Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Country, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)
Корекция
„Колибри“

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Червена страна

Преводач: Александър Ганчев

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Дедракс“

Главен редактор: Андрей Велков

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-619-150-428-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3578

История

  1. — Добавяне

Парцели

— Ами, парцел е — каза Темпъл.

— Безсъмнено — кимна бавно Маджуд.

— За повече от това не смея да гадая дори.

Маджуд поклати глава:

— Нито пък аз. Въпреки че го притежавам.

Както изглеждаше, златните залежи в Крийз явно бяха силно надценени, за сметка на това някой очевидно се бе натъкнал на кална жила с колосални размери. Като начало страховитият гьол, който тук наричаха централна улица, превръщаше пресичането от другата страна в рисковано за живота газене до глезените и ругаене до припадък. После идваше летящата из въздуха кал, вдигната от всяко колело на фургон и достигаща неподозирани височини, преди да се изсипе върху постройка, човек или звяр. След нея се нареждаше коварната течна тиня, която проправяше своя път нагоре, просмукваше се в дърво и брезент, разцъфтяваше с мъх и плесен и оставяше черната си следа по всяка дреха в града. След тях идваше неизчерпаемият приток на оборски тор и изпражнения, срещащи се във всички възможни цветове и форми, често на най-неочаквани места. И накрая, но не на последно място, се нареждаше моралната мръсотия.

И парцелът на Маджуд изобилстваше от всички тях.

Някакъв неописуемо измършавял индивид изпълзя от една окаяна на вид палатка, опъната надве-натри над него, изхрачи се, дълго и продължително изплю завидния резултат на усилията върху осеяната с боклуци кал. После хвърли един войнствен поглед на Маджуд и Темпъл, повдигна рязко нагоре протритата си, дълга до земята нощница, така че тя да се свлече моментално обратно долу, и изчезна в тъмната вътрешност на палатката.

— Местоположението е добро — отбеляза Маджуд.

— Отлично — съгласи се Темпъл.

— Точно на главната улица. — Нищо чудно, Крийз беше толкова тесен, че на практика представляваше само една улица. Денят я показваше в различна светлина: в никакъв случай по-чиста, но поне размириците и лудницата ги нямаше. Тълпата от опиянчени разбойници между древните колони се беше смалила до поносими граници. Безсъмнено бардаците, заложните зали, пушалните за хъск и пивниците бяха отворени както винаги, но поне не рекламираха услугите си с такова настървение, все едно утре идваше краят на света. Сега на преден план излизаха заведенията с недотам бляскави стратегии за одиране на кожите на клиентите: механи, менителници на пари, заложни къщи, ковачници, месарници, конюшни, ловци на плъхове, шапкари, посредници в продажбите на парцели, минни консултанти, търговци на минно оборудване от най-долнопробно качество и дори поща, чийто чиновник Темпъл бе видял по-рано да изсипва чувалите с писма в потока току на самия край на града. Групи от все още замаяни златотърсачи се влачеха унило към парцелите си вероятно с надеждата да изкрънкат от леденостудения поток достатъчно златоносен пясък, за да изкарат поредната умопомрачителна нощ. От време на време пристигаха по някой и друг оръфан от дългия поход пътник от задруги, всеки погнал своите мечти, със същите смаяни и сащисани погледи, с които бяха гледали Маджуд и Темпъл при пристигането си.

Това беше Крийз. Място, през което всеки преминава.

— Имам табела — обяви Маджуд и я потупа нежно. Беше прясно боядисана в бяло, със златисти букви, гласящи: „Метална работилница Маджуд и Кърнсбик, панти, пирони, инструменти, поправка на фургони и висококачествени ковашки услуги“. Отдолу на пет различни езика пишеше: „Ковачница“ — разумно решение за град като Крийз, където едва можеш да намериш двама души да говорят един и същи език на едно и също място, камо ли да го четат. На северняшки думата беше написана с правописна грешка, но въпреки това табелата превъзхождаше в пъти висящите шарении по главната улица. Постройката отсреща например имаше червена табела с жълти букви, чиято боя се беше стекла обилно в долния край. На нея пишеше просто и ясно: „Чукане“.

— Нося я чак от Адуа — продължи Маджуд.

— Това е една чудесна табела, която олицетворява огромното ти постижение да стигнеш толкова далеч. Сега ти трябва само постройка, на която да я окачиш.

Маджуд се покашля и изпъкналата му адамова ябълка подскочи нагоре.

— Доколкото си спомням, дърводелство и строителство бяха едни от многото занаяти във впечатляващия ти списък от професии.

— Доколкото аз си спомням, ти не беше много впечатлен — отвърна Темпъл. — „Не ни трябват къщи тук“, ако позволиш да те цитирам.

— Имаш завидна памет за минали разговори.

— В частност за онези, от които зависи животът ми.

— Трябва ли да се извинявам в началото на всеки наш разговор?

— Не виждам причина да не го правиш.

— В такъв случай приеми извиненията ми. Не бях прав. Ти се доказа като лоялен и предан спътник, да не споменавам така значим проповедник. — Бездомно куче прекоси парцела, подуши едно лайно в калта, остави своето до него и си продължи по пътя. — От позицията ти на дърводелец и строител…

— Бивш.

— … как би подходил с този парцел?

— Щом наистина настояваш. — Темпъл пристъпи напред. Ботушът му затъна доста над глезена и той го измъкна с жвакане и не без известни усилия от калта.

— Теренът не е от най-добрите — призна Маджуд.

— Теренът винаги е достатъчно добър, ако копаеш достатъчно надълбоко. Като за начало се започва с набиването на пилони от прясно отсечено твърдо дърво.

— Това изисква здрав гръб. Ще видя дали господарят Лам няма да е склонен да отдели ден-два.

— Той има достатъчно здрав гръб.

— Не бих искал да съм дървеният пилон под чука му.

— Аз също. — Темпъл се замисли, че от напускането си на Дружината на Милостивата ръка се беше чувствал почти непрекъснато точно така, и сега му се искаше да сложи край на това. — Върху пилоните се строи рамка. Отново от твърдо дърво, от захванати напречни греди, за да поддържа чамовите дъски на пода. Трябва да е достатъчно високо над калта, за да не газят клиентите ти в нея. Предната част на приземния етаж е за магазина, а задната е за канцеларията и работилницата. Ще трябва да наемеш зидар за комина и за каменната пещ. На горния етаж ще е жилището ти. Балконът над улицата, изглежда, е на мода. Ако решиш, можеш да го украсиш с полуголи жени.

— Вероятно ще се огранича само до част от местните обичаи.

— Високият покрив със стръмни склонове ще се справи с дъждовете през зимата и ще отвори място за таван, който можеш да използваш за склад или помещения за работници. — Идеята за постройката започна да се избистря в главата на Темпъл, докато чертаеше с отривисти движения скицата и размерите в калта. Единственото, което разваляше иначе почти идиличната картина, бяха групичката необуздани дечурлига духове, които се плацикаха полуголи в пълния с лайна поток.

Маджуд кимна, видимо доволен:

— Трябваше да кажеш, че си архитект, а не просто строител.

— Щеше ли това да промени много?

— За мен, да.

— О, но нека позная, не и за Кърнсбик.

— Сърцето му е от камък…

— Намерих! — Някакъв омазан до ушите в кал индивид влетя с пляскане на конски копита в града. Пришпорваше колкото сила имаше съсипаното от езда животно, вдигнал гордо ръка, сякаш носеше свитъка със словото на всемогъщия. — Намерих парче! — изрева отново той. — Темпъл зърна издайническото проблясване на злато в шепата му. Хората наоколо го приветстваха вяло, подвикнаха едва-едва поздравленията си и след като той слезе от коня, се събраха около него да го шляпат по гърба, вероятно надявайки се вътрешно, че късметът му ще се окаже прилепчив.

— Един от късметлиите — каза Маджуд, наблюдавайки златотърсача, който прецапа с кривите си крака калта и заизкачва стъпалата на „Храма на зара“, последван по петите от екзалтираната при вида на самородния златен къс тълпа.

— Убеден съм, че по обяд ще е вече разорен — каза Темпъл.

— Чак на обяд?

Едно от покривалата на входа на една от палатките се отметна. Отвътре се чу пъшкане и нечия струя пикня заплиска по съседната палатка, опръска калта, премина в капчук и накрая секна. После покривалото се спусна обратно.

Маджуд въздъхна дълбоко:

— В замяна на помощта ти при изграждането на въпросната постройка съм склонен да ти плащам по една марка дневно.

— Хм — изсумтя Темпъл. — Значи, Кърнсбик не е успял да се пребори с всичката щедрост в Кръга на света.

— Задругата може и да е разпусната, но аз все още смятам за свой дълг да се погрижа за онези, с които делих несгодите по пътя.

— Или си се надявал да наемеш някого намясто, но сега оценяваш местните строителни умения като… не дотам впечатляващи. — Темпъл повдигна многозначително вежда и огледа съседната на парцела постройка — всеки прозорец и врата провиснали под свой собствен ъгъл, цялата наклонена на една страна, при все затъналия в калта като подпора огромен каменен блок. — Предполагам ще искаш да построиш нещо, което няма да го отнесе първият порой. Как мислиш, тук времето през зимата дали се влошава много?

Двамата замълчаха. Хладният вятър разлюля брезентовите платнища на палатките и околните постройки изскърцаха заплашително.

— Каква надница искаш? — попита Маджуд.

Напоследък Темпъл все по-често обмисляше варианта, в който се изнизва тихомълком и оставя дълга си към Шай Саут, застинал завинаги на седемдесет и шест марки. Но тъжната истина бе, че нямаше с кого да се изниже тихомълком, нито после къде да отиде, а знаеше, че сам е още по-безпомощен, отколкото в компанията на други. Това му оставяше само още една възможност и тя беше да се сдобие с пари.

— Три марки дневно. — Четвърт от онова, което плащаше Коска, но десетократно повече от онова, което изкарваше, яздейки зад стадото.

— Абсурд — цъкна с език Маджуд. — Подозирам, че сега говори юристът в теб.

— Двамата с дърводелеца са близки приятели.

— И откъде да знам, че работата ти ще си струва парите?

— Обзалагам се, че няма да намериш и един човек, който да е макар и частично неудовлетворен от строителните ми умения.

— Ти не си строил нищо тук!

— Значи, твоята къща ще е уникална. Клиентите ще се стичат на тълпи само за да я зърнат.

— Марка и половина. Повече от това и Кърнсбик ще ми откъсне главата!

— Смъртта ти ще ми тежи на съвестта, значи. Две марки дневно, плюс храна и подслон. — Темпъл протегна ръка.

Маджуд я изгледа навъсено:

— Шай Саут те е научила да се пазариш.

— Безскрупулността й граничи с тази на господаря Кърнсбик. Може би двамата трябва да станат партньори в следващото му начинание.

— Ако два чакала могат да си поделят труп.

Двамата си стиснаха ръцете. После огледаха отново парцела. Не се беше променил много, откакто го видяха за пръв път.

— Първо ще трябва да разчистим терена — каза Маджуд.

— Съгласен. Настоящото му състояние е обида в лицето на Бог. Да не говорим за това каква заплаха е за здравето. — Друг обитател на парцела изникна от едно чудно творение, чийто влажен брезент беше така провиснал в средата, че сигурно почти допираше калта отдолу. Нямаше нищо по себе си, само дълга сива брада, за беда не достатъчно дълга, че да прикрие достойнството му или поне да предпази това на околните, и колан, на който висеше голям нож. Той седна в калта и лакомо заглозга кокал. — Господарят Лам може да се окаже полезен и в това начинание.

— Безсъмнено. — Маджуд го плесна по рамото. — Аз отивам да потърся въпросния северняк, а през това време ти започни разчистването.

— Кой, аз ли?

— Че кой друг?

— Аз съм строител, не съдия-изпълнител!

— До вчера беше проповедник и пастир на стадо, а само допреди минута — юрист! Убеден съм, че като човек с множество дарби ще намериш начин — заяви Маджуд и заприпка надолу по улицата.

Темпъл извърна бавно очи от земната кочина и ги зарея в чистата синева на небесата отгоре.

— Не казвам, че не го заслужавам, ама как само те бива в това да поставяш изпитания пред човека. — Придърпа нагоре крачолите на панталона си и тръгна с отривиста походка към просяка с кокала. Все още накуцваше леко — раната в задника, получена от Шай в равнината, продължаваше да го наболява всяка сутрин.

— Добър ден! — провикна се отдалеч.

Мъжът примижа към него и осмука един хрущял от кокала:

— Как пък не. Имаш ли нещо за пиене?

— Реших, че е най-добре да го откажа.

— В такъв случай по-добре да имаш много, ама много основателна причина да ме занимаваш, момче.

— За причина, да, имам. Дали ще я намериш за основателна, жестоко се съмнявам.

— Ми, можеш да се пробваш.

— Работата е там — поде Темпъл, — че скоро започваме да строим на този парцел.

— И как смяташ да го направите с мен на него.

— Надявах се, че ще склониш да се преместиш.

Просякът огледа много внимателно кокала за нещо заслужаващо си труда по глозгането и като не откри нищо, го хвърли към Темпъл. Удари го в гърдите и отскочи настрани.

— Без питие няма да ме убедиш в нищо.

— Работата е там обаче, че този парцел принадлежи на работодателя ми, Абрам Маджуд, а…

— Кой казва?

— Кой… казва?

— Абе, аз да не пелтеча, бе? — Просякът извади ножа от канията. Нямаше заплаха в действията му, държеше го така, все едно щеше да прави нещо с него, но подтекстът беше пределно ясен. Острието беше значително по размер и въпреки мръсотията наоколо впечатляващо чисто. — Кой казва?

Темпъл отстъпи колебливо. И моментално се блъсна в нещо голямо и твърдо. Обърна се рязко, очаквайки да се озове лице в лице с друг обитател на парцела, с още по-голям нож може би — Крийз изобилстваше от ножове, кой от кой по-голям, до степен такава, че разликата между тях и меч беше само въпрос на дефиниция — но за свое най-голямо облекчение видя надвисналата отгоре си физиономия на Лам.

Аз казвам — обърна се към просяка Лам. — Но ти не ми обръщай внимание. Можеш също така да поразмахваш още малко тоя нож. Но да знаеш само, че накрая може да се наложи да го вадиш от задника си.

Онзи сведе поглед към острието, сигурно съжалявайки за избора на размер. После го прибра тихомълком.

— Май най-добре да се преместя.

Лам кимна бавно:

— Май така ще е най-добре.

— Може ли да си взема панталона.

— Желателно е, мамка му.

Той се шмугна в палатката и излезе, закопчавайки най-прокъсаното шивашко произведение, което Темпъл беше виждал.

— Палатката ще я оставя, ако нямате нещо против. И без това не е нищо особено.

— Не думай? — отвърна Темпъл.

Просякът се замисли за момент:

— Някакъв шанс за питие, или нещо…

— Изчезвай — изръмжа Лам и онзи се понесе по улицата, сякаш го гонеше зло куче.

— А, ето къде си бил, господарю Лам! — Маджуд се зададе по улицата. Държеше крачолите си придърпани нагоре, разкривайки тънки, опръскани с кал до прасците крака. — Тъкмо бях тръгнал да те търся с надеждата да те убедя да свършиш нещо за мен и къде те откривам, тук, навил ръкави и хванал се на работа!

— Няма защо — отвърна Лам.

— И все пак, ако си готов да ми помогнеш да разчистим парцела, на драго сърце бих ти платил…

— Няма нужда.

— Наистина ли? — Слънцето проблесна в златния зъб на Маджуд. — Направиш ли ми тази услуга, ще ти бъда задължен до гроб! Смятай ме за свой вечен приятел!

— Да те предупредя — да си ми приятел, може да окаже опасно начинание.

— Мисля, че си заслужава риска.

— Особено ако ще ти спести някоя и друга пара — подметна Темпъл.

— Имам повече пари, отколкото ми трябват — каза Лам, — но за беда, приятелите винаги са ми в недостиг. — Той извърна намръщен поглед към скитника с нощницата, който тъкмо подаваше глава навън от палатката си. — Ей, ти! — Онзи на мига се прибра обратно като подплашена костенурка в черупката си.

Маджуд повдигна многозначително вежди към Темпъл:

— Де да беше всеки така разбран.

— Не всеки е склонен да се продаде в робство.

— Никой не те е насилвал да приемаш. — Шай стоеше на разнебитената веранда на съседната къща, кръстосала крака, облегнала лакти на парапета и провесила ръце надолу. Темпъл едва я позна. Носеше нова риза с навити до лактите ръкави. Загорелите й от слънцето ръце, едната с все още ярко очертан на нея спираловиден белег от въжето, бяха чисти. Елекът й от овча кожа, който по силата на всякаква логика беше жълт, белееше ослепително на яркото слънце — същинско небесно видение на фона на калта и мръсотията. Шапката й, все така лекьосана, сега беше килната назад и косата под нея — не толкова мазна и по-червена от преди, се вееше свободно на вятъра.

Колкото повече я гледаше Темпъл, толкова повече му допадаше гледката.

— Изглеждаш…

— Чиста?

— Нещо такова.

— Изглеждаш… изненадан.

— Малко.

— Ти да не мислеше, че воня по собствено желание.

— Нещо повече, мислех, че толкова ти харесва, че не можеш да се сдържиш да не вониш.

Тя се изплю през пролуката между предните си зъби току пред ботушите му.

— Е, сега осъзнаваш грешката си. Кмета беше така добра да ми заеме ваната си.

— Къпем се с Кмета, значи?

— Издигаме се — намигна му Шай.

Темпъл подръпна ризата си — започваше да подозира, че вече се крепи само на по-упоритите петна по себе си:

— Мислиш ли, че ще пусне и мен в банята си?

— Можеш да питаш. Но предполагам, че шансът да нареди да те убият, е едно към четири.

— Не е никак зле. Много хора са едно към едно по отношение на безвременната кончина.

— Свързано е, предполагам, с професията ти на юрист?

— Считано от днес, държа да те информирам, не съм юрист, а строител и архитект.

— Ха, сменяш професиите по-бързо, отколкото курва смъква гащите си, а?

— Човек трябва да се възползва от предоставените му възможности. — Той обходи с плавно тържествено движение на ръката целия парцел. — Нает съм да застроя този ненадминат парцел със седалището на Маджуд и Кърнсбик.

— Поздравления по повод оттеглянето ти от юридическата професия и присъединяването ти към уважаваните членове на обществото.

— Има ли такива в Крийз?

— Засега не, но предполагам, че скоро ще има. Събереш ли накуп тълпа опиянчени главорези, няма да мине много, преди някои да започнат да крадат, после да лъжат, след това да псуват, да откажат пиенето и накрая да създадат семейства и да започнат да си вадят хляба с честен труд.

— Коварната наклонена плоскост. — Темпъл проследи с поглед Лам, който беше подкарал пред себе си поредния просяк, повлякъл зад себе си в калта оскъдната си покъщнина. — Ще ти помогне ли Кмета да намериш брат си и сестра си?

Шай въздъхна дълбоко:

— Може би. Но на определена цена.

— Нищо не е без пари в днешно време.

— Не е. Как върви дърводелството?

Темпъл направи измъчена физиономия:

— Колкото да свържеш двата края, за беда…

— Две марки на ден плюс храна и подслон! — Провикна се Маджуд, докато разваляше една току-що опразнена палатка. — Познавам разбойници, по-милостиви към жертвите си!

— Две марки? От този скъперник? — Шай кимна одобрително. — Браво! Ще приема по една марка дневно за изплащане на дълга ти.

— Една марка — едва сдържа гнева си Темпъл — звучи разумно. — А Бог, помисли си, ако въобще го имаше, в отплата поиска едните пости, не че някога ги получи.

— А аз си мислех, че задругата се разпадна! — Даб Суийт и Плачеща скала спряха конете си край парцела. И двамата имаха вид на хора, които дори не са помирисвали вана, нито бяха сменили една дреха по себе си, и Темпъл намери това за странно окуражително. — Бъкхорм е извън града, при така бленуваните трева и вода, Лестек украсява амфитеатъра за големия си дебют, а останалите са се пръснали и търсят злато кой както намерил за добре, но ето ви вас четиримата, все така неразделни. Сърцето ми се топи при мисълта за другарството, което явно съм успял да изкова по време на дългия преход.

— Не се преструвай, че имаш сърце — каза Шай.

— Е, все нещо трябва да изпомпва чернилката в жилите ми, нали така?

— Ха! — викна Маджуд. — Кого виждат очите ми? Императора на равнината, покорителя на великия Санджийд, Даб Суийт!

Скаутът хвърли нервен поглед на Лам:

— С нищо не съм допринесъл за разпространението на тия слухове — каза.

— И при все това подхванаха града като пламък суха трева! — продължи Маджуд. — Чух една дузина различни версии, никоя от които дори не се доближаваше до онова, което аз си спомням за случката. Последно чух, че си покосил въпросния дух със стрела от една миля разстояние, при това при силен страничен вятър.

— Аз пък чух, че си го нанизал на рогата на разярен бик — каза Шай.

— А според най-новата версия, достигнала до моите уши — каза Темпъл, — си го убил в дуел за честта на жена.

Суийт прихна:

— Откъде им хрумват подобни глупости? Всеки знае, че дори не познавам жена с чест. Това ли е парцелът ти?

— Да — отвърна Маджуд.

— Парцел е — обяви тържествено Плачеща скала.

— Маджуд ме нае да построя работилницата и магазина му на него — каза Темпъл.

— Още постройки? — Суийт потрепери и сви рамене. — Проклети покриви, дето те захлупват отгоре. Стени, да те притискат отвсякъде. Как диша човек в тях?

— Постройки — поклати глава Плачеща скала.

— Озовал се в тях, човек не може да мисли за друго, освен как да излезе обратно навън. Аз съм скитник и това е. Роден съм за живот под открито небе. — Той погледна към Лам. Севернякът извлече с една ръка поредния пияница от палатката му и го захвърли безцеремонно на улицата. — Човек е това, което е, нали така?

Шай свъси вежди:

— Може да опита да се промени.

— Може, но в повечето случаи не се получава. А и това с опитите, ден след ден, направо те изстисква. — Възрастният скаут й смигна. — Лам реши ли дали ще приеме предложението на Кмета?

— Обмисляме — отвърна троснато Шай.

Темпъл погледна Шай, после Суийт, после пак нея:

— Пропускам ли нещо?

— Както обикновено. — Шай продължи да гледа сърдито Суийт. — Ако си тръгваш от града, да не те задържаме.

— Никакъв шанс за това. — Възрастният скаут посочи улицата, по-натоварена от движение с всяка следваща минута от деня. Слънцето вече се беше издигнало достатъчно и от калта, влажните гърбове на конете и мокрите покриви се вдигаше пара. — Наети сме да водим задруга нагоре през хълмовете. За скаута в Крийз винаги има работа. Тук всеки иска да е някъде другаде.

— Не и аз — заяви Маджуд и се усмихна широко при вида на Лам, който събаряше с крак поредната палатка.

— Не, не. — Суийт изгледа още веднъж парцела и на устните му заигра загадъчна усмивка. — Вие всичките сте си паднали на мястото тука — каза той и двамата с Плачеща скала подкараха конете надолу по улицата.