Джо Абъркромби
Червена страна (33)

Бърлогата на дракона

— Кога тръгваме? — прошепна Шай.

— Когато Савиан каже. — Чу гласа на Лам. Беше толкова близо до нея, че почти долавяше дъха му по лицето си, но всичко, което виждаше в тъмнината на тунела, беше само едва загатнатото очертание на голата му глава. — Щом види Суийт да влиза с хората на Коска в долината.

— Няма ли драконовите копелета също да ги видят?

— Предполагам.

Избърса челото си сигурно за стотен път. Проклятие, каква жега, все едно клечаха в пещ. Потта я гъделичкаше по гърба, влажната й длан се плъзгаше по дървото на лъка, но устата й беше пресъхнала от страх.

— Търпение, Шай. Не можеш да изкачиш планината за един ден.

— Лесно е да го кажеш — изсъска му тя. Колко дълго вече чакаха тук? Час, седмица? На два пъти трябваше да се връщат назад, когато драконовите хора приближаваха. Стояха скупчени един до друг, побъркани от страх и жега. Сърцето й биеше така, че чак зъбите й тракаха. Стотици, хиляди неща можеха да се объркат, не можеше да диша от притеснение.

— Какво правим, когато Савиан каже да тръгваме?

— Отваряме портите. Държим портите.

— А после? — При условие че щеше да има после, на което тя лично не би заложила в този момент.

— Намираме децата — каза Лам.

— Започва да звучи все по-малко и по-малко като план, нали? — попита Шай след известно мълчание.

— Тогава правим каквото можем с каквото имаме.

Тя изду бузи и изпуфтя:

— Историята на живота ми.

Зачака отговор, но такъв не последва. Явно опасността караше едни да плямпат като побъркани, а други да онемяват. За беда тя беше от първите и беше заобиколена от вторите. Клекна на четири крака и запълзя по горещия камък към Плачеща скала. За пореден път се замисли какъв беше нейният мотив да прави всичко това. Нямаше вид на човек, който се интересува от злато, от бунтовници, нито пък от деца. Нямаше как Шай да разбере какво става зад тази сбръчкана маска вместо лице, а и старият дух явно не възнамеряваше да хвърли светлина по въпроса.

— Как изглежда този Ашранк? — попита я.

— Град, изкопан в планината.

— Колко живеят в него?

— Някога хиляди. Сега по-малко. След тези, които излязоха, още по-малко и предимно старци и деца. Лоши бойци.

— Когато те наръгат с копие, си мъртъв, без значение дали добър, или лош боец държи другия край.

— Тогава гледай да не те наръгат.

— Ти си същински извор на мъдростта, а?

— Не се страхувайте. — Шай чу гласа на Джубаир от другата страна на тунела. Виждаше само бледите проблясъци на очите му и острието на извадения в ръката му меч, но се досещаше, че се усмихва. — Ако Бог е на наша страна, той ще бъде нашият щит.

— А ако не е? — попита Шай.

— Тогава никой щит няма да ни предпази.

Преди Шай да успее да му каже каква утеха бяха думите му за нея, отзад нещо прошумоля и миг по-късно се чу пресипналият глас на Савиан:

— Време е. Момчетата на Коска влязоха в долината.

— Всичките? — попита Джубаир.

— Достатъчно.

— Сигурен ли си? — Треперенето в гърлото на Шай почти я задави. От месеци чакаше момента, в който щеше да открие Роу и Пит. Сега, когато моментът най-после беше настъпил, беше готова на всичко да го отложи още малко.

— Естествено, че съм сигурен, мамка му! Тръгвайте!

Нечия ръка я блъсна в гърба и тя се сблъска с човека отпред. Залитна настрани, опря ръка в грапавия камък на стената на тунела, за да се води по него. Тунелът зави, Шай усети хладен повей по лицето си и изведнъж се озова навън, заслепена от ярката светлина.

Ашранк представляваше издълбана в планината пещера, чийто под беше застроен с каменни постройки, покрити от надвисналия отгоре скален масив. Тунелът излизаше на площадка на скалната стена срещу отвора на пещерата и отвъд дълбоката пропаст под нея се виждаха небе и планини. Стената отзад беше цялата прокопана — отвори на прозорци и врати, стълбища, мостове, плетеница от стени, рампи, наполовина вкопани в скалата къщи, на дузина нива, сякаш градът беше потънал в планината.

На площадката стоеше възрастен мъж с обръсната глава. Гледаше ги объркано с вдигнат към устата рог. Промърмори нещо, пристъпи уплашено назад, в следващия момент мечът на Джубаир разцепи главата му и той полетя надолу сред облак кървави пръски, а рогът излетя от ръката му.

Плачеща скала се втурна надясно и Шай тръгна след нея. Някой шептеше в ухото й: „Мамка му, мамка му, мамка му“, и тя осъзна, че това беше нейният глас. Тичаше ниско приведена покрай някаква порутена стена. Дишаше тежко, беше настръхнала от страх, паника и ярост, изпълваха я — толкова силни, толкова диви, имаше чувството, че щеше да се пръсне, да ги изповръща, да ги изпикае. Чу викове отгоре. Още крясъци — отвсякъде. Ботушите й затракаха по гладка метална плоча на земята — излъскана и изписана със завъртулки — и пръстта и пясъкът от подметките й заскърцаха и зазвъняха по метала. Озова се пред широка гънка в скалата отпред и висока арка, които подскачаха и се тресяха пред очите й, докато тичаше. Тежка порта, чието едно крило вече беше затворено. Две фигури бутаха с всички сили другото. На стената отгоре трета фигура сочи към тях с една ръка, а в другата държи лък. Шай спря и застана на коляно, запъна стрела в тетивата. Отгоре полетя стрела, пропусна целта — един от наемниците, — изтрака и се изпързаля по бронзовата плоча. Шай пусна стрелата си, тетивата изплющя и тя проследи стрелата й да се издига и да увисва за секунда във въздуха. Улучи стрелеца в корема и тя — гласът беше на жена или момиче — извика сподавено, залитна, преметна се през каменния парапет, удари се в скалата и падна пред портата.

През това време двамата, които затваряха портите, се бяха сдобили с оръжия. И двамата бяха възрастни, направо старци. Джубаир посече единия и тялото му полетя настрани и се блъсна в скалата. Двама наемници настигнаха втория, съсякоха го и когато го свалиха на земята, продължиха да секат, да псуват, да го тъпчат и ритат.

Шай се вторачи в лицето на момичето, което беше убила. Малко по-голяма от Роу според нея. Наполовина дух, ако можеше да съди по бледата кожа и формата на очите й. Същите като тези на Шай. Кръвта на дух в жилите ти, тя е виновна. Стоеше надвесена над нея, а момичето я гледаше отдолу. Дишаше тежко, на пресекулки, не проговори. Очите й бяха тъмни, насълзени, на едната й буза имаше кръв. Шай не можеше да помръдне, стоеше като вцепенена, свиваше и отпускаше юмрук.

— Насам! — изрева Джубаир и вдигна ръка.

Някой извика от другата страна на портата и през процепа Шай видя изкачващи склона мъже. Хората на Коска с извадени оръжия. Стори й се, че зърна Суийт. Останалите наемници на Джубаир започнаха да отварят двете крила на портата. Металните врати бяха четири пръста дебели, но се плъзгаха гладко, сякаш бяха леки като перце.

— Бог е с нас — каза Джубаир. Широко усмихнатото му лице беше опръскано с кръв.

Той може и да беше с тях, но Шай нямаше представа къде е Лам.

— Къде е Лам? — извика тя и започна да се оглежда.

— Не знам. — Савиан едва успяваше да си поеме дъх. Беше запъхтян, превит на две. — Отиде натам.

Шай хукна.

— Чакай! — извика пресипнало Савиан, но не намери сили да тръгне след нея.

Шай затича към най-близката къща. В един момент й хрумна, че беше добра идея да преметне лъка през рамо и да извади късия си меч. Не знаеше дали някога беше замахвала с меч сериозно. Може би, когато уби онзи дух, убил Лийф. Не беше сигурна защо мислеше за това в момента. Пое дълбоко дъх, отметна рязко висящата на входа кожа и влетя вътре с меча напред.

Може би беше очаквала да види Роу и Пит, сгушени на пода — вдигат очи, просълзени от радост. Вместо това се озова в празна стая — гол прашен под и светли петна по него.

Влетя в съдената къща — празна.

Изкачи тичешком няколко стъпала и мина под арката на входа в скалния масив. Тази стая имаше дървени мебели — излъскано от безброй години дърво, — но нямаше жива душа.

Имаше вход към друга стая и през него влетя мъж, блъсна се в Шай и падна заднешком, а голямата тенджера излетя от ръцете му и издрънча по пода. Той скочи на крака и протегна умолително трепереща ръка към нея. Мърмореше нещо, ругаеше я, молеше за милост или призоваваше на помощ отдавна забравен Бог. Шай вдигна меча. Костваше й огромно усилие да се удържи да не го убие. Цялото й тяло изгаряше от желание да го направи. Но сега трябваше да намери децата. Преди обезумелите от жажда за кръв хора на Коска да плъзнат из града и да започнат да избиват наред. Трябваше да намери децата. Ако бяха тук. Остави възрастния мъж да изпълзи навън.

— Пит! — извика с разтреперан глас. Спусна се по няколко стъпалата и се озова в друга сумрачна стая, гореща и празна, в противоположния край на която имаше друга арка и друг вход. Това място беше същински лабиринт. Град, строен за хиляди, както каза Плачеща скала. Как, по дяволите, се намират две деца в място като това? Отнякъде долетя рев — странен, кънтящ.

— Лам? — Шай отлепи с треперещи пръсти косата от лицето си.

Някой изпищя пронизително. От вратите на къщите от по-долното ниво започнаха да излизат хора, едни с оръжия, други с инструменти, една посивяла старица с бебе на ръце. Част от тях спряха и започнаха да се озъртат, осъзнаваха, че нещо не е наред, но не знаеха какво. Други хукнаха незабавно далеч от портите, далеч от Шай, тичаха право към висока арка в скалната стена на отсрещната страна, в дъното на пещерата.

На входа й стоеше висок чернокож мъж с жезъл в ръка и им махаше да побързат. Уердинур. Зад гърба му — мъничка фигура, слаба, бледа, също с обръсната глава. Но въпреки това Шай я позна.

— Роу! — изкрещя с всички сили, но гласът й бе удавен в шума. Тропотът и дрънченето от започналата битка кънтяха във високия скален таван, отекваха от всяка стена, идваха едновременно отвсякъде и никъде. Тя опря длани в каменния парапет и прелетя над него, прескочи един канал, по който течеше вода, и залитна стреснато назад, когато нечия огромна фигура изникна току до нея. Оказа се просто ствол на дърво, издялан във формата на неестествено усукано човешко тяло. Продължи да тича, прекоси широкото пространство отпред, заобиколи една ниска дълга постройка и се закова на място.

Пред нея се бяха събрали група драконови хора. Трима възрастни мъже, две възрастни жени и момче — всичките с обръснати глави, въоръжени и с явното намерение да останат, където са.

— Разкарайте се от пътя ми! — изкрещя Шай и размаха меча.

Шай знаеше, че не изглежда страховит противник, затова остана леко изненадана, когато ги видя да отстъпват. Тогава стрела от арбалет се заби в корема на един от мъжете, той изпусна копието си и я стисна с две ръце. Останалите се обърнаха и побягнаха. Шай чу стъпки зад гърба си и в следващия момент наемниците профучаха с крясъци покрай нея. Един настигна възрастна жена и посече гърба й.

Шай погледна към високата арка с двете черни колони от двете й страни, но Уердинур беше изчезнал. Роу — също, ако това беше тя. Трябваше да е тя.

Хукна натам.

 

 

Ако в Коска беше останало нещо достойно за възхищение, явно опасността го изваждаше на показ. Темпъл подтичваше зад него с изкривена от ужас физиономия, толкова близо до стените, че на моменти жулеше лицето си в тях. Пръстите му драпаха и сучеха подгъва на ризата му с такава сила, че всеки момент щяха да я разпорят. Дори Дружелюбния беше приклекнал и прегърбил рамене. Старецът обаче не знаеше що е страх. Не и от смъртта. Крачеше наперено през древния град, без да обръща никакво внимание на прелитащите от време на време стрели. Очите му горяха, походката му беше леко несигурна заради изпития алкохол, но брадичката му беше вдигната гордо, докато раздаваше заповеди, които като никога не бяха безсмислени.

— Свалете онзи стрелец! — той посочи със сабята си към жена на терасата на една от постройките. — Прочистете тунелите! — махна настрани към сумрачните отвори в скалите. Не убивайте деца, ако е възможно, сделката си е сделка! — размаха заканително пръст към група кантици, вече оплискани с кръв.

Не беше ясно дали някой се вслушваше в думите му. Дружината на Милостивата ръка не беше от най-послушните в повечето случаи, а този дори не предполагаше вероятност за промяна.

За разлика от Коска опасността не изваждаше на показ най-доброто у Темпъл. Чувстваше се точно така, както при обсадата на Дагоска. Плувнал в пот в онази вмирисана болница, треперещите му ръце изпускат превръзките, късат дрехите на умрелите, за да направят нови. Подават кофите с вода по веригата, водата се плиска. Цяла нощ, без почивка. Но напразно. Всичко изгоря, така или иначе. Плака за всяка смърт. От мъка. От облекчение, че е още жив. От страх, че може да е дошъл неговият ред. Месеци страх, вечно в страх. Оттогава живееше постоянно в страх.

Група наемници се бяха събрали около един старец. Той крещеше през зъби на неразбираем език, наподобяващ този на Старата империя, съскаше ругатни и размахваше яростно копието си с две ръце. На Темпъл не му трябваше много, за да се досети, че беше сляп. Наемниците го чакаха да се обърне на една страна и някой се стрелкаше напред и го ръгваше в гърба, а когато той се извърнеше натам, друг наемник му оказваше честта от другата страна. Робата му беше потъмняла от кръв.

— Не трябва ли да ги спрем? — промърмори Темпъл.

— Разбира се — каза Коска. — Дружелюбен?

Сержантът сграбчи копието на стареца точно под острието, измъкна с другата ръка сатър изпод палтото си и с добре премерен удар разцепи главата му почти на половина. Изчака тялото му да се свлече на земята и захвърли настрани копието.

— О, боже — простена Темпъл.

— Хващайте се на работа! — викна Коска на разочарованите наемници. — Намерете златото!

Темпъл откъсна ръце от ризата си, зарови ги в косата си и задърпа отчаяно. След Ейвърсток се беше зарекъл, че повече никога няма да гледа безучастно подобни безумства. Точно както се беше зарекъл и след Кадир. И Стирия преди това. И ето го сега, отново стои безучастно. И гледа. От друга страна, той не беше от хората, които спазваха обещанията си.

Носът му не спираше да тече и го сърбеше ужасно. Бърса, три с опакото на ръката, чак докато не прокървя. Опитваше се да не вдига поглед от земята, но шумовете го караха непрекъснато да стрелка очи — в една посока, в друга, трясък, вик, смях, крясък, скимтене, хъркане, стон, писък. Зърваше гледки във врати и прозорци, гледки, които знаеше, че няма да забрави, докато е жив. Заби отново насълзените си очи в земята и прошепна:

— О, боже!

Колко пъти го беше казвал по време на обсадата? Повтаря го до безкрай. Докато тичаше през руините в покрайнините на града, при всеки тътен на експлодиращия прах, разтърсил земята, докато преобръщаше телата в търсене на оцелели, когато ги намираше — обгорени, осакатени, умиращи — и не знаеше какво да прави оттам насетне. Беше разбрал, че Бог не върши чудеса. И какво? Тогава не получи от него помощ. Нямаше да я получи и сега.

— Да ги запалим ли? — попита един кривокрак стириянец, подскачайки нетърпеливо като малко дете. Сочеше масивните стволове на дървета, издялани във всевъзможни форми — лъщящи, странни, причудливи.

— Щом искате — вдигна рамене Коска. — За какво е дървото в края на краищата, ако не да гори. — Стириянецът моментално го поля с масло и извади огниво. — Тъжната истина е, че вече нищо не ме интересува. Отегчен съм.

Темпъл се сепна, когато един гол труп се стовари на земята до тях. Нямаше как да знае дали човекът беше мъртъв по време на падането, или беше умрял вследствие на него.

— О, боже — прошепна отново.

— Внимавайте! — извика Дружелюбния, вдигнал очи към постройката отляво.

Коска изгледа разрастващата се локва кръв под разбития череп, но това не спря разсъжденията му:

— Виждам нещо, това например, а изпитвам просто… отегчение. Мислите ми се отвличат другаде, какво ще вечерям, към непрекъснатия сърбеж на стъпалото на левия ми крак или кога и къде ще ми падне отново възможността да ми лапат оная работа. — Той задрапа замислено чатала си, после се отказа. — Представяш ли си какъв ужас е да бъдеш отегчен до такава степен? — Една от дървените скулптури избухна в пламъци и веселият стириянец се прехвърли на съседната. — Насилието, предателството, погромите, които съм видял, изстискаха всякакъв ентусиазъм от мен. Претръпнал съм. Ето защо си ми нужен ти, Темпъл. Ти сега си моята съвест. Искам да вярвам в нещо!

Стареца стовари ръка на рамото на Темпъл и той примижа. Чу се писък и той извърна глава натам, тъкмо навреме да види жена да полита надолу от една от високите скални площадки.

— О, боже!

— Точно това имам предвид! — Коска го плесна отново по рамото. — Но ако има Бог, как така веднъж през всичките тези години не вдигна ръка да ме спре?

— Може би ние сме неговата ръка — избоботи Джубаир, докато излизаше от една от къщите и бършеше с парцал острието на меча си. Неведоми са пътищата му.

— Неведоми, в смисъл мистериозни? — изсумтя подигравателно Коска. — Курва, загърната във воал, е мистериозна. Неговите пътища са… ненормална работа.

Носът на Темпъл го засърбя от миризливия дим. Точно така миришеше Дагоска, когато гуркулите най-после пробиха стената и влязоха в града. Крайният бедняшки квартал гореше, колибите бяха в пламъци, горящи хора се хвърляха панически от доковете. Шумът от битката приближи. Спомни си огряното от огньовете лице на Кадия, шепота от молитвите на останалите. Темпъл дърпаше ръкава му, умоляваше го: „Трябва да тръгваш, те идват“, а той се усмихва, стиска бащински рамото му: „Точно затова трябва да остана“.

Какво можеше да направи тогава? Какво може да направи сега?

Забеляза движение с периферното си зрение, обърна се и видя дребна фигура да притичва между две ниски каменни постройки.

— Това дете ли беше? — промърмори, тръгвайки натам.

— Защо всички се тръшкат толкова за децата? — викна зад него Коска. — Ще израснат същите неудачници като всички нас!

Темпъл не искаше да чуе повече. Беше предал Суфийн, беше предал Кадия, жена си и дъщеря си, беше се зарекъл да върви винаги по лекия път, но може би сега… той зави зад ъгъла.

Пред него стоеше момче с обръсната глава. Бледа кожа. Червеникави вежди, точно като тези на Шай. На същата възраст като… възможно ли е…

Тогава видя копието в ръцете му. Беше късо, но момчето го държеше както трябва, а в очите му се четеше решителност. Като никога в тревогите за останалите беше забравил да се тревожи за себе си. Това вероятно можеше да мине за напредък, но сега нямаше време за радост, поздравленията трябваше да почакат.

— Страх ме е — каза на момчето и не му се наложи да се преструва. — Теб страх ли те е?

Детето не отговори. Темпъл вдигна бавно ръце.

— Ти Пит ли си?

Видя изненадата по лицето на момчето. Темпъл клекна пред него и опита да намери добрата стара искрена усмивка, което не беше лесно сред шума от разруха и погром, който се чуваше отвсякъде.

— Казвам се Темпъл и съм приятел на Шай. — Нова тръпка премина по лицето на момчето. — Добър приятел. — Грандиозно преувеличение, но простимо. Острието на копието се отпусна леко надолу. — Също и на Лам. — Копието се насочи към земята. — Те дойдоха да те търсят, а аз дойдох с тях.

— Тук ли са? — Беше странно да чуе от устата на момчето диалекта от Близка страна.

— Тук са. Дойдоха за теб.

— Тече ти кръв от носа.

— Знам. — Темпъл го изтри с маншета на ризата си. — Не се тревожи за това.

Пит остави копието на земята, отиде до Темпъл и го прегърна силно.

Темпъл примига озадачено, после неловко свали ръце и прегърна момчето.

— Сега си в безопасност — каза. — В безопасност си.

Това далеч не беше първата му лъжа в края на краищата.

 

 

Шай вървеше по коридора. Отчаяно й се искаше да хукне презглава напред, но беше ужасена от мисълта да го направи и стискаше до посиняване хлъзгавата от пот дръжка на меча. Единствената светлина идваше от малки газени фенери и караше метала по пода да блести — кръгове и кръгове в кръговете, букви, линии — и кървавите петна по тях. Обезумелите й от страх очи се стрелкаха от сянка към сянка, от труп към труп — предимно драконови хора, но и наемници — посечени, пронизани, някои още кървящи.

— Лам? — прошепна тя, но толкова тихо, че едва чу гласа си.

Звуците отекваха от топлата скала, бълваха от тунелите отляво и отдясно — писъци, тропот, съскане на пара, плач, смях. Смехът я ужасяваше най-много.

— Лам?

Пристъпи бавно до портала в края на коридора и се притисна с гръб към стената. Усещаше горещо течение отпред. Изтика залепналата пред очите й коса, изтръска потта от пръстите си и събра колкото оскъден кураж й беше останал. За Роу и Пит. Няма връщане назад.

Мина през портала и зяпна с отворена уста. Озова се пред необятна бездна — сякаш земята се беше разцепила в недрата на планината. По площадката отпред бяха пръснати работни маси, наковални и ковашки инструменти. От края на площадката започваше мост — две крачки широк, без парапети. Беше дълъг около петдесет крачки и прехвърляше черната бездна до подобна площадка от другата страна, също завършваща с портал. Горещината беше умопомрачителна. Долната страна на тясната арка на моста грееше в оранжево от бушуващите на дъното на бездната огньове. Кристалните жили в скалните стени искряха в жълто. Всичко метално, от наковални, инструменти и метални слитъци по масите до меча в ръката на Шай хвърляше отблясъци с цвета на разтопено желязо. Тя преглътна, запристъпя бавно към края на площадката и погледна отсрещната стена — спускаше се отвесно надолу в бездната, нямаше край. Това място сякаш беше горната част на ада, достигнато погрешка от живите.

— Да му бяха сложили поне едни шибани парапети — промърмори под нос Шай.

Уердинур стоеше на моста, прикрит зад голям правоъгълен щит с гравиран на него дракон и насочено напред копие. Един наемник лежеше мъртъв пред него, втори отстъпваше предпазливо заднешком, ръгайки отчаяно с алебардата си. Недалеч от Шай имаше трети наемник, беше коленичил и запъваше тетивата на арбалета си. Уердинур замахна с копието, прониза ловко наемника с алебардата, после пристъпи напред и го изблъска от моста. Онзи не издаде звук, докато падаше. Не се чу нищо и когато стигна дъното.

Водачът на драконовите хора зае отново позицията си и големият му щит издрънча, когато опря долния му край в камъка на моста. Извика нещо през рамо на език, който Шай не разбираше. В сянката зад него се размърдаха хора — старци и деца, а най-отзад едно момиче.

— Роу! — Викът на Шай остана заглушен от бученето на огъня в бездната, момичето изтича по моста, без да я чуе, и се стопи в мрака на отсрещната площадка.

Уердинур остана на моста, приклекнал, без да откъсва очи от нея над ръба на щита си. Шай стисна зъби и изръмжа от безсилие. Да стигне толкова близо и да не може да намери път към целта.

— Вземи това, задник! — изкрещя последният наемник, прицели се и стреля. Стрелата му отскочи от щита на Уердинур, запремята се във въздуха — ярка оранжева топлийка в мастиленочерната тъмнина — и изчезна от поглед. — Е, няма къде да мърда. — Наемникът извади втора стрела от колчана си и се зае да натяга отново арбалета. — Още няколко стрелци и ще го спипаме. Рано или късно. Хич не му бери грижа…

Нещо просветна в периферното зрение на Шай и наемникът се блъсна с гръб в стената. От гърдите му стърчеше копието на Уердинур.

— Ооо — изстена той, свлече се по задник на земята и отпусна бавно арбалета до себе си. Шай понечи да тръгне към него, когато усети лек допир по рамото си.

Зад гърба й стоеше Лам, но присъствието му не й вдъхна никаква увереност. Беше свалил палтото си и беше останал само по кожен елек — всички белези и мускули на показ, — мечът му, целият нащърбен, беше счупен по средата на острието, а ръката му беше омазана с кръв до лакътя.

— Лам? — прошепна Шай. Той дори не я погледна. Отмести я небрежно от пътя си с опакото на ръката. Черните му очи бяха вперени в моста. Мускулите по гърба му бяха изскочили чак до тила, главата му — леко килната на една страна, а по бледата му кожа лъщяха капки пот и кръв. Устните му бяха разтегнати в широка като на череп усмивка. Шай се отдръпна боязливо от пътя му, все едно не той, а смъртта я бе потупала по рамото. И може би не беше далеч от истината.

Сякаш отдавна чакал срещата им, Уердинур изтегли спокойно меча си — дълго матово острие със сребриста буква под гарда на дръжката.

— Някога имах същия. — Лам захвърли счупения си меч и той се плъзна по земята и изчезна в бездната.

— Изработен е от самия Създател — отвърна Уердинур. — Трябвало е да го запазиш.

— Един приятел ми го открадна. — Лам отиде до една от наковалните и стисна края на лежащ отгоре й стоманен прът, дълъг почти колкото Шай. — А с него и всичко останало, което имах. — Тръгна към моста, влачейки след себе си пръта, чийто край застърга остро по камъка. — И пак беше повече, отколкото заслужавах.

Шай искаше да му каже да не тръгва натам, но не намери сили да изрече думите на глас. Сякаш не й стигаше въздух. Същевременно не виждаше друг път през бездната и не смяташе да се отказва. Затова прибра меча в ножницата и свали лъка от гърба си. Уердинур видя това и започна да отстъпва предпазливо назад. Стъпваше леко и грациозно на пръстите на босите си стъпала, спокоен и уверен, сякаш имаше на разположение цяла танцувална зала, а не просто две крачки гол камък.

— Казах ти, че ще се върна — каза Лам и стъпи на моста.

— И ето те тук — отвърна Уердинур.

Лам подритна с върха на ботуша си трупа на мъртвия наемник, той се претърколи от моста и изчезна безшумно в бездната.

— Казах ти, че ще водя смъртта със себе си.

— И го направи. Сигурно си доволен от себе си.

— Ще съм доволен, когато се разкараш от пътя ми. — Лам спря на няколко крачки от Уердинур. Зад гърба му остана следа от блещукащи на моста стъпки. Двамата възрастни мъже се измериха с погледи в средата на моста.

— Наистина ли мислиш, че правото е на твоя страна? — попита драконовият човек.

— Кой го е грижа за правото? — Лам скочи напред, изнесе пръта над главата си и го стовари върху щита на Уердинур. Оглушителният трясък накара Шай да подскочи. В средата на драконовия щит се появи дълбока вдлъбнатина, а единият му ръб беше огънат назад. Уердинур беше паднал по гръб, но Шай го видя да скача отново на крака от самия ръб на моста. Ехото още не беше заглъхнало, когато Лам изрева и замахна отново.

Този път Уердинур беше готов. Наклони щита си, така че прътът да се отплесне от него, и замахна с меча. Лам се дръпна светкавично и острието профуча на косъм от главата му, заби юмрук в брадичката на Уердинур и го запрати назад. От устата му пръсна кръв, но той се окопити бързо. Атакува първо отляво и веднага след това отдясно и от стоманения прът хвръкнаха искри, когато Лам го вдигна пред себе си, за да парира ударите.

Шай опъна тетивата, но колкото и близко да беше, не посмя да пусне стрелата, не можеше да знае кого ще улучи — движенията им бяха прекалено бързи, нечовешки бързи, мълниеносни, една погрешна крачка, едно трепване и това щеше да е краят. Ръката й трепереше, докато пристъпяше бавно напред по моста, търсейки удобния момент. Но винаги се оказваше секунди по-бавна. Потта се стичаше по клепачите й всеки път, когато отместваше очи от двамата възрастни мъже, за да погледне в бездната.

Уердинур предвиди следващия удар на Лам и се гмурна с лекота под стоманения прът, неочаквано бърз и повратлив за телосложението си. Стоманеният прът изтрещя оглушително в камъка на моста сред фонтан от искри. Лам залитна и изгуби равновесие, което даде на Уердинур възможността да замахне с меча отстрани. Лам дръпна рязко глава и острието, вместо да я разполови, успя само да остави кървава резка по бузата му с върха си. Той залитна силно назад и последната му крачка го спря на самия ръб на пропастта. Уердинур атакува моментално, но макар и само за миг, между двамата се беше отворило пространство.

Шай може и да не беше от хората, които ги биваше в чакане, но се славеше с това, че дойдеше ли моментът — скачаше с главата напред. Дори не се замисли да стреля. Пръстите й сами пуснаха стрелата и тя полетя в тъмнината, закачи ръба на щита и потъна в дясната ръка на Уердинур, точно под рамото. Той изръмжа и мечът му се отпусна надолу, задирайки с върха си в камъка. Шай свали лъка, не можеше да повярва, че се беше престрашила да стреля, камо ли, че стрелата й бе попаднала в целта.

Лам изрева като звяр и започна да млати с дългия прът. Въртеше го с такава лекота, все едно беше върбова клонка, и започна да размята Уердинур наляво-надясно назад по моста. Дори и да не беше стрелата на Шай в ръката му, той нямаше никаква възможност да атакува, всичките му усилия отиваха в борба да остане на крака. Лам продължи да напада неуморно, безмилостно и постепенно го изтика от моста към тъмната площадка. Поредният му удар отскубна щита от ръката на Уердинур, той се изтъркаля по земята и изчезна в сянката. Драконовият човек залитна назад и притисна гръб в скалата, а мечът му — окървавен от стеклата се по ръката му кръв — издрънча в камъка.

От тъмнината на портала изскочи човешка фигура и се нахвърли върху Лам, а Шай видя в ръката й да проблясва острие на нож. Лам залитна заднешком към ръба на пропастта, сграбчи нападателя си и го запрати към стената до Уердинур. Гологлавото момиче се свлече на земята и не помръдна. Беше променена, толкова променена, но Шай я позна.

Тя захвърли лъка и хукна с всичка сила по моста. Не мислеше за пропастта отдолу, не мислеше за нищо друго, освен за това как по-бързо да прекоси разстоянието до нея.

Лам измъкна с рязко движение ножа от рамото си и от острието се проточи дълга струя кръв. Захвърли го небрежно настрани като непотребна клечка за зъби. Лицето му продължаваше да е все така сковано, а налудничавата му усмивка беше цялата обагрена в червено и лъщеше като прясно отворена рана. Очите му гледаха, но не виждаха. В погледа му нямаше нищо. Не беше човекът, който се полюшва на капрата до Шай по време на дългия път през Близка страна, нито онзи, който ора безропотно нивата, който пя на децата и я поучаваше да бъде реалист. Беше друг човек, ако въобще беше човек. Беше човекът, който уби бандитите в Ейвърсток, който отряза главата на Санджийд в равнината и който уби Глама Златния с голи ръце в кръга. Най-добрият приятел на смъртта.

Той стисна с две ръце края на стоманения прът, изнесе го назад, изви силно гръб и резките, оставени по него от меча на Създателя, просветнаха зловещо. Шай изкрещя, но напразно. Сега в него беше останала по-малко милост, отколкото в суровата зима. Безброй изминати мили, прекосени необятни пространства, а ето как, когато един стоманен прът полети надолу с ужасна сила, няколко крачки стават непосилно разстояние.

Уердинур се хвърли върху Роу и я покри с тялото си. Стоманата срещна ръката му, пречупи я като суха съчка и се стовари върху рамото му. На главата му зейна дълга дълбока рана и той загуби съзнание.

Лам вдигна пръта и замахна отново, изкрещя и от изкривените му устни пръсна слюнка. Шай скочи напред, сграбчи другия край на пръта и полетя с него нагоре. Усети порива на въздуха в лицето си, всичко се преобърна и тя се блъсна в стената с главата надолу.

После стана тихо.

Чуваше единствено някакво слабо звънтене.

Шум от хлъзгащи се по камъка крака.

Ставай, Шай.

Не можеш да се излежаваш по цял ден.

Фермата чака.

Трудно й беше дори да диша.

Напрегна сили и се отблъсна от пода или от стената, или от тавана и всичко отново се завъртя пред очите й като понесено от бързея сухо листо.

Успя ли да стане? Не. Лежи по гръб. Едната й ръка виси. Виси от ръба на площадката. Черна тъмнина и огън — далече, много далече отдолу. Не натам, лоша идея. Претърколи се на другата страна. Успя да се надигне на колене, зави й се свят, разтърси глава да преодолее замайването.

Някой крещеше, чуваше неразбираеми думи, заглъхнали гласове. Нещо се блъсна в нея и тя едва се задържа да не падне отново.

Хора, вкопчени един в друг, влачещи се по земята крака. Лам е в средата, лицето му е почервеняло от голяма рана по цялата му дължина, обезумял поглед на диво животно, крещи пронизително, ръмжи, нечленоразделни звуци.

Огромният сержант на Коска беше зад него, прокарал ръка през гърлото на Лам, дърпа назад, а челото му е цялото в пот от напрежението, но иначе напълно спокоен, леко намръщен, сякаш пресмяташе нещо наум.

Суийт държеше лявата ръка на Лам и се мяташе насам-натам като повлечен от див кон. Савиан се беше вкопчил в дясната и грачеше в ухото му: „Спри, спри, ненормално копеле такова!“. Шай видя в ръката му нож и осъзна, че не можеше да направи нищо да го спре. А също, че може би не искаше.

Лам се беше опитал да убие Роу. След всичко, през което бяха преминали, за да я открият, той се опита да я убие. Щеше да убие и нея, без значение какви обещания беше дал на майка й. Щеше да избие всички наоколо. Не можеше да го проумее. Не искаше.

Изведнъж тялото на Лам се скова и почти завлече Суийт до ръба на пропастта. Очите му се обърнаха под треперещите клепачи. В следващия момент се отпусна, пое рязко въздух и простена, постави окървавената ръка с липсващия пръст на лицето си — беше останал без сили.

Без да пуска скрития зад гърба си нож, Савиан го потупа по гърдите и каза:

— Кротко, кротко.

Шай се надигна на крака, светът беше спрял да се върти шеметно като преди, но главата й бучеше, а по тила й се стичаш кръв.

— Кротко, спокойно.

Не можеше да мърда дясната си ръка, ребрата я боляха при всяко вдишване. Тя затътри крака към портала и чу Лам да хлипа задавено зад нея.

— Кротко… кротко…

Тесният коридор беше нажежен като пещ. Беше тъмно като в рог и само отпред в далечината се виждаха жълти отблясъци. Тук-там нещо лъщеше по земята. Кръвта на Уердинур. Шай закуца към светлината, спомни си за меча и го извади, но не успя да стисне дръжката с изтръпналата си дясна ръка. Прехвърли го в лявата и продължи напред. Силите й постепенно се връщаха и тя почти подтичваше. Светлината приближи, горещината се усили и изведнъж тунелът свърши и тя видя огрени в златиста светлина камъни. Изскочи навън, закова на място, но ботушите й се изпързаляха напред и тя се стовари по задник върху камъните. Остана на земята, подпряна на лакът, с широко отворена уста.

— Мамка му — прошепна.

Наричаха ги драконовите хора, това го знаеше. Но не би й хрумнало дори, че всъщност имаха дракон.

Лежеше в средата на просторна зала с куполовиден таван — гледка, излязла от приказките, — едновременно прекрасен и ужасяващ. Хилядите му матови люспи лъщяха на светлината на огньовете.

Не можеше да се определи големината му, така навит на кълбо, но главата му беше голяма колкото човек. Зъбите му бяха дълги и остри като кинжали. Нямаше нокти. Няколкото му крака завършваха не със стъпала, а с ръце, по чиито фини метални пръсти блестяха златни пръстени. Под сгънатите му, тънки като хартия крила зъбни колела почукваха и потракваха тихо и бавно се въртяха. От решетките в ноздрите му се издигаха облачета пара. Раздвоеният му език подрънкваше като бримките на верига. През тънките цепки на клепачите му се виждаха четири изумрудени очи.

— Мамка му — прошепна отново Шай и погледът й се плъзна от дракона надолу към леговището му — не по-малко приказна гледка и от самия звяр. Цял хълм от монети. Антични златни и сребърни блюда. Огърлици, бокали и диадеми. Позлатени оръжия и брони. Всевъзможни бижута, инкрустирани със скъпоценни камъни. От единия край на купчината стърчеше забит накриво сребърен прът, а на края му — символът на отдавна загинал легион. Встрани от него от купчината златни монети се подаваха краката на трон от екзотично дърво, инкрустиран със златен варак. Абсурдно много злато. Само от гледна точка на количество в сравнение с леговището на дракона всяко безценно съкровище беше просто купчина дрънкулки.

— Мамка му — за пореден път прошепна Шай и зачака металният звяр да се пробуди и да излее огнения си гняв върху нищожния смутител на покоя му. Но той не помръдна и тя запълзя напред. Капките кръв по каменния под преминаха в локвички и размазани петна, после в непрекъсната струйка и тя видя Уердинур. Лежеше облегнал гръб на предния крак на дракона. Роу се беше сгушила до него, изплашена и изцапана с кръв по лицето от раната на главата си.

Шай се надигна на крака и запристъпя бавно по издълбания като купа под, целият покрит с гравирано върху камъка писмо. Стискаше отчаяно меча, който сякаш се беше сраснал с ръката й.

Когато приближи, видя още множество други неща в купчината. Пергаменти с восъчни печати. Права върху златотърсачески парцели. Банкови ордери. Документи за собственост на отдавна срутили се сгради. Завещания за имения, отдавна разделени и препродадени. Дялове в задруги, фирми и предприятия, прекратили дейност в забравени времена. Ключове от незнайни ключалки. И черепи. Стотици човешки черепи. От празните им очи се изливаха навън златни монети и скъпоценни камъни. Има ли нещо по-скъпо и ценено от мъртвите?

Уердинур дишаше тежко. Робата му беше почерняла от кръв, натрошената му ръка лежеше неподвижна до него, а Роу се беше вкопчила в другата, все още с пречупената стрела на Шай в нея.

— Аз съм — прошепна Шай. Страхуваше се да повиши глас. Запристъпя бавно с протегната напред ръка. — Роу. Аз съм.

Тя отказа да пусне ръката на възрастния мъж. Той се пресегна и отскубна внимателно пръстите й от ръката си. Побутна я към Шай и заговори тихо на своя език, после я побутна отново, този път по-настоятелно. Каза още нещо и Роу наведе глава. Очите й се наляха със сълзи и тя неохотно се отдръпна от него.

Уердинур вдигна пълни с болка очи към Шай:

— Искахме само най-доброто за тях.

Шай клекна и пое Роу в обятията си. Беше слаба, скована, леко се дърпаше от нея — нищо не беше останало от някогашната й сестра. Това далеч не беше срещата, която си беше представяла. Но беше среща все пак.

— Мамка му! — Никомо Коска стоеше пред портала и гледаше вторачено дракона и леговището му.

Сержант Дружелюбния тръгна към него, изваждайки мимоходом тежък сатър от палтото си. Стъпи с един крак върху купчината и зад тока на ботуша му се оформи малко свлачище от златни монети, човешки кости и навити на рула пергаменти. Пресегна се и чукна със сатъра муцуната на дракона.

Стоманеното острие издрънча силно, сякаш като по наковалня.

— Това е машина — каза той, свъсил вежди.

— Най-свещеното творение на Създателя — каза дрезгаво Уердинур. — Чудо, мощ и…

— Безсъмнено. — Коска се ухили до уши и започна да си вее с шапката пред лицето. Но не драконът бе привлякъл вниманието му. Беше леговището му. — Как мислиш, Дружелюбен, каква е сумата?

Сержантът повдигна вежди и пое дълбоко дъх през носа си:

— Много голяма. Да я преброя ли?

— Може би по-късно.

На лицето на сержанта се изписа разочарование.

— Чуй ме… — Уердинур се опита да се надигне на лакът, при което от дупката от стрелата потече кръв и омаза златото под рамото му. — Близо сме до пробуждането на дракона. Много близо! Работа, отнела векове. Тази година… може би следващата. Не можеш да си представиш мощта му. Бихме могли да… можем да я поделим!

Коска направи кисела физиономия:

— От опит знам, че не ме бива в деленето.

— Ще прокудим външноземците от планината и светът ще е отново както преди, както в Старите времена. А ти… каквото поискаш — твое е!

Коска се усмихна, сложи ръце на кръста си и вдигна поглед към дракона.

— Чудно творение, спор няма. Великолепна реликва от старите времена. Но срещу онова, което вече се изсипва през равнината? Срещу легионите на глупостта? Търговци, фермери, правачи на дрънкулки и разлиствачи на хартийки? Срещу нескончаемия потоп от дребни алчни хорица? — Той махна вяло с шапката си към дракона. — Това тук и всичко като него ще са безполезни като крава срещу рояк мравки. Няма да остане място на този свят за магическото и мистериозното. Те ще дойдат в свещената ти земя и ще я застроят с… шивашки ателиета. С магазини за копчета и игли. И кабинети на нотариуси. Ще превърнат града ти в жалко подобие на мястото, откъдето са дошли. — Възрастният наемник се почеса замислено по пъпчасалата шия. — Сигурно ти се иска да не е така. На мен ми се иска да не е така. Но е точно така. Изморих се от загубени каузи. Времето на хората като мен си отива. А това на хората като теб? — Той избърса петънце кръв под нокътя си. — Отминало е толкова отдавна, че все едно въобще не го е имало.

Уердинур протегна към него счупената си ръка с увиснала надолу китка и издута кожа под напора на пречупените отдолу кости:

— Не разбираш какво ти предлагам!

— О, разбирам. — Коска стъпи върху един позлатен шлем и се надвеси усмихнат над Дясната ръка на Създателя. — Сигурно ще се изненадаш, като чуеш, но са ми отправяли какви ли не чудати предложения. Скрити съкровища, власт, търговски права върху целия бряг на Кадир, веднъж дори цял град, вярно, в лошо състояние, но все пак. И така разбрах… — той се вгледа замислено във вдигащите пара ноздри на дракона — с огромно разочарование, разбира се, защото и аз като всеки друг съм мечтател и романтик… — взе една златна монета и я вдигна пред очите си, — така разбрах, че една марка струва повече от хиляда обещания.

Уердинур спусна бавно ръка:

— Опитах да… направя всичко както трябва.

— Разбира се. — Коска кимна и подметна монетата обратно в купчината. — Ако щеш, вярвай, но това правим всички. Дружелюбен?

Сержантът се наведе и разцепи главата на Уердинур със сатъра.

— Не! — изпищя Роу, започна да се мята и да се дърпа и Шай едва успя да я удържи в ръцете си.

Коска извърна глава и я погледна възмутено:

— По-добре я изведи навън. Тук не е място за деца.