Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Country, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)
Корекция
„Колибри“

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Червена страна

Преводач: Александър Ганчев

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Дедракс“

Главен редактор: Андрей Велков

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-619-150-428-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3578

История

  1. — Добавяне

Коравият авантюрист

Темпъл подскочи на седлото и се заозърта трескаво. Сърцето му направо щеше да изскочи, когато се обърна и… и видя само бледия проблясък на лунната светлина по размърданите от вятъра клони. Беше толкова тъмно, че и това едва успяваше да види. Не знаеше какво чу. Можеше да е всичко, откъртена от вятъра суха клонка, заек в храстите, тръгнал по своите си, нощни дела, или свиреп дух, омазан до уши с кръвта на невинни жертви, дошъл да го одере жив, за да си направи шапка от лицето му.

Поредният хладен порив на вятъра разклати боровете, прониза го до кости и той се сгуши в ризата. Дружината на Милостивата ръка го бе държала толкова дълго в противната си прегръдка, че бе започнал да приема наготово чувството за сигурност, което предоставяше. И сега усещаше загубата му, остра като нож. Толкова много неща на този свят човек започва да цени напълно едва след като ги захвърли с лека ръка. Доброто палто например. Или малък нож. Или няколкостотин главорези, предвождани от одъртял веселяк.

Първият ден просто препуска с всички сили от страх, че ще го догонят. После, когато втората зора го посрещна с хлад и необятна пустош, се страхува, че няма да го догонят. Преди третата сутрин вече беше дълбоко огорчен от мисълта, че може дори да не са тръгнали след него. Бягството от дружината без цел и посока, без никаква екипировка за дивата пустош му изглеждаше все повече и повече като далеч не най-лекия път към където и да било.

През трийсетте си злощастни години живот беше бил какво ли не. Просяк. Крадец. По неволя — чирак на свещеник. Некадърен лечител. Гнуслив касапин. Дърводелец с прежулени от работа длани. За кратко дори любящ съпруг. Още по̀ за кратко — всеотдаен баща, последните две последвани почти незабавно от окаян вдовец и пропаднал пияница. Прекалено самонадеян измамник. Затворник на Инквизицията, после техен информатор. Преводач. Счетоводител. Нотариус. Човек, взел цял куп и все различни, но винаги погрешни страни. Съучастник в клане, естествено. И накрая и с най-пагубни последствия — човек със съвест. Дълъг списък, но „корав авантюрист“ не беше в него.

Нямаше дори с какво да запали огън. Не че щеше да знае как, дори и да имаше. Пък и защо да го пали, нямаше какво да сготви на него. И ето го сега изгубен във всяко отношение. Гладът, студът и страхът бързо бяха изместили съвестта му и бяха заменили лекото й боцкане в стомаха с пронизващи спазми. Сигурно трябваше да се замисли по-добре, преди да хукне да бяга, но мисленето и хукването презглава са като водата и маслото — трудно се смесват. Обвиняваше Коска. Обвиняваше Лорсен. Обвиняваше Джубаир, Шийл и Суфийн. Обвиняваше всеки проклет копелдак, дошъл му наум, естествено, освен този, който всъщност беше виновен за положението му, същия, който седеше на седлото му, с всеки следващ момент по-гладен, по-премръзнал и по-изгубен в пустошта.

— Мамка му! — изрева Темпъл с пълно гърло.

Конят му се стресна, завъртя уши, после продължи равномерно напред. Вече беше почти привикнал с подобни изблици на гняв. Темпъл вдигна глава и погледна през кривите клони към луната, осветила в сребристо бързо препускащите по небето облаци.

— Боже? — прошепна. Беше достатъчно отчаян, че да го е грижа дали звучи като пълен глупак, или не. — Чуваш ли ме?

Естествено, отговор не последва. Бог не отговаря на хорските молби, още повече на отправените от такива като него.

— Знам, че не бях най-добрият човек на тоя свят. Дори за свестен човек не минавам. — Темпъл направи горчива гримаса. Веднъж приел съществуването му там, горе, всемогъщ, всевиждащ и така нататък, човек трябва да приеме и факта, че пред него няма смисъл да шикалкави за истината. — Добре, де, нищо особено не съм… но все пак далеч съм от най-лошия, а? — Ха, голяма утеха. Добър надгробен надпис ще се получи. Само дето, като умре тук сам и като изгние на слънцето, кой ще го издяла на камъка? — Но съм убеден, че мога да се поправя, ако намериш малко милост и… и ми дадеш само още един шанс, а? — Така, така, моли, увъртай. — Само… още един, а?

Отново не последва отговор, само нов студен порив на вятъра, който накара дърветата да зашептят. Ако въобще имаше Бог, той беше проклето неразговорливо копеле и…

Темпъл зърна мъничък оранжев проблясък между дърветата.

Огън! В гърдите му лумнаха пламъците на неописуема радост!

И тогава предпазливостта дойде и ги потуши отведнъж.

Чий огън? На събирачи на уши, диваци, една идея над животни?

До носа му достигна ароматът на месо и стомахът му издаде протяжен и толкова силен вой, че за момент той се притесни, че ще го чуят при огъня. Повечето време от живота си Темпъл бе прекарал в глад и навремето се славеше като истински познавач в областта, но както става с повечето неща на този свят, съвършенството иска практика.

Насочи внимателно коня, спусна се от седлото колкото можа по-тихо и преметна юздата през един клон. Приклекна и тръгна бавно през храсталака. Хвърлените от дърветата и клоните им сенки запълзяха покрай него. Запромъква се, като не спираше да ругае под нос всеки път, когато някоя вейка закачаше дрехите му или лицето му.

Огънят беше запален в средата на тясна полянка, а над него, одрано с вещина и забодено на шиш, се печеше някакво малко животно. Темпъл едва се сдържа да не се хвърли и да забие зъби в апетитното месо, както си беше на шиша. Между огъня и едно протрито седло на земята беше опънато одеяло. На едно от дърветата беше подпрян щит, обкантен с желязо и целият накълцан и надран от дългогодишна употреба. До него имаше секира с масивно острие. Не се искаше да си кой знае какъв познавач, за да се досетиш, че предназначението й не беше за сечене на дървета.

Вещите очевидно принадлежаха на един-единствен човек, но със сигурност на човек, чиято вечеря не е препоръчително да крадеш.

Погледът на Темпъл се насочи от месото към секирата и обратно и устата му се напълни със слюнка. Смърт от секира — вероятността й нарастваше с всяка следваща секунда. От друга страна, гладната смърт се извисяваше над нея, още по-сигурна и неизбежна. Надигна се бавно, готов да…

— Хубава вечер за похапване.

Думите бяха изречени на северняшки, с плътен дрезгав шепот, току зад ухото на Темпъл.

Косъмчетата по тила му настръхнаха.

— Малко ветровита — успя да изграчи той.

— Виждал съм и по-лошо. — Нещо хладно и много остро убоде гърба на Темпъл. — Да видя оръжията ти. Бавно, като охлюв през зимата.

— Аз… аз не съм въоръжен.

— Какво? — попита онзи вероятно след кратко стъписване.

— Имах нож, но… — Спомни си, че го беше дал на кльощавия фермер, който го използва, за да убие приятеля му. — Но го изгубих.

— Сам насред пустошта без едно острие дори? — попита севернякът с такова недоумение, все едно беше по-странно да си без нос, отколкото без оръжие. Темпъл се изкикоти неволно, когато една едра ръка се плъзна под мишницата му и заопипва дрехите му. — Наистина нямаш и едно острие по себе си, освен ако не го криеш в задника си. — Крайно непримамлива идея, каза си Темпъл. — Но там няма да търся. — Какво облекчение, пфу. — Луд ли си?

— Аз съм нотариус.

— Не може ли човек да е и двете?

Повече от очевидно, помисли си Темпъл, но отвърна просто:

— Ъ… предполагам.

— Нотариус на Коска?

— Бях.

— Хм. — Острото нещо се отдръпна от гърба на Темпъл и мястото, в което бе опряно допреди това, започна да го сърби. Явно дори неприятните усещания започват да ти липсват, след като си живял достатъчно дълго с тях.

Онзи пристъпи покрай Темпъл. Беше огромен и чорлав, а в едната му ръка блестеше острието на нож. Извади от колана си меч, хвърли го на одеялото, седна до него и кръстоса крака. Металното му око проблесна с жълтите и червените светлини от огъня.

— Животът те насочва по странни пътища, а? — каза той.

— Коул Тръпката — промълви Темпъл, разколебан по въпроса дали това бе на добре, или на зле.

Тръпката се пресегна, завъртя с два пръста шиша и мазнината от месото покапа в огъня.

— Гладен ли си?

Темпъл облиза устни.

— Това покана ли е… или просто питаш?

— Имам повече, отколкото мога да изям. По-добре иди доведи коня си, преди да се е отвързал от клона. И си гледай в краката, ей. — Севернякът кимна към дърветата. — Ей там почва клисура, двайсетина крачки дълбока и с бая гневна вода в ниското.

Темпъл доведе коня и го спъна. Свали седлото и влажното одеяло от гърба на животното и го остави да пасе каквато трева успее да намери. Тъжната истина бе, че колкото по-гладен бе човек, толкова по-малко го бе грижа за глада на другите. През това време Тръпката беше обезкостил старателно трупа на животното, бодеше парчета месо с върха на ножа си от една тенекиена чиния и ядеше. От другата страна на огъня върху парче кора на дърво лъщеше примамливо останалото месо. Темпъл се свлече на колене пред него, все едно беше свят олтар.

— Хиляди благодарности — каза той и притворил очи, задъвка с наслада, осмуквайки вкусния сок от всяка хапка. — Тъкмо започвах да мисля, че ще умра тук.

— Някой да е казал, че няма?

Темпъл се задави с парче месо и се покашля смутено.

— Сам ли си? — задавено попита Темпъл в опит да разведри неловкото мълчание.

— Разбрах, че не ставам за компания.

— И не се тревожиш от духовете?

Севернякът поклати глава.

— Чух, че са избили много народ в Далечна страна.

— Като убият мен, тогава ще се тревожа. — Тръпката хвърли настрана чинията, изтегна се на лакът и белязаното му лице изчезна в сянката. — Можеш да прекараш колкото време ти е отредено в мрънкане и жалване за каквото ти се ще, но какво печелиш от това?

Какво наистина, замисли се Темпъл?

— Още ли търсиш своя деветопръст човек?

— Уби брат ми.

Темпъл замръзна с парче месо пред устата:

— Съжалявам.

— Аз не. Брат ми беше лайно. Но семейството си е семейство.

— Няма как да знам. — Роднините на Темпъл не се бяха задържали дълго в живота му. Мъртва майка, мъртва жена и мъртва дъщеря. — Най-близкото до семейство, което имам, е… — Осъзна, че е на път да каже „Суфийн“, но си спомни, че сега и той беше мъртъв. — Никомо Коска.

Тръпката изсумтя. Всъщност почти се изкикоти.

— От опит знам, че той не е най-сигурният човек, на когото да повериш гърба си.

— И какъв е този твой опит?

— Двамата с него бяхме наети да убием едни хора. В Стирия. Преди десетина години. И Дружелюбния беше с нас. А също един отровител. Една мъчителка.

— Звучи ми като доста весела компания.

— Не съм чак такъв веселяк, както изглеждам. Тогава нещата… — Тръпката докосна дългия белег под металното си око — леко загрубяха.

— Замесен ли е Коска, нещата винаги така правят.

— И без да е замесен, положението пак може да е доста неприятно.

— Но с него — дважди повече — промърмори Темпъл и се загледа в огъня. — Никога не е бил от най-загрижените за каквото и да било, но навремето го бе грижа поне малко. Напоследък съвсем престана, стана по-лош.

— Така става с хората.

— Не с всички.

— Ааа — Тръпката се усмихна широко. — Ти си от онези, за които само бях чувал. Оптимист.

— Не, не, не и аз. Аз винаги избирам лекия път.

— Много мъдро. С времето открих, че надявайки се на нещо, обикновено получаваш точно обратното. — Севернякът започна да върти пръстена на кутрето си, бавно, много бавно и камъкът му заблестя, кървавочервен. — Навремето и аз мечтаех да бъда по-добър човек.

— Какво стана?

Тръпката се изтегна по гръб, качи крака на седлото и се зави с одеялото:

— Събудих се.

 

 

Темпъл се събуди с първото просветляване на зората по стоманеносивото небе и установи, че се усмихва. Земята беше корава и студена, одеялото — прекалено малко и силно вмирисано на кон, вечерята — оскъдна, но въпреки това отдавна не беше спал така добре. В клоните на дърветата птиците чуруликаха, вятърът шумеше, а някъде отдалеч се чуваше тихият ромон на река.

Изведнъж бягството от дружината му изглеждаше като блестящ дързък план, изпълнен с невероятна вещина. Размърда се под одеялото. Ако имаше Бог, явно беше онзи всеопрощаващ добряк, за когото Кадия все повтаряше…

Мечът и щитът на Тръпката бяха изчезнали, а на одеялото му клечеше човек, но не беше той.

Беше гол до кръста и бледото му тяло представляваше усукана камара от мускули и жили. Надолу носеше мръсна рокля, разпорена в средата и съшита с връв, така че да оформи два широки крачола. Едната половина на главата му беше остригана до кожа, а яркооранжевата коса на другата стърчеше под формата на няколко дълги сплъстени шипове, направени с помощта на някаква мас. Беше облегнал лакти на коленете си и в едната си провесена ръка държеше малка секира, а в другата — нож.

Дух.

Той се беше вторачил през угасналия огън в Темпъл и го пронизваше с острия поглед на сините си широко отворени очи. Темпъл също се вторачи в него с недотам пронизващ поглед и установи, че неволно придърпва одеялото под брадичката си и го стиска с две ръце.

От дърветата безшумно излязоха двама мъже. Единият носеше нещо като шлем, очевидно не като средство за защита от познато на човечеството оръжие, защото представляваше отворена отгоре „кутия“ от пръчки, овързани в ъглите с пера и привързани за импровизираната яка на шията му, направена от стар колан. Бузите на другия бяха набраздени от прави белези, очевидно вследствие на собственоръчно направени порезни рани. При други обстоятелства — на сцена например, по време на годишния карнавал в Стирия — тримата биха предизвикали неистов смях. Но тук, в дълбините на девствената Далечна страна и с Темпъл като единствената им публика — за смях и дума не можеше да става.

— Нуй. — Четвърти дух се появи изневиделица. Беше юноша, с провиснала покрай бледото му лице жълта коса и черта под очите, нарисувана през лицето с някаква кафеникава боя. С боя, надяваше се Темпъл. Носеше риза, направена от стар чувал, по предницата на която бяха зашити костите на някакво малко животно. Те потракваха, докато той пристъпяше отривисто от крак на крак, ухилен до уши към Темпъл. Подкани го с жест да стане.

— Нуй.

Темпъл се надигна бавно и също се усмихна на момчето, после и на останалите. Точно така, каза си, усмихвай се, не спирай да се усмихваш приятелски, не искаш проблеми.

— Нуй? — осмели се Темпъл.

Момчето замахна отстрани и го удари по главата.

Шокът от удара, не толкова силата, го повали на земята. Така поне си каза Темпъл. Шокът, но и някакво подсъзнателно усещане, че стоейки, не печелеше нищо. Остана да лежи замаян. Нещо го гъделичкаше в косата. Докосна мястото и усети кръв по пръстите си.

Тогава видя камъкът в ръката на момчето. На него бяха нарисувани сини линии, а сега имаше и малки пръски от кръвта на Темпъл.

— Нуй? — викна момчето и пак го подкани да става.

Темпъл не бързаше да го направи.

— Виж сега… — опита той на общия език. — Момчето замахна и го зашлеви с празната си ръка. — Чакай! — Този път опита стириянски. Момчето отново го зашлеви. Опита кантикски. — Нямам нищо… — Сега момчето замахна с камъка. Ударът попадна в бузата му и го просна отново на земята.

Темпъл разтърси глава. Продължи да му се вие свят. Сега и не чуваше добре.

Вкопчи се в първото изпречило се пред очите му. Крак. Вероятно на момчето.

Успя да се надигне на височината на коленете. На чии колене? Неговите или на момчето? Не знаеше. На нечии колене.

Усещаше вкуса на кръв в устата си. Цялото му лице тръпнеше. Нямаше болка. Просто беше изтръпнало. Безчувствено.

Момчето казваше нещо на другите, вдигаше ръце, все едно чакаше одобрение за нещо.

Онзи с мазните шипове кимна мрачно, отвори уста да заговори, но в този момент главата му хвръкна.

Другият, чието полезрение явно беше скъсено от дървения шлем, тъкмо започна да извръща глава, когато мечът на Тръпката отсече ръката му и се вкопа дълбоко в ребрата му. От раната пръсна кръв. Той залитна назад, все още с меча в гърдите, без да продума дори.

Онзи с белязаното лице се хвърли към Тръпката, вкопчи се в щита му и замахна да го наръга с нещо. Двамата се запрепъваха през полянката, краката им разровиха жаравата и вдигнаха искри.

Смаяният Темпъл едва успя да си поеме дъх, преди момчето да го удари отново с камъка по главата. Ама че несправедливост. Все едно той беше най-голямата заплаха наоколо. Окрилен от справедлив гняв, той се вкопчи още по-силно в крака му и се надигна. Видя, че Тръпката беше свалил белязания дух на колене и размазваше главата му с канта на щита си. Момчето пак го удари, но Темпъл се държеше здраво, даже успя да се вкопчи в ризата му и да го повлече със себе си към земята.

Двамата се стовариха едновременно. Деряха се един друг, забиваха пръсти в лицата си, удряха се с юмруци. Темпъл се озова отдолу, но стисна зъби, заби палец в едната ноздра на духа и успя да го прекатури настрана, като през цялото време мислеше колко смехотворни и на халос бяха действията му, но после си каза, че сигурно сериозните бойци оставяха подобни мисли за след края на битката.

Духът го ритна с коляно, крещейки нещо на своя език, и двамата се затъркаляха между дърветата. Свличаха се по склон. Темпъл млатеше с окървавени юмруци приличащото на пихтия лице на момчето, после изпищя, когато то сграбчи ръката му и заби зъби в нея. В следващия момент вече нямаше дървета, само рохкава пръст отдолу и усилващият се шум на река. Изведнъж и земята изчезна и двамата полетяха във въздуха.

Спомни си бегло Тръпката да казва нещо за клисура.

Вятърът шибна лицето му и Темпъл увисна, лек като перце, а наоколо останаха само скала, листа на дървета и разпенена вода. Пусна духа и продължи да пада. Всичко това му се стори така неистинско. Като сън. Щеше ли всеки момент да се сепне и да се събуди все още с Дружината на…

Сепна се от сблъсъка с водата.

Вряза се със стъпалата си в реката — чиста случайност, — после студът и мощното й течение сграбчиха цялото му тяло. Тежестта й го смаза и едновременно с това течението й го задърпа сякаш в пет различни посоки едновременно. Беше толкова силно, че Темпъл имаше чувството, че ей сега ще изтръгне ръцете му от ставите. Запремята се безпомощен като листо, попаднало в бързея.

Главата му се отскубна от разпенената повърхност и той си пое разтреперан дъх, усети пръски по лицето си и чу рева на бушуващата вода. Реката го дръпна отново надолу, после нещо го удари силно в рамото, завъртя го настрани и той зърна за миг небето. Крайниците му бяха ужасно натежали, а изкушението да спре да се бори — така силно. Темпъл по принцип не беше голям борец.

Зърна за миг дърво — сухо, побеляло като кост от слънцето и водата. Сграбчи го. Дробовете му щяха да се пръснат. Задрапа по него. Беше част от дънер. Почти цял дънер, още с клоните на него, но отдавна останали без листа. Успя да се прехвърли през дънера, кашляйки, плюейки вода, и бузата му се отри в гнилата повърхност на дървото.

Започна да диша. Колко дълго диша така? Няколко вдишвания само? Час? Сто години?

Чу пляскането на вода. Усети гъделичкането й. Надигна глава да погледне небето. Неистово усилие. Видя облаците да плуват в дълбоката синева.

— Това ли е шибаната ти идея? Гнусна шегичка? — успя да изграчи Темпъл, преди една вълна да го плесне в лицето и да напълни устата му с вода. Хубаво, не беше шега. Легна неподвижно. Беше прекалено изморен да мърда, така или иначе, а и всичко го болеше. Поне сега водата се беше укротила. Реката изглеждаше по-широка и бавна, а бреговете — по-ниски, с надвиснала над чакъла висока трева.

Остави я да се носи покрай него. Остави се в Божиите ръце. Нямаше на какво друго да разчита. Надяваше се, че ще попадне в рая.

Но беше готов за алтернативата.