Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на Първия закон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Country, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)
Корекция
„Колибри“

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Червена страна

Преводач: Александър Ганчев

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Дедракс“

Главен редактор: Андрей Велков

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-619-150-428-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3578

История

  1. — Добавяне

Част II
Задругата

Ех, какъв бурен живот и какво ново начало!

Но, ооо, какво неудобство!

Хенри Уадсуорд Лонгфелоу

Съвест и проказа

— Молиш ли се?

Суфийн въздъхна.

— Не — отвърна. — Клеча тук със затворени очи и готвя каша. Естествено, че се моля. — Отвори едва едното си око и погледна към Темпъл. — Ще се присъединиш ли?

— Не вярвам в Бог, забрави ли? — Темпъл осъзна, че пак чопли подгъва на ризата си, и спря. — С ръка на сърцето вярваш ли, че той някога си е мръдвал пръста дори да ти помогне?

— Не е нужно да харесваш Бог, за да вярваш в него. Освен това знам, че за мен няма спасение.

— За какво се молиш тогава?

Суфийн започна да бърше лице в молитвената кърпа и надникна към Темпъл над края й:

— Моля се за теб, братко. Имаш вид на човек, който се нуждае от това.

— Напоследък съм малко… изнервен. — Темпъл забеляза, че сега чопли ръкава си, и дръпна ядосано ръка. За бога, няма ли да спрат най-после тия негови пръсти, преди да са разнищили и последната му риза. — Чувствал ли си се някога така, сякаш над теб е надвиснала огромна тежест…

— Често.

— … и всеки момент може да те смаже…

— Непрекъснато.

— … и ти просто не знаеш как да се измъкнеш от под нея?

— Само дето ти знаеш как. — Двамата млъкнаха и се вторачиха един в друг.

— Не — каза Темпъл и отстъпи назад. — Не, не.

— Старецът те слуша.

— Не!

— Можеш да го разубедиш, да го спреш…

— Опитах, не искаше и да чуе!

— Може би не си се постарал достатъчно. — Темпъл запуши уши с длани, но Суфийн пристъпи към него и дръпна ръцете му. — Лекият път не води до никъде!

— Тогава ти говори с него!

— Аз съм просто съгледвач!

— Аз съм просто нотариус! Никога не съм претендирал, че съм праведен.

— Никой праведен не го прави.

Темпъл се отскубна от него и тръгна през дърветата.

— Ако Бог иска това да спре, нека сам сложи край! Не беше ли той всемогъщ?

— Никога не оставяй в Божиите ръце онова, което сам можеш да свършиш — чу зад гърба си да се провиква Суфийн и се сви боязливо, сякаш думите му бяха камъни, изстреляни от прашка. Ама че човек, започваше да звучи точно като Кадия. Дано само не свърши като него, помисли си Темпъл.

Очевидно никой от останалите в дружината не беше загрижен от предстоящото насилие. Гората кипеше от надъхани за битка мъже. Пристягаха протрити ремъци, точеха остриета и нанизваха тетивите на лъковете. Двама северняци разменяха плесници и крещяха с почервенели от вълнението и шамарите лица. Двама кантици се бяха отдали на своя вариант на молитва преди битката — бяха коленичили пред молитвения камък, който бяха поставили много внимателно, обаче обърнат наопаки, на един пън. Всеки, без значение на коя страна гледаше, бе убеден, че Бог е на негова страна.

Гигантският фургон беше изтеглен в средата на поляната, а отрудените коне, които го теглеха, бяха заровили муцуни в торбите с овес на главите си. Коска се беше облегнал небрежно на едно от колелата и излагаше възгледите си за това как ще протече атаката на Ейвърсток пред най-видните представители на дружината. Превключваше гладко от стириянски на общия език и обратно, после размахваше енергично ръце и шапка за онези, които не говореха нито един от двата. Суорбрек клечеше на голям камък до него, стиснал молив и готов да запише мъдростите на един велик човек.

— … така че подразделението на капитан Димбик да връхлети по продължение на реката от запад!

— Разбрано, господине — отсече Димбик и прокара наплюнчено кутре през няколко мазни кичура коса, връщайки ги на точно отреденото им място.

— Междувременно Бракио ще връхлети с хората си от изток!

— Между… какво? — изръмжа стириянецът, зачоплил с върха на езика по един от прогнилите си зъби.

— В същото време — притече му се на помощ Дружелюбния.

— Ааа.

— А Джубаир ще излезе от гората, ще се спусне по билото и ще затвори обкръжението! — Перото на шапката на Коска се размята победоносно, постигайки бляскава победа над въображаемите сили на всичкото зло на света.

— Никой да не се измъкне — изръмжа Лорсен. — Всеки трябва да бъде разпитан.

— Разбира се. — Коска вирна брадичка и се почеса замислено по шията, прошарена от бледите розови петънца на зараждащ се обрив. — И всичката плячка да бъде обявена, оценена и описана надлежно, за да може по-късно да се подели според правилото на четвъртините. Въпроси?

— Колко народ ще изтезава до смърт инквизитор Лорсен? — извиси глас Суфийн.

Темпъл го зяпна с отворена уста и не беше само той.

Коска продължи да се чеше.

— Имах предвид въпроси от тактическо естество…

— Колкото е нужно, толкова — прекъсна го Лорсен. — Мислиш, че ми е приятно ли? Светът е сив. Пълен с половинчати истини. С полуредни и полунередни неща. Но въпреки това за някои неща си заслужава да се бие човек, на тях трябва да посветим всичката си сила и отдаденост. С половинчати мерки не се постига нищо.

— Ами ако там няма никакви бунтовници? — Въпросът на Суфийн откъсна Темпъл от трескавото чоплене на ризата. — Ами ако си сбъркал?

— Понякога няма да съм прав — отвърна спокойно Лорсен. — Смелостта се крие в приемането на последствията. Всички страдаме от съжаления и угризения, но някои просто не можем да си позволим да бъдем парализирани от тях. Понякога се иска малко зло, за да предотвратиш голямото. Понякога малкото зло е за всеобщо добро. Човек с принципи взима трудни решения и понася тежки последствия. Останалото е просто мрънкане за това колко несправедлив е животът.

— Мен ме устройва — изсмя се престорено Темпъл.

— Мен — не. — На лицето на Суфийн се изписа странно изражение. Темпъл го видя да гледа втренчено право напред, но не към хората пред себе си, а към нещо в далечината и внезапно го обзе ужасно предчувствие. По-страшно от обикновеното. — Генерал Коска, искам да сляза в Ейвърсток.

— Всички искаме! Не чу ли речта ми?

— Преди атаката.

— Защо? — намеси се Лорсен.

— Да поговоря с хората. Да им дам възможност да предадат бунтовниците без бой. — Темпъл замижа. Боже, това беше направо смехотворно. Благородно, доблестно и смело от негова страна, но толкова смехотворно. — Да избегнем това, което стана в Скуеърдийл…

— Мислех, че се държахме изключително благоприлично в Скуеърдийл — сопна се превзето Коска. — Само дружина котенца би ни надминала! Не си ли съгласен, Суорбрек?

Писателят намести очила и изпелтечи:

— Достойно за възхита благоприличие…

— Това е бедно градче. — Суфийн посочи между дърветата с леко разтреперан показалец. — Нямат нищо, което да си заслужава да бъде взето.

— Не можеш да знаеш това, докато не видиш с очите си — обади се Димбик, зает да чопли с нокът някакво петънце на копринения си пояс.

— Просто ми дай шанс. Умолявам те. — Суфийн скръсти ръце и погледна Коска право в очите. — Ето, моля се.

— Молитвите са арогантност — поде монотонно Джубаир. — Напразна надежда, че човек може да промени Божията воля. Но Божият план е отдавна начертан. Той е казал своята дума.

— Да му го начукам тогава на твоя Бог! — кресна Суфийн.

Джубаир повдигна едва забележимо вежда:

— О, ще видиш, че Бог е този, който чука, не ти.

Настъпи мълчание и поляната отново се огласи от шума на приготовлението за битката и чуруликането на птиците.

Старецът въздъхна и разтърка замислено нос:

— Твърдо си решен, а?

— Човек с принципи взима трудни решения и понася тежки последствия — повтори думите на инквизитора Суфийн.

— И ако сега се съглася с това, тогава какво? Ще ни ръчка ли в задниците съвестта ти по целия път през Близка страна и обратно? Защото, ако се окаже така, ще е доста неприятно. От съвест боли, от проказата — също. Оная работа например. Голямо страдание, но големите момчета трябва сами да си носят болката, а не да я превръщат в тежест за приятели и бойни другари.

— Съвестта и проказата не са едно и също — отсече Лорсен.

— Именно — натърти Коска. — От окапала пишка рядко се умира.

Сърдитото лице на инквизитора се смръщи още повече.

— Да разбирам ли, че одобрявате подобна глупост?

— Да, точно така. В края на краищата, градът е обкръжен, никой не е тръгнал за никъде. Може пък това да улесни живота на всички ни. Ти какво мислиш, Темпъл?

— Аз ли? — замига на парцали Темпъл.

— Гледам право в теб, казах твоето име.

— Да, но… аз? — Имаше сериозна причина Темпъл да се откаже от взимането на трудни решения. Винаги взимаше погрешното. Трийсетте години на драпане със зъби и нокти през бедност и страх, от едно бедствие към друго, само за да се озове в настоящото положение, бяха достатъчно доказателство за това. Погледна към Суфийн, после — към Коска, накрая — към Лорсен. Къде е сега голямата печалба? Най-малката опасност? Кой всъщност беше… прав в тази ситуация? В такава бъркотия не е лесно да избереш лекия път. — Ами…

Коска изду бузи и въздъхна тежко:

— Единият налегнат от съвест, другият — от съмнения. Бог да ни е на помощ. Имате един час.

— Протестирам! — излая Лорсен.

— Щом трябва, направете го, но да ви предупредя, от този шум няма да ви чуя.

— Какъв шум?

Коска пъхна показалци в ушите си:

— Бля-ля-ля-ля-бля-бля-бля-ля-ля-ля…

Докато Темпъл бързаше през дърветата след Суфийн, Стареца продължаваше да блее някъде отзад. Постепенно шумът от приготовленията за битката заглъхна и остана само този от пукането на съчки, шишарки и борови иглички под краката им и тук-там — чуруликането на птици.

— Ти да не полудя? — изсъска Темпъл, задъхан от бързането.

— По-скоро станах отново нормален.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Ще поговоря с тях.

— С кого?

— С който е готов да слуша.

— С приказки няма да оправиш света!

— А ти какво би използвал на мое място? Огън и меч? Договор?

Подминаха последната групичка часови. Берми, един от тях, ги изгледа въпросително, на което Темпъл отвърна с вдигане на рамене, после се озоваха на открито, внезапно заслепени от яркото слънце. Няколкото дузини къщи на Ейвърсток се гушеха в един завой на реката. За повечето от тях определението „къща“ беше комплимент. Повечето една идея над дървени бараки, насред калта на речния бряг, някои откровени бараки, с пръснати между тях лайна. И Суфийн сега вървеше устремено надолу по склона, право натам.

— Какви ги е намислил? — изсъска зад гърба им Берми, скрит сред последните дървета на билото на хълма.

— Следва съвестта си, мисля — отвърна Темпъл.

— Съвестта е калпав водач — поклати глава стириянецът.

— Колко ли пъти съм му го казвал — промърмори Темпъл. Но Суфийн не даваше вид, че е склонен да се откаже от следването на този калпав водач. — О, боже — продължи да си мърмори, примижал към яркото синьо небе. — О, боже, о, боже! — Сега и той слизаше с широки крачки през високата трева, осеяна с туфи бели цветенца, чието име не знаеше.

— В саможертвата няма нищо благородно! — каза, когато настигна Суфийн. — Виждал съм с очите си, грозна картинка, безсмислена, никой няма да ти благодари за това!

— Може би Бог ще ми благодари.

— Ако въобще има Бог, той се тревожи за къде по-сериозни неща отколкото за такива като нас!

Суфийн продължи напред, без да извръща глава:

— Връщай се, Темпъл. Това не е лекият път.

— Наясно съм, мамка му! — Сграбчи единия ръкав на Суфийн. — Дай да се върнем!

Суфийн се отскубна от ръката му и продължи надолу.

— Не.

— Тогава идвам с теб!

— Хубаво.

— Мамка му! — Темпъл го догони отново. Градчето вече беше съвсем близо и сега изглеждаше още по-малко като причина, за която си заслужаваше да рискуваш живота си. — И какъв е планът ти? Имаш план, нали?

— Имам… нещо като план.

— Много увереност ми вдъхваш така.

— Да ти вдъхвам увереност, не е част от плана ми.

— Поздравления, приятелю, с това се справяш блестящо. — Двамата минаха под скованата от грубо одялани дървени колове рамка, на която висеше и поскърцваше табела с надпис „Ейвърсток“. Заобиколиха най-дълбоката кал в средата на тресавището, което минаваше за главна улица, разделяща схлупените постройки — всичките от чепати борови стволове, на по един етаж, някои дори по-ниски.

— Боже, това място е наистина окаяно — промърмори Суфийн.

— Напомня ми за дома — прошепна Темпъл.

А това не беше на добро. Обжарените от слънцето покрайнини на Дагоска, гъмжащите от народ гета на Стирия, запуснатите села в Близка страна. Богатството на всяка страна е различно, но бедността е една и съща.

Някаква жена дереше обгърнат в облак мухи труп на животно, заек най-вероятно, но със същия успех — котка, и от вида й Темпъл остана с впечатлението, че за нея не беше от голямо значение. Две полуголи хлапета играеха по средата на улицата, млатейки яростно един в друг дървени мечове. Под навеса на верандата на една от малкото каменни постройки седеше престарял индивид, дялкаше нещо с ножа си, а на стената до него беше облегнат меч — със сигурност не играчка. Всичките извърнаха глави и проследиха с мрачни подозрителни погледи Темпъл и Суфийн. Няколко дървени капака на прозорците се затръшнаха шумно и Темпъл усети сърцето си да забива ускорено. Отнякъде излая куче и той почти напълни гащите. Подухна ветрец, блъсна воня в лицето му и по челото му изби студена пот. Замисли се дали това не беше най-глупавото нещо, което някога е правил през целия си пълен с идиотщини живот. Реши, че определено влиза в челната петица и има достатъчно потенциал да се изкатери чак до върха.

Бляскавото сърце на Ейвърсток представляваше барака с дървена табела над входа, с нарисувана на нея халба. Злощастната й клиентела включваше двама кльощави червенокоси фермери — баща и син очевидно, — момчето с препасана през рамо платнена чанта, пред чиния с хляб и кашкавал — и двете изглеждаха доста престояли. Един окаян тип, накичен с протрити панделки, седеше прегърбен над чашата си. Темпъл го определи като пътуващ певец и вътрешно силно се надяваше да е добър в тъжните песни, защото това би улеснило значително работата му — само видът му беше достатъчен да разплаче човек. До опушената камина клечеше жена, готвеше нещо на огъня и когато влязоха, изгледа начумерено Темпъл.

Барът представляваше усукана талпа с прясна пукнатина по цялата дължина и голямо петно с подозрителния цвят на пропита в жилите на дървото кръв. Зад бара съдържателят на пивницата стоеше с чаша в ръка и я бършеше старателно с парцал.

— Не е късно — прошепна Темпъл. — Може просто да изпием по чаша от каквато пикня предлагат тук и да си излезем, без никой да пострада.

— Докато не дойде цялата дружина.

— Под никой имах предвид нас двамата… — натърти Темпъл, но Суфийн вече вървеше към бара. Той изруга под носа си и неохотно го последва.

— Какво ще обичаш? — попита съдържателят.

— Градът ви е обкръжен от четиристотин и нещо наемници, готови да нападнат — обяви направо Суфийн, правейки на пух и прах последната надежда на Темпъл да избегне неприятностите.

В пивницата настана пълно мълчание.

— Имах кофти седмица — изръмжа съдържателят. — Не ми е до шеги.

— Ако бяхме тръгнали да те разсмиваме, щяхме да изберем по-подходяща шега — промърмори Темпъл.

— Говоря за Дружината на Милостивата ръка — прекъсна го Суфийн. — Предвождани от небезизвестния Никомо Коска. Наети от Инквизицията на Негово Величество да изловят бунтовниците в Близка страна. Ако не получат пълното ви съдействие, кофти седмицата ти ще свърши още по-кофти.

Сега вече разполагаха с пълното внимание на съдържателя. С това на останалите също и не изглеждаше да го загубят скоро. Дали това беше за добро, тепърва щеше да се види, но Темпъл не беше оптимистично настроен по въпроса. Всъщност не помнеше кога за последно е бил оптимистично настроен по кой да е въпрос.

— И какво, ако в града има бунтовници? — Фермерът се облегна до тях на бара и демонстративно нави ръкави. На жилестата му предмишница имаше татуировка. Свобода, правда, справедливост. Това, значи, беше свирепата напаст, застрашаваща могъщия Съюз, коварният враг на Лорсен, всяващият ужас бунтовник — от плът и кръв. Темпъл го погледна в очите. Ако това беше лицето на злото, явно злото беше доста изтерзано напоследък.

— В такъв случай — поде Суфийн, подбирайки внимателно думите си — имат по-малко от час да се предадат и да спестят кръвопролитието на жителите на града.

Кльощавият го дари с широка усмивка, от която липсваха няколко зъба и всякаква радост:

— Ще те заведа при Шийл. Нека той избере на какво да вярва и на какво — не. — Очевидно бе, че той самият не вярваше на нищо от чутото. А може би просто не разбираше какво точно означава това.

— Води ни при Шийл тогава — каза Суфийн. — Чудесно.

— Мислиш ли, че е? — прошепна Темпъл.

Предчувствието за надвисналото бедствие направо го задушаваше. Или беше от дъха на бунтовника. Ако в кльощавия имаше нещо зло, това беше дъхът му.

— Ще трябва да предадете оръжията си — каза онзи.

— При цялото ми уважение — поде Темпъл — не съм убеден, че…

— Давайте ги. — Темпъл с изненада видя, че жената до камината държеше зареден арбалет. Беше го насочила право в гърдите му и ръцете й дори не трепваха.

— Вече съм убеден — изграчи Темпъл, докато издърпваше с два пръста ножа от колана си. — Съвсем малък е.

— Не големината е от значение — каза кльощавият, грабвайки го от ръката му, — а къде ще го забиеш. — Суфийн откопча колана с меча си и той прибра и него. — Тръгвайте. Ще е добра идея да не правите много резки движения.

— Аз всячески се старая да ги избягвам — каза Темпъл и вдигна ръце.

— Направи едно, докато идвахме насам, доколкото си спомням — каза Суфийн.

— И сега съжалявам.

— Млъквайте. — Кльощавият ги подкара към вратата. Жената с арбалета тръгна след тях на почтително разстояние. В този момент Темпъл забеляза на китката й синьото крайче на татуировка. Момчето стана, притисна чантата към гърдите си и закуца след тях — единият му крак беше в нещо като шина. Ако не беше смъртната опасност, сигурно биха представлявали доста забавна процесия, помисли си Темпъл. Но той открай време знаеше, че смъртната опасност е идеалното лекарство за всяко весело настроение.

Шийл се оказа старецът, когото бяха видели на верандата на влизане в града. Ех, че хубави времена бяха. Той се надигна сковано, пропъди някаква муха от лицето си, после се сети за меча и още по-сковано се наведе да го вземе. След това слезе от верандата.

— Какво става, Данард? — изхърка пресипнало той.

— Хванах тия двамата в странноприемницата — отвърна кльощавият.

— Хвана? Ние сами дойдохме да говорим с теб — каза Темпъл.

— Млъквай — сряза го Данард.

— Ти млъквай — включи се Суфийн.

Шийл изпълни нещо средно между прочистване на гърлото и повръщане, после преглътна мъчително резултата от усилията си.

— Дайте сега да опитаме средата между многото и никаквото приказване. Аз съм Шийл. Аз говоря от името на бунтовниците по тоя край.

— На всичките четирима ли? — попита Темпъл.

— Имаше повече — отвърна старецът, определено натъжен, а не ядосан. Имаше вид на изстискан от живота и както се надяваше Темпъл, готов да се предаде.

— Казвам се Суфийн и дойдох да ви предупредя…

— Обкръжени сме очевидно — отбеляза ехидно Данард. — Сега трябва да се предадем на Инквизицията и Ейвърсток ще посрещне още едно утро.

Шийл извърна навлажнени сиви очи към Темпъл:

— Трябва да признаеш, тая история изглежда доста пресилена.

Дали лекият, или тежкият път ги бе довел до тук, за Темпъл това вече не беше от значение, защото нито единият, нито другият щеше да ги изведе живи и здрави. Сега имаше само един път и той беше да убедят стареца в това, което казваха. Затова Темпъл си придаде най-искреното изражение на лицето, на което беше способен. Онова, с което убеди Кадия, че повече никога няма да краде, жена си, че всичко ще е наред, и Коска, че може да му вярва напълно. И те всички му повярваха, нали така?

— Приятелят ми казва истината — заговори той бавно и внимателно, сякаш бяха сами със стареца на улицата. — Елате с нас, така ще спасим човешки живот.

— Лъже. — Кльощавият го сръчка в ребрата с дръжката на меча на Суфийн. — Там няма никой.

— Защо ни е да идваме чак дотук, за да ви лъжем? — продължи Темпъл, приковал поглед в съсухреното лице на стареца и без да обръща внимание на ръчкането. — Какво печелим от това?

— А защо ви е въобще да ни предупреждавате? — попита Шийл.

Темпъл застина с отворена уста. Какво пък, защо не истината? За всяко нещо си има пръв път.

— Защото ни дойде до гуша да не го правим.

— Хм. — Това явно подейства. Ръката на стареца се отдръпна леко от дръжката на меча. Още не беше готов да се предаде, в никакъв случай, но все пак беше нещо. — Ако казвате истината, ако се предадем, тогава какво?

Прекалено многото истина е груба грешка. Темпъл реши да заложи само на откровеност.

— Хората от Ейвърсток ще бъдат пощадени, гарантирам ви го.

Старецът пак се покашля. Боже, явно дробовете му не бяха в завидно състояние, помисли си Темпъл. Дали започва да им вярва? Дали това няма да проработи? Може ли да се окаже, че не просто ще отърват кожите, ами наистина ще спасят човешки живот? Дали току-що не беше направил нещо, с което Кадия щеше да се гордее? Самата мисъл го накара да изпита гордост от себе си, макар и само за миг. Кога за последно беше изпитвал гордост от себе си? Някога въобще?

Шийл отвори уста да се съгласи, да се предаде… но вместо това се загледа в нещо над рамото на Темпъл.

Вятърът донесе едва доловим шум. Копита. Конски копита. Темпъл проследи погледа на стария бунтовник и видя по покрития с трева склон към долината да препуска конник. Шийл също го видя и челото му се сбърчи от учудване. Появи се още един, после цяла дузина се изсипа след тях и след нея още.

— Не — промълви Темпъл.

— Темпъл! — изсъска Суфийн.

Очите на Шийл се ококориха:

— Копелета!

— Не! — Темпъл вдигна ръка да го спре.

Чу пъшкане и ръмжене някъде отстрани и когато се обърна да каже на Суфийн, че сега не му е времето, видя приятеля си и Данард вкопчени един в друг. Зяпна ги с отворена от изненада уста.

Трябваше да имат цял час.

Шийл изтегли бавно меча си и стоманата иззвънтя, но Темпъл сграбчи китката му, преди да успее да замахне, и го фрасна с глава в лицето.

Нямаше мисъл в действията му, всичко стана просто ей така.

Светът се разклати пред очите му и той долови хриптящия дъх на Шийл по бузата си. Сборичкаха се, задърпаха се един друг, после Темпъл почувства удар от юмрук по бузата си и ухото му писна. Замахна отново с глава и усети как носът на стареца изхрущя в челото му. Когато отвори очи, видя Шийл да се препъва заднешком, а Суфийн да стои до него с меч в ръка, искрено изненадан от появата му в нея.

Темпъл остана за момент така, чудейки се какво точно беше станало. После се замисли какво да прави оттук нататък.

Чу бръмването на тетивата на арбалет и може би, не беше сигурен, свистенето на стрела покрай главата си.

Видя Данард да се надига от земята, чу го да крещи: „Ти, шибан…“. В този момент главата му отлетя.

Темпъл примига. Имаше кръв по лицето си. Видя Шийл да посяга към нож. Суфийн го наръга и старецът изхърка. Стоманата излезе от корема му и той го сграбчи с две ръце. През пръстите му потече кръв, а лицето му се изкриви от болка.

Промърмори нещо, което Темпъл не разбра, и пак посегна към ножа, но този път острието на меча попадна в главата му, малко над очите.

— Оу! — каза той и от широката рана на челото му бликна кръв. — Оу! — Кръвта му покапа по калната земя, докато залиташе настрани. Блъсна се в парапета на верандата и падна. Претърколи се веднъж и остана така, извил гръб, изметнал ръка на една страна.

Суфийн се вторачи в него.

— А щяхме да спасяваме човешки живот — смотолеви. По устните му имаше кръв. Свлече се на колене и мечът падна от отмалялата му ръка.

— Какво… — сграбчи го Темпъл. Ножът, който беше предал на Данард, сега стърчеше забит до дръжката в ребрата на Суфийн, а черното петно на ризата му растеше с всяка секунда. Много малък нож, откъдето и да го погледнеш. Но достатъчно голям.

Кучето не спираше да лае. Суфийн се просна по очи. Жената с арбалета беше изчезнала. Дали презареждаше в момента, дали нямаше да се покаже отнякъде и пак да стреля по Темпъл? Трябваше да се прикрие, знаеше го.

Но не помръдна от място.

Конският тропот се усили. Под разцепената глава на Шийл се беше образувала кървава локва. Момчето отстъпи бавно назад и хукна да бяга, подскачайки сковано и влачейки след себе си сакатия си крак. Темпъл го проследи с поглед.

В този момент иззад ъгъла на странноприемницата сред облак кални пръски се появи Джубаир, яхнал огромния си кон, с високо вдигнат над главата меч. Момчето се опита да избяга, но направи само крачка, преди острието да го удари в рамото и да го запрати в калта. Джубаир отмина, изрева нещо на следващите го конници. Появиха се хора, бягаха и крещяха, но виковете им бяха заглушени от конския тропот.

Трябваше да имат цял час.

Темпъл коленичи до Суфийн и посегна да го обърне по гръб. Да прегледа раните му, да откъсне парче от ризата си да го превърже, да направи онова, на което го бе научил Кадия. Но когато погледна лицето му, разбра, че беше прекалено късно.

Наемниците препускаха през града, виеха като глутница вълци и размахваха оръжия. Замириса на дим.

Темпъл вдигна от земята меча на Шийл — по нащърбеното острие имаше пръски кръв — и тръгна към сакатото момче на земята. То пълзеше към странноприемницата, влачейки едната си ръка. Видя Темпъл и проскимтя, обърна се и здравата му ръка задрапа още по-настървено калта. Платнената му чанта се беше отворила и от нея се бяха изсипали няколко сребърни монети — и те пръснати в калта.

— Помогни ми! — прошепна момчето. — Помогни ми!

— Не.

— Те ще ме убият! Ще…

— Затваряй си шибаната уста! — Темпъл ръгна леко момчето в гърба, то изхлипа, сгърчи се на земята и колкото повече се свиваше от страх, толкова повече Темпъл искаше да го наръга с меча. Беше изненадващо лек в ръката му. Щеше да е така лесно да го прониже. Момчето отгатна това по лицето му, проскимтя и се сви на топка, а Темпъл го сръчка отново.

— Затваряй си устата, шибаняк! Млъквай!

— Темпъл! Добре ли си? — Коска надвисна над него, яхнал високия си сив жребец. — Кървиш.

Темпъл погледна надолу и видя единия ръкав на ризата си разпран, а под него стичаща се по ръката му кръв. Не знаеше как беше станало.

— Суфийн е мъртъв — промълви той.

— О, съдба, защо винаги отнасяш най-добрите…? — Вниманието на Коска бе приковано от блясъка на сребро в калта. Протегна ръка към Дружелюбния и сержантът му помогна да слезе от седлото. Старецът се наведе, вдигна една от монетите и започна да я бърше старателно от калта. Сбръчканото му лице грейна и устните му се разтеглиха в огромна усмивка, такава, на каквато само той беше способен — самото дружелюбие и добронамереност.

— Да-а — чу го Темпъл да прошепва.

Дружелюбния свали чантата от гърба на момчето и я отвори. Подрънкването й говореше за наличието на още монети вътре.

Чу се трясък, втори, трети — няколко наемници ритаха вратата на странноприемницата. Един се отдели от групата, ругаейки и подскачайки на един крак, седна, свали ботуша и заоглежда пръстите на крака си. Коска клекна до момчето.

— Откъде имаш тези пари?

— Бяхме на поход — промърмори момчето. — Всичко се обърка. — Вратата на странноприемницата се отвори с трясък и тълпата от тържествуващи наемници нахлу вътре.

— Всичко се обърка, казваш?

— Само четирима оцеляхме. Но имахме две дузини коне за продан. Купи ги човек на име Грега Кантлис в Грейър.

Капаците на единия от прозорците на странноприемницата изтрещяха и до тях на улицата се стовари стол. Дружелюбния вдигна намръщен очи към дупката, оставена от стола, но Коска дори не трепна. Все едно на този свят в момента бяха само той, момчето и чантата с монети.

— Що за човек е този Кантлис? Бунтовник?

— Не. Носи хубави дрехи. И води един побъркан северняк със себе си. Взе конете и плати с тия пари.

— А той от къде ги има?

— Не каза.

Коска вдигна ръкава на момчето и под него се показа татуировка.

— Но със сигурност не е един от вас, бунтовник, така ли?

Момчето поклати глава.

— Инквизитор Лорсен няма да остане доволен от този отговор. — Коска даде знак на Дружелюбния — едва забележимо кимване — и сержантът постави ръце на шията на момчето. Кучето продължаваше да лае отнякъде. Скъсваше се да лае. На Темпъл му се прииска някой да сложи край на този лай. От другата страна на улицата трима кантици биеха здравата някого под погледите на две деца.

— Трябва да ги спрем — промърмори Темпъл, но успя само да се свлече надолу и да седне на земята.

— Как? — Коска държеше още монети в шепата си и ги обръщаше една по една с пръст. — Аз съм генерал, не Бог. Много генерали правят грешката да се мислят за богове, но аз отдавна съм излекуван от подобни заблуди, повярвай ми. — Пищяща жена беше извлечена за косата от една от съседните къщи. — Момчетата са се разпалили. Настане ли потоп, по-сигурно е да се оставиш по течението му, отколкото да се опитваш да го преградиш. Насъбраният гняв трябва да се излее нанякъде, а ако няма накъде, ха, може да избие във всяка посока. Към мен дори. — Той изпъшка, докато Дружелюбния му помагаше да се изправи. — Пък и това тук не е по моя вина, нали?

Главата на Темпъл щеше да се пръсне от болка. Беше толкова изморен, нямаше сили да помръдне.

— Моя ли е?

— Знам, че го направи за добро. — Пламъците започнаха да облизват алчно стрехите на странноприемницата. — Но така става с добрите намерения. Да се надяваме, че днес всеки научи урока си. — Коска извади плоската бутилка от джоба си и замислено започна да отвива капачката. — Аз, че не трябва да угаждам на капризите ти. Ти, че не трябва да капризничиш. — Надигна бутилката и отпи.

— Пак пиеш, значи? — промърмори Темпъл.

— Много се тревожиш. Едно сръбване не е болка за умиране. — Коска изсмука и последната капка и хвърли бутилката на Дружелюбния, за да я напълни отново. — Ха, инквизитор Лорсен! Радвам се да ви видя отново!

— Вас държа отговорен за този провал! — кресна Лорсен, спирайки коня с яростно опъване на юздите.

— Не ми е първият — отвърна Стареца. — Ще намеря сили да живея и с този срам.

— Моментът не е подходящ за шеги!

— Някогашният ми командир, Сезайн — изкиска се Коска, — казваше, че човек трябва да се смее при всеки удобен случай, във всеки момент от живота си, защото после е прекалено късно и изключително трудно. Стават такива неща на война. Предполагам, че нещо се обърка със сигналите. Колкото и внимателно да планираш, винаги има изненади. — Сякаш в подкрепа на думите му един гуркул се зададе по улицата, подскачайки игриво, намъкнал шарения жакет на пътуващия певец. — Но това момче проговори, преди да умре. — Коска показа блестящото сребро в шепата си. — Имперски монети. Дадени на бунтовниците от човек на име…

— Грега Кантлис — подсказа Дружелюбния.

— А, същият, в град на име Грейър.

— Да не искате да кажете — свъси вежди Лорсен, — че бунтовниците получават финансиране от Империята? Началник Пайк беше пределно ясен по отношение на съприкосновенията с Империята.

Коска вдигна пред очите си една от монетите:

— Виждате ли това лице? Император Остъс II. Мъртъв от хиляда и четиристотин години.

— Не знаех, че сте такъв запален почитател на историята — каза Лорсен.

— Запален почитател съм на парите. Това са древни монети. Вероятно бунтовниците са се натъкнали на гробница. Големците от миналото понякога са били погребвани с богатствата си.

— Големците от миналото не са наша грижа в момента. Днешните бунтовници са.

Двама наемници от Съюза бяха свалили един мъж на колене и крещяха в лицето му. Питаха го къде са парите. Един от тях го фрасна с дълга цепеница от собствената му разбита врата и когато той се надигна отново, Темпъл видя, че цялото му лице беше в кръв. Попитаха го отново. После започнаха да го удрят.

Суорбрек ги гледаше, покрил уста с ръка.

— Майко мила — промълви той през пръсти.

— Както всичко останало на този свят — обясняваше в това време Коска, — бунтът струва пари. Храна, дрехи, оръжие, подслон. Фанатиците, също като нас, обикновените хора, се нуждаят от тях. Е, от някои по-малко, тъй като се хранят предимно с високи идеали, но все пак. Проследиш ли парите, ще откриеш водачите. Грейър, така или иначе, е в списъка на началника, нали? Може пък да се окаже, че този Кантлис ще ни отведе до този ваш Контус…

— Контъс. — Лорсен видимо наостри уши при споменаването на името.

— Освен това — Коска размаха небрежно сабя към труповете на бунтовниците и почти отнесе носа на Суорбрек — от тези тримата едва ли ще изкопчим нещо. Животът е непредсказуем. Затова трябва да се приспособяваме към обстоятелствата.

— Така да бъде — изсумтя сърдито Лорсен. — Ще следваме парите. — Той обърна коня си и извика на един от практиците си. — Претърсете труповете за татуировки. Проклятие, намерете ми поне един жив бунтовник!

Няколко къщи по-надолу по улицата един наемник се беше покатерил на покрив и натъпкваше завивки и одеяла в комина, докато другарите му се бяха скупчили пред вратата. В това време Коска нареждаше на Суорбрек:

— Споделям отвращението ти от всичко това, повярвай ми. Имах пряко участие в подпалването на някои от най-древните и красиви градове на този свят. Трябваше да видиш Орпайл в пламъци, осветяваше небето на мили разстояние! Това тук далеч не е най-бляскавият момент от кариерата ми.

Джубаир беше положил няколко трупа в редица, вървеше с безизразно изражение и сечеше една по една главите им — шат, шат, шат — с огромния си меч. Двама от хората му бяха изкъртили грубата дървена рамка на входа на града и заостряха върховете на коловете. Единият тъкмо биваше побит в земята, а на върха му се мъдреше главата на Шийл с неестествено зейнала уста.

— Майко мила! — промърмори отново Суорбрек.

— Отрязаната глава — започна да обяснява Коска — никога не излиза от мода. Използвана с мярка и артистичен подход, говори много по-ясно от тази, все още здраво закрепена на нечии рамене. Запомни това. Защо не си записваш?

— Какво прахосничество — оплакваше се Лорсен на един от практиците. — Каква добра земя, какво може да излезе от нея при подходящо стопанисване. При управление с твърда ръка и с приложението на най-новите техники за обработка на земя. В Мидърланд вече има вършееща машина, с помощта на която един човек свършва само за ден работата, която дванайсет селяни ще вършат цяла седмица.

— А останалите единайсет какво да правят? — Думите просто се изплъзнаха от устата на Темпъл.

— Ми ще си намерят друга работа — отвърна сърдито практикът.

Зад гърба му се появи поредната побита на кол глава с развяна от вятъра дълга коса. Темпъл не разпозна лицето. Една от къщите, която до момента бе обвита в дим, вече гореше — пламъците заплющяха, въздухът затрептя от мараня и наемниците отстъпиха назад с ръце пред лицата си и оставиха жената на мира.

— Ще си намерят друга работа — промърмори под нос Темпъл.

Коска беше хванал Бракио за лакътя и викаше в ухото му:

— Събери хората си! Тръгваме на североизток към Грейър да видим дали няма да разберем нещо за този Грега Кантлис.

— Може да отнеме малко време, докато ги укротя.

— Така да бъде, имаш един час. После пращам сержант Дружелюбния да докара изостаналите, парче по парче, ако се наложи. Дисциплината, Суорбрек, е жизненоважна за всяка армия!

Темпъл затвори очи. Боже, каква смрад. Дим, кръв, бяс и пак дим. Беше жаден. Извърна се да поиска малко вода от Суфийн и погледът му спря на трупа на приятеля му. Човек с принципи взима трудни решения и понася тежки последствия.

— Доведохме коня ти — обяви Коска, все едно това щеше да компенсира ако не всичките, поне част от премеждията му. — Ако искаш съвета ми, намери си нещо за правене, да ти отвлече мислите от днешния ден. Сложи това място зад гърба си колкото може по-скоро.

— Как мога да забравя всичко това?

— О, на прекалено много се надяваш. Номерът е да се научиш просто да… — Коска отстъпи от пътя на един препускащ стириянец, влачещ зад коня си труп, вързан за седлото — да не те е грижа толкова.

— Трябва да погреба Суфийн.

— Да, предполагам. Но не се бави. Остава много до залез-слънце и нямаме никакво време за губене. Джубаир! Я остави това! — Старецът тръгна през улицата, размахвайки сабя. — Палете, каквото там е останало за палене, и се мятайте на седлата! Потегляме на изток!

Когато се обърна, Темпъл видя сержант Дружелюбния да му подава лопата. Кучето най-после беше спряло да лае. Един северняк — татуиран главорез от земите отвъд Крина — беше набучил главата му на копие до тези на бунтовниците и се хилеше доволно насреща й.

Темпъл хвана Суфийн за китките, нарами тялото му и го преметна пред седлото на подплашения си кон. Тежеше, но по-малко отколкото бе очаквал. Приживе Суфийн тежеше, явно на думи и дела, но мъртъв беше лек като перце.

— Добре ли си? — Берми докосна рамото му и Темпъл почти се просълзи от проявата на подобна загриженост.

— Нищо ми няма. Но Суфийн е мъртъв. — На̀ ти справедливост, помисли си.

Двама северняци бяха разбили на парчета скрин и се препираха за съдържанието му, оставяйки след себе си улицата покрита с изпокъсани дрехи. Татуираният дивак беше вързал напряко на копието пръчка под побитата кучешка глава и съсредоточено се опитваше да навлече на нея бяла официална риза.

— Сигурен ли си, че си добре? — провикна се Берми, застанал насред пръснатия по улицата боклук.

— Повече от добре.

Темпъл излезе от града, после се отклони от пътя — или от двата кални коловоза, които минаваха за път — и шумът от изкрещени заповеди, пращенето на огъня и роптаещите, че трябва да тръгват, наемници постепенно се смени с този от ромоняща вода. Подкара коня нагоре по течението на реката и скоро намери приятно място между две големи дървета, чиито провиснали клони докосваха водата. Свали тялото на Суфийн и го положи по гръб на земята.

— Съжалявам — каза Темпъл и хвърли лопатата в реката. После възседна коня.

На Суфийн щеше да му е все едно къде ще лежи тялото му. Ако имаше Бог, той сега бе с него и вероятно настояваше за обяснение — как така се беше провалил с оправянето на света. Коска каза североизток. Темпъл обърна коня на запад и препусна в галоп, оставяйки зад гърба си черния задушлив облак дим над Ейвърсток.

Далеч от Дружината на милостивата ръка. Далеч от Димбик, Бракио и Джубаир. Далеч от инквизитор Лорсен и праведната му кауза.

Нямаше ясна посока в главата си. Където и да е, само да е далеч от Никомо Коска.