Джо Абъркромби
Червена страна (35)

Преброяване

Помирисаха Бийкън, преди да са го видели. Миризмата на печено месо подкара прегладнялата тълпа в безогледна надпревара надолу по склона — блъскаха се, препъваха се из дълбокия сняг. Оказа се, че една предприемчива търговка беше избрала да разположи скарата си над лагера, високо горе на склона. За нейна беда никой от наемниците не беше в настроение да плаща. Изблъскаха я безцеремонно настрани и опоскаха нареденото по скарата до последния хрущял — по-опустошителни от рояк скакалци. Дори суровото месо след кратки сблъсъци, естествено, беше погълнато за секунди. В бъркотията около скарата един от наемниците беше свършил с ръка върху нажеженото желязо и сега клечеше в снега, стенеше от болка и стискаше нашарената си с черни черти длан, когато Темпъл мина покрай него, сгушен в палтото си.

— Що за хора са това? — промърмори Шай. — По-богати от Хермон, а продължават да крадат.

— Вършенето на злини се превръща в навик — отвърна той през тракащи зъби.

Явно миризмата на печалба се беше разнесла чак до Крийз, защото в лагера кипеше оживление. Още няколко гробници бяха изринати от снега, а между тях бяха вдигнати нови бараки, чиито комини бълваха дим. Нови амбулантни търговци бяха разпънали сергии, нови курви — дюшеци, до един строени и готови да посрещнат смелите покорители на новия свят. Цените биваха скрито-покрито променяни в момента, в който търговците с типичния за алчните си души нюх забелязваха количеството злато и сребро, с което бяха натоварени наемниците.

Коска беше единственият ездач и водеше процесията на гърба на изтощено муле.

— Привет! — Бръкна в една от чантите на седлото и небрежно подхвърли шепа златни монети във въздуха. — И честит рожден ден на всички!

Една сергия биде преобърната с краката нагоре, раздрънчаха се тенджери и тигани, хората се хвърлиха стремглаво на земята и в краката на мулето на Стареца настана истински бой — приличаха на гълъби, на които някой е подхвърлил шепа просо. Един измършавял цигулар, несломим от липсата на пълен комплект струни, подхвана игрива мелодия и заподскача сред наемниците с широка беззъба усмивка на уста.

Темпъл видя позната табела — „Метална работилница Маджуд и Кърнсбик“, — под която някой беше дописал старателно „Оръжия и брони, направа и поправка“. Под нея стоеше самият Абрам Маджуд, а зад него върху тесен парцел — няколко наети работници, които поддържаха запалена и готова за работа преносимата ковачница.

— Намерил си нов парцел — каза Темпъл.

— Малък. Ще ми построиш ли магазин на него?

— Може би по-късно. — Той стисна ръката на търговеца и се замисли с носталгия за дните, прекарани в честен труд за почти честен работодател. Напоследък връщането с носталгия към спомените се беше превърнало в любимо занимание. Странна работа, най-хубавите моменти от живота си човек вижда едва когато погледне назад.

— Това ли са децата? — каза Маджуд и клекна пред Роу и Пит.

— Намерихме ги — каза Шай без особен ентусиазъм.

— Радвам се. — Маджуд подаде ръка на момчето. — Ти трябва да си Пит.

— Да — каза той и стисна тържествено ръката на търговеца.

— А ти — Роу.

Момичето извърна настрани начумерената си физиономия и не отговори.

— Тя е — отвърна вместо нея Шай. — Или по-скоро… беше тя.

Маджуд плесна с длани коленете си и се изправи:

— Убеден съм, че скоро пак ще бъде. Хората се променят.

— Напълно ли си сигурен? — попита Темпъл.

Търговецът сложи ръка на рамото му:

— Нима доказателството за това не стои пред мен?

Той се зачуди дали това беше шега, или откровен комплимент, когато познатото квичене на Коска раздра ушите му:

— Темпъл!

— Господарят ти те вика — каза Шай.

Имаше ли смисъл да спори? Извини се набързо и подвил опашка като пребито куче, затътри крака към форта. Подмина един от наемниците, чиято физиономия беше омазана до ушите, докато трескаво разкъсваше с ръце печено пиле. Двама се бореха за манерка ейл, без да искаха, извадиха тапата от гърлото и трети се хвърли помежду им, извил нагоре глава и отворил уста в напразен опит да лапне разляното. Трима бяха вдигнали на раменете си една от курвите — накичена със старинни златни бижута, с килната накриво диадема на главата — и тя крещеше с пълно гърло над бурните овации на околните:

— Аз съм кралицата на шибания Съюз! Аз съм шибаната кралица на шибания Съюз!

— Радвам се да видя, че си добре — плесна го по рамото Суорбрек и според Темпъл беше напълно откровен.

— Жив, за добре — не знам. — Беше минало много време, откакто за последно беше добре.

— Как беше?

Темпъл се замисли:

— Боя се, че нямаше героични истории за записките ти.

— Загубих надежда, че ще открия такива тук.

— Според мен най-добре е надеждите да се изоставят рано — промърмори Темпъл.

Старецът махна на тримата си капитани и те се скупчиха в заговорническа и леко вмирисана прегръдка пред огромния фургон на началник Пайк.

— Мои верни приятели — поде той както обикновено, когато следващата му дума щеше да е лъжа. — В момента стоим на шеметния връх на небивал успех. Но като човек, озовавал се неведнъж в подобни ситуации, мога да ви уверя, че от него няма по-страшно място на този свят, защото изгубилия равновесие на него го чака стремително и дълго падане. Успехът подлага приятелството на проверка, за каквото провалът може само да мечтае. Сега трябва да сме дважди по-внимателни с нашите хора и трижди по-предпазливи с околните.

— Съгласен — кимна Бракио и разтърси двойна гуша.

— Точно така — ухили се мазно Димбик с порозовял от студа остър нос.

— Бог е свидетел, че е така — избоботи Джубаир и извърна очи към небето.

— О, как мога да се проваля, когато ме крепят три такива колони? Първата ни работа трябва да е прибирането на плячката. Ако остане в ръцете на хората, до сутринта ще е почти напълно пропиляна и потънала в джобовете на тези лешояди.

Мъжете изкрещяха възторжено при набиването на канелата в огромно буре, наредиха се пред него върху опръскания с червени капки сняг и започнаха да плащат с охота за всяка халба десеторно по-висока цена от тази на цялото буре.

— Утре по това време ще са сериозно задлъжнели — отбеляза Димбик и приглади с наплюнчен пръст едно кичурче на главата си.

— Затова предлагам незабавно да съберем донесените ценности, те да бъдат преброени пред всички от сержант Дружелюбния, заведени нотариално от господаря Темпъл и заключени зад три ключалки в този фургон. — Коска потупа с длан солидното дърво на въпросния фургон като олицетворение на здравия разум и надеждността на предложението си. — Димбик, подбери най-верните си хора за охраната му.

Бракио се загледа в един от наемниците, който въртеше златна огърлица над главата си.

— Мъжете няма да са доволни, че трябва да предадат плячката.

— Винаги е така, но ако сме единни, ако им предоставим подобаващо занимание за отвличане на вниманието, ще се поддадат. Каква е числеността ни в момента, Дружелюбен?

— Сто четиресет и трима — отвърна сержантът.

Джубаир поклати глава при това поредно доказателство за пълното безверие на човечеството:

— Дружината се топи с обезпокоителни темпове.

— Не можем да си позволим повече дезертьорство — каза Коска. — Предлагам конете да бъдат събрани, оградени и поставени под охраната на доверени мъже.

— Рисковано. — Бракио се почеса с тревожно изражение на лицето между гънките на двойната си брадичка. — Имаме няколко доста плашливи…

— Ами, коне, какво да ги правиш? Погрижи се. Джубаир, искам една дузина от най-добрите ти хора да са в готовност — малката ни изненада трябва да мине по план.

— Вече очакват заповедите ти.

— Каква изненада? — попита Темпъл. Бог му беше свидетел, нямаше сили да понесе повече вълнения.

Старецът се ухили:

— Разгласената изненада не е никаква изненада. Не се тревожи! Убеден съм, че ще одобриш постъпката ми. — Темпъл обаче далеч не беше убеден. Неговата идея за правилна постъпка и тази на Коска намираха все по-малко пресечни точки в последно време. — Тогава всички на работа, докато аз говоря на момчетата.

Той изпрати с поглед отдалечаващите се капитани и усмивката му постепенно се стопи, а очите му се присвиха подозрително.

— Нямам никакво доверие на тези копелета.

— Не — каза Дружелюбния.

— Аз също — добави Темпъл. И беше самата истина, единственият, на когото имаше по-малко доверие, в момента стоеше до него.

— Искам вие двамата да се погрижите за преброяването на съкровището ни. Искам всичко до последната монета да е описано и прибрано на сигурно място.

— Преброено? — попита Дружелюбния.

— Разбира се, стари приятелю. Също така се погрижи във фургона да има вода и храна, конете да са впрегнати и готови за път. Ако положението стане… грозно, може да се наложи да потеглим незабавно.

— Осем коня във впряга — каза Дружелюбния. — Четири двойки.

— А сега ми помогни да се кача горе. Трябва да произнеса реч.

След изобилие от гримаси и пъшкате Стареца се покатери на капрата, а оттам — на покрива на фургона. Подпря се на дървения парапет и обходи лагера с поглед. В този момент онези, които не бяха напълно погълнати от заниманията си, започнаха да скандират и постепенно пред фургона се оформи гора от вдигнати оръжия, бутилки и недоядени парчета месо. Изморени от товара, тримата стовариха безцеремонно прясно коронясаната кралица на Съюза с писък в калта и обраха всичките й бижута.

— Коска! Коска! Коска! — ревеше тълпата, а Стареца свали шапката си, приглади снежнобялата си коса назад и разпери ръце да приеме овациите.

Някой сграбчи цигулката на беззъбия свирач и я разби на парчета, след което, за да е сигурен, че ще пази тишина, го фрасна с юмрук в устата.

— Славни мои съратници! — изрева Коска. Времето може и да бе притъпило някои от способностите му, но силата на гласа му беше непокътната. — Справихме се добре! — Надигнаха се нови овации. Някой хвърли нагоре шепа монети и около него настана грозно стълпотворение. — Тази вечер ще празнуваме! Тази вечер ще пием, ще пеем, ще се веселим така, както подобава на герои след триумф, достоен за старите времена. — Тълпата изрева, раздадоха се братски прегръдки и тупане по гърбовете. Темпъл се замисли дали героите от старите времена щяха да празнуват изхвърлянето на дузина старци от ръба на скала. Много вероятно. Такива са те, героите.

Коска вдигна ръка да въдвори тишина и тя щеше да е почти пълна, ако не беше шумното мляскане — един от наемниците и една курва бяха започнали вече веселбата.

— Преди да започне празненството обаче, за съжаление, ще има малко счетоводство. — Темпъл забеляза моментална промяна в настроението на тълпата. — Всеки ще предаде плячката си… — Надигна се недоволно мърморене. — Цялата плячка! Никакво гълтане на монети, никакви пръстени в задниците! Повярвайте ми, на никого няма да му е приятно да ги търси там. — Чу се отчетливо освиркване от няколко места. — По този начин прекрасното ни съкровище ще бъде правилно оценено, описано и прибрано на съхранение зад три ключалки в ето този фургон, откъдето по-късно, когато стигнем обратно в цивилизацията, ще бъде разпределено според правилника!

Настроението на тълпата доближи точката на кипене. Темпъл забеляза няколко от хората на Джубаир да вървят сред множеството и да се оглеждат внимателно.

— Потегляме на път утре сутрин! — извика Коска. — А тази вечер всеки ще получи като допълнително възнаграждение сто марки, които да похарчи, както му душа иска! — Забеляза се леко уталожване на възмущението. — Нека не разваляме този триумф с разногласия! Останете единни и ще напуснем тази пустош по-богати, отколкото някога сме мечтали. Обърнем ли се един срещу друг — наградата ни ще са провал, срам и смърт. — Той удари с юмрук нагръдника си. — Аз както винаги съм загрижен единствено и само за сигурността на славното ни братство! Колкото по-скоро приключим с описа на плячката, толкова по-скоро ще започне празненството!

— Ами бунтовниците? — прокънтя звънко нечий глас. Инквизитор Лорсен си запробива път през тълпата към фургона и от изражението на изпитото му лице стана ясно, че не се готвеше за никакво празненство. — Къде са бунтовниците, Коска?

— Бунтовниците? А, да. Странна работа. Претършувахме Ашранк от горе до долу. Ти би ли използвал думата „претършувам“ за това, които направихме, Темпъл?

— Бих. — Бяха разбили на парчета всичко, способно да скрие монета, камо ли бунтовник.

— И нито следа от тях? — изръмжа Лорсен.

— Измамени сме! — Коска удари ядосано с юмрук по парапета. — Проклятие, каква коварна паплач са тези бунтовници! Съучастничеството им с тези драконови хора е било само заблуда, номер!

— Техен или твой?

— Инквизиторе, обиждате ме! Не по-малко разочарован съм от вас…

— Не съм убеден! — сряза го Лорсен. — Ти все пак напълни джобовете.

Коска разпери ръце и сви безпомощно рамене:

— Наемници, какво очакваш?

Разнесе се смях сред наемниците, но работодателят им не се присъедини.

— Направи ме съучастник в грабеж! В убийство! В клане!

— Виж сега, не съм ти опирал нож в гърлото. Началник Пайк, доколкото си спомням, искаше хаос и…

— С определена цел! Ти ни въвлече в безсмислено клане!

— А ти смислено клане ли предпочиташе? — подсмихна се Коска, но пръснатите зад Лорсен практици с черни маски на лицата явно нямаха чувство за хумор.

Инквизиторът изчака смеха да утихне.

— Вярваш ли в нещо въобще?

— Ако имам избор, не. Вярата сама по себе си, инквизиторе, не е повод за гордост. Вяра без доказателство е отличителният белег на дивака.

Лорсен поклати невярващо глава:

— Ти си едно наистина отвратително създание.

— И съм последният, който ще го отрече, но ти пропускаш нещо важно. Ти си нещо по-долу и от това. Никой не е способен на повече злини от онзи, убеден в правотата си. Няма по-пагубна кауза от възвишената. Открито признавам, че съм злодей. Именно за това ме нае. Но не съм двуличник. — Коска обхвана с жест остатъците от дружината, наблюдаващи със затаен дъх конфронтацията му с Лорсен. — Аз имам гърла за хранене. А теб нищо не те задържа тук. Ако толкова си се устремил към вършенето на добрини, направи нещо, с което ще се гордееш. Отвори пекарна. Пресен хляб всяка сутрин — ето ти благородна кауза!

Тънките устни на инквизитора се извиха презрително:

— Нищо не те отличава от животното, нали? Лишен си от всякаква съвест. Пълна липса на морал. Не се ръководиш от нищо друго освен от личния си интерес.

Лицето на Коска придоби сериозно изражение, когато се наведе напред от парапета:

— Може би, когато преживееш повече разочарования и срещнеш повече предателство от мен, ще разбереш, инквизиторе, че няма друг ръководен принцип на този свят освен личния интерес и да, хората са животни. Съвестта е товар, който избираме да носим, а моралът е лъжа, която си казваме, за да го направим по-лек. Много пъти ми се е искало да не е така. Но е така.

Лорсен кимна бавно, без да откъсва святкащи от гняв очи от Коска.

— Ще си платиш за това.

— А, като стана дума за плащане, въпреки че ще прозвучи направо смешно, началник Пайк ми обеща петдесет хиляди марки.

— За залавянето на бунтовника Контъс!

— Точно така. Ето го.

Чу се звън на стомана, тракане на арбалети и подрънкване на брони и една дузина от хората на Джубаир излязоха напред. Оформиха кръг от извадени мечове, насочени арбалети и копия около Лам, Суийт, Шай и Савиан. Маджуд бавно придърпа към себе си ококорените от изненада деца.

— Господарю Савиан — провикна се Коска. — С най-голямо съжаление ще те помоля да предадеш оръжията си. Всичките, ако обичаш!

Лицето на Савиан остана безизразно, когато разкопча с една ръка катарамата на гърдите си и арбалетът и стрелите му изтропаха на земята. Лам го погледна и отхапа спокойно от пилешкото бутче в ръката си. Безсъмнено това беше лекият път — стоиш и гледаш. Бог му беше свидетел, Темпъл често избираше него. Прекалено често…

Той се изкатери бързо по фургона и изсъска в ухото на Коска:

— Няма нужда да го правиш!

— Нужда? Не, разбира се.

— Моля те! Какво печелиш от това?

— Да печеля? Аз? — Старецът повдигна озадачено вежди, докато Савиан разкопчаваше бавно палтото си и вадеше едно по едно останалите си оръжия. — Не печеля абсолютно нищо. Това е целият смисъл на безкористността и милосърдието.

Темпъл го зяпна и замига на парцали.

— Не ми ли казваше ти самият да постъпвам както е редно? — попита Коска. — Нима не подписахме договор? Нима не прегърнахме благородната кауза на инквизитор Лорсен като своя? Нима не го разкарвахме толкова време нагоре-надолу из тази забравена от Бога пустош? Моля те, Темпъл, замълчи. Не мислех, че някога ще го кажа, но ти спъваш моралното ми израстване. — Обърна се и извика: — Ще бъдеш ли така добър, господарю Савиан, да навиеш ръкави?

Савиан се покашля, хората на Джубаир пристъпиха нервно напред, подрънквайки тихо с брони и оръжия, после той разкопча бавно най-горното копче на ризата си. Продължи надолу под изпитателния поглед на наемници, търговци и курви — замръзнали в очакване на развръзката на разигралия се спектакъл. Хеджес също беше там, видя Темпъл, по неизвестно каква причина — с грейнала на доволната му физиономия усмивка.

Савиан свали ризата и се изправи гордо. Цялото му тяло, от шията до китките на ръцете, беше изписано с различни по големина букви на дузина езици: Смърт на Съюза, Смърт на краля. Най-добрият мидърландец е мъртвият мидърландец. Никога на колене. Не се предавай. Без милост. Няма да има мир. Свобода. Справедливост. Кръв.

— Само ръкавите щяха да са достатъчни — каза Коска, — но ефектът е същият.

Савиан се усмихна едва:

— А ако кажа, че не съм Контъс?

— Съмнявам се, че бихме ти повярвали — отвърна Коска и погледна към Лорсен, който беше зяпнал възрастния бунтовник с жаден поглед. — Всъщност съм убеден, че не бихме ти повярвали. Някакви възражения, господарю Суийт?

Суийт примига на парцали към извадения на показ остър метал и моментално избра лекия път.

— Никакви. Шокиран съм като всеки друг от този неочакван развой на събитията.

— Сигурно се чувстваш леко притеснен от факта, че през цялото това време си пътувал рамо до рамо със закоравял убиец. — Коска се ухили до уши. — Всъщност с двама, а, господарю Лам? — Севернякът продължаваше да гризе пилето, все едно не виждаше насочената право към него стомана. — Нещо да кажеш от името на приятеля си?

— Повечето си приятели убих собственоръчно — отвърна той с пълна уста. — Дойдох за децата. Останалото е кал.

Коска притисна длан в нагръдника си и на лицето му се изписа тъга:

— Бил съм на твоето място, господарю Савиан, и искрено ти съчувствам. Когато дойде краят, човек винаги е сам.

— Безмилостен е тоя живот — отвърна Савиан, без да вдига поглед.

— Хванете го — изръмжа Лорсен и практиците му се нахвърлиха върху Савиан като отвързани кучета. За момент на Темпъл му се стори, че вижда ръката на Шай да се спуска към дръжката на ножа й, но Лам се пресегна, хвана я и сведе поглед към земята, докато практиците отвеждаха Савиан към форта. Инквизитор Лорсен спря на прага, извърна се и огледа с мрачна усмивка лагера, после изчезна вътре и затръшна с трясък вратата зад себе си.

Коска поклати невярващо глава:

— Дори едно „благодаря“ не каза. Вършенето на добро е загубена кауза, Темпъл, както неведнъж съм казвал. Строявайте се, момчета, време е за малко счетоводство!

Бракио и Димбик тръгнаха да обикалят и да изтикват хората си, нареждайки ги на опашка под съпровода на ропот и недоволно мърморене — вълнението от ареста на Савиан беше отминало и личните им проблеми отново бяха на дневен ред. Темпъл срещна погледа на Шай. Стояха така, загледани един в друг, но какво можеха да направят?

— Ще ни трябват чували и сандъци — викаше Коска. — Отворете фургона и донесете маса. Хубаво, врата и две подпори ще свършат същата работа! Суорбрек? Донеси писалка, мастило и тефтер. Не е писането, за което си дошъл, но е не по-малко отговорна задача!

— Дълбоко съм поласкан — изграчи писателят и лицето му пребледня.

— По-добре ние да тръгваме вече. — Суийт беше приближил фургона и гледаше към Коска изотдолу. — Трябва да заведем децата в Крийз.

— Разбира се, приятелю — усмихна му се отгоре Коска. — Ще липсваш на всички тук. Без твоите умения — а, да не забравяме и страховитата дарба на господаря Лам — каузата ни беше обречена. В твоя случай славните истории не са никак преувеличени, прав ли съм, Суорбрек?

— Самото превъплъщение на легендите, генерале — смотолеви писателят.

— Ще трябва да им отредим една глава от книгата. Даже две! Всичко най-хубаво на теб и спътниците ти. Ще препоръчвам услугите ти на когото срещна! — Коска се обърна, слагайки край на разговора.

Възрастният скаут се покашля:

— Остава само да уредим сметката. Доколкото си спомням, разбрахме се за една двайсета от печалбата…

— Ами моят дял? — Кантлис си проби път покрай Суийт и застана отпред, вдигнал глава към Коска. — Аз ви казах, че там ще има бунтовници! Аз намерих копелетата!

— Самата истина! — каза Коска. — Ти си един достоен крадец на деца, същински пророк! Дължим ти целия си успех!

Кървясалите очи на Кантлис грейнаха алчно:

— Значи… какво ми се полага?

Дружелюбния пристъпи зад него и просто ей така, сякаш на шега, преметна примката през главата му. Кантлис се озърна и в следващия момент Джубаир дръпна с всичка сила въжето, предварително прехвърлено през една щръкнала навън от порутената кула греда. Конопът изпращя и краката на бандита се отлепиха от земята. Единият му ритащ във въздуха крак улучи мастилницата и я разля върху тефтера в ръцете на пребледнелия като платно Суорбрек. Кантлис задрапа немощно със счупената си ръка по въжето около шията си и очите му се облещиха.

— Пито — платено! — викна Коска. Част от наемниците подеха неохотно овации. Други се разсмяха. Някой хвърли по Кантлис огризка от ябълка, но не улучи. Повечето дори не обърнаха внимание.

— О, боже — прошепна Темпъл. Зачопли копчетата на ризата си и заби поглед в намазаните с катран дъски на покрива на фургона, но така пък виждаше сянката на мятащата се фигура върху тях. — О, боже!

Дружелюбния омота въжето около един пън и го завърза. Хеджес, който допреди малко също се беше насочил към фургона, се покашля и тръгна обратно. Усмивката му се беше стопила. Шай се изплю през зъби и извърна гръб. Лам стоя и гледа, докато Кантлис не спря да рита с крака, облегнал небрежно длан на дръжката на меча, който беше взел от драконовите хора. Погледна навъсено към вратата, зад която бяха отвели Савиан, и захвърли в калта оглозгания пилешки кокал.

— Седемнайсет — каза Дружелюбния.

— Какво седемнайсет? — попита Коска.

— Пъти ритна с крака. Последния не го броя.

— Това последното беше само потръпване — каза Джубаир.

— Седемнайсет много ли е? — попита Стареца.

— Средна работа — сви рамене Дружелюбния.

Коска погледна към Суийт и повдигна очаквателно сивите си вежди:

— Та, какво казваше? Нещо за някакъв дял, мисля?

Скаутът погледна към полюшващия се на въжето Кантлис, вкара крив показалец под яката си, разтегли я и за пореден път днес избра лекия път.

— Ще да съм се объркал нещо. Май по-добре да се връщаме в Крийз, ако нямаш проблем с това?

— Както решиш. — Отдолу първият наемник обърна раницата си върху масата и от лъскавата купчина метал се разлетяха настрани злато и сребро. Стареца нахлупи шапка и оправи перото. — На добър път!