Джо Абъркромби
Червена страна (34)

Алчност

Веселата тълпа потегли, всичките усмихнати, щастливи, показваха един на друг откраднатите от мъртвите трофеи, смееха се, тупаха се по гърбовете. Роу не мислеше, че има на този свят човек, когото мрази повече от Грега Кантлис. Сега ги виждаше, накъдето се обърнеше. Един беше взел флейтата на Ейкарин и свиреше фалшиви мелодии от по три ноти всяка, а другите около него подрипваха в нещо като танц. Дрехите им бяха нашарени с кръвта на семейството на Роу.

Оставиха Ашранк в руини. Каменните статуи и гравюри — на парчета, Гората на сърцата — на въглен и пепел, бронзовите плочи — изтръгнати от камъка, Дългата къща със свещените въглени в огнището — изгорена до основи, всичко — завинаги опетнено със смърт. Оскверниха дори най-святата пещера, прекатуриха дракона, за да отмъкнат и последната златна монета от леговището му, а после запечатиха входа и събориха моста с гърмящия си прах, който накара земята да се тресе от кощунството им.

— Сигурното си е сигурно — каза убиецът Коска, доближи се до стария мъж, когото наричаха Савиан, и го попита: — Намери ли момчето си? Нотариусът ми спаси няколко деца. Оказа се, че имал скрита заложба и за такива неща.

Савиан поклати глава.

— Е, жалко. Продължаваш ли да търсиш?

— Бях се зарекъл, че ще стигна дотук. За по-нататък — не мисля.

— Уви. Всеки човек си има предел, а? — После Коска го потупа по рамото, побутна с пръст брадичката на Роу нагоре и й каза: — Не унивай. Косата ти ще порасне за нула време!

Роу го гледа как се отдалечава и й се искаше да имаше куража, силата и гнева в гърдите си да намери нож и да го наръга. Или да го разкъса на парчета с нокти. Или да изпохапе лицето му.

Първоначално вървяха бързо, но после забавиха ход, защото бяха изморени, преситени от всичките злини и погроми, които бяха сътворили. Спираха често, плувнали в пот под тежестта на плячката, с издути от злато раници и джобове. Не след дълго започнаха сбиванията, ругатните и караниците за изпаднали от джобовете дрънкулки. Един от мъжете грабна флейтата и я разби на парчета в една скала, а онзи, който свиреше на нея, го удари в лицето, но огромният чернокож скочи и ги разтърва. Говори им за Бог, все едно ги гледаше в момента, и Роу се зачуди, ако наистина Бог виждаше всичко, за какво му бе да гледа ставащото тук.

Шай говореше непрекъснато. Беше различна. Някак по-естествена, бледа и изтерзана, стопила се като догоряла докрай свещ, насинена и пребита като куче, и Роу почти не можеше да я познае. Приличаше на жената от онзи забравен сън. Кошмар. Не спираше да дърдори само глупости, нервно и с престорена усмивка. Тя попита деветте деца за имената им и някои от тях й казаха старите, други — новите си имена. Вече дори не знаеха кои са.

Когато чу името на Евин, тя клекна пред него и му каза:

— Брат ти Лийф беше за кратко с нас — после притисна опакото на ръката към устата си и Роу видя, че трепереше. — Умря в равнината. Погребахме го на хубаво място. На най-хубаво, което намерихме. — После сложи ръка на рамото на Роу. — Исках да ти донеса книга или нещо друго, но… не се получи — й каза. Светът, в който помнеше книгите, беше почти забравен, а лицата на мъртвите — така истински и живи в спомените й. — Съжалявам, че… се забавихме толкова. — Шай я погледна умолително със зачервените си насълзени очи и каза: — Кажи нещо, моля те.

— Мразя те — й каза тогава Роу на езика на драконовите хора, за да не я разбере.

Мургавият мъж на име Темпъл я погледна натъжено и й каза на същия език:

— Сестра ти измина много път да те търси. В продължение на месеци мислеше единствено за теб.

— Аз нямам сестра — каза му Роу, — така й кажи.

А той поклати глава и каза:

— Ти й го кажи.

Старият северняк гледаше през цялото време. Очите му бяха ококорени, все едно гледаше през Роу към нещо ужасно в далечината. Спомни си го застанал над нея с тази чудовищна усмивка на уста. И как баща й даде живота си, за да я спаси. Кой беше този безмълвен убиец, който приличаше толкова много на Лам? Когато лицето му започна да кърви, Савиан клекна отстрани и каза, докато шиеше раната му:

— Въобще не са такива демони, за каквито ги мислехме, тези драконови хора.

Мъжът, който приличаше на Лам, не трепна нито веднъж, докато иглата пробиваше кожата му.

— Истинските демони са тези, които носим в себе си — каза той.

Когато Роу лежеше в тъмното, дори със запушени уши чуваше непрекъснато писъците на Хирфак, когато я изгориха на голямата плоча за готвене, а наоколо миришеше на месо. Дори с ръце на очите си пак виждаше лицето на Юлстал — тъжно, но пълно с достойнство, — когато го хвърлиха от скалата и той дори не извика, а тялото му остана да лежи в подножието. Добри хора, с които се беше смяла, мъдри посвоему хора, сега бяха просто мъртво месо и тя не разбираше защо. Знаеше, че трябва да мрази тези външноземци с цялото си сърце и душа, но отвътре беше изтръпнала, пресушена, мъртва като семейството си, хвърлено от скалите, като баща си с разцепена глава и като Гъли, увиснал под дървото.

На сутринта откриха, че липсват хора, а също — злато и храна. Някои казаха, че са дезертирали, други твърдяха, че са подмамени и са отнесени от призраци, а трети — че драконовите хора вървят по следите им, за да си отмъстят. Докато те спореха, Роу погледна назад към Ашранк — синьото небе над планината още беше като забулено от пушек — и се почувства отново отвлечена от дома. Бръкна в пазвата си, извади хладната драконова люспа, която й даде баща й, и я стисна в ръка. До нея, стъпила на една скала, старата жена дух също гледаше натам.

— Лош късмет е да гледаш назад прекалено дълго, момичето ми — каза й мъжът с бялата брада, когото наричаха Суийт, но според Роу тя беше поне на петдесет — в бялата й коса, увита с парцал, имаше останали едва няколко руси косъма.

— Не е така добре, както си го представях, че ще бъде.

— Когато прекараш половин живот в очакване на нещо, рядко се получава така, както си се надявал.

Роу видя, че Шай я гледа, но после наведе очи и се изплю на земята. Изведнъж я връхлетя неканен спомен — Шай и Гъли се надпреварват кой ще уцели с плюнка тенджерата на земята, Роу се смее, Пит също, а Лам гледа отстрани и се усмихва. Изпита остра болка в гърдите и без да знае защо, извърна поглед настрани.

— Може би парите ще помогнат да изглежда по-добре — казваше в този момент Суийт.

Старият дух поклати глава:

— Богатият глупак си е все същият глупак. Ще видиш.

Омръзна им да чакат изчезналите и отново потеглиха на път. Извадиха бутилки, напиха се и отново забавиха темпа под тежкия товар на плячката си. Започнаха да се влачат по каменистия път, да се потят и псуват, но стискаха златния си товар, все едно беше по-ценен от плътта и дъха им. Въпреки това обаче оставяха след себе си следа от по-дребните дрънкулки като лъскавата слуз зад охлюв. От време на време някой отзад се навеждаше да вдигне нещо от земята, но само за да го захвърли на свой ред след някоя и друга миля. Още храна и вода изчезнаха през нощта и те започнаха да се карат за останалото. Един комат хляб вървеше колкото теглото си в злато, а накрая — десеторно повече, половин манерка с алкохол се разменяше за златна огърлица със скъпоценни камъни. Един мъж уби друг за една ябълка и Коска заповяда да го обесят. Оставиха го да виси край пътеката и не си направиха дори труда да свалят златните огърлици от врата му.

— Трябва да има дисциплина! — каза на всички Коска, поклащайки се пиян на седлото на злощастния си кон.

Пит се усмихна от раменете на Лам и Роу осъзна, че не го беше виждала да се усмихва от много отдавна.

Напуснаха свещената земя и тръгнаха през гората. Заваля сняг, после започна да се натрупва, топлината на дракона си отиде от земята и стана ужасно студено. Дърветата ставаха все по-високи и Шай и Темпъл раздадоха на децата кожи, в които да се увият. Част от наемниците бяха зарязали палтата си, за да могат да носят повече злато, и сега зъзнеха, трепереха и псуваха през зъби, а дъхът им излизаше на пара.

Двама бяха намерени мъртви сред дърветата, пронизани със стрели в гърбовете, докато са срали. Същите стрели, оставени от наемниците в Ашранк, за да направят място в колчаните за още плячка.

Изпратиха хора да търсят и убият онези, които бяха направили това, но те не се върнаха и останалите продължиха напред изплашени, с извадени оръжия, вторачени във всяко дърво и сянка. Продължиха да изчезват хора. Един взе откъснал се от групата другар за враг и го прониза със стрела. Коска разпери ръце и каза:

— На война няма прави пътища.

Започнаха да спорят дали да носят ранения, или дали да го оставят и ако ще го носят, как точно, но преди да се разберат, той умря и те обраха каквото намериха по джобовете му и го изхвърлиха в една дълбока пукнатина в скалите.

Някои от децата се спогледаха усмихнати, защото знаеха, че семействата им вървят по следите им, а оставените тела са съобщение за тях. Евин я настигна, докато вървяха, и й прошепна на езика на драконовите хора:

— Довечера ще бягаме.

Тя кимна в съгласие.

Тъмнината се спусна, нямаше звезди и луна, а снегът се стелеше — гъст и мек. Роу чакаше и трепереше. От напрежение и нетърпение да тръгнат и от страх, че ще ги хванат. Лежеше заслушана в дишането на външноземците: на Шай — забързано и тихо, на Савиан — дълбоко и с хриптене, идващо сякаш от дълбините на гърдите му, в мърморенето на старата жена дух всеки път, когато се обърнеше на другата страна — говореше повече на сън, отколкото през целия ден. Чака търпеливо, докато не дойде ред на стария Суийт — него Роу взе за най-бавен — да застане на пост. Когато го събудиха, той отиде, мърморейки недоволно, до другия край на лагера и седна там. Тя докосна рамото на Евин, той се обърна и кимна, после докосна рамото на детето до него и така, един по един, те се измъкнаха от постелите и се запромъкваха тихомълком в тъмното. Роу разтърси рамото на Пит и той се надигна и седна.

— Да вървим — каза му тя, но той просто примига учудено. — Да вървим! — изсъска му Роу и го стисна за ръката.

Той поклати глава:

— Не.

Тя започна да го тегли да става, но той се дръпна и извика:

— Никъде няма да ходя! Шай!

Някой отхвърли завивката си, нещо издрънча, в лагера настана суматоха. Роу пусна ръката на Пит и хукна с всички сили. Прегази снега, навлезе между дърветата, спъна се в корен и се претърколи, но скочи на крака и продължи да тича. Тичаше презглава, напрягаше сили, този път щеше да успее. Изведнъж нещо ужасно тежко се стовари отзад върху сгъвката на коленете й и тя падна по очи.

Роу изпищя, започна да рита и да удря с юмруци, но все едно се бореше със скала, с дърво, с цялата могъща земя. Тежестта се прехвърли върху кръста й, после върху гърдите й, прикова я безпомощна към земята. Във вихрушката от летящ сняг видя Евин, извърнат през рамо, и тя протегна към него ръка:

— Помогни ми!

После той изчезна в тъмнината. Или тя изчезна, не беше сигурна.

— Проклет да си! — изкрещя Роу, разплака се, продължи да се дърпа, но напразно.

— Вече съм проклет достатъчно — чу гласа на Лам в ухото си. — Но няма да те изгубя отново. — Той я стисна така силно в прегръдката си, че тя не можа да си поеме дъх.

И така свърши всичко.