Джо Абъркромби
Червена страна (30)

Сред диваците

— Въобще не прилича на демон. — Коска побутна с върха на ботуша си лицето на жената дракон и проследи с поглед как обръснатата й глава се килна на една страна. — Няма люспи. Няма раздвоен език. Нито огнен дъх. Леко съм разочарован.

— Обикновени диваци — избоботи Джубаир.

— Също като онези в равнината. — Бракио отпи глътка вино и се загледа замислено в бутилката. — Една стъпка над животните, но не много голяма стъпка.

Темпъл се покашля:

— Това не е дивашки меч. — Клекна и взе оръжието в ръце. Идеално право острие, безупречно балансирано и добре наточено.

— Те не са обикновени духове — каза Суийт. — Въобще не са духове. Знаят как да убиват и не се колебаят да го направят. Познават всеки камък по тези места и не знаят страх от нищо. Оправили са до един златотърсачите в Бийкън и явно не им е коствало много усилия.

— Но очевидно кървят. — Коска пъхна пръст в дупката от стрелата на Савиан и когато го извади, върхът му беше аленочервен. — И повече от очевидно, умират.

Бракио сви рамене:

— Всички кървят. Всички умират.

— Единственото сигурно нещо в този живот — избоботи Джубаир и извърна очи към небесата или в този случай — към ниския таван.

— Какъв е този метал? — попита Суорбрек, изваждайки амулета от пазвата на жената. Представляваше тъмносиво парче метал, с матов блясък и формата на листо на дърво. — Много тънко, но… — той го захапа и натисна с всичка сила. — Не мога да го огъна. Не, не мога. Изработката е впечатляваща.

— Стоманата и златото са единствените метали, които ме интересуват. — Коска обърна гръб. — Заровете телата далеч от лагера. Ако има едно нещо, което съм научил за четиресет години в занаята, Суорбрек, това е, че телата се заравят далеч от лагера. — Той се загърна в наметалото си при резкия порив на студен вятър, съпроводил отварянето на вратата. — Проклет студ. — Така прегърбен над огъня, с изтънели кичури коса, провесени покрай лицето му, и криви като ноктите на граблива птица пръсти над пламъците, приличаше на вещица, надвесена над котела си. — Напомня ми на Севера, а това не е на добре, нали така, Темпъл?

— Не, генерале. — Напомнянето за каквото и да било от последните десет години не беше на добре за Темпъл. В тях нямаше нищо освен пустош, насилие, пропилян човешки живот и вина. Освен може би гледката на равнината, видяна от седлото на мулето. Или Крийз — от конструкцията на магазина на Маджуд. Или заяждането с Шай за дълга му. Докато танцуваше с нея, притиснати силно един в друг. Или как се наведе да я целуне. И усмивката й, когато отвърна на целувката му… Темпъл се отърси от спомените. Бяха необратимо изгубени, до един. Човек не цени онова, което има, до момента, в който не изскочи през прозореца. Самата истина.

— Онова проклето убежище в планината. — Коска явно беше зает със собствените си провали. И те не бяха малко. — Проклетият сняг. И онова коварно копеле, Калдер Черния. Колко добри мъже загубихме, а, Темпъл? Свестни мъже, като… е… забравил съм имената, но въпреки това съм прав. Когато каза „форт“ — провикна се той раздразнено през рамо, — очаквах нещо по-… съществено.

Централната и най-голяма постройка в Бийкън представляваше сковано от цели дънери бунгало на етаж и половина. Беше разделено на стаи, но нямаше преградни стени. За целта служеха окачени животински кожи. Прозорците бяха тесни, а в единия му край се издигаше порутената кула за сигналния огън. Имаше толкова пролуки между дънерите, че вътрешността му беше свърталище на всевъзможни течения.

Суийт вдигна рамене:

— Стандартите в Далечна страна не са високи, генерале. Тук три пръчки накуп минават за форт.

— Е, сигурно си прав, трябва да сме благодарни за каквото имаме. Още една нощ на открито и ще трябва да чакате пролетта, за да се разтопя. Ех, как бленувам за кулите на красивия Висерин! За топлите нощи край реката! Някога градът беше мой, Суорбрек, казвал ли съм ти?

— Мисля, че сте го споменавали — примижа измъчено писателят.

— Никомо Коска, Върховен херцог на Висерин! — Старецът замълча, колкото да сръбне от малката плоска бутилка. — Но един ден всичко това ще бъде отново мое. Кулите, дворецът, уважението. Много разочарования съм преживял, така е. Гърбът ми е нашарен от белези, картина, изрисувана с бича на този зъл художник, живота. Но имам още време, нали така?

— Разбира се. — Суорбрек се изсмя престорено. — Убеден съм, че имате още много успешни години пред себе си!

— Да, само още малко време да сложа нещата в ред… — Коска се загледа в набръчканата си ръка и примижа като от болка, докато мърдаше разкривените си пръсти. — Знаеш ли, Суорбрек, едно време бях ненадминат в хвърлянето на нож. От двайсет крачки улучвах муха във въздуха. Сега? — Той прихна развеселен. — Сега не виждам на двайсет крачки в ясен ден. И от това предателство ме боли най-много. Предателството на собствената ти плът. Живееш ли достатъчно дълго, виждаш всичко в руини…

Последвалият порив на вятъра през вратата възвести пристигането на сержант Дружелюбния. Сплесканият му нос и прилепналите за главата му уши бяха леко зачервени, но по друго не личеше студът да го е притеснил с нещо. Слънце, дъжд, буря — за него беше все едно.

— Последните от колоната, както и обозът на дружината са в лагера — обяви монотонно той.

— Както и всичките хрантутници, които са ни налазили като червеи труп. — Бракио си наля ново питие.

— Не съм убеден, че ми харесва оприличаването на славното ни братство със загнояващ труп — отвърна Коска.

— Колкото и уместно да е сравнението — промърмори под нос Темпъл.

— Кои успяха да стигнат дотук?

— Деветнайсет курви — започна преброяването Дружелюбния — и четирима сводници…

— Чака ги много работа — отбеляза Коска.

— … двайсет и двама каруцари и носачи, в това число сакатият Хеджес, който продължава да настоява да говори с теб…

— Всеки иска парченце от мен! Човек ще си каже, че съм празнична торта!

— … тринайсет амбулантни търговци и калайджии, шестима от които се оплакват, че са били обрани от наемници от дружината…

— Събрал съм се с престъпници! Аз, някогашният Върховен херцог. Толкова разочарования.

— … двама ковачи, търговец на коне, търговец на кожи, гробар, един бръснар, който твърди, че имал опит като военнополеви хирург, две перачки, винар без никаква стока и седемнайсет души с необявени професии.

— Скитници и лентяи, които искат да напълнят гуши с трохите от масата ми! Не останаха ли чест и доблест на този свят, Темпъл?

— Почти никакви — отвърна Темпъл. Собственият му запас от тях беше почти на привършване.

— А… — Коска се доближи до Дружелюбния и след поредната глътка от бутилката прошепна заговорнически, но на почти пълно всеослушание: — строго секретният фургон на началник Пайк?

— В лагера е.

— Постави го под стража.

— Всъщност какво има в него? — попита Бракио, бършейки една потекла сълза с върха на палеца си.

— Ако споделя с теб тази информация, той ще престане да бъде строго секретният фургон и ще стане просто… фургон. Мисля, ще съгласиш с мен, че така му се губи цялата загадъчност.

— Къде ще се подслони цялата тази измет? — попита Джубаир. — Няма достатъчно място дори за бойците.

— Какво е положението с гробниците? — попита Старецът.

— Празни са — отвърна Суийт. — Ограбени още преди векове.

— Бих казал, че с огън в средата ще станат достатъчно топли и уютни. Каква ирония, а, Темпъл? Героите от миналото са изритани от гробовете си, за да направят място на курви!

— Тръпна при мисълта — промърмори Темпъл и наистина потрепери при мисълта за човека, който би успял да заспи в усойната вътрешност на нечий гроб, камо ли да отиде там с курва.

— Не искам да прекъсвам приготовленията, генерале — каза Суийт, — но по-добре да тръгвам.

— Разбира се! Славата е като хляба, бързо се разваля с времето! Кой го беше казал, Фаранс или Столикус? Какъв е планът ти?

— Надявам се този съгледвач да изтича право при драконовите си приятелчета и да им каже, че не повече от двайсет души са дошли в Бийкън.

— Най-добрият враг е обърканият враг, заблуденият! А това Фаранс ли беше? Или Бяловелд? — Коска хвърли пълен с презрение поглед на погълнатия в записките си Суорбрек. — Писатели, видял ли си един — видял си ги всичките. Какво казваше?

— Мисля, че ще започнат да се чудят дали да си останат тихо и кротко в Ашранк, без да ни обръщат внимание, или да слязат и да ни изметат оттук.

— Чака ги неприятна изненада, ако опитат — изкиска се Бракио и двойната му брадичка се разтресе.

— Ние точно това искаме — продължи Суийт. — Но те не са от хората, дето ще слязат така лесно от планината без причина. Навлезем ли обаче в земите им, това ще ги амбицира. Много са ревниви по отношение на земята си. Плачеща скала знае пътя. Знае и таен вход към Ашранк, но рискът е огромен. Вместо това ще се промъкнем там горе и ще оставим няколко хубави следи, които няма как да пропуснат. Угаснал огън, стъпки по пътя им…

— Лайно. — Джубаир произнесе думата така тържествено, все едно изричаше името на пророка.

Коска вдигна бутилката за наздравица:

— Великолепно! Да ги подмамим с лайно! Мога да се обзаложа, че Столикус не е писал за това в никоя от книгите си, а, Темпъл?

Бракио стисна с два пръста дебелата си долна устна и се замисли:

— Сигурен ли си, че ще паднат в лайнения ти капан?

— От векове са тарторите по тези земи — отвърна Суийт. — Свикнали са да избиват духове и да прогонват златотърсачи. Всичките им малки победи са ги направили арогантни. Почиват на стара слава. Независимо от това са опасни. Трябва да сте добре подготвени за тях. Не дърпайте влакното, преди да са захапали червея на куката.

Коска кимна одобрително:

— Повярвай ми, бил съм и от двете страни на засадата и съм наясно как работи. Какво е твоето мнение за плана, господарю Кантлис?

Окаяният бандит беше натъпкал слама под прокъсаните си по шевовете дрехи в отчаян опит да ги направи по-топли и до този момент беше седял мълчаливо в ъгъла, подсмърчайки тихо и разтривайки счупената си ръка, но когато чу името си, това видимо го ободри и той закима енергично, все едно одобрението му беше гаранция за успеха на всяко начинание.

— Звучи добре. Мислят си, че всичко тук им принадлежи, за това мога да гарантирам. А и този Уердинур, той уби приятеля ми, Черното. Очисти го просто ей така, без да му мигне окото. Може ли… — той облиза напуканите си устни и посочи към малката плоска бутилка в ръката на Коска.

— Разбира се. — Старецът пресуши на един дъх бутилката, обърна я с гърлото надолу, за да му покаже, че е празна, и повдигна извинително рамене. — Капитан Джубаир е подбрал осем от най-опитните си мъже, които ще ви придружат.

Суийт изгледа косо огромния кантик и от погледа му стана ясно, че не беше очарован от идеята.

— Предпочитам да работя с хора, на които знам, че мога да разчитам.

— Ние също, но нима наистина има такива в днешно време, как мислиш, Темпъл?

— Едва неколцина. — И Темпъл не броеше себе си в това число, нито пък който и да е от присъстващите.

— Нямате ми доверие? — Суийт изглеждаше истински засегнат.

— Човешката природа често ме е разочаровала — отвърна Коска. — След деня, в който Върховната херцогиня Сафелайн се обърна срещу мен и отрови любимата ми метреса, си поставих за цел никога да не обременявам работните си взаимоотношения с неща като доверие.

Бракио се оригна шумно:

— Най-добре да се държим един другиго под око. Да сме винаги нащрек, добре въоръжени и взаимно подозрителни и да дадем приоритет на личните си интереси.

— Добре казано! — Коска се плесна по бедрото. — По този начин доверието става скрит в ботуша нож — тайно оръжие, на което да се позовеш в отчаяни моменти.

— Опитах нож в ботуша — промърмори Бракио и потупа накичените по гърдите си. — Убиваше ужасно.

— Да вървим — избоботи Джубаир. — Времето лети, а Божията работа стои несвършена.

— Че има работа за вършене, има — каза Суийт, вдигна яката на огромното си кожено палто до ушите и излезе навън.

Коска надигна бутилката, осъзна, че беше празна, и протегна очаквателно ръка:

— Някой да донесе пиене! Темпъл, ела, говори ми както преди! Дай ми утеха, Темпъл, дай ми съвет!

Темпъл пое дълбоко дъх:

— Не знам какъв съвет мога да ти дам. Прекалено далеч сме от всякакви закони.

— Не говоря за закони, човече, за праведния път говоря! Благодаря — обърна се към Дружелюбния, който започна да прелива от току-що отворена бутилка в по-малката в треперещата ръка на Коска с учудваща прецизност. — Чувствам се така, сякаш се нося по теченията в непознато море, а моралният ми компас се върти като побъркан! Намери ми звездата, по която да се водя, Темпъл! Бог, човече, говори ми за Бог!

— Боя се, че сме прекалено далеч и от него — промърмори Темпъл, докато вървеше към вратата.

Когато я отвори, на прага й стоеше Хеджес. Стискаше в ръце опърпаната си шапка и ако това беше възможно, изглеждаше по-болнав от всякога.

— Кой е този? — присви очи Коска.

— Казвам се Хеджес, генерале, господине, един от каруцарите от Крийз. Ветеран от Осранг, господине, ранен, докато водех атаката.

— Ето защо е най-добре да оставиш друг да я води.

Хеджес се примъкна напред, като не спираше да шари с поглед.

— Напълно съм съгласен, господине. Ще ми отделите ли минутка?

Благодарен за възможността, Темпъл се изниза навън.

В лагера цареше оживление — нито следа от опит за потайност. Мъжете, увити в палта, кожи и мешавица от различни брони, с омотани около главите парчета от нарязани одеяла и обгърнати в облаци пара от дъха си, превръщаха снега в черна киша. Разнасяха вдигнати над главите си факли, дърпаха съпротивляващи се коне и разтоварваха сандъци и бъчви от колоната фургони и каруци.

— Може ли да се присъединя? — Суорбрек беше последвал Темпъл навън и тръгна по петите му през оживлението на лагера.

— Ако не се страхуваш, че може да прихванеш лошия ми късмет.

— Няма как да е по-лош от моя — отвърна жално писателят.

Минаха покрай една колиба с липсваща стена. Вътре се бяха скупчили няколко души и разиграваха на зарове единствената спална постелка, с която разполагаха. Отстрани някой въртеше пищящо точиларско колело и пръскаше облаци искри в тъмнината. Три жени спореха как е най-добре да се запали огън за готвене. Никоя не знаеше как.

— Чувстваш ли се понякога… — поде замислено Суорбрек през вдигнатата яка на протритото си палто — така, сякаш си се озовал погрешка на място, от което не виждаш изход.

Темпъл погледна писателя:

— Напоследък всеки ден.

— Сякаш си наказан, но не си сигурен за какво.

— Аз знам за какво — промърмори Темпъл.

— Не ми е мястото тук — каза Суорбрек.

— Ще ми се да можех да кажа същото. Но се боя, че няма да е истина.

Снегът беше изгребан от вътрешността на една от гробниците и на оцвъканата й с мъх арка на входа висеше факла. Един от сводниците окачваше голяма протрита кожа на съседната гробница, пред която вече се беше оформила нещо като опашка от нетърпеливи клиенти. Между две други треперещ от студа търговец беше опънал сергията си и предлагаше колани и боя за обувки. Търговията не знаеше почивка.

Темпъл дочу дрезгавия глас на инквизитор Лорсен през открехнатата врата на едно от бунгалата:

— Наистина ли вярваш, че бунтовници се укриват в тези планини, Димбик?

— Вярата е лукс, който от известно време насам не мога да си позволя, инквизиторе. Аз просто изпълнявам заповеди.

— Чии, капитане, чии, това е въпросът. Аз, ако не друго, се ползвам с доверието на началник Пайк, а той с това на самия архилектор, а думата на архилектора… — Темпъл отмина и гласът на Лорсен заглъхна.

В тъмнината в края на лагера доскорошните му спътници вече се готвеха за тръгване. Отново беше започнало да вали и снежинките се трупаха бавно по гривите на конете, по сивата коса на Плачеща скала и по имперското знаме, с което беше овързана, по прегърбените рамене на Шай, която старателно избегна погледа му, по вързопите, които Лам привързваше зад седлото си.

— Идваш с нас, а? — попита Савиан, когато го видя да приближава.

— Сърцето ми казва „да“, но останалата част от тялото ми има здравия разум да откаже учтиво поканата.

— Плачеща скала! — Суорбрек измъкна записките си. — Интригуващо име!

Тя го изгледа отгоре:

— Да.

— Обзалагам се, че зад него се крие още по-интригуваща история.

— Да.

— Дали не бихте я споделили?

Плачеща скала подкара коня си и бавно се изгуби в тъмнината.

— Според мен това беше „не“ — каза Шай.

Суорбрек въздъхна:

— Писателят трябва да е готов да отминава с достойнство хорското презрение. Не всеки абзац, нито всяко изречение, мито дори дума са по вкуса на всеки читател. Господарю Лам, някога били ли сте интервюиран от писател?

— Не, но сме се натъквали на всички останали видове лъжци — отвърна вместо него Шай.

Биографът не се отказа:

— Говори се, че имате повече опит в двубоите от всеки друг на този свят.

Лам затегна последния ремък на седлото:

— Ти на всичко, което чуеш, ли вярваш?

— Отричате, значи?

Лам не отговори.

— Имате ли съвет за читателите по отношение на войнишкия занаят?

— Да, не го захващай.

Суорбрек пристъпи към него:

— А истина ли е това, което ми каза генерал Коска?

— От видяното досега той е мерило за честност.

— Каза ми, че някога сте били крал.

Темпъл повдигна учудено вежди. Суийт се покашля. Шай избухна в смях, но видя сериозното изражение на Лам и млъкна.

— Каза също така, че сте били първенец на краля на Севера — продължи Суорбрек — и че сте спечелили десет дуела в кръга от негово име. А после той ви е предал, но вие сте оцелели, убили сте го и сте заели мястото му.

Лам се покачи бавно на седлото и се загледа в тъмнината пред себе си.

— Хората окачиха за кратко златна верига на врата ми и коленичиха пред мен, защото така ги устройваше тогава. Във времена на насилие всички коленичат пред страховития. В мирни времена си спомнят, че предпочитат да останат изправени.

— Вините ли ги за това?

— Отдавна съм спрял да виня когото и да било. Хората са такива по природа. — Той се обърна към Темпъл. — Как мислиш, можем ли да имаме вяра на твоя човек, Коска?

— В никакъв случай — отвърна Темпъл.

— Подозирах, че така ще кажеш. — Лам смушка коня си нагоре по склона и изчезна в тъмното.

— А хората говорят, че аз имам истории за разправяне — промърмори намусено Суийт и го последва.

Суорбрек остана загледан след тях за момент, после извади молива и задраска трескаво по хартията.

Когато Шай извърна коня си, Темпъл най-после успя да срещне погледа й.

— Надявам се да ги намерите! — смотолеви той. — Децата.

— Ще ги намерим — отвърна тихо тя. — Надявам се ти да намериш… каквото търсиш.

— Мисля, че го намерих — отвърна още по-тихо Темпъл. — Но го захвърлих с лека ръка.

Тя се замисли за момент, после цъкна с език и подкара коня.

— Успех! — викна след нея Темпъл. — Да се пазиш там… сред диваците!

Тя се обърна, погледна към форта, от който вече се носеше фалшивото пеене на наемниците, и повдигна многозначително вежда:

— Ти също.