Джо Абъркромби
Червена страна (31)

Стръв

Първия ден яздеха през огромна гора, по-високи дървета Шай не беше виждала, клон връз клон спираха напълно слънцето и усещането беше, все едно вървяха през огромна мрачна крипта. Въпреки това снегът беше намерил път надолу и беше покрил земята между величествените коренища на една стъпка дълбочина. Отгоре беше замръзнал в твърда кора, която разраняваше краката на конете, и те трябваше да се редуват кой да язди най-отпред и да проправя пъртина за останалите. Тук-там се беше събрала мъгла, която се виеше покрай ездачи и коне на талази, наподобяващи прегладнели за топлината им призраци. Не че имаха много от нея. Всеки път, когато някой заговореше, Плачеща скала му изсъскваше да пази тишина и те продължаваха през притихналата гора, заслушани в хрущенето на снега, тежкото дишане на конете, кашлянето на Савиан и тихото мърморене на Джубаир, който според Шай се молеше през цялото време. Беше набожно копеле този огромен кантик, не можеше да се отрече. Но Шай дълбоко се съмняваше, че набожността го правеше точния човек, който да искаш зад гърба си, когато стане напечено. Набожните хора, които беше срещала досега, до един използваха вярата си като извинение за злините, които вършеха, вместо като причина да не ги вършат.

Суийт им позволи да спрат под една скална козирка едва когато светлината съвсем изчезна и в гората настана мрак. Дотогава конете им, резервните също, бяха напълно изтощени и трепереха от умора. И Шай не оставаше по-назад от тях, беше цялата скована и изтръпнала и всяка от стотиците болки, бодежи и сърбежи по тялото й се бореше за надмощие над останалите.

Не запалиха огън, ядоха студено месо и сухари, докато си подаваха бутилката. Савиан понасяше стоически кашлицата, както и всичко останало, но всеки път, когато се давеше превит на две, а бледите му ръце дърпаха все по-стегнато яката на палтото около шията му, Шай виждаше усилията, които му костваше това.

Един от наемниците, стириянец с изпъкнала напред брадичка на име Сакри, когото Шай взе за типа човек, чиято единствена радост от живота бе чуждата несгода, се ухили и каза:

— Настинал си, старче. Не искаш ли вече да се връщаш?

Шай събра каквато сила й беше останала и му отвърна:

— Затваряй си устата.

— Защо? — ухили й се той. — Ще ме напляскаш ли?

Това успя да я жегне.

— Да. С шибана брадва ще те напляскам. Сега си затваряй устата.

Този път онзи млъкна, но Шай остана с впечатлението, че просто обмисля как да й го върне, и се зарече да има едно наум с него.

Стояха на стража по двама, един наемник и един от бившата задруга, и си отваряха очите на четири, колкото за драконовите хора, толкова и за другия. Шай изкара реда си под съпровода на хъркането на Суийт и когато времето дойде, разтърси Лам за рамото и прошепна:

— Ставай, Ваше Величество.

Той изпъшка тежко:

— Чудех се колко ще ти отнеме да започнеш.

— Моля да извиниш глупостта на простата селянка. От вълнение е. Все пак кралят на Севера хърка в постелята ми.

— Живял съм десет пъти по-дълго по-беден и от просяк и без един приятел до себе си. Как никой не говори за това?

— В моя случай, защото от опит знам какво е. Но не ми е падало случай да нося корона.

— Нито пък на мен — отвърна той, докато се измъкваше от постелята. — Аз имах верига на врата.

— Златна?

— С ей такъв диамант. — Той показа с пръсти формата на яйце и я погледна през дупката.

Шай още не беше сигурна дали просо не се шегуваше.

— Ти?

— Аз.

— Ти, дето изкара цяла зима с един и същи панталон на задника.

Лам сви рамене:

— Тогава вече бяха загубил веригата.

— Някакви препоръки как да се държа около кралска особа?

— Някой и друг реверанс няма да остане незабелязан.

— Хм — прихна Шай. — Майната ти!

— Майната ти, Ваше Величество.

— Крал Лам — промърмори Шай, докато се намъкваше под завивката колкото бързо можа, за да не излезе топлината. — Крал Лам.

— Имах друго име.

Шай се обърна към него.

— Какво име?

Тя се загледа в прегърбения му силует пред широкия отвор на пещерата под скалната козирка на фона на обсипаното със звезди небе. Не можеше да види лицето му.

— Няма значение — отвърна Лам. — Нищо добро не излезе от него.

На следващия ден снегът се носеше на вихрушки от вятъра, по-остър от бръснач, който сякаш духаше отвсякъде едновременно. Яхнаха конете с всичкия ентусиазъм на човек, запътил се към собствената си бесилка, и продължиха нагоре. Гората оредя, дърветата постепенно се смалиха и накрая останаха само ниски, съсухрени и сгърчени подобия на борове и ели. Продължиха сред голи скали и пътеката стана съвсем тясна, наподобяваше пресъхналото корито на поток, въпреки че на места приличаше повече на сътворено от човешка ръка стълбище, чиито стъпала са били постепенно изгладени от безброй крака и години. Джубаир изпрати един от хората си обратно с конете и на Шай за момент й се прииска да бе тръгнала с него. Останалите продължиха нагоре пеша.

— Какво всъщност правят тук горе тези драконови копелета? — попита Шай. Според нея човек със здрав разум в главата не би дошъл тук за кратко, камо ли да се засели за постоянно.

— Не бих казал, че знам… какво правят тук — отвърна на пресекулки през пъхтенето си възрастният скаут. — Но са тук много отдавна.

— Тя не ти е казвала? — Шай кимна към крачещата отпред Плачеща скала.

— Мисля, че заради… това, че не задавам такива въпроси… тя остана с мен през всичките тези години.

— Е, не е заради красотата ти, това поне е ясно.

— Красотата не е всичко в този живот. — Той й хвърли един бърз поглед. — За късмет и на двама ни.

— За какво са им деца?

Суийт спря, отпи глътка вода и й предложи манерката си, а наемниците започнаха да ги подминават един по един, превити под товара на всичките си оръжия.

— Това, което съм чувал, е, че тук не се раждат деца. Нещо в земята. Прави ги ялови. Всички драконови хора са доведени тук по едно или друго време. Първоначално предимно духове, може би имперци, тук-там някой северняк, заблудил се да мине Озъбено море. Но откак златотърсачите взеха да изтикват духовете, явно са почнали да хвърлят мрежата по-надалеч. И да купуват деца от такива като Кантлис.

— По-малко приказки! — изсъска отгоре Плачеща скала. — И повече ходене!

Снегът се усили, но незнайно защо не се натрупваше бързо. Шай разви омотаното около главата си парче от одеяло и установи, че вятърът вече не е така пронизващ. Час по-късно снегът се превърна в хлъзгава киша по мократа скала и тя свали подгизналите си ръкавици, но въпреки това продължаваше да чувства пръстите си. Още час и снегът съвсем изчезна, продължаваше да вали, но не се задържаше по земята. Шай започна да се поти така, че в един момент не издържа, свали палтото и го натика в раницата на гърба си. Видя, че останалите правеха същото. Наведе се, докосна земята и усети странна топлина, все едно пипаше стената на пекарна, чиято разпалена пещ е точно от другата страна.

— Има огън отдолу — каза Плачеща скала.

— Така ли? — Шай дръпна рязко ръка, все едно пламъците щяха да изскочат от земята. — Не бих казала, че това ме изпълва с оптимизъм.

— По-добре, отколкото да ти замръзва лайното на задника, нали? — Суийт свали ризата си и отдолу се показа друга. Шай се замисли колко ли ризи носеше. А също дали, ако продължеше да ги сваля една по една, накрая няма да изчезне напълно.

— Затова ли живеят тук горе драконовите хора? — Савиан на свой ред сложи длан на земята. — Заради огъня?

— Или огънят го има, защото живеят тук. — Плачеща скала огледа пътя нагоре — гола скала и сипеи, с тук-там жълти петна сяра, а от двете им страни — почти отвесни скални стени. — Този път може би се наблюдава.

— Със сигурност се наблюдава — каза Джубаир. — Бог вижда всичко.

— Но не Бог ще ти забие стрела в задника, ако продължиш по него — отбеляза Суийт.

Джубаир сви рамене:

— Бог поставя всичко на мястото му.

— Накъде тогава? — попита Савиан.

Плачеща скала вече беше извадила намотаното въже от раницата си:

— Ще се катерим.

Шай разтри слепоочия:

— Имах неприятното чувство, че ще каже точно това.

Проклятие, катеренето се оказа толкова трудно, колкото и ходенето нагоре, само дето беше в пъти по-страшно. Плачеща скала пъплеше нагоре като паяк, а и Лам не изоставаше много от нея — явно бяха в свои води, — затова бяха най-отпред и прокарваха въжетата за останалите. Шай и Савиан бяха най-отдолу. Тя не спираше да ругае, докато драпаше нескопосано по хлъзгавата скала. Ръцете я боляха от напрежението, а дланите й пареха от триенето в конопеното въже.

— Нямах възможност да ти благодаря — каза тя, когато спряха за малко на една козирка.

Той не отговори. Беше тихо, чуваше се само съскането на въжето в чепатите му длани, докато го теглеше нагоре.

— За това, което направи в Крийз. — Отново мълчание. — Не ми спасяват живота всеки ден, че да го пропусна просто ей така. — Отново никакъв отговор. — Помниш ли?

Стори й се, че го видя да повдига едва рамене.

— Оставам с впечатлението, че не ти се говори за това.

Отново мълчание. Всъщност какво се учудваше, той избягваше да говори за каквото и да било.

— Явно не си от хората, свикнали да приемат благодарности.

Пак мълчание.

— Е, аз може би съм от хората, свикнали да ги дават.

— Не си се разбързала много да го направиш и сега.

— Така да бъде, благодаря. Ако не беше ти, щях да съм мъртва.

Савиан стисна още повече тънки устни и изръмжа:

— И двамата с баща ти щяхте да направите същото за мен.

— Не ми е баща.

— Това си е между вас двамата. Но ако питаш мен, можеше да попаднеш на по-лош.

Шай изсумтя.

— Доскоро и аз така си мислех. Вече не съм сигурна. Семейство, а?

— Семейство.

— А къде се дяна Корлин?

— Тя може сама да се грижи за себе си.

— О, не се и съмнявам. — Шай сниши глас. — Виж, Савиан, аз знам кой си.

Той я изгледа изпитателно.

— Нима?

— Знам какво имаш там отдолу. — Погледът й се насочи към ръцете му, сини от татуировки под ръкавите на палтото, както предполагаше.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна той, но въпреки това придърпа единия ръкав надолу.

Тя се приближи до него и прошепна:

— Хайде представи си тогава, че имаш. Когато Коска заговори за бунтовници… е, проклетата ми голяма уста, както винаги не успях да я удържа. Не мислех лошо, никога не го правя, исках да помогна… но не успях, нали?

— Не бих казал.

— Моя е вината, че се забърка в това. Ако онова копеле Лорсен разбере какво криеш там… така де, искам да кажа, ти по-добре си върви. Това не е твой проблем. Нищо не те спира да се изнижеш по тъмно, а и не е като да няма накъде, посоки да искаш.

— А ти какво ще обясняваш? Че изведнъж съм забравил за отвлеченото ми момче, така ли? Това само ще ги накара да се замислят. Може да си докарам по-големи главоболия така. Най-добре да остана. И ще гледам да не надигам много глава, ръкавите също. Така ще е най-добре за всички.

— Проклетата ми голяма уста — изсъска под нос Шай.

Савиан се усмихна. Шай за пръв път го виждаше да се усмихва и това й напомни за отваряне на вратичката на газен фенер — бръчките по обветреното му лице заиграха, а очите му грейнаха.

— Да ти кажа ли нещо, проклетата ти голяма уста може и да не е всекиму по вкуса, но аз май започвам да я харесвам. — Той сложи ръка на рамото й и го стисна. — Но ти по-добре внимавай с тоя задник, Сакри. Не мисля, че вижда нещата като мен.

Шай също не мислеше така. Когато тръгнаха отново, някъде отгоре се откърти голям камък и профуча на косъм от главата й, а когато вдигна очи натам, видя Сакри да се хили. Беше сигурна, че беше ритнал камъка нарочно. При първата изпречила се на пътя й възможност му го каза, а също къде смяташе да завре ножа си, ако това се случи отново, и пиперливият език, с който го направи, определено развесели останалите наемници.

— Ще те науча аз на малко обноски — отвърна сопнато Сакри и изпъчи още повече и бездруго щръкналата си напред брадичка — опитваше се всячески да запази някакво достойнство.

— Трябва първо да ги имаш, за да учиш другите на тях.

Той сложи ръка на дръжката на меча си — по-скоро перчене, отколкото намерение да го извади, но преди да направи каквото и да било друго, Джубаир изникна между двамата.

— Ще се вадят оръжия, Сакри — каза той. — Но кога и срещу кого казвам аз. Те са ни съюзници. Имаме нужда от тях да ни покажат пътя нагоре. Остави жената на мира или ще се скараш с мен, а да се скара човек с мен, е голяма тежест на раменете.

— Извинявай, капитане — отвърна намръщен Сакри.

Джубаир му посочи накъде да тръгне и каза:

— Покаянието е порта към избавлението.

През цялото време Лам дори не погледна към тях и когато всичко свърши, продължи нагоре невъзмутим, все едно нищо не беше станало.

— Благодаря за помощта — сопна се Шай, когато го догони.

— Ако се нуждаеше от нея, щеше да я получиш. Знаеш го.

— Някоя и друга дума също нямаше да ми навреди.

Той се обърна към нея:

— Както аз виждам нещата, имаме две възможности. Да се опитаме да се възползваме от копелетата или да ги избием до крак. С тежки думи досега не е спечелена нито една битка, но съм видял няколко загубени заради тях. Тръгнеш ли да убиваш човек, нищо не печелиш, като му го кажеш.

Лам продължи напред и я остави да разсъждава над думите му.

Лагеруваха край вдигащ пара поток, от който Суийт им каза да не пият. Не че някой се беше засили да го прави — водата миришеше на пръдня. Шай заспа с шума на водата в главата си и сънува, че пада. Събуди се плувнала в пот, с пресъхнало от вонята гърло и видя, че на пост беше Сакри. Гледаше я и на нея й се стори, че забеляза блясък на метал в ръката му. Повече не заспа. Държеше ножа си готов в ръка. Точно като преди, докато бягаше. Точно както се надяваше, че никога повече няма да й се наложи да прави. Осъзна, че й се искаше Темпъл да беше тук. Не че беше голям герой, но някак успяваше да й вдъхне смелост.

На сутринта в далечината отпред изплуваха сиви чукари, които през пелената на снега приличаха на останки от крепостна стена и кули. В скалите имаше четвъртити дупки с прекалено прави страни, за да са творение на природата, а под тях — купчини натрошен камък.

— Толкова далеч златотърсачи? — попита един от наемниците.

— В никакъв случай — поклати глава Суийт. — Тези са копани много по-отдавна.

— Колко отдавна?

— Много — отвърна Плачеща скала.

— Колкото повече приближаваме, толкова повече се тревожа — прошепна Шай на Лам, когато продължиха нагоре.

Той кимна.

— Не спирам да мисля за всичко, което може да се обърка.

— Страх ме е, че няма да ги намерим.

— Или че ще ги намерим.

— Или просто ме е страх — промърмори отново.

— Страхът е хубаво нещо — каза той. — Само мъртвите не изпитват страх и аз не искам да се присъединяваме към тях.

Спряха на ръба на дълбока клисура. От дъното й се носеха шумът на бърза вода, пара и воня на сяра. Една арка от почернял от влагата камък прехвърляше дълбокия каньон. Беше обрасла отдолу с варовикови висулки, от които капеше вода. От средата й висеше верига, чиито дълги една стъпка бримки от ръждив метал поскърцваха при по-силните повеи на вятъра. Савиан седеше, отпуснал назад глава, и дишаше тежко. Наемниците стояха на групичка и си подаваха манерка.

— Ето я и нея! — изкиска се Сакри. — Търсачката на деца! — Шай го погледна, после погледна бездната от едната му страна и се замисли колко много искаше да ги представи един на друг. — Що за глупак трябва да си, за да се надяваш, че ще откриеш деца, живи и здрави, на място като това?

— Защо голямата уста и малкият мозък винаги вървят ръка за ръка? — промърмори под нос Шай, но си спомни думите на Лам, осъзна, че със същия успех въпросът можеше да се отнася и за нея самата, и като никога замълча.

— Няма ли да кажеш нещо? — Сакри се ухили до уши, докато надигаше манерката. — Май най-после си научила нещо…

Джубаир протегна огромната си ръка и го блъсна. Стириянецът изписка сподавено, манерката излетя от ръката му и той изчезна в пропастта. Чу се глух удар, после тропот от търкалящи се камъни, който постепенно заглъхна.

Наемниците зяпнаха стъписани, един с парче месо пред отворената си уста. Шай, цялата настръхнала, проследи Джубаир да отива до ръба и да поглежда надолу със замислено изражение на лицето.

— Светът е пълен с безразсъдство — каза той. — Достатъчно, че да разклати сериозно вярата на човек.

— Ти го уби — каза един от наемниците, явно от онези хора с редкия талант да оповестяват на глас очевидното.

— Бог го уби. Аз просто бях ръката му.

— Бог явно е проклето копеле, а? — изграчи Савиан.

Джубаир кимна тържествено:

— Той е всяващ страхопочитание, безмилостен Бог и всичко се подчинява на замисъла му.

— Е, неговият замисъл ни остави с човек по-малко — намеси се Суийт.

Джубаир повдигна огромните си рамене:

— По-добре така, отколкото с разногласие в групата. Трябва да се държим един за друг. Ако не сме единни, как ще бди Бог над всички ни. — Той махна на Плачеща скала да потегля нагоре и пропусна един по един покрай себе си останалите наемници, до един с леко тревожни изражения на лицата. Един надникна надолу в пропастта и преглътна тежко.

Джубаир се наведе и вдигна от земята падналата от ръката на Сакри манерка.

— В Ул-Наб, града в Гуркул, в който съм роден, смъртта е нещо значимо. Полагат се какви ли не усилия за тялото. Цялото семейство оплаква мъртвия, а после процесията от оплаквачи тръгва по покрития с цветя път към гробището. А, тук, тук смъртта не означава нищо. Човек, който очаква повече от втори шанс, е глупак. — Той се загледа замислен в огромната каменна арка и скъсаната верига под нея и отпи от манерката. — Колкото повече вървя из тези непознати места по света, толкова повече се убеждавам, че идва краят на дните.

Лам издърпа манерката от ръката му, пресуши я на един дъх и я захвърли в пропастта след собственика й.

— Всеки ден е краят на дните за някого — каза той.

 

 

Клечаха сред останките от стените и камъни с избили по тях сяра и петна сол и се взираха в долината. Сигурно бяха стояли така, напрягайки очи през маранята, в продължение на цяла вечност, когато Плачеща скала за пореден път им изсъска да не се надигат, да се покрият зад руините и да си затварят устите. На Шай започваше да й писва от цялото това съскане. Всъщност започваше да й писва от всичко. Беше изморена, пребита от дългия път, а нервите й бяха опънати до скъсване от страх, тревога и надежди. И надеждите бяха най-лошото от всичките.

От време на време Савиан се задавяше в приглушена кашлица и Шай го разбираше напълно. Сякаш цялата долина дишаше. Зловонната пара свистеше от пукнатини в скалите и ги превръщаше в призрачни видения, а после се спускаше надолу по склона към езерото на дъното на долината, където се присъединяваше към мъглата, която от време на време се разнасяше, но само за да се събере след малко отново.

Джубаир седеше със скръстени крака и ръце на гърдите, със затворени очи, огромен и неподвижен като камък, устните му мълвяха беззвучно, а челото му лъщеше от пот. Всичките се потяха. Ризата на Шай беше залепнала за гърба й, а косата й — за лицето й. Не можеше да повярва, че само преди няколко дни беше на път да умре от измръзване. Сега беше готова на всичко за една снежна преспа, в която да се хвърли с главата напред чисто гола. Пропълзя по влажните от парата камъни до Плачеща скала.

— Близо ли са?

Възрастният дух кимна едва забележимо.

— Къде?

— Ако знаех, нямаше да трябва да ги търся.

— Скоро ли ще хвърляме стръвта?

— Скоро.

— Надявам се, нямаш предвид наистина да е лайно — намеси се Суийт, който вече беше останал само по една риза, — защото хич не ми се ще да си свалям панталона тук.

— Тихо — изсъска Плачеща скала и протегна ръка назад да даде знак на останалите да мълчат.

В маранята на отсрещния склон на долината нещо се размърда — човешка фигура, прескачаше от канара на канара. Първоначално беше трудно да се каже със сигурност заради разстоянието и маранята, но изглеждаше като мъж. Когато приближи, видяха, че е висок, с едро телосложение и тъмна кожа, с гола глава и дълъг жезъл в едната ръка.

— Подсвирква ли си? — прошепна Шай.

— Шшт! — отвърна Плачеща скала.

Възрастният мъж остави жезъла до една плоска скала до водата, свали робата си, сгъна я старателно и я постави отгоре, после запрескача парчетата от някаква пречупена колона до самия край на водата.

— Не изглежда много страховит — прошепна Шай.

— О, страховит е — каза Плачеща скала. — Това е Уердинур. Моят брат.

Шай погледна възрастния дух — бяла като мляко, — после тъмнокожия мъж, който продължаваше да си подсвирква, докато газеше във водата.

— Не виждам много прилика.

— Излезли сме от различни утроби.

— Добре, че го каза.

— Кое?

— Това за утробата. Започвах да подозирам, че си се излюпила от яйце, толкова си емоционална.

— Аз имам емоции — каза Плачеща скала. — Но те служат на мен, не аз на тях. — Тя пъхна мърлявия мундщук на лулата в устата си и го захапа здраво.

— Какво прави Лам? — чу се отзад гласът на Джубаир.

Шай се обърна и не можа да повярва на очите си. Лам препускаше между скалите право надолу към езерото и вече беше на цели двайсет крачки отпред.

— О, не — промърмори Суийт.

— Мамка му! — Шай насили изтръпналите си колене и прескочи порутената стена. Суийт посегна да я хване, но тя го плесна през ръката и хукна след Лам, без да откъсва очи от мъжа, който все така си подсвиркваше ведро във водата отдолу. Стисна очи, докато се плъзгаше надолу по скалите, почти на четири крака, с изгарящи от болка глезени от ударите в камъка. Искаше да извика на Лам, но знаеше, че от задавеното й гърло нямаше да излезе нищо.

Пък и той беше прекалено далеч, вече беше почти до водата. Видя го да присяда невъзмутимо на сгънатата роба на мъжа върху плоската скала и да поставя извадения от ножницата меч на коленете си. После извади камъка за точене и го облиза. Постави го на острието и го плъзна надолу, а Шай изтръпна и примижа при острия стържещ звук на метала.

Видя раменете на мъжа във водата да потръпват от изненада, но той не се обърна. Направи го бавно, но чак когато вторият замах с камъка за точене раздра тишината. Имаше миловидно лице, но Шай беше виждала много хора с миловидни лица да вършат ужасни неща.

— Каква изненада — каза той, въпреки че според Шай изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото изненадан. Тъмните му очи се насочиха от Лам към нея, после обратно към Лам. — Откъде дойдохте?

— Чак от Близка страна — отвърна Лам.

 

 

— Името не означава нищо за мен. — Уердинур говореше общия език почти без акцент и сигурно доста по-добре от Шай. — Има само тук и не тук. А как стигнахте дотук?

— Пояздихме малко, после ходихме — изръмжа Лам. — Или всъщност питаш как стигнахме дотук, без да разбереш? — Той прокара отново камъка по острието на меча. — Може би не си толкова умен, за колкото се мислиш.

Уердинур повдигна рамене:

— Само глупакът си мисли, че знае всичко.

Лам вдигна меча пред лицето си, завъртя острието, огледа го, после погледна и другата страна.

— Доведохме и приятели, чакат долу в Бийкън.

— Чух.

— Те са убийци и крадци, хора без принципи. Дошли са за златото ви.

— А кой казва, че имаме такова?

— Един тип на име Грега Кантлис.

— Аха. — Уердинур започна да гребе с шепи и да облива раменете си с вода. — Това е незначителен човек. И лек ветрец би го отнесъл. Но ти, мисля, не си такъв. — Погледът му се премести върху Шай. Огледа я изпитателно, без страх. — Нито пък ти. Не смятам, че вие сте дошли за злато.

— Идваме за брат ми и сестра ми — каза Шай и гласът й изстърга по-пронизително от камъка за точене върху меча на Лам.

— Ааа. — Усмивката на Уердинур постепенно се стопи. Той наведе глава. — Ти си Шай. Тя каза, че ще дойдеш, а аз не й повярвах.

— Роу? — Гърлото на Шай се стегна на топка, докато произнасяше името. — Жива ли е?

— И здрава. Расте в безопасност и е ценена от всички. Брат й също.

Коленете на Шай омекнаха и тя се подпря на скалата до Лам.

— Изминали сте дълъг и тежък път. Приемете поздравленията ми за куража си.

— Не сме дошли за шибаните ти поздравления! — кресна Шай. — Дойдохме за децата!

— Знам. Но за тях е по-добре да останат тук, с нас.

— Мислиш ли, че ме е грижа? — Лицето на Лам беше придобило странен вид като на старо, но изключително зло куче и Шай цялата изтръпна. — Въобще не става дума за тях. Ти открадна мен, копеле такова. От мен! — От устата му полетяха пръски слюнка, когато заби показалец в гърдите си. — И сега аз ще си получа обратно откраднатото или ще се лее кръв.

Уердинур го изгледа иззад присвитите си клепачи:

— За теб тя не каза нищо.

— Аз имам от онези лица, дето лесно се забравят, още щом им обърнеш гръб. Доведи децата долу в Бийкън и ти също ще го забравиш.

— Съжалявам, но не мога. Сега те са мои деца. Те са драконови хора и аз съм се заклел да пазя тази свещена земя и хората на нея до последна капка кръв. Само смъртта ще ме спре да го направя.

— Но няма да спре мен. — Лам прокара отново камъка по острието. — Досега имаше поне хиляда възможности, но не го направи.

— Мислиш ли, че смъртта се страхува от теб?

— Смъртта ме обича. — Лам се усмихна и усмивката му беше по-страшна от гневната физиономия отпреди малко. — След всичката работа, която съм свършил за нея? И тълпите от народ, които съм й изпратил? Смъртта знае, че няма по-верен приятел от мен.

Водачът на драконовите хора вдигна поглед и в спокойните му очи имаше тъга:

— Ако трябва да се бием, ще бъде… жалко.

— Много неща са така — отвърна Лам. — Отдавна съм се отказал да ги променям. — Изправи се и прибра меча си в ножницата. — Имаш три дни да доведеш децата в Бийкън. После аз идвам в свещената ти земя. — Изплю се във водата. — И ще водя смъртта със себе си. — Обърна се и тръгна нагоре по склона.

Шай и Уердинур се спогледаха.

— Съжалявам — каза той, — за станалото и за това, което предстои да става.

Тя се обърна и забърза след Лам. Какво повече можеше да направи?

— Нямаше предвид това, нали? — просъска тя, когато го настигна на склона. — Това за децата? Че не става дума за тях? Че си дошъл за кръв? — Спъна се, ожули крака си, изпсува и закуца нагоре. — Кажи ми, че нямаше предвид това?

— Той разбра какво точно имам предвид — отвърна троснато през рамо Лам. — Имай ми доверие.

Но точно там беше проблемът — с всеки следващ ден на Шай й ставаше все по-трудно да го прави.

— Не ми ли каза ти онзи ден, че като си тръгнал да убиваш някого, не печелиш нищо, като му го казваш?

— Рано или късно човек нарушава всяко правило — сви рамене Лам.

— Какво, по дяволите, направи? — изсъска през зъби Суийт, когато се върнаха при руините, и зарови пръсти в мократа си от пот коса.

Никой от останалите не изглеждаше особено щастлив от спонтанната им експедиция до езерото.

— Подхвърлих му стръв, която не може да пропусне.

Шай погледна към езерото през една пукнатина в стената. Уердинур не си беше направил труда да побърза и едва сега излизаше от водата. Видя го да отърсва бавно с ръка капките по тялото си и да облича робата си. После взе жезъла си, погледа известно време към руините и бавно се отдалечи.

— Направи нещата по-трудни. — Плачеща скала беше прибрала лулата си и пристягаше ремъците на раницата си, готова за път. — Сега ще тръгнат насам и няма да се забавят. Трябва да се върнем в Бийкън.

— Аз не се връщам — каза Лам.

— Какво? — погледна го Шай.

— Такава е уговорката — каза Джубаир. — Че ще ги подмами надолу.

— Вие си ги подмамвайте. Бавенето е баща на провала. Не смятам да стоя със скръстени ръце, докато Коска се изтърси тук пиян и децата ми умрат заради глупостта му.

— Какви ги приказваш, мамка му? — На Шай й беше дошло до гуша от това да не знае какво ще направи той в следващия момент. — Какъв е планът ти тогава?

— Плановете имат лошия навик да се огъват, като се опреш на тях — отвърна Лам. — Ще трябва да измислим нов.

Огромният кантик се ухили зловещо насреща му:

— Не обичам хора, които нарушават уговорките.

— Тогава опитай да ме блъснеш от скалите — изгледа го невъзмутимо Лам. — Пък да видим Бог кого обича повече.

Джубаир постави показалец на устните си и се замисли за момент. После вдигна рамене:

— Предпочитам да не занимавам Бог с дреболии.