Джей Кристоф
Нивганощ (25)

23.
Смяна

Седмиците се заредиха в притихналия мрак.

Залата на Песните звънеше от мелодията на стомана в стомана. Остро свистене на тетивите и тъп звук от хвърлените по люлеещите си мишени ножове. Макар да се оказа отличен стрелец с арбалета, Мия продължаваше да отнася боя през час. Забеляза, че след предишния им сблъсък Джесъмин започна да носи Троицата под туниката си, а златната верижка проблясваше на врата й. Заплахата й висеше помежду им като нож. И при все че момичето не пропускаше случай да натрие носа й в праха, Мия следваше съвета на Господин Благ и държеше гнева си под ключ. Тренираше. Остави дребнавостта на дребнавите. Явно отегчена от хилавия гръб на Мия, Джесъмин постепенно насочи вниманието си към Карлота, която даваше всичко от себе си.

Ала Карлота не беше единствената, която забеляза.

Сутрешният урок беше по Истини, но когато, без да бърза, Мия влезе в залата с Аш и Лоти, видя, че е пренаредена. Големите чинове от желязно дърво бяха избутани до далечната стена, а повечето от алхимичното оборудване бе прибрано. Паякоубийцата стоеше в средата с няколко кесии с различен цвят в ръцете си.

— Чираци — кимна Шахидът на Истините. — Моля съберете се зад мен.

Групата се подчини и образува полукръг зад гърба й.

— През последните месеци се учихме как да правим различни алхимични отрови, а после и как да ги използваме. Но алхимията не е просто изкуство на отровите и може да ви помага в призванието ви като нещо повече от инструмент за убийство.

Паякоубийцата бръкна в черната кожена кесия и извади малко кълбо, не по-голямо от нокътя на палец. Беше съвършено гладко и много лъскаво.

— Орисно стъкло — обясни тя. — Алхимични пари, държани в твърдо състояние чрез процес, мое изобретение. Остър физически удар нарушава процеса и възстановява съединението в газообразната му форма, но за разлика от грубите оръжия, създадени от парата, орисното стъкло не оставя следи. Няма парченца. Няма белег, че сте били там. Самото стъкло е съединението.

Шахид Паякоубийцата пусна топчето покрай насъбралите се чираци. Беше по-тежко, отколкото Мия очакваше, хладно на допир.

— Разработих доста варианти — изрече Паякоубийцата. — Първият е черен.

Тя се обърна и хвърли шепа черни топчета на пода. Чуха се дузина леки, почти беззвучни пуквания и след миг гъст облак виещ се дим се надигна от каменния под. Беше мазен, тежък като мъгла и черен като небето отвън.

— Върши работа за отвличане на вниманието, за прикритие и извършване на защитни маневри.

Паякоубийцата бръкна в друга кесия и измъкна три бели топчета от орисно стъкло. Хвърли ги колкото може по-надалеч и те избухнаха тихо в отсрещната стена. Топчетата отново се превърнаха в тежък пушек, който се спусна на пода на гъсти талази. На Мия не й се вярваше, че толкова пара може да се побере в нещо тъй дребно.

— Бяло за отровите. Най-честно успокоителни като Несвяст, макар че аз съм изработила по-смъртоносни видове от аспира. И накрая — Шахидът извади едно-единствено топче от червено орисно стъкло и пусна нетипична усмивка. — Любимото ми.

Тя го хвърли по другата стена и с пращящ гърмеж върху камъка цъфна кълбо от яркобял огън. Чираците трепнаха и с облещени очи зяпнаха как изчезна парче от гранита колкото юмрук.

— Може да пробива плочките на броните и да причинява тежки рани.

Паякоубийцата раздаде на чираците шепа черни топчета и посочи далечната стена.

— Сега опитайте вие.

Чираците се спогледаха, усмихнати, заеха места и почнаха да мятат орисното стъкло по камъка. Дузина остри пукания отекнаха в залата, черен гъст облак дим се надигна в другия й край. Паякоубийцата даде по едно червено топче на Тих и Трик и черните й устни се извиха, когато ярките експлозии разкъсаха въздуха. Щом се проясни и новаците си получиха забавлението, чираците седнаха по местата си. Паякоубийцата се обърна към черната дъска и се зае да обяснява основните свойства на орисното стъкло.

Мия си водеше усърдно записки, когато Аш прошепна в ухото й:

— Така. Въпрос.

— Нали не е онзи откъде идват бебетата? — измърмори Мия. — Защото мисля, че приятелството ни не е готово за него.

— Защо търпиш гадостите на Джес?

Мия спря и вдигна глава от бележките си.

— Не търпя ничии гадости — прошепна.

— Тя те пердаши като тренировъчна кукла по време на Песните. Вчера едва не те събори на земята в Небесния олтар, а когато взе да мляска насреща ти, ти само се извърна настрани.

Мия погледна в другия край към Джесъмин, която работеше до Диамо. Червенокосата вдигна очи и й хвърли усмивка, по-отровна от всичко, дето Паякоубийцата бе приготвяла.

— Това не е в стила ти, Корвере.

— Нищо не е станало.

— Глупости.

Мия погледна Паякоубийцата, която още пишеше по дъската.

— Тя…

Мия взе да гризе устни. Извърна се към Ашлин. Не обичаше да моли за помощ. Не обичаше да има нужда от друг човек. Но Аш беше свястна, въпреки навика й да задига всичко, дето не беше заковано за пода, а и нямаше да го изпее пред Духовенството…

— Откраднала е Троицата.

Аш примигна объркано.

— От залата на Мишелов — изсумтя Мия. — Нали знаеш. Медальонът, от който изповръщах червата си онзи ден, когато Шахид се преоблече като свещеник.

Аш вдигна вежди.

— Ти ми каза, че херингата е развалена, Корвере.

— Да, ами беше мило да се престориш, че ми вярваш.

Русокосото момиче хвърли поглед към Джесъмин. Намръщи се.

— Значи Троицата те разтърси така? — прошепна тя.

Мия кимна и сниши още повече глас:

— Не знам защо. Според мен има нещо общо с това, че съм здрачин. Мишелов ми каза, че е осветена от върховен кардинал. Вярващ. Но Джесъмин я е откраднала. Извади я срещу мен в Залата на Песните. Имах чувството, че ще хвърля топа.

Аш присви очи, забеляза златната верижка около врата на Джес, почти скрита под ризата й.

— Тази подла малка…

Едно топче от черно орисно стъкло прелетя от предния край на стаята и избухна на чина пред тях. Гъст облак дим погълна двете момичета и Аш падна от стола. Останалите чираци избухнаха в смях, момичетата се закашляха, разхвърчаха се пръски и те почнаха да махат, за да разсеят облака. Когато той се разнесе, Мия се намери срещу ядния поглед на Паякоубийцата.

— Чирак Ашлин. Чирак Мия. Имате ли да кажете нещо по урока?

— Не, Шахид — измрънка Мия.

— Аха, разбирам — кимна жената. — Значи си мислите, че като кудкудякате като две кокошки, ми помагате да го предам?

— Не, Шахид — рече Аш с най-гузното си изражение^[1].

— Тогава ще ви бъда благодарна, ако слушате мълчаливо. Следващото топче ще бъде с друг цвят.

Паякоубийцата вдигна торбичката с червени орисни стъкла и огледа чираците. Всички се върнаха към записките си с плам, който би посрамил и най-благочестивите железни преписвачи. През остатъка от утрото цареше тишина. Но в края на урока Аш изгледа неумолимо Джесъмин.

Изпука пръсти.

И смигна на Мия.

 

 

Два часа по-късно, малко след вечерята, Мия работеше върху една от формулите на Паякоубийцата. Всяка вечер залягаше над бележките си и опитваше да разплете загадката й. Струваше й се невъзможно: всяка противоотрова за една част от отровата усилваше ефекта на другите. Но това беше най-добрата й възможност да завърши първа в залата, а и останеше ли си в стаята, нямаше как да налети на Джесъмин. Тъкмо проклинаше, посиняла от яд и сериозно обмисляше да хвърли записките си по стената, когато чу шперца в ключалката.

— Зъбите на Гърлото, толкова ли не може да почука?

Момичето стана от разпиляната купчина книги по отрови, изтопурка до вратата. Отвори я внезапно и откри Ашлин, наведена отпред.

— Да не би да те болят кокалчетата? — попита Мия.

Аш показа на Мия кокалчетата и ги раздруса пред лицето й.

— Много смешно — усмихна се Мия. — Какво искаш?

— Не какво искам — Аш се изправи и й смигна. — Ами какво ще ти дам.

— И какво е то?

— Троицата на Джесъмин.

Аш изскимтя, когато Мия я сграбчи за яката, вкара я вътре и затръшна вратата.

— Зъбите на Гърлото, отдъхни си, Корвере.

— Открадна ли я? — изсъска Мия.

— Още не. — Аш огледа купчината листове и книги, пръснати по леглото на Мия. — Но се каня да го сторя, ако си готова да използваш времето си за нещо полезно.

— Как ще я откраднеш? Тя никога не я сваля, Аш. Виждала съм да я носи даже в банята.

— Като стана дума, нямаше как да не забележа преди няколко дни следите от ухапвания отвътре по бедрата ти…

Мия повдигна вежди.

— Оглеждала си бедрата ми в банята?

— Не пречи — Аш сви рамене.

— Присъда?

— Ъ. Виждала съм и по-добри.

Мия навря кокалчетата в лицето на приятелката си.

— О, виж, моите също го могат.

— Да, да, много добре — Аш завъртя очи. — Работата е, че все пак я сваля. Налага се, когато минава по кървавата пътека, защото Троицата е направена от… помогни ми тук…

— Злато — отрони Мия.

— Ура! Тя схвана!

— Гледай си работата!

— Справедливо предупреждение — не ме бива много по хапанията…

— Аш, кълна се в Майката…

— Все едно — прекъсна я Аш. — Научих, че Джесъмин и неколцина други тъкмо са тръгнали пак към Божигроб, за да изцеждат тайните му. Тъй че, точно в този момент всичките им дрешки, пантофки и джунджурии си седят спретнато в нишите край басейна на Адонай.

Лицето на Мия доби онази сериозност, която обикновено пазеше за изповедниците и техните гости.

— Искаш да откраднем от стаята на Говорител Адонай?

Ашлин само се ухили.

— Джесъмин ще разбере, че е изчезнала, веднага щом се върне. И трябва да е особено глупава, за да не се досети, че съм била аз. Ако каже на Адонай…

Ашлин бръкна в бричовете си и измъкна парче злато на лъскава верижка.

— Джесъмин няма да разбере, Корвере.

Мия зяпна медальона, който се въртеше и проблясваше на края на верижката. Още една Троица. Изглеждаше съвсем обикновена — който и да е бил предишният й собственик явно никога не бе я давал за освещение на някого от истинските вярващи в Аа. И все пак, като я гледаше…

— Откъде я взе?

— От костюмите на Мишелов. Той има необичайна страст към свещеническите одежди. Намерих и женски долни дрехи в колекцията му. — Аш сви рамене и натика Троицата в панталоните си. — Така. Идваш ли да вършим пакости, или имаш среща с Трики с надеждата да ти остави още няколко белега от ухапвания?

Мия отвори уста да отрече. Вдигнатите вежди на Ашлин я предупредиха да не си прави труда. И с въздишка тя отвори вратата и махна към коридора отвън.

— Само така — усмихна се Аш широко.

Тя последва безмълвно момичето.

 

 

Миризмата на кръв се усили, въздухът натежа, когато двете приятелки навлязоха в дълбините на Планината. Както винаги, Господин Благ вършеше отлична работа и поглъщаше страха й, но всеки две-три минути разумната част от мозъка на Мия продължаваше да й напомня, че идеята е поразително глупава.

— Идеята ти беше поразително глупава, Аш.

— Вече го каза. Двайсетина пъти досега.

— Помниш ли какво направи Мариел с Тих?

— Зъбите на Гърлото, Корвере. Когато измъчвали баща ми в Бодливите кули в Елай, онези му отрязали топките с нажежен до червено нож и ги хвърлили на краставите кучета. Твоето извинение какво е?

Мия примигна.

— За кое?

— Ъ, като нямаш топки?

Мия изгледа Аш и посочи гърдите си.

— Ъ, тези нали ги виждаш?

— Добре, добре — изръмжа Аш. — Неподходящо сравнение.

Стигнаха нивото на залата на Адонай. Мия хвана Аш за ръка и точно както бе постъпила с Трик в атенеума, протегна пръсти в тъмнина. Тъмнина, която не беше познала слънчево докосване. Нощ, дълбока като пъленмрак. Почувства силата й. Силата в себе си. И като раздвижи пръсти в мрака, загърна и двете в плаща от сенки, уви себе си и Аш в чернота. Приглушената светлина почти изчезна и момичетата се изгубиха от поглед като дим на бриза.

— Нищо не виждам под тая проклетия — запротестира Аш.

— Нали ти казах, че не е кой знае какво да си здрачин. Стой до мен.

Двете се запромъкваха по коридора, а единствените им водачи бяха мъждивите точки алхимична светлина. Но накрая, привлечени от тежката воня на мед, стигнаха стаята на Адонай, спряха на прага и огледаха вътре. Той бе коленичил пред басейна, взираше се в кръвта. Кожата му бе украсена с алени символични знаци. Говорител Адонай бдеше, докато чираците се завърнат от Гроба.

Аалеа бе обяснила, че няколко капки от кръвта на Адонай се капват в басейните в Свинекланицата и другите храмове на Червената църква. Чрез тази кръв лекторът усещаше, когато някой влезе в кръвта, и ако желаеше, му позволяваше да извърви Пътеката. Беше като паяк насред огромна алена мрежа, а ашкахското магьосничество и собствената му същност служеха като нишки към всеки. Мия и сега продължаваше да се учудва на това — до Адонай нейните фокуси приличаха на немощна магия. Ако Скайва и луминатите научеха, че Църквата разполага с такава сила…

— Добре — прошепна Аш. — Ето какъв е планът. Ти влизаш и отвличаш вниманието му. И докато го заслепяваш, аз се пъхвам в нишите и задигам Троицата.

— Заслепявам го? — възнегодува Мия. — И как по-точно?

— Не знам, ти си по-обаятелната от нас. Използвай хитрините си, жено.

Мия я зяпна изумена и за миг загуби дар слово.

— Зъбите на Гърлото, Аш. Да използвам хитрините си? Това ли е планът ти?

— Ами и аз не знам. Ти най-отдавна от всички ни посещаваш часовете на Аалеа. Използвай онази прелъстителна походка, която толкова много харесваш. Покажи си женския чар или нещо такова.

— Да си покажа…

Слисана, Мия се плесна по устните.

— Използвай думите си — въздъхна Аш.

— Ето ти на тебе едни думи — успя да каже накрая. — Защо ти не отвлечеш вниманието на Адонай, а аз — момичето, което, да не забравяме, точно в този миг ни прави невидими — ще вляза и ще открадна Троицата?

— И как ще я докоснеш, без да избълваш фонтани, о, невидима?

Мия отвори уста да отговори. Пак я затвори. Въздъхна.

— Имаш право.

Аш кимна. Чакаше.

— Е, хайде, давай де.

Мия завъртя очи. Свали наметалото от сенки.

— Добре.

Изправи се, почука на стената и влезе в залата на Адонай.

— Говорителю?

Адонай не отвори очи и проговори като човек в съня си:

— Добър вечер, чирак. Към града ли си се запътила? Шахид Аалеа не ни е пратила известие.

— Не. Извинете. — Мия влезе навътре и отчаяно се опита да измисли някаква хитрост. — Аз… исках да поговоря с вас.

— Но за какво, кажи ми, моля те?

Мия огледа стените. Издълбаните градове на републиката. Раздробените острови на Божигроб. Голямата крепост на замъка Леш. Пристанище Прасило. Между резбите бяха изписани символните знаци, които се местеха и губеха очертанията си, ако се взреше твърде дълго в тях. Оттук Червената църква можеше да стигне всеки град в републиката.

Погледът й се спря на карта, която не разпозна — почти скрита в местещите се сенки върху далечната стена. Голям, просторен метрополис, по-величествен от Божигроб, чиито контури и улици не приличаха на нищо, което бе виждала.

— Къде е този град? За първи път го зървам.

— И не ще го видиш.

Мия погледна Говорител Адонай въпросително. Остави тишината да говори, както беше я учила Аалеа. Но Адонай продължаваше да не отваря очи, устните му бяха извити в онази негова красива, ленива усмивка. Явно изкуството на Аалеа не беше чуждо и на Говорител Адонай.

— Ще ми кажете ли защо? — проговори Мия накрая.

— Изчезнал е.

— Как се казва?

— Ур Шуум.

— Това е на ашкахски. Означава Първият град.

Адонай въздъхна. Изглеждаше отегчен.

— Не си дошла тук заради урока по география, малка здрачин. Кажи какво те води и си върви, преди гладът ми да е надвил търпението ми.

Мия не се осмели да надзърне през рамо, за да провери дали Ашлин е още в залата. Тя се приближи до Говорител Адонай, за да скрие изгледа към нишите, в случай че все пак отвори очи. От това разстояние успя да види вените под бледата му кожа, подчертани в небесносиньо. Мия се почуди дали се е родил с тази красота, или сестра му я е изтъкала. И в този миг й хрумна темата, която можеше да го отвлече…

— Искам да говоря с вас за Наев.

Адонай отвори очи. Бялото им бе покрито с тънък лъскав слой кръв, ирисите бяха яркорозови. Съвсем бавно Говорител Адонай обърна глава и спря погледа си върху Мия. Оловната му тежест притисна раменете й. Прободе я като муха в пурпурна мрежа.

— Наев — повтори Адонай.

Въздухът в помещението натежа, вълните в кървавия басейн закипяха малко по-силно. За първи път Мия забеляза, че Адонай не примигва.

— Аз спасих живота й в Шепотната пустош.

— Знам, чирак.

— Видях лицето й. Онова, което й е сторила Мариел. Това не е правилно, Адонай.

— Ти ли между всичките хора ще говориш за правилно и неправилно, малка убийце.

— Простете?

— Не за моята прошка трябва да молиш, обзалагам се — усмихна се Адонай. — Не съм аз трупът, който осакати, за да изкупиш мястото си в този олтар, нали?

Мия стисна зъби. Обзе я гняв.

— Мъжът, когото убих, за да дойда тук, беше убиец. Стотици хора. Хиляди дори. Той обеси баща ми. Заслужи си го. Всеки сантиметър от ножа.

— Ами другите?

Мия примигна.

— Другите?

Адонай стана, вяло и лениво. Приближи толкова, та Мия да почувства огъня по кожата му. Наведе се, белият му като кост перчем облиза челото му. Устните му — на сантиметри от нейните, влажни от кръв. За миг се замая при мисълта, че се кани да я целуне. Той обаче вдъхна дълбоко, клепките му се притвориха и когато проговори, се усмихна:

— Надушвам кръвта им по теб, малка здрачин.

Мия напрегна волята си да не трепне. Да не отстъпи.

— Вие имате благосклонността на сестра си. Тя ви обича, Адонай.

— И аз нея. Както Светлината обича Мрака.

— Но Наев също ви обича. Тя не заслужава да страда.

Говорител Адонай сложи палец на брадичката й. Едва-едва наклони главата й.

— Никога не съм вкусвал жена от вашите…

Устните му се извиха в медено сладка усмивка. Ала Мия осъзна, че зад тях няма нищо. За него това беше само игра, а тя — моментно развлечение. Красотата му бе повърхностна, суета, която се просмукваше в костите му, толкова уродлив и гнил бе отвътре, колкото сестра му бе отвън. И макар Наев да бе го обичала — нищо че Мия не виждаше как е възможно някоя жена да изпитва любов към него — тя знаеше, че освен Мариел, Адонай обича единствено себе си.

Много внимателно тя отмести ръката му.

— Ще ви бъда благодарна, ако не ме докосвате, Говорител.

Адонай се усмихна по-широко.

— Но дали щеше да ми благодариш, ако го направех?

Кръвта в басейна се раздвижи и сенките в краката на Мия потрепериха. Очите й се присвиха, зъбите скръцнаха. И точно когато жегата стана нетърпима, когато кръвта започна да се разбива и плиска извън басейна, Мия чу гласа на Ашлин:

— Зъбите на Гърлото, ето къде си била.

Мия отмести очи от Говорител Адонай, видя Ашлин на прага.

— Навсякъде те търсих, Корвере. Трябва да учим за Паякоубийцата. — Аш влезе в залата, поклони се ниско. — Извинете, Говорител. Може ли да отведа моята учена колега? Тя би си забравила проклетите цицки, ако не бяха залепени за гърдите й.

Усмивката на Адонай отлетя като зимни листа.

— Свободна е да отиде, където пожелае. — Въздишка. — Не ме интересува.

Адонай коленичи отново, изви очи към басейна. Отпрати Мия без дума дори. Аш я улови за ръката и я издърпа от стаята. Надолу по коридора. Спря чак когато Говорител Адонай не можеше нито да ги види, нито да ги чуе.

— ’Паст и кръв — пророни тя. — Помислих си, че ще те целуне.

— Ти нали ме посъветва да отвлека вниманието му. Сега ми кажи, че не е било напразно.

Ашлин се усмихна широко, бръкна в бричовете си и извади дълга златна верижка. Мия зърна огнената светлина, сгърчи се, сякаш бе се изгорила, засенчи очи. Повдигна й се. Изсъска със слюнка по устните:

— Зъбите на Гърлото, прибери я в панталоните си.

— Оставяш вратата отворена за мен, нали?

Аш скъта медальона в бричовете си, потупа Мия по рамото. Момичето отвори предпазливо очи и се отпусна, щом разбра, че Троицата не се вижда.

— Размени я с другата ли?

Аш кимна.

— Малката Джес няма да се досети. Тоест, до следващия път, в който я извади. Това ще е знак за теб да я изриташ в задника. — Аш потупа издутината в кожените си панталони. — Аз ще се погрижа за това. Ще я скрия някъде, където никой да не може да я намери.

— Съвършеното престъпление — усмихна се Мия.

— Ако беше съвършено, накрая щях да получа торта. И пиячка.

— Още не е ударила деветата камбана — Мия поднесе ръката си. — Кухнята още е отворена?

— Ето че имало защо да те харесвам, Корвере.

Ръка за ръка момичетата поеха в мрака.