Джо Абъркромби
Червена страна (18)

Долнопробен ад

Нощният Крийз ли?

Представи си най-пропадналия бардак, само че още по-долнопробен. И сега добави още курви.

Най-значителното селище на границата на новия свят, раят на предприемача, така бленуваната крайна точка на пътуването на задругата, беше сбутано в криволичеща клисура, чиито стръмни склонове бяха осеяни с гниещите пънове на отсечени борове и ели. Беше свърталище на дива необузданост, отчаяни надежди и крайно отчаяние. Всичко в него бе в едната или другата крайност, никаква умереност. Място на стъпканите в калта мечти. И на нови, изсмуквани от бутилката, само за да бъдат повърнати и на свой ред стъпкани в калта. Град, в който странното минава за нормално, а нормалното — за чудатост, в който всеки ден се живее като за последно.

Калните му покрайнини се състояха предимно от окаяни на вид брезентови палатки, чиито повдигани от вятъра покривала разкриваха потресаващи сцени, непрепоръчителни за човешко око. Постройките бяха сковани от разцепени наполовина борови стволове, скрепени с отчаяни надежди и подкрепяни от гърбовете на насядалите покрай стените им пияници. От паянтовите им балкони се надвесваха с риск за живота си жени и рекламираха услугите си.

— Разраснал се е — каза Корлин, взирайки се през гъмжилото, задръстило централната улица.

— Доста — съгласи се Савиан.

— Не смея да кажа, че се е разкрасил обаче.

Шай не можеше да си представи какво ли е било преди. Върволица от лица и налудничави погледи ги следяха, докато минаваха през осеяната с боклук кална канавка. Лица, подхождащи по-скоро на гротескно театрално представление. Все едно някакъв безумен карнавал се беше настанил за постоянно в града. Нечий фалшив, извисен до фалцет кикот разцепи тъмнината. Отвсякъде се чуваха пъшкане — не можеше да се каже дали от удоволствие, или предсмъртни стонове, — викове на търговците от заложните къщи, пръхтене на добитък, скърцане на изтерзани пружини на легла и скрибуцане на цигулки. И всичко това се сливаше в отчаяната музика на града. От скалъпените врати и прозорци на баровете, всеки с нищо ненаподобяващ съседния, бълваха така подобните един на друг или бурен смях, съпровождащ нечия шега, или щастлив обрат на колелото на игралната маса, или негодуващ рев, породен от обида или лоша ръка на масата за карти.

— Милостиви небеса! — промърмори Маджуд иззад притиснатия към носа си ръкав в опит да превъзмогне вонята.

— Достатъчно да върне на човек вярата в Бог — каза Темпъл. — И да го убеди, че той е някъде другаде в момента.

Отпред от тъмнината изплуваха руини, колосални по размер колони от двете страни на улицата, толкова дебели, че трима мъже не можеха да ги обхванат с разперени ръце. Някои бяха прекършени почти до земята, други стърчаха пречупени на десетина крачки над улицата, но имаше и такива, чиито върхове чезнеха високо горе в тъмнината. Подскачащата светлина на факлите освети издяланите в мръсния камък букви — руни на език, забравен от векове, възпоменание за древни събития, събрали прахта на хилядолетия.

— Какво ли е било това място преди? — промърмори Шай, вирнала колкото може нагоре глава.

— По-чисто, предполагам — каза Лам.

По древните колони като избили по дънера на сухо дърво гъби бяха накацали дървени бараки. Хората бяха вдигнали паянтови скелета по тях, бяха издялали в камъка криви ниши и подпори, бяха провесили въжета от върховете им, дори имаше рампи помежду им, докато накрая някои почти не се виждаха от накачулените по тях дърводелски „произведения на изкуството“. Бяха обсипани с факли и фенери и приличаха на призрачни кораби, незнайно как озовали се на хиляди мили разстояние във вътрешността на сушата, накичени с табели, приканващи към всевъзможни пороци, и всичко така паянтово сковано, че помръдваше при всяко по-силно подухване на вятъра.

Останалите членове на задругата се запровираха напред и долината се разшири, разкривайки атмосфера на нещо средно между оргия, улични безредици и чумна епидемия. Тълпи от облещени обезумели индивиди се щураха насам-натам, надъхани за бурна нощ на развлечения, все едно утре развратът и насилието нямаше да съществуват.

Шай жестоко се съмняваше в това.

— Прилича на битка — изръмжа Савиан.

— Но без противници — добави Корлин.

— И победители — каза Лам.

— Просто безброй поражения — промърмори Темпъл.

Хора се кандилкаха, залитаха, куцаха, влачеха се с гротескни или направо комични походки, всичките пияни, мнозина сакати или обезумели от дългото копане в дивата пустош, в пълна самота, отвикнали от това да имаш с кого да размениш дума. Шай заобиколи с коня си един, който стоеше със смъкнат до глезените панталон. В едната си трепереща ръка държеше оная си работа и пикаеше върху краката си, а с другата надигаше бутилка.

— Откъде да почне човек тука? — обърна се Голди към сводника си.

Той не можа да й отговори.

Конкуренция имаше, свирепа при това. Имаше жени с каквито ти хрумнат форми, цвят на кожата и възраст. Облягаха се по стените, разсъблекли традиционните одежди на всевъзможни страни и изложили на показ изобилие от плът. Предимно настръхнала, тъй като определено не беше топло. Едни гукаха, усмихваха се съблазнително и раздаваха въздушни целувки, други крещяха неубедителни хвалби и обещания по отношение на уменията си и качеството на услугите си, а трети не си правеха труда дори толкова и със свирепо изражение на лицата директно излагаха на показ задниците си на преминаващата задруга. От един балкон жена се наведе и провеси две увиснали, прорязани от сини вени цици, крещейки: „Кв’о шъ ка’еш за тия?“.

На Шай й изглеждаха толкова съблазнителни, колкото парчета развалено месо, но хора различни, кой го знае какво му разпалва кръвта на този или онзи. Някакъв тип на улицата вдигна нагоре глава, вторачи се в нея и пъхна ръка в панталона си. Явно подобна гледка не минаваше за нищо особено тук, защото хората просто го заобикаляха, без да обърнат никакво внимание на очевидното му занимание. Шай изпуфтя учудено:

— Била съм на много долнопробни места, правила съм какви ли не противни неща там, но такова нещо не съм виждала.

— Аз също — смотолеви Лам и се заоглежда намръщен с ръка на дръжката на меча. Напоследък Шай все по-често я виждаше там и според нея там тя явно се чувстваше съвсем на място. От друга страна, той съвсем не беше единственият с оръжие подръка наоколо. Заплахата и насилието бяха толкова осезаеми, че сякаш нажежаваха въздуха наоколо. По верандите се мотаеха на групички всякакви главорези, въоръжени до зъби, с грозни физиономии и още по-грозни намерения, святкаха с погледи минувачите и колегите си главорези по верандите от другата страна на улицата.

Наложи се да спрат и да изчакат пътя отпред да се разчисти. Един, със завидна долна челюст и не дотам изразено чело, се отдели от групата си и приближи фургона на Маджуд.

— От коя страна на улицата си ти? — изръмжа той.

Както обикновено Маджуд се замисли, преди да отговори:

— Купих парцел, на който смятам да построя работилницата си, но преди да съм го видял…

— Той не ти говори за парцели, глупако — изсумтя присмехулно друг главорез. Косата му беше толкова мазна, че все едно си беше топил главата в студена телешка яхния. — Пита те дали си на страната на Кмета, или на Папа Ринг?

— Аз съм търговец. — Маджуд плесна с юздите и подкара рязко фургона. — Дошъл съм да изкарвам пари, не да взимам страни.

— По средата на улицата е само канавката! — провикна се след него масивната челюст. — В шибаната канавка искаш да свършиш, така ли?

Калната река, която минаваше за улица, се разшири, но остана все така натоварена с минувачи. Каменните колоните от двете й страни се издигаха още по-високи. Долината отпред се разделяше на две, а по средата се виждаха останките на древен, издялан в скалния склон амфитеатър. Суийт чакаше от едната страна пред голяма постройка, която имаше вид на скалъпена от стотина накачулени една връз друга бараки. Изглежда, някой оптимистично настроен ентусиаст се беше пробвал на нея с бяла боя, но някъде към средата се беше отказал и останалата й част се лющеше, придавайки й вид на огромно влечуго.

— Това е „Емпориум на романса, песента и универсалната стока“, седалището на Папа Ринг, или както го наричат местните, Белият дом — обяви Суийт, докато Шай привързваше коня си отпред. — А ей там — възрастният скаут посочи от другата страна на потока, който разполовяваше улицата и служеше едновременно за източник на питейна вода и естествен отходен канал и през който бяха наредени камъни за стъпване и бяха прехвърлени няколко мокри дървени талпи — е седалището на Кмета, „Храмът на зара“.

Въпросното седалище заемаше древните останки на храм — няколко колони с половин покрит с мъх фронтон отгоре. Разстоянията между колоните бяха преградени с хаотично наковани дъски — подобаващ изглед предвид новото божество, на което бе посветен храмът.

— Макар че, честно казано — продължи Суийт, — и двете места предлагат едно и също. Чукане, пиячка и комар. Така че разликата е само в името. Да вървим, Кмета чака с нетърпение да се запознае с вас. — Той отстъпи назад и пропусна един фургон, чийто задни колела изпръскаха с кал всичко наоколо, после прекоси улицата.

— А аз какво да правя? — попита Темпъл, все още на гърба на мулето си и с истинска паника, изписана на лицето.

— Наслаждавай се на гледките — предостатъчно материал за проповедите ти. А в случай че ти се прииска да пробваш от едно или друго, не забравяй, че имаш дългове! — Шай последва Лам през улицата, като внимаваше да стъпва по най-твърдите места в калта, тъй като лепкавата каша моментално се опита да свали ботушите от краката й. Току пред стълбите на „Храма на зара“, докато заобикаляше някаква канара в калта, забеляза, че това всъщност беше главата от огромна статуя. Половината лице се губеше в тинята, но другата, оронена и загладена от времето, все още излъчваше мрачна величественост. Изкачи стълбите, мина покрай две групички начумерени главорези и се озова пред светлия отвор на вратата.

Горещината я блъсна в лицето като шамар. Вонята на пот беше толкова силна, че Шай — макар и привикнала към липсата на баня — имаше чувството, че се дави в нея. Горяха огньове, чиито високи пламъци бълваха пушек в и бездруго задименото от лулите с дървесна гъба помещение. Евтините газени лампи, пълни със смрадливо масло, пращяха и съскаха и очите на Шай моментално се насълзиха. По мръсните стени, наполовина зеленясало дърво, наполовина покрит с мъх камък, се стичаше на струйки отложеният дъх на отчаянието на посетителите. Високо над главите на тълпата, окачени в каменни ниши, висяха дузина прашасали брони, най-вероятно принадлежали на имперски генерал и стражата му — гордото минало, вторачено с мълчаливо неодобрение в жалкото настояще.

— Става все по-зле, а? — каза Лам.

— Че кое става по-добре в днешно време? — отвърна Суийт.

Помещението кънтеше от тракането на зарове, виковете на залагащите, изкрещени обиди и закани. Някъде с такова настървение, все едно животът им зависеше от това, свиреше оркестър. Група пияни златотърсачи припяваха, като не знаеха и една трета от думите на песента, но компенсираха успешно, заменяйки ги с псувни. Един мъж се запрепъва заднешком, стиснал в шепа счупения си нос, и се блъсна в бара — излъскано от хилядите лакти парче дърво и сигурно единственото що-годе чисто нещо наоколо. Беше дълъг сигурно половин миля, но въпреки това претъпкан от крещящи за пиене клиенти. Отстъпвайки назад, Шай почти се блъсна в маса за карти. Един от играчите бе възседнат от жена, която така бе засмукала устата му, все едно в гърлото му имаше парче самородно злато и само ако успееше още малко по-надолу да натика езика си, щеше да го докопа.

— Даб Суийт! — викна някакъв тип с брада, която започваше току под очите му, и плесна скаута по рамото. — Гледайте, бе, Суийт се върна!

— Да, доведох и една задруга със себе си.

— Проблеми със стария Санджийд по пътя?

— Малко — отвърна Суийт. — В резултат на което сега е мъртъв.

— Мъртъв?

— Можеш да се обзаложиш. — Той посочи с палец към Лам. — Работа на ей това момче тука…

Брадатият обаче не го дочака, вече се беше покатерил на най-близката маса, разрита чаши и карти и закрещя:

— Слушайте, хора! Даб Суийт убил оня шибаняк Санджийд! Дъртото копеле е мъртво!

— Да живее Даб Суийт! — изкрещя някой и ревът на тълпата отекна във влажните греди на тавана, а оркестърът засвири още по-свирепо.

— Чакайте — провикна се Суийт. — Не аз го убих…

Лам го дръпна настрана:

— Мълчанието е най-добрата броня на боеца, както казват. Просто ни заведи при Кмета.

Продължиха през гъстата тълпа покрай желязна клетка, в която двама чиновници теглеха на везни златоносен прах и монети от всевъзможни страни и с помощта на магията на сметалото ги обръщаха в чипове за залагане и обратно. Мнозина от онези, които Лам избутваше от пътя си, се извръщаха недоволни, готови да излеят гнева си, но когато виждаха лицето му, бързо размисляха. Същото безизразно и унило лице, на което момчетата в Скуеърдийл се присмиваха. Но сега човекът зад него бе видимо променен. Или по-скоро бе разкрил истинската си същност.

В подножието на стълбището стояха двама от биячите на Кмета и гледаха строго, но Суийт им викна:

— Тези идват при Кмета! — Той изтика пред себе си Шай и Лам нагоре по стълбището, оттам по вътрешния балкон над тълпата от клиенти и право към една тежка врата, от двете страни на която се мъдреха още две начумерени мутри.

— Стигнахме — каза той и почука на вратата.

Вратата се отвори и на прага й застана жена.

— Добре дошли в Крийз — каза тя.

Носеше черна рокля от лъскава материя, с дълги ръкави и закопчана чак до шията. Според Шай беше към края на четиресетте, с тук-там прошарена коса, но си личеше, че навремето е била истинска красавица, а също, че все още имаше какво да покаже. Тя взе ръката на Шай в своята, постави другата отгоре и каза:

— Ти трябва да си Шай. А ти — Лам. — Направи същото с грубата лапа на Лам и той й благодари, макар и със закъснение и с изтънял от изненада глас, после се сети и свали опърпаната си шапка, разкривайки щръкнали във всички посоки кичури коса.

Но жената се усмихна, сякаш за пръв път ставаше обект на подобна галантност. Затвори вратата, тя щракна в рамката, какофонията на игралната зала моментално секна и в стаята стана неочаквано тихо и спокойно.

— Моля, седнете. Господарят Суийт ми каза за неприятностите ви. За отвлечените деца. Ужасно. — На лицето й се изписа такава болка, все едно за нейните собствени деца ставаше дума.

— Ъхъ — смотолеви Шай, стъписана от проявата на такова съчувствие.

— Ще желаете ли питие? — Без да дочака отговор, тя взе чаши и наля четири солидни дози. — Моля да ме извините за състоянието на това място, както можете да си представите, тук не се намират лесно прилични мебели.

— Ще го преживеем — каза Шай от може би най-удобния стол, на който някога беше сядала, в сигурно най-хубавата стая, която беше виждала. На прозорците висяха пердета от Кантика, в лампите от цветно стъкло горяха свещи, а в средата имаше огромно бюро с красив кожен плот, с тук-там кръгли следи, оставени от мокри дъна на бутилки.

Тази жена имаше много изтънчени маниери, помисли си Шай, личеше си по това как им поднесе чашите. Не беше високомерието, с което глупаците гледаха отгоре, мислейки си, че това ги издига над останалите, а онова поведение, което можеше да накара всеки да се почувства значим, независимо колко е пребит от умора, мърляв до уши и с протрит на задника от езда панталон, без значение от това колко мили е изминал в прахоляка или преди колко дни е била последната му баня.

Шай отпи от чашата, отбеляза наум, че питието, също както и всичко останало наоколо, определено беше много над класата й, покашля се и каза:

— Надявахме се да видим Кмета.

Жената приседна на ръба на бюрото, изпъна елегантно гръб — според Шай тя щеше да се чувства съвсем удобно и да изглежда толкова непринудено и на ръба на бръснач — и отвърна:

— Правите го.

— Кое, надяването ли?

— Виждането.

Лам се размърда на стола, сякаш цялото това удобство му причиняваше неудобство.

— Ти си жена? — попита Шай. Главата й все още беше замаяна от кошмара на игралната зала отвън.

Кмета просто се усмихна. Правеше го непрекъснато, но усмивката й беше такава, че някак никога не омръзваше.

— От другата страна на улицата използват други думи за мен, но да, аз съм жена. — Тя гаврътна питието с маниер, който говореше, че не й е първото за деня, няма да е последното, а също, че без значение колко ще го последват, от това нищо няма да се промени. — Суийт ми каза, че търсите някого.

— Човек на име Грега Кантлис — отвърна Шай.

— Познавам Кантлис. Надуто конте и долна отрепка. Върши мръсната работа на Папа Ринг, грабежи, убийства.

— Къде можем да го намерим? — намеси се Лам.

— Доколкото ми е известно, е извън града. Но вярвам, че скоро ще се върне.

— Колко скоро? — попита Шай.

— Четиресет и три дни.

Шай се почувства, сякаш я сритаха в корема. Беше са настроила за добри новини или поне за някакви новини. Досега я крепеше мисълта за усмихнатите лица на Роу и Пит, за прегръдката, когато ги откриеше. Уж знаеше, че няма смисъл, но надеждата е като влагата — колкото и да се пазиш от нея, малко винаги прониква отнякъде. Пресуши на един дъх чашата — питието вече не беше така сладко — и изсъска през зъби:

— Мамка му!

— Идваме от много далеч. — Лам постави внимателно чашата си на бюрото и Шай с известно безпокойство забеляза, че кокалчетата му бяха побелели от напрежение. — Оценявам гостоприемството ти, наистина го оценявам, но не съм в настроение за шибани шегички. Къде е Кантлис?

— Рядко съм в настроение за шибани шегички. — Неприличната дума прозвуча още по-грубо, изречена с изтънчения глас на Кмета. Тя продължи да гледа Лам право в очите. С добри маниери или не, явно не беше човек, когото лесно можеш да уплашиш. — Кантлис ще се върне до четиресет и три дни.

Шай не беше от онези, които се вайкат и кършат ръце. Секунда с език в пролуката между предните зъби и размишления относно несправедливостите на живота, стоварили се на главата й, и вече мислеше за това какво следва оттук нататък.

— И какво им е толкова специалното на тези четиресет и три дни?

— След точно четиресет и три дни всичко в Крийз ще се обърне с главата надолу.

Шай кимна към прозореца и шумотевицата отвън:

— Нещо ме кара да си мисля, че те по принцип са си надолу с главата.

— Става дума за друго. — Кмета се изправи и й предложи бутилката.

— Е, защо не? — Шай я пое и забеляза, че Суийт и Лам също не смятаха да откажат по още едно питие. Да откажеш пиене в Крийз, изглеждаше толкова нелогично, колкото да откажеш да дишаш. Особено при такова добро питие и такава воня във въздуха.

— От осем години сме тук, Папа Ринг и аз, гледаме се от двете страни на улицата. — Кмета отиде до прозореца и се загледа навън. Походката й бе така плавна и грациозна, все едно не стъпваше по земята, а се носеше над нея. — Когато дойдохме, нямаше нищо тук, само една клисура. Двайсетина бараки сред руините, където траперите идваха да изкарат зимата.

— И каква гледка бе ти сред тях — подсмихна се Суийт.

— Скоро свикнаха с мен. Осем години градът растеше покрай нас. Преживяхме чумата, четири нападения на духовете, две на бандити, после пак чумата. След големия пожар строихме наново, по-нависоко и по-добре и бяхме готови, когато откриха златото и хората започнаха да прииждат. Осем години вече се гледаме от двете страни на улицата, зъбим се един на друг, осем години непрестанна вражда.

— Скоро ли ще стигнеш до същината? — попита Шай.

— Враждата ни започна да вреди на печалбите. Затова се разбрахме да разрешим спора си, прилагайки старите златотърсачески традиции — най-близкото до закон по тези места, но уверявам ви, хората го взимат доста на сериозно. Решихме да третираме града като парцел за разработка с двама претенденти — победителят получава всичко.

— Победителят в какво? — попита Лам.

— Бой. Не беше моя идея, Папа Ринг ме подлъга да се съглася. Бой между двама избраници с голи ръце в начертан на земята кръг в древния амфитеатър.

— Дуел в кръга — промърмори Лам. — До смърт, нека позная?

— Както разбирам, в повечето случаи така свършвали подобни боеве. Господарят Суийт ми каза, че имаш известен опит в тази област.

Лам изгледа Суийт, после за кратко Шай и накрая отново Кмета.

— Малко — изръмжа.

Навремето Шай щеше да се пръсне от смях само при мисълта за Лам в бой до смърт с голи ръце. В момента не виждаше нищо смешно в това.

Суийт се изкикоти, докато оставяше празната си чаша:

— Хайде да спрем с преструвките, а?

— Какви преструвки? — погледна го Шай.

— Това с името, Лам, ето това. Знаеш ли как казвам аз на вълк в овча кожа?

— Не, но имам чувството, че няма да ни го спестиш — извърна се към него Лам.

— Вълк. — Възрастният скаут размаха показалец и се огледа с огромно задоволство. — Мисълта ми се загнезди в главата още от момента, в който видях как един огромен деветопръст северняк очисти двама скитници в Ейвърсток. Но когато го видях как размаза Санджийд като буболечка, вече знаех със сигурност. Да ти призная, когато те питах дали не искате да се присъедините към задругата, вече ми се въртеше в главата идеята, че двамата с Кмета може да се окажете полезни един на друг…

— Ама и ти си един хитрец — изсъска му през зъби Лам и Шай забеляза, че очите му святкаха гневно и вените на шията му изхвръкнаха. — На твое място щях много да внимавам, сваляйки овчата кожа, шибаняко, може би няма да ти хареса какво ще откриеш отдолу!

Суийт потрепна, Шай се сепна и замига стреснато. Изведнъж спокойствието и уютът на стаята изчезнаха и тя се почувства сякаш застанала на ръба на огромна пропаст. Тогава Кмета се усмихна, сякаш нищо особено не беше станало, пое нежно треперещата ръка на Лам, напълни чашата му и не побърза да отдръпне пръсти от неговите.

— Папа Ринг доведе човек да се бие за него — продължи тя непринудено. — Северняк на име Златния.

— Глама Златния? — Лам се сви на стола, сякаш внезапно засрамен от поведението си до преди малко.

— Чувала съм за него — намеси се Шай. — Чух, че само глупак би заложил срещу него.

— Зависи срещу кого се бие. Никой от хората ми не може да се мери с него, но ти… — Тя се надвеси напред и полъхът на парфюма й, по-голяма рядкост и от златото в Крийз, накара дори бузите на Шай да пламнат. — От това, което чух от Суийт, с теб също никой не може да се мери.

Навремето Шай щеше да се пръсне от смях и при тази мисъл. Сега дори не се усмихна.

— Ами ако се окаже, че вече не съм в разцвета на силите си? — промърмори Лам.

— О, я стига. И двамата с теб не сме прехвърлили още билото на живота. Аз се нуждая от помощта ти. Ти се нуждаеш от моята.

Тя погледна Лам право в очите и той отвърна със същото, все едно в стаята нямаше друг освен тях. Изведнъж Шай изпита тревога. Сякаш току-що бе надиграна в пазаренето от тази жена, без дори да се споменат цени и уговорки.

— И какво ще ни спре да открием децата по друг начин? — намеси се тя сопнато и гласът й прозвуча мрачно като крясък на врана в гробище.

— Нищо — отвърна просто Кмета. — Но ако искате Кантлис, Папа Ринг ще застане на пътя ви. А аз съм единствената, която може да го махне оттам. Би ли определил това като справедлива оценка, Даб?

— Ще кажа само, че е истина — отвърна Суийт, все още леко притеснен след изблика на Лам. — А кое е справедливо, оставям това на по-свестните от мен да решават.

— Няма нужда да решавате сега. Ще ви уредя стаи в странноприемницата на Камлинг. Това е най-близкото до ничия земя, с което разполагаме тук. Ако откриете децата без помощта ми, имате благословията ми да си вървите по живо по здраво. Ако ли не… — Кмета ги дари с поредна усмивка. — Знаете къде да ме откриете.

— Докато Папа Ринг не те изрита от града.

Кмета извърна рязко поглед към Шай и в очите й имаше гняв, яростен и неподправен. Но само за миг, после тя сви рамене:

— Все още се надявам да остана — каза тя и напълни отново чашите.