Центурион Алберий? — провикна се унизеното от Мия момче. — Всичко наред ли е?

Центурионът впери поглед в нея. Усмивката на удушвача на кутрета най-сетне грейна.

— О, всичко е съвсем наред.

Коляното на Мия се блъсна в слабините му, лакътят — в брадичката му. Центурионът извика, шлемът му изхвърча и той падна назад, а Мия прелетя над тялото му и хукна към вратата. Легионерите видяха как командирът им се просна като циврещ чувал с картофи, но бързо се съвзеха и изтичаха на улицата след побягналото момиче. Мия чу надуването на свирките, гневни викове, бягащи крака.

— От всички възможни кръчми в Божиград — изрече тя задъхано. — Ама че късмет!

— ти избра кръчма точно до палата…

Тя нахлупи качулката си, сви от главната надолу по една крива уличка, прелитайки над боклуци и пияници, захарни момичета и момчета за наслада. Още стъпки зад нея, още свирки, още мъже. Изкорубен калдъръм под ходилата й, стените наоколо я приклещиха. Излезе на малък площад, който нямаше и десет крачки по дължина, а в средата му клокочеше стар фонтан. Отгоре му стоеше богинята Трелена, робата й бе направена от разбиващи се вълни, обградени от свещи и дарове. Мия се свря пред един малък вход, наметна се с плаща от тъмнина и целият свят потъна в мрак и сенки.

Чу се шум от приближаващи стъпки. Тежки ботуши. Десетки. През наметалото си тя зърна неясно как дузина луминати, наизвадили ярката си слънчева стомана, профучаха край нея и излязоха на площадчето. Щом не я видяха никъде, се разделиха на три групи и хукнаха оглушително във всички посоки. Мия остана притихнала, с Господин Благ в краката й — петно на вратата. Почака малко и още една група войници премина край нея с викове и блъскане.

Най-сетне тишина.

Отдели се бавно от вратата, тръгна опипом край стената под наметалото си. В час като този й беше трудно да вини Майката, че я е белязала — ако действително това бе направила. Колкото до магията, способността й да се препъва почти сляпа и почти невидима й се струваше много далеч от магьосничествата на Адонай и Мариел. Но всеки плащаше цената си. Адонай жадуваше онова, дето можеше да контролира. Мариел тъчеше плътта на другите и разрушаваше своята. А Мия ставаше невидима, но през това време не виждаше почти нищо…

Тя вървеше пипнешком през лабиринта от улички и пасажи, но не познаваше така добре Щита, колкото Малкия Лийс. Даже с Господин Благ, който крачеше отпред, с това темпо щеше да й отнеме часове да се върне в Свинекланицата. И тъй, накрая свали сенките, нахлупи ниско качулката и се запъти към най-близкия главен път. Щом излезе там, прекоси три моста до Сърцето, сетне надолу до Долната земя, заобикаляйки отдалеч всеки луминат. Срещата с удушвача на кученца беше я разстроила. Заляха я спомени. Майка й в оковите. Братчето й, което пищи. Денят, в който целият й свят се разпадна. Трябваше да се завърне в Планината, да избяга от тези копелета и слуги на Слънцата.

Спря, колкото да помисли.

Да си поеме дъх.

Ако не търсеше непременно големи групи мъже с лъскава бяла броня, размахващи горящи мечове, сигурно щеше да забележи слабата фигура, облечена в сиво като хоросан, която тръгна по дирите й, още щом влезе в пристанищния квартал. Сигурно щеше да забележи шайката от млади мъже, които вървяха по дъсчената пътека насреща й и кимнаха на фигурата зад гърба й. Сигурно щеше да забележи, че носят войнишки ботуши. Че под наметалата им подозрително изпъква нещо с формата на палки.

Сигурно щеше да забележи всичко това, преди да е станало късно.

Но тогава стана късно.